Уилбър Смит
Чародей (57)

56

Таита дава знак на следващите го две возила да спрат. Остават неподвижни в пурпурната сянка на висока, пресечена дюна, чиято извивка наподобява гигантска мида.

Конете започват да проявяват признаци на умора. Увесват глави, а страните им се надигат високо при вдишване. Потта е заменена с кръгове сол по суха кожа.

Внимателно отмерват порции вода в кожени ведра и животните жадно пият. Таита преглежда грижливо ходилата на Минтака и с удовлетворение установява, че раните не са възпалени. Когато свършва със смяната на превръзките, отвежда Бай настрани.

— Правят ни заклинания — казва той късо. — Гибелна сила ни обхваща отвсякъде.

— И аз я усетих — съгласява се Бай. — Започнах да й противостоя, но е много могъща.

— Можем да я надвием, ако обединим усилия.

— Трябва да внимаваме за другите — те са по-уязвими.

— Ще ги предупредя да бъдат нащрек.

Таита отива при останалите, които тъкмо приключват с водопоя.

— Бъдете готови за тръгване. Ние с Бай ще проучим пътя. Връщаме се след малко.

Двамата адепти тръгват пеша и скоро изчезват зад дюната. Излезли от полезрението на останалите, спират.

— Имаш ли представа, кой от хората на Трок е в състояние да направи толкова мощно заклинание?

— Във всичките му части има жреци и заклинатели, но най-могъщ е Иштар Медеецът.

— Знам го — кима Таита. — Той работи с огън и кръв. Трябва да обърнем силата му срещу него самия.

Бай наклажда малък огън от сухи конски лайна, двамата пробиват кожата на палците си и капват по малко кръв в него. Когато парата й се вдига във въздуха, те обръщат лица назад по пътя, по който са дошли, защото усещат, че злата сила идва именно оттам. Съюзяват усилия и след малко усещат, как атмосферата олеква, а пагубното влияние се разнася като дим.

Когато привършват ритуала и загасяват огъня с пясък, Бай промълвя тихичко:

— Още е тук!

— Да — отвръща Таита. — Отслабихме го, но още е опасно, особено за ония, които не знаят как да се борят срещу му.

— По-младите са най-уязвими — казва Бай. — Двете момчета, Мерен и фараона, както и момичето.

Връщат се назад към колесниците. Преди да се качат, Таита се обръща към останалите. Знае, че ще ги уплаши с истината и казва следното:

— Навлизаме в най-опасната и негостоприемна област на пустинята. Знам, че всички сте уморени и жадни, изтощени от трудностите на похода, но ако се оставите на безгрижието, това може да се окаже фатално. Наблюдавайте конете и пътя пред тях. Не отклонявайте погледа или вниманието си, заради необичайни звуци или странни видения на животни или птици. — Спира за малко и гледа Нефер. — Това се отнася най-вече за теб, Велики. Бъди непрекъснато нащрек!

Нефер кима и противно на обичая си, не започва спор. Другите също изглеждат разтревожени — разбират, че Таита има някаква особена причина да им даде подобни инструкции.

Когато отново потеглят по извиващия между дюните път, жегата сякаш се засилва при всеки оборот на колелата. Непостоянните пясъчни форми от двете им страни добиват най-разнообразни ярки цветове: лимоненожълто и златисто, виолетово и синьо, лисичо червено и лъвско кафяво. На места дюните са насечени от бели като талк ивици или покрити с фигури от черен пясък.

Небето над тях добива застрашителен бронзов оттенък. Светлината се променя — става жълтеникава и призрачна. Разстоянията изглеждат нереални. Нефер присвива очи към металносивото небе — струва му се толкова близко, че може да го докосне с края на тояга. В същото време, колесницата на Таита, която е само на петдесет стъпки отпред, изглежда неясна и отдалечена на самия хоризонт.

Слънцето изгаря всяка незащитена част от кожата. Нефер усеща някакъв безименен страх, който започва да го изпълва цял. Няма никаква причина, но не може да се освободи от това усещане.

Минтака потръпва, сграбчва китката, в която държи бича и той разбира — момичето изпитва същото. Във въздуха витае огромно зло. Иска да извика Таита, да помоли за напътствие и съвет, но гърлото му е сухо от жега и прах. От него не излиза нито звук.

Внезапно Минтака се смръзва до него, а пръстите й се впиват в бицепса на дясната му ръка. Поглежда я и вижда неописуем ужас на лицето й. Сочи с трепереща ръка хребета на дюната, покрай която минават.

Нещо колосално и тъмно изниква от нейните недра и започва да се спуска към тях. Никога не е виждал подобно явление. Има тромавите и безформени очертания на гигантски воден мех, но е толкова голямо, че покрива целия склон на дюната и е в състояние да смаже не само трите миниатюрни колесници долу, но и цяла армейска колона. Докато слиза по голия склон, то подскача, набира скорост, спуска се бързо към тях и засенчва небосклона. В цялата тази жега, то излъчва гробовен хлад и спира дъха им, все едно са се хвърлили в леденостуден планински поток.

Конете също го съзират: те се хвърлят встрани от пътя и бягат по долината, като се мъчат да изпреварят ужасяващото привидение. Пред тях се простира посипан с вулканични скали участък и те се носят право към него. Нефер съзира опасността и прави опит да извие главите им, но конете са вън от контрол. Докато той се бори с юздите, Минтака пищи до него.

Убеден, че тъмната чудовищна сянка ги догонва, Нефер поглежда назад. Очаква да я зърне съвсем близо, защото усеща гробовния хлад с врата си, но зад тях няма нищо. Склонът на дюната е пуст, гладък и смълчан. Жълтото небе над нея е празно и ясно. Другите две колесници са спрели в подножието й, конете им са спокойни. Таита и останалите гледат учудено след тях.

— О-хо-о-о! — реве Нефер към подплашения впряг и опъва юзди с цялата си тежест, но конете не спират. Нахлуват с пълна скорост в скалистия участък, а колесницата се подмята зад тях. — О-хо-о-о! — крещи отново той. — Спрете, да бъдете проклети, дано!

Конете са подивели от ужас и нищо не е в състояние да ги спре. Те извиват гърбове, за да се преборят с юздите и яростно пръхтят при всеки скок.

— Дръж се здраво, Минтака! — крещи Нефер и я прегръща през раменете. — Ей сега ще се разбием!

Черните скали са изваяни в разнообразни форми от пясъчните бури на пустинята. Някои са колкото човешка глава, а други имат размерите на собствената им колесница. Нефер успява да прекара полуделия впряг встрани от първата, но конете се втурват между две огромни канари. Пролуката е твърде тясна, едното колело се удря с метален трясък и става на парчета. Счупени спици и части от самото колело и шината хвръкват във въздуха. Колесницата пада върху оста и конят от тази страна завива, без да иска, за да се вреже в поредната скала. Нефер чува как предните му крака се трошат като подпалки и в същото време, двамата с Минтака политат във въздуха.

Приземяват се в мек пясък, току до скалата осакатила коня. Когато спират да се търкалят, Нефер още държи Минтака в обятията си. Омекотил е падането и сега пита тревожно:

— Удари ли се?

— Не — отговаря тя веднага, — а ти?

Нефер застава на колене и гледа с ужас разбитата колесница и осакатените коне.

— Велики Хор! — възкликва той. — Свършено е с нас. — Колесницата не може да се поправи. Единият кон е завинаги извън строя с два счупени предни крака. Другият продължава да стои впрегнат, но единият му крак стърчи, гротескно измъкнат от раменната става.

Нефер се изправя несигурно и помага на Минтака да стане. Двамата се крепят един друг, докато Таита пристига, спира в края на скалистата повърхност, хвърля юздите на Мерен и скача на земята. Приближава ги с дълги крачки.

— Какво стана? Защо хукнаха така конете?

— Не го ли видя? — пита Нефер, все още треперещ и объркан.

— Кое?

— Нещото. Черно и голямо като планина. Търкаляше се от върха на дюната към нас. — Нефер няма думи, с които да опише видяното.

— Голямо колкото храма на Хатор — подкрепя го Минтака. — Беше ужасно. Сигурно си го видял и ти.

— Не — отвръща Таита. — Това е изкривяване на съзнанието. — Видение, вкарано в него от враговете ни.

— Магия? — слисан е Нефер. — Но конете също го видяха!

Таита се извръща към приближаващия Хилто и казва:

— Убий тези нещастни същества. — Посочва осакатените коне. — Помогни му, Нефер. — Иска да отклони мислите на момчето от катастрофата и нейните последици.

С натежало сърце, Нефер прихваща главата на падналото животно. Гали челото и закрива очите му с шала си, за да не види идването на смъртта.

Хилто е стара кримка и нееднократно е изпълнявал този печален дълг по различни бойни полета. Поставя върха на кинжала зад ухото на животното и прониква в мозъка му с едно силно натискане. Конят се сгърчва, застива и след това се отпуска. Отиват при другия и повтарят операцията.

Таита и Бай наблюдават тези покъртителни актове на милосърдие и Бай казва тихо:

— Медеецът е по-силен, отколкото мислех. Насочил е цялата си мощ към най-податливите сред нас.

— Останалите заклинатели на Трок му помагат. От сега нататък трябва да държим под око Хилто и Мерен — казва Таита. — Докато не съсредоточа собствените си сили и ги опълча срещу Иштар, всички сме в голяма опасност.

Отдалечава се от Бай. Останалите ще се разтревожат, ако ги видят да си шушукат тайно. Поддържането на духа е от изключително значение.

— Донесете меховете! — нарежда Таита. Един се е пръснал при удара, а другите два са пълни само до половината, но те ги привързват към здравите колесници.

— Оттук нататък Мерен ще се вози с Хилто и Бай, а аз ще взема при себе си техни величества.

С допълнителния товар и водните мехове, впряговете са вече претоварени. Конете преодоляват с усилие разстоянието, в страховитата жега на жаркия огнен диск, почти скрит зад странна жълтеникава мараня.

Таита държи в ръка златния амулет на Лострис и тихо напява, за да прогони злото, което се трупа от всички страни. Бай прави същото в следващата колесница.

Стигат един участък от пътя, в който ветровете са замели всякакви следи от предишни кервани. Няма по какво да се ориентират, ако не се смятат неголеми, поставени на разстояние един от друг камъни. След известно време и те изчезват и сега се движат през безбрежна пустиня. Разчитат единствено на опита, натрупан от Таита, неговото познаване на пустинята и верните му инстинкти.

Най-накрая стигат до плоска долина, разположена между две вериги високи дюни. Пясъчното дъно е меко и равно, но Таита спира и внимателно го изучава. Скача от колесницата и вика Бай с ръка. Черният мъж идва и двамата разглеждат спокойната повърхност.

— Не ми харесва — обажда се Таита. — Трябва да заобиколим тази долина. В нея има нещо.

Бай прави няколко крачки напред и помирисва въздуха. Плюва два пъти и разглежда формата на попилата в пясъка слюнка. После се връща при Таита.

— Не виждам нищо обезпокоително. Ако вземем да търсим заобиколен път, ще ни трябват часове, а може би дни. Преследвачите не са много далеч. Трябва да преценим, кой риск е по-голям.

— Има нещо — повтаря Таита. — И аз като теб, изпитвам желание да мина именно оттук. Това желание е твърде силно и нелогично. Внушено ни е от Медееца.

— Велики маг — казва Бай и клати глава, — не мога да се съглася с теб в този случай. Трябва да рискуваме и да прекосим долината. В противен случай, Трок ще ни настигне, преди да мръкне.

Таита го хваща за раменете и поглежда право в черните очи. Забелязва, че погледът е леко разфокусиран, като на пушил опиум.

— Медеецът е проникнал през защитата ти — казва той и поставя амулета на Лострис на челото му. Бай мига и отваря широко очи. Таита вижда как се бори с външното влияние. Напряга воля, за да му помогне.

Най-накрая Бай потръпва и погледът му се прояснява.

— Прав си! — шепне той. — Иштар ме беше завладял. Това място крие огромна опасност.

Гледат по протежение на тясната долина. Това е жълта пясъчна река, без видимо начало или край.

— На юг или на север? — пита Бай. — Не виждам заобиколен път.

Таита затваря очи и вика на помощ цялата си енергия. Внезапно в страховитата тишина се чува звук. Далечен, слаб писък. Вдигат поглед и съзират мъничката фигура на царски сокол, който описва кръгове високо в жълтото небе. Той прави още два кръга и изчезва на юг.

— Юг — решава Таита. — Ще следваме сокола!

Толкова са погълнати от разискванията си, че не забелязват Хилто, който е приближил колесницата си. Двамата с Мерен са се надвесили и слушат разговора. Хилто се е смръщил от нетърпение. Най-накрая се провиква:

— Стига толкова! Пътят напред е чист. Не можем да се мотаем повече. Ще се осмелите ли да тръгнете, ако Хилто ви поведе?

Плющи с бича и сепнатите коне се хвърлят напред. Мерен също е изненадан, почти пада при рязкото тръгване, но успява да се хване за предната дъска и остава на крака.

— Върни се веднага! — крещи Таита след колесницата. — Омагьосан си! Изобщо не знаеш, какво правиш!

Бай се хвърля да улови юздата на единия кон, но закъснява: колесницата профучава покрай него по гладкия пясък. Набира скорост и смехът на Хилто долита до тях.

— Пътят е свободен — равен и удобен!

Нефер грабва юздите на втората колесница и крещи:

— Ще го върна!

— Недей! — вика Таита и маха отчаяно с ръка. — Не отивай там! Има скрита опасност. Спри, Нефер!

Нефер не му обръща внимание. С Минтака до него, той подгонва впряга, който запява по равния твърд пясък. Бързо настига Хилто.

— Велики Хор! — стене Таита. — Виж колелата!

Зад бързо въртящите се колела на хилтовата колесница се надига малък сребърен облак. Под уплашените им погледи той бързо нараства, за да се превърне в огромни пръски лепкава кал. Конете забавят ход, потънали до колене в тинята, а високо вдиганите копита хвърлят кал чак над главата на Хилто. Той дори не прави опит да ги спре, продължава да кара напред в тресавището.

— Плаващи пясъци! — вика тревожно Таита. — Това е работа на Медееца. Скрил е верния път и ни е насочил към тоя капан.

Екипажът на Хилто пропада внезапно в предателското тресавище. Пробилата с тежестта си несигурната твърда кора колесница остава с увиснали над бездната колела и спира така рязко, че Хилто и Мерен прелитат над конските глави, за да се стоварят в тресавището. Претъркулват се няколко пъти по невинно изглеждащата повърхност, но когато правят опит да се изправят, виждат се изведнъж затънали до колене.

Конете са безнадеждно хванати в капана. Главите и предните им крака са свободни, но колкото повече се мъчат да излязат, толкова по-дълбоко затъват. Нефер е силно объркан и реагира твърде бавно на разиграващата се пред погледа му трагедия. Докато успее да завие, става много късно. Колесницата затъва до главините, а конете — до раменете. Скача, за да ги разпрегне и изведе назад, но се вижда потънал до колене и веднага след това — до кръста.

— Не стой прав! — крещи Минтака. — Ще те погълнат. Лягай и се опитай да плуваш!

Тя се хвърля с главата напред от потъващото возило и просва тяло върху потръпващата тинеста повърхност.

— Ето така, Нефер! Прави, каквото правя аз!

Нефер се окопитва и застава хоризонтално. С несръчни движения на плуващ кучешката малчуган, той стига колесницата, преди да е потънала окончателно. С отчаяно усилие изважда кинжала и срязва ремъците, които държат една за друга страниците. Те остават на повърхността, но тежката колесница потъва безвъзвратно, като увлича конете със себе си. След няколко минути, едно малко по-тъмно петно върху жълтата повърхност отбелязва гроба им.

Колесницата и конете на Хилто също са потънали. Двамата с Мерен цапат безпомощно, крещят от ужас, подали само оваляни в лепкава кал глави и рамене над повърхността.

Нефер блъска една от страниците към Минтака.

— Използвай това! — нарежда той и момичето изпълзява върху дъската.

Сам се качва върху друга дъска. Като влачи за кожените върви още две, той гребе през тинята към Хилто и Мерен, докато стига достатъчно близо, за да им ги подаде. Постепенно всички започват да се измъкват от лепкавата прегръдка на калта, по посока на Таита и Бай, които гледат ужасени.

Таита размахва ръка и крещи:

— Вече сте по средата на разстоянието. Не се връщайте насам! Плувайте към отсрещния бряг!

Нефер веднага проумява смисъла на тази заповед и обръща посоката. Напредват много трудно, защото калта лепне по ръцете и дъната на дъските. По-малкото тегло на Минтака си казва думата и скоро тя взема преднина. Първа стига до твърда почва и се измъква от прегръдката на плаващите пясъци. Най-накрая Хилто, Нефер и Мерен също излизат до нея. Хвърлят се по очи в подножието на източните дюни.

Докато те се борят за живота си, Таита обмисля положението. То изглежда безнадеждно. Разделени са на две групи от двеста стъпки непреодолимо тресавище. Загубили са коне и колесници, оръжие, храна и снаряжение, но най-страшната загуба се потъналите водни мехове.

Бай докосва рамото му и казва:

— Чуй!

То е някакво едва уловимо раздвижване на въздуха, нещо много далечно, нещо отново засилващо се, отразявано от околните дюни. Нещо, което не може да се сбърка с друго — звук от колона колесници в поход.

Трите омазани в кал фигури от другата страна също го чуват и се изправят. Всички гледат назад и слушат шума от приближаващите хора на Трок.

Изведнъж Минтака се хвърля назад към тресавището и дъските, с чиято помощ са дошли тук. Нефер я гледа и не може да разбере, какво е намислила. Тя ги събира на едно с помощта на ремъците и нагазва до коляно.

Нефер внезапно проумява намеренията й, но е твърде далеч от нея, за да й попречи. Тя се просва върху една от дъските и започва да гребе през жълтата кал. Тя е извън досега му, а Нефер трябва да спре, затънал вече до кръста.

— Върни се — крещи той, — аз ще отида!

— Аз съм по-лека и по-бърза от теб — отвръща момичето и въпреки молбите му, продължава нататък с всички сили.

Звукът от колесниците се усилва и дава нови сили на Минтака. Нефер я гледа, разкъсван от страх за нея и ярост заради безразсъдството й, но над всичко надделява гордостта му от нейния кураж.

— Има сърце на войн и царица! — мълви той, докато момичето приближава отсрещния бряг.

Вече чуват гласовете на преследвачите, както и тропота на колелета и дрънченето на оръжието им.

Таита затъква тояга под пояса, за да остави ръцете си свободни и двамата с Бай нагазват в тинята, за да пресрещнат Минтака. Всеки хваща по една дъска и се просва над предателското тресавище. И тримата потеглят към източния бряг.

Между дюните зад тях се показа челото на колоната преследвачи. В първата колесница ясно личи огромната фигура на Трок и мечешкият му глас оглася победоносно долината:

— Дръжте ги! Напред!

Началото на колоната се втурва в галоп към ръба на тресавището. Тримата бегълци гребат с всички сили към противоположния бряг. Виковете на войниците стават все по-силни.

Заради голямото тегло на водача, колелата на царската колесница затъват по-дълбоко в рохкавия пясък и тя изостава малко от останалите в първата редица, макар конете й да теглят с все сила, под ударите на бича.

Останалите три возила влитат в тинята и потъват толкова бързо, колкото и предишните две. Това предупреждава Трок за опасността и той успява да завие.

Грабва лъка от раклата и скача на земята. Колесниците зад гърба му преустановяват атаката и се скупчват в безпорядък.

— Лъковете! — крещи Трок. — Всички да стрелят! Не ги изпускайте! Убийте ги!

Стрелците бързо се строяват в четири редици на ръба на тресавището с лъкове в ръце и колчани на гърба. Готови са за стрелба.

Минтака е отново начело на групата. Тя отминава средата, а Таита и Бай продължават да изостават, макар да гребат с всички сили.

Трок крачи пред редиците и дава нареждания:

— Стрелци, постави стрелата! — Сто и петдесет мъже нагласят стрели върху тетивата.

— Стрелци, опъни и вземи на прицел! — Вдигат оръжията и изтеглят перестия край до устните.

— Стреляй! — крещи Трок и към небето полита облак стрели. Той стига апогея на траекторията си и започва да пада към трите малки фигури.

Таита чува свистенето и поглежда нагоре. Смъртоносният облак пада с меко съскане, като от полет на стадо диви гъски.

— В тинята! — вика високо той и тримата бързо потъват в тресавището, оставили само главите си отгоре. Стрелите се посипват около тях като градушка. Една се забива дълбоко в дъската, върху която само преди миг е лежала Минтака.

— Напред! — заповядва Таита и те отново се плъзгат върху дъските, за да продължат френетичното гребане. Едва преодолели няколко стъпки, те трябва да повторят калната маневра, подгонени от следващия облак стрели.

Още три пъти се потапят в тинята тримата бегълци, но всеки следващ път разстоянието е по-голямо и точността на стрелците по-малка. Минтака напредва още по-бързо и скоро излиза от обсега на лъковете.

Отзад се носят ревовете на Трок, изпълнени с разочарование и гняв. Облаци стрели продължават да се сипят около Таита и Бай, но вече не са толкова гъсти.

Таита поглежда към Бай. Огромната покрита с резки глава лъщи от кал и пот. Налетите с кръв очи се готвят да изскочат от орбитите, устата е широко отворена, белите зъби — остри като на акула.

— Кураж, Бай! — вика Таита. — Почти стигнахме. — Още щом го каза, си даде сметка, че предизвиква боговете.

От брега зад тях Трок вижда, че му се изплъзват. Войниците използват къси лъкове, предназначени за близък бой от колесници. Техният максимален обсег е двеста стъпки.

— Донесете бойния ми лък! — нарежда фараонът. Той единствен има такъв в колесницата си.

Огромната сила и дълги ръце на Трок правят това оръжие особено опасно. В повечето случаи той също използва късия лък, но е наредил да направят специално отделение в неговата колесница, където държи и тежкото далекобойно оръжие.

Копиеносецът тича и донася огромния лък. Носи и колчан със специални, маркирани с леопардова глава стрели, подходящи за него.

Трок си пробива път през редиците и излиза отпред. Поставя една дълга стрела на тетивата и преценява разстоянието с присвити очи.

Главите на двамата плувци изглеждат като малки точки върху повърхността на тинята, фараонът заема стойка, като изнася левия крак напред. Войниците наоколо продължават да стрелят, но стрелите им вече не достигат целта. Трок си поема дълбоко дъх и опъва с лява ръка тетивата, докато тя опира върха на огромния гърбав нос. Лъкът е предизвикателство дори за неговата огромна сила. Мускулите на ръцете му изпъкват твърди като камъни, а лицето му се изкривява от усилието. Задържа за миг лъка опънат, като леко променя прицела. След това пуска тетивата и огромният извит лък подскача в ръцете му като жив.

Дългата стрела се издига с жужене и лесно надминава останалите по височина и скорост. Достига връхната точка на траекторията си и започва да пада надолу като ястреб.

Таита долавя по-силния шум на стрелата и поглежда нагоре. Вижда я да пада право в него, но няма време да се скрие. Затваря инстинктивно очи и я усеща толкова близо, че раздвиженият въздух роши косата му. След това чува плътния шум от попадението.

Отваря очи и обръща глава натам. Дългата стрела е уцелила Бай точно в средата на голия гръб. Пронизала е цялото му тяло и го е приковала към дъската като някакъв лъскав черен бръмбар.

Лицето на нубиеца е само на ръка разстояние от неговото. Таита вижда болката на смъртта в дълбоките черни очи. Бай отваря уста, за да извика, но от нея руква дебела струя светла кръв и удавя думите. С движение, което му причинява голяма болка, той откача гердана от врата си и го подава на Таита — последен дар, безценна реликва в сгърчените пръсти.

Таита внимателно го откача и го провесва на собствената си шия. Той усеща, как същината на духовната сила се влива от умиращия шаман в собственото му тяло.

Главата на Бай клюмва напред, но стрелата не позволява на тялото да падне в тресавището. Таита различава леопардовата глава на нея и разбира, кой я е изпратил. Протяга ръка, докосва с два пръста шията на Бай и усеща момента на неговата смърт. Бай се и отишъл и никакви усилия няма да го върнат. Оставя го и продължава към Минтака и Нефер, които крещят окуражително. Още четири дълги стрели цопват около него, но Таита остава невредим и постепенно излиза от обсега на големия лък.

Нефер го посреща и помага на стареца да се измъкне от лепкавата кал. Таита се подпира на дългата тояга и излиза на твърдо. Свлича се на земята задъхан. След минута се изправя и гледа над плаващите пясъци към отсрещния бряг, където Трок е сложил юмруци на кръста и цялата му фигура излъчва чудовищен гняв. Той събира длани пред устата и крещи:

— Не мисли, че си се измъкнал, чародей! Искам теб и моята кучка. Ще ви пипна и двамата. Ще ви догоня. Няма да изгубя дирята!

Минтака нагазва колкото може в тресавището. Тя знае слабото му място, знае как да го унижи пред войниците му.

— Мили ми съпруже, твоите заплахи са така празни и меки, както и слабините ти. — Високият й глас се издига ясен и звънък и двестате хиксосийски воини чуват всяка дума. Настъпва мъртва тишина, последвана от гръмък подигравателен смях. Дори собствените му хора мразят Трок и унижението му ги забавлява.

Той вдига лъка над главата си и тъпче земята в безсилна ярост. Най-накрая се обръща с крясъци към войската и хората млъкват, уплашени от собственото си безразсъдство.

В настъпилата тишина се чува викът му:

— Иштар! Иштар Медееца, да дойде веднага при мен!