Уилбър Смит
Чародей (55)

54

Докато Трок чака нетърпеливо строяването на колоната пред портите на Аварис, Толма е изпратен да претърси лагера с чужденци и просяци, опънат под стените на града.

— Обърни всичко наопаки! Трябва да сме сигурни, че царица Минтака не се крие някъде там. Търси и чародея Таита! Доведи ми всички високи и слаби мъже, които откриеш. Искам лично да ги разпитам.

Хората на Толма изпълняват заповедта сред писъци и кучи лай, трясък на счупени врати и сривани паянтови жилища. След малко двама войника се връщат и мъкнат към Трок стара бедуинска брантия. Дъртофелницата ругае истерично и рита похитителите си.

— Какво има, войнико? — пита Трок, когато жената е хвърлена в краката му. Войнът вдига чифт златни сандали, чиято тюркоазна украса блещука под лунните лъчи.

— Намерихме ги у нея, Велики.

Лицето на Трок потъмнява от гняв и той рита старицата в корема.

— Откъде ги открадна, мръсна дърта маймуно?

— Нищо не съм откраднала, божествени фараоне — скимти вещицата. — Той ми ги даде.

— Кой е този той? Отговаряй без увъртане или ще ти навра главата между краката, докато се удавиш в собствените си вонящи сокове.

— Старецът, той ми ги даде.

— Как изглеждаше?

— Висок беше и кльощав.

— Колко стар?

— Колкото скалите в пустинята. Той ми ги даде.

— Имаше ли едно момиче с него?

— Още трима мъже и едно хубаво малко курве в скъпи дрехи, грим и панделки.

Трок я изправя рязко на крака и крещи в уплашеното й лице:

— Накъде тръгнаха? В каква посока?

Старицата сочи с треперещ пръст към хълмовете, зад които започва пустинята.

— Кога? — пита Трок.

— Колкото е този път на луната. — Тя очертава дъга от лунната орбита, която отговаря на четири — пет часа.

— Колко коня имаха? — крещи Трок. — Колесници? Коли? Как пътуват?

— Нямат коне — отвръща тя. — Пеша бяха, но бързаха много.

Трок я блъска встрани. Хили се към застаналия наблизо Толма.

— Пеша няма да стигнат далеч. Ще ги пипнем, веднага щом изкараш от леглата пияните си главорези.