Уилбър Смит
Чародей (103)

102

Редицата флагчета ги води на север, покрай дълбока пропаст с отвесни стени и нагоре, през поредица естествени тераси, където голата земя има нежен прасковен цвят, в пълно противоречие с враждебната си, безплодна природа.

Ръбът на третата и последна тераса е окичен с тълпа най-ревностни зяпачи, които са си дали труда да се изкачат чак дотук. Когато колесницата на Нефер идва насреща им, те се разстъпват, за да дадат път към обширното плато. Там ги чакат борците.

Всеки е застанал в собствен, очертан с бели камъчета кръг. Нефер кара към тях, а тълпата тича отзад, възбудена до краен предел. Малко преди кръговете, Нефер рязко спира и двама коняри тичат да хванат юздечките.

— Само по едно ведро на всеки! — нарежда Нефер, като скача от колесницата. Тук за пръв път им е позволено да напоят конете, но той не иска да продължат бягането с пълни кореми.

Нефер и Мерен свалят бързо брони и къси хитони, за да останат голи под слънчевите лъчи. Тълпата ахва от възхищение, когато вижда стегнатите, тренирани до съвършенство млади тела, а някои от жените с по-долно потекло и съмнителен морал, започват да дюдюкат похотливо.

Всеки загубен миг приближава колесниците на преследвачите. Нефер дори не поглежда към танцуващите жени, а тръгва с Мерен напред, срещу отредения му противник. Нефер спира до кръга и поглежда към центъра му, където чака Полиос от Ур.

Той не е огромен, не е по-висок или по-тежък от Нефер — съдиите са преценили честно тези съотношения. По него няма грам излишна плът. Явно е загрявал, защото тялото му лъщи от пот и масло, а мускулите му изпъкват, налети с кръв. Всичко при него е твърдо. Раменете са пропорционални на кръста, коремът е плосък, крайниците — дълги и мускулести. Стои прав, със скръстени на гърдите ръце и наблюдава Нефер с хладен, спокоен поглед.

Нефер си поема дълбоко дъх и ясно чува гласа на Таита:

— Лявото коляно! Това е единственото му слабо място!

Насочва поглед натам, но лявото коляно на Полиос изглежда точно толкова яко, колкото и дясното — масивно и здраво, като възел от смокинов ствол.

Нефер докосва златния амулет на шията си и стъпва в очертания от камъчета кръг. Тълпата реве, подвиква и вие. Полиос опира длани на коленете, извива гръб и го гледа с безизразен змийски поглед. Нефер си дава сметка, че трябва да нападне пръв, защото Полиос няма за къде да бърза. Задачата му е да забави Нефер, за да могат преследвачите да го настигнат. Нефер прави един кръг около него, а Полиос се върти на място и остава с лице към него.

Да, казва си Нефер, така е! Завлачва левия палец. Но това е толкова незабележимо, че никога не би го видял, ако не беше предупреден от Таита.

— Стара рана — каза му старецът. — Ей тук! — и той силно натисна коляното на Нефер, за да покаже точното място. След което продължи — Но не го подценявай. Той е човекоядец. Това е любимото му хвърляне и то е почти неотразимо. — Таита показа.

Нефер прави кръг в обратна посока и Полиос отново се върти около себе си. Сега я вижда — едва забележима, неестествена вдлъбнатина точно под лявата капачка. Няма повече време за губене и се хвърля напред.

И двамата се впускат в обичайното проучване: захвати, напади и отстъпления, прехвърляне на теглото, опити за хвърляне, преценка на силата, кондицията и чувството за равновесие на противника. После Полиос се навежда внезапно и се шмугва под гарда на Нефер и макар да го е очаквал, не успява да му попречи да прокара дългата си яка ръка зад кръста. Внезапно усеща, че е вдигнат във въздуха, само върховете на пръстите му опират в земята, а Полиос се върти, здраво стиснал тялото му в ръце. После рязко се отпуска на дясно коляно, като смъква Нефер със себе си. Другият му крак е свит, лявото бедро е успоредно на земята, а Нефер пада върху него с кръста си, като усеща удара в областта на бъбреците. Би трябвало да си счупи гръбнака, но Нефер е упражнявал това хвърляне стотици пъти с Мерен. Той извива гръб назад, като в същото време удря пети в земята, за да намали силата на падането. И все пак, усеща гръбнака си да изпуква, напрегнат до краен предел.

Полиос притиска Нефер с цялата мощ на торса, но момъкът протяга ръка под собствения си гръб и забива пръсти в лявото коляно на противника. Таита го е карал часове наред да трупа сила в десния палец, като стиска неуморно кожена топка, докато остави върху нея дълбоки вдлъбнатини. Дори и тогава старецът не беше доволен. Караше го да продължи, докато е в състояние да счупи костелив орех между палеца и показалеца си. След това, отново и отново му показваше точно мястото на старата рана, както и посоката, в която трябва да натисне, за да я събуди. Сега Нефер намира уязвимото място и пъха палеца си в дупката, между главата на пищяла и капачката на коляното.

Всеки мускул от дясната ръка на Нефер изпъква от усилието, а очите му като че ли ще изскочат от орбитите. Чувства, че нещо поддава под палеца му и натисна още по-силно. Палецът потъва навътре, сухожилието и хрущялът се разкъсват под натиска му, капачката се надига и остава в ръката на Нефер.

Полиос пищи от болка така пронизително, че надвиква рева на тълпата. Освобождава захвата си и се мъчи да отблъсне Нефер встрани, но противникът му не пуска капачката и продължава да я отпаря. Изпаднал в безпомощно състояние, като някакво бебе, Полиос ридае отчаяно.

Нефер го възсяда и тика лицето му в прахта. Извива левия крак зад гърба му и противникът не оказва съпротива. Долепя лявото ходило до бута на Полиос и го притиска с цялото си тегло. Победеният надава вик, в който няма нищо човешко.

— Предай се! — заповядва Нефер, но Полиос е онемял и парализиран от болка. Арбитърът притичва, за да докосне рамото на Нефер и да оповести победата му.

Нефер скача на крака и оставя Полиос да се гърчи и да стене в праха. Зрителите мълком сторват път, поразени от бързината и категоричността на победата му. Дочува някой в тълпата да казва:

— Никога вече няма да може да ходи с тоя крак.

Дори не поглежда натам, а тича към втория кръг и разблъсква натрупалите се наоколо зяпачи.

Мерен и Сигаса Крокодилът са вкопчени един в друг. Търкалят се в кръга, ту единият отгоре, ту другият. Нефер вижда веднага, че Мерен е ранен. Болната кожа на Сигаса е дебела и груба, нечувствителна към болка и той я използва вместо оръжие. Търка се о противника, раздира кожата на Мерен и от многобройните плитки охлузвания и порязвания по гърдите и ръцете сълзи кръв. Таита го е предупредил за тази опасност, но няма как да я избегне и сега противникът му взема надмощие. Нефер пристига точно навреме.

Правилата на Червения път са преднамерено създадени в ущърб на претендентите. Те допускат все пак, единият да помага на другия, но само след като се е справил със собствения си противник. Нефер се възползва в пълна мяра от тази малка отстъпка.

Щом влиза в ринга, той се навежда и грабва обло камъче с размерите на гълъбово яйце. Тича на помощ и го поставя по средата на дланта си, като свива юмрук с такава сила, че кокалчетата му побеляват от напрежение. Юмрукът се е превърнал в оръжие, не по-малко опасно от ковашки чук.

Тълпата предупреждава с викове Крокодила и той мигом скача на крака, освободил Мерен. С наведена напред глава, той се хвърля като бик срещу Нефер. Таита ги е предупредил, че коравата му глава има качествата на стенобитен таран. Сигаса вече е счупил две ребра на Мерен при първата си атака и сега се готви да стори същото с Нефер.

Нефер го оставя да приближи, преценява момента, като забива здраво крака в земята, след това замахва и намира точно онова място на дясната челюст, което му е посочил Таита. Устремът на тежкото тяло прибавя силата си към тази на ръката и раменете на Нефер, съсредоточена в юмручния удар. Огромната люспеста глава отскача назад, а краката омекват под тялото на Сигаса, което продължава по инерция, за да се просне в цял ръст върху бялата линия от камъчета.

Никой от зрителите не е виждал досега юмрук да се използва като оръжие. Хората ахват от изненада. Даже и Нефер е изненадан от резултата, защото Сигаса лежи, без да мръдне. Нефер се окопитва в миг и вика към арбитъра:

— Сигаса напусна кръга! Загуби!

Арбитърът ревва в миг:

— Победител е Нефер Сети! Сигаса губи! Преминаваш успешно етапа, Нефер Сети!

Нефер тича при Мерен и го изправя на крака.

— Ранен ли си?

— Ребрата ми! Тая свиня блъска като бик — едва си поема дъх той.

— Трябва да продължим!

— Разбира се! — Мерен изпъва тяло и изправя рамене. Лицето му е посивяло от болка. — Нищо ми няма. Ръката му обаче притиска гърдите, докато тичат назад към колесницата. Бързо навличат захвърлените хитони и пристягат брони.

— Много време загубихме тук. Ще ни настигнат!

Скачат в колесницата и поглеждат назад, към полето с мишените под тях.

— Ето ги! — сумти Мерен и двамата забелязват облака прах да се надига, кипнал в слънчева светлина. Преследващите ги возила са все още петънца под облака, но нарастват с всеки миг. Няма време за приказки. Преследвачите няма да губят време с борци. Те направо ще прегазят очертаните с камъчета кръгове. Двамата с Мерен съзнават, колко нищожна е преднината им и колко лесно могат да я загубят. Достатъчна е само още една погрешна стъпка.

Нефер тръска юздите и подвиква на впряга. Дов и Крус са почивали, докато те се бореха. И сега с пълни сили опъват хамутите и хукват напред. Пред тях очертаната с флагове линия започва да описва широк полукръг и се насочва назад в посоката, от която идват.

— Половината! — Мерен се опитва да звучи весело, но гласът му е напрегнат от болката в счупените ребра, а всяка глътка въздух се превръща в агония. Пресичат платото и стигат отвъдната страна, където поредица тераси се спуска до ръба на пропастта. Поглеждат надолу към нивите и пасищата на поливните площи, неестествено зелени на фона на кафяво-жълтеникавата околност, към кулите и покривите на Галала, порутени и землисти, до степен да не приличат на човешко дело, а по-скоро на част от околната мъртва природа.

Бездната зейва насреща като паст на митично чудовище. Стените й са отвесни и гладки, устремени към невидими, пурпурни глъбини. Групички зрители са се разположили покрай пътеката, извита по ръба на скалите. Това са тези, които са гледали състезанието с копия и са минали напряко, за да наблюдават стрелбата с лък.

Нефер гони здраво конете, изстисква всичко от тях, за да спечели, макар и само няколко стъпки преднина. Тук Крус се реваншира донякъде за направените в първия етап грешки: огромната му сила вдъхновява Дов и екипажът се носи като мълния през платото. Стигат ръба на пропастта и карат толкова близо до нея, че излитащите изпод копитата и шините на колелата камъчета падат в бездната. Въпреки че е откъм пропастта, Крус не забавя ход, а напряга мишци и бяга с цялата си воля и мощ. Сърцето на Нефер запява.

— Все още можем да ги бием до моста — крещи той срещу вятъра. — Давай, Крус, давай Дов!

Нефер съзира високата фигура на Таита, застанал на ръба на пропастта. Гледа през нея към мишените за стрелба с лък, поставени от другата страна и не трепва, когато те спират зад него и скачат на земята.

Предната вечер Таита предрече:

— При този западен вятър, лъкът и прекосяването на пропастта ще решат изхода от изпитанието. Ще ви чакам там.

Свалят лъкове и колчани от колесницата и я оставят под грижите на конярите, за да се присъединят към Таита на ръба на бездната.

— Загубихме време при копията! — съобщава мрачно Нефер, докато поставя тетивата на огромния боен лък — единият край е стиснал между коленете, опрян в земята, а върху другия натиска с всички сили.

— Крус е много нетърпелив, а и ти също — отбелязва Таита. — Но от съжаления полза никаква. Гледайте напред! — сочи към отсрещната страна, където върху лека бамбукова рамка са окачени мишените.

Както и при копията, те са пет. Надути с въздух свински мехури, овесени на парчета връв. Достатъчно раздалечени са, за да не е възможно насочена към един от тях стрела да уцели по погрешка друг. Въженцата са дълги по две стъпки, така че мехурите са подвижни. Леки, почти като въздуха, те се люлеят и подскачат, по волята на западния вятър.

Огромното зейнало пространство прави почти невъзможно да се прецени правилно разстоянието, а вятърът свири и играе между скалите. Силата и скоростта на вятъра, която усещат от тази страна, няма да е същата от другата. Въпреки това вятърът оттатък ще влияе както на стрелите, така и на целите.

— Какво е разстоянието, стари татко? — пита Нефер, докато вади дълга стрела от колчана. Рано сутринта Таита измери с крачки едната страна на очертан от него прав ъгъл, прилежаща към ръба на пропастта. След това, с някакво хитроумно приспособление от дъска, колчета и върви, измери ъгъла разположен срещу мишените. По неведом за Нефер начин, с тези измервания старецът определи разстоянието от ръба на пропастта до мишените.

— Сто двадесет и седем стъпки — отвърна Таита. Нефер съобрази тази информация със собствената си преценка за скоростта и посоката на вятъра и зае позиция на ръба. Мерен застана до него с по-лек, кавалерийски лък в ръце.

— В името на Хор и богинята — помоли се Нефер, — да започваме! Пуснаха стрелите едновременно.

Неферовата мина високо над бамбуковата рамка. Стрелата на Мерен се вдигна под по-остър ъгъл. Когато забави летежа си в апогея на траекторията, вятърът я поде и отклони наляво. Почти в самия край на траекторията си, тя попадна в средната мишена и всички чуха ясно шума от пукването на мехура, който се пръсна и изчезна, като с магия.

Зрителите нададоха радостен вик и арбитъра обяви високо попадението, но Мерен само сложи нова стрела в тетивата и измърмори:

— Чист късмет!

— Нямам нищо против да извадиш още някой късмет от колчана — каза Нефер. — Бак-хер, братко! Бак-хер!

Пуснаха нови две стрели и този път мереновата не достигна целта, а се блъсна в скалите и падна в пропастта. Нефер пропусна мехура с около половин стъпка вдясно и изруга Сет, заради пратения от него вятър.

За разлика от копията, тук нямаше ограничение в бройката. Единствено условие беше, стрелите да се носят в колесницата от старта, така че въпросът опираше до тегло и бройка. Всеки бе взел по петдесет стрели, но неферовите тежаха един път и половина повече от тези на Мерен.

Стреляха и не уцелваха, пак стреляха и пак пропускаха мишените.

Таита наблюдава полета на стрелите и посоката на вятъра. Съсредоточил е всичките си сили, за да го почувства. Вижда го така, както се вижда воден поток.

— Дръж същия прицел! — казва той на Нефер. — Но чакай да ти дам знак!

Нефер опъва тетивата до край и макар че всеки мускул на дясната му ръка трепти, продължава да държи здраво лъка.

Таита се слива с вятъра, превръща се в част от него.

— Пускай! — шепне той и стрелата се извисява над бездната сред капризните движения на въздуха. После, като прибрал криле сокол, се спуска върху мишената. Мехурът се пръска с пукот и тълпата възторжено реве.

— Следващата! — нарежда Таита и Нефер се прицелва вдясно от поредния мехур.

Старецът сякаш контролира полета на стрелата със съзнанието си. В последния миг западният вятър прави злобен опит да я отклони, но тя продължава уверено и пръска мехура със силен пукот.

— Следващата! Дърпай! — шепне Таита. — Задръж! — и след един удар на сърцето — Пускай!

Стрелата почти докосва мехура, но внезапен порив на вятъра го блъска встрани.

Нефер стреля отново, по даден от Таита знак, но попадението е на цяла стрела вляво и нагоре от целта. Напрежението от работата с големия лък е твърде голямо, дясната ръка го заболя, а мускулите й започнаха да се свиват на възли и произволно да трептят.

— Почини си! — нарежда Таита. — Хвани амулета на Лострис в дясната ръка и почини малко!

Нефер оставя лъка настрана и стои с наведена в молитвена поза глава, стиснал златото в дясната ръка. Чувства, как силата в нея се връща. Мерен продължава опитите си с по-малкия лък, но болката от счупените ребра го кара да се сгъне почти надве, а по бледото му лице струи пот.

В този момент в тълпата настъпва раздвижване. Всички се обръщат назад, а някой вика:

— Идват!

Множеството подема възгласа и тътенът му става непоносим.

Нефер поглежда нататък и съзира първата колесница да подскача зад впряга си, по хребета на най-близкия хълм. Вижда и златната коса на Демиос, развята от въздушната струя. След него се източва цялата колона от десет преследвачи. Долавя и далечните подвиквания на колесарите, както и глухия тропот на колелата.

— Не ги гледай! — заповядва Таита. — Не мисли за тях! Мисли само за целта!

Нефер загърбва приближаващата опасност и взема лъка.

— Дърпай и задръж! — казва Таита. Поредният порив на вятъра внезапно стихва. — Пускай! — стрелата полита над бездната и четвъртият мехур се пръсва.

Нефер взема следващата стрела от колчана и застива, стиснал ствола между пръстите си. Сърцето му се изпълва с отчаяние. Откъм пустинята към мишените се носи, завъртян около себе си, пясъчен дявол. Мишената потъва във вихъра прах, пясък и носени, кой знае откъде, дребни късчета.

Високо от хълма над тях се разнасят победоносните викове на преследвачите и Нефер чува гласа на Демиос, надвикал воя на вятъра:

— Сега ще трябва да се биеш с мен, Нефер Сети!

— Още една мишена и минаваш етапа — казва лаконично арбитърът Соко. — Не отстъпвай!

— Няма мишена! — оплаква се Нефер.

— Такава е волята на безименния бог — отвръща Соко. — Трябва да й се подчиниш!

— Ето я! — възкликва Таита. — Ето делото на великата и по-могъща богиня! — Сочи към непроницаемия жълт облак отвъд бездната.

Като парче дърво, освободено от дъното на мътно езеро, мехурът и скъсаното му въженце излитат над горния край на облака, понесени на крилете на горещия въздух.

— В името на богинята Лострис! — казва Таита. — Само тя може да ти помогне в тоя момент.

— В името на богинята! — възкликва Нефер, опъва тетивата и стреля към мъничкия балон, кацнал върху облака. Стрелата се издига нагоре и нагоре, изглежда ще се размине с целта, но балонът рязко подскача, за да я срещне. Острият кремъчен връх го пробива и той се понася по вихъра като някакъв парцал.

— Минаваш етапа! — обявява с висок глас Соко. Нефер хвърля лъка и тича към колесницата. Мерен е по петите му, като пази ранената си страна, и под насърчителните викове на тълпата.

Дов и Крус се хвърлят напред. Виковете на преследвачите изразяват разочарование и гняв, но Нефер не поглежда назад.

На хиляда крачки пред тях виси въженият мост, но преди него трябва да минат през огъня.