Корал Смит
Магическото огледало (7)

Глава седма

След разходката с приятния Брус, да бъде придружавана от Дарах, беше огромна промяна за Джулия. Той се появи на вратата й точно навреме, готов да я изведе навън, но мрачният му поглед и стиснатите устни й показваха, че това задължение не му е особено приятно.

Тя излезе с него мълчаливо. Навън духаше силен вятър и Джулия се радваше на вълнения шал и грубите, но топлещи легинси, които беше открила в раклата в стаята си. Надвисналите облаци бяха мрачни като изражението на Дарах.

Джулия се изкушаваше да каже, че всичко е наред и той може да я върне в стаята й, но нещо в нея се разбунтува. Нямаше да му позволи да я сплаши. Тя имаше нужда да излиза навън, да се чувства поне малко свободна и да диша чист въздух. Всички други леърди се бяха изредили и все още бяха живи. Значи и той можеше да издържи.

Те тръгнаха мълчаливо по поляната; вятърът развяваше косите и дрехите им. Джулия беше твърде упорита, за да се опитва да го заговори. Докато подръпваше шала си, тя си помисли, че ако му се говореше, той сам трябваше да започне разговора.

— Студено ли ти е? Може би предпочиташ да бъдеш в къщата?

Тя погледна нагоре към него и забеляза надеждата в погледа му. Той искаше да се отърве от нея колкото се можеше по-бързо. Е, тя нямаше да му направи това удоволствие.

— Не — отвърна Джулия. — Тук е приятно хладно. Харесва ми.

— О. Добре.

Двамата продължиха да вървят. Джулия усещаше как напрежението на Дарах нараства и видя как раменете му стават все по-твърди с всяка измината крачка. Тя го остави да се поти известно време, след което се спря и сложи ръка върху неговата.

— Виж какво — каза му троснато тя. — Знам, че нямаш желание да бъдеш тук и да се разхождаш с мен. Защо просто не започнеш да правиш онова, което вършиш обикновено, а аз ще се мъкна с теб.

Той се намръщи.

— Няма да ти хареса.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото отивам да катеря хълмовете, за да проверя какво става с добитъка. Това едва ли те интересува, а и само ще ми се пречкаш.

Сега вече чашата преля.

— Да ти се пречкам, а? — попита Джулия. — Да ти се пречкам? И кой е виновен за това? Щом ти създавам толкова голямо неудобство, защо просто не ме пуснеш да си вървя? Повярвай ми, ако го направиш, никога повече няма да ти се пречкам.

— Знаеш, че няма да те пусна.

— Тогава търпи или си затваряй устата, Макструан! Ако не искаш да ме пуснеш, а не можеш да изтраеш да бъдеш с мен през краткото време, през което ми е позволено да излизам всеки ден, тогава или ме вземи със себе си, или ме остави с някой друг.

— Няма на кого да те оставя. Всички останали си имат работа.

— Тогава ме вземи със себе си.

— Мога да те върна в стаята ти!

— Да, можеш да ме върнеш и в малкия си затвор! Защо не го направиш?

— Опитвам се да направя живота ти по-лесен, неблагодарна жено!

— О, извинявай. Бях забравила колко галантно е да се насилват и заключват хората, без да бъдат изслушвани!

Той изглеждаше адски ядосан. Джулия се зачуди дали не бе отишла твърде далеч, но нямаше намерение да отстъпва точно сега.

— Ако очакваш благодарност от затворник, ще бъдеш дяволски разочарован — заяви тя.

— Ако очакваш любезност за това, че навлезе в нашите земи да ни шпионираш, значи си по-луда, отколкото мислех! — отвърна той.

— Тук не става дума за навлизане в земите ви без разрешение — каза спокойно Джулия. — Говорим за това, че ти искаш всичко да става по твоему и всички да бъдат под твоя чехъл!

Внезапно Дарах отстъпи назад. Челюстите му се размърдаха и той застана още по-вцепенено отпреди.

— Точно така. Искам всичко да става по моему. Искаш да дойдеш с мен, така ли? — каза той с тих и заплашителен глас. — Много добре. Да тръгваме тогава.

Той я хвана за ръката и я подкара към конюшнята. Силата на гнева му шокира Джулия и тя не се възпротиви, докато той я отвеждаше в конюшнята. Дарах я настани върху една бъчва и Джулия остана да седи неподвижно. Той сложи юздите на един голям жребец и го изведе от конюшнята, като по пътя си взе и Джулия.

— Няма ли да му сложиш седло? — попита го тя.

Мрачният поглед на Дарах я накара да млъкне.

Той се метна на гърба на коня и протегна ръка към нея.

— Идвай. Нали сама поиска да дойдеш с мен.

Джулия неохотно хвана ръката му и миг по-късно той я вдигна над земята. Тя нямаше друг избор, освен да се качи на коня зад него и да се улови за дрехата му с две ръце.

Дарах подкара коня в тръс. Джулия не смееше да отвори уста, защото се страхуваше, че ако го направеше, зъбите й щяха да изпадат. Когато преминаха зад дърветата, които се намираха на ръба на северния край на селото, Дарах заби пети в хълбоците на коня и животното се хвърли напред по хълма.

Джулия реши, че сегашният ход на коня беше по-добър от тръса. Когато изкачиха хребета и тръгнаха надолу по склона, тя надникна над рамото на Дарах. Гледката я накара да извика тихо. Бяха тръгнали право срещу някакво езеро! Господи, той да не би да искаше да я удави или просто щеше да й нареди да скочи в езерото?

Тя заби лице в дрехата му. В последния момент обаче Дарах накара коня да завие и се отправи в друга посока. Джулия въздъхна облекчено, когато осъзна, че нямаше да бъде погълната от леденостудената вода, но повече не посмя да вдигне глава.

„Дяволите да те вземат, Адисън.“ Нали бе искала да го предизвика? И ето какво се беше получило. Джулия се намираше на гърба на бясно препускащ кон и се бе вкопчила в човек, който й беше толкова ядосан, че не се знаеше какво можеше да направи.

Под пръстите си тя усещаше мускулите на Дарах, твърди като скали и все още напрегнати от гняв. Дали беше достатъчно ядосан, за да я нарани? Или пък беше ядосан само толкова, колкото да я изостави в пустошта на хълмовете?

Вятърът се засили и започна да щипе бузите й. Тя погледна към небето и забеляза надвисналите облаци с цвят на гранит. Видът им не й харесваше. Те й напомняха за изражението на Дарах, когато я беше завлякъл в конюшнята.

Тя чу Дарах да казва нещо на коня и усети как тялото му се размърдва пред нея, докато дърпаше юздите. Конят намали скоростта си и след малко съвсем спря.

Дарах погледна през рамо.

— Слизай — нареди той.

— Но аз… — Джулия забеляза погледа му и не довърши възражението си.

Тя се плъзна грациозно по гърба на коня и скочи на земята.

Дарах слезе и протегна ръка.

— Дай ми шала.

Джулия му го даде и потръпна, но не толкова от студа, колкото от леда в погледа му. Той беше започнал да се държи хладно и мълчаливо и на нея й се искаше отново да започне да й крещи. Тя знаеше как да се справи с човек, който й крещеше, но нямаше представа как да се оправи с такава студенина.

Дарах взе шала й и се отдалечи, оставяйки я зад себе си с коня. Любопитството й я накара да го последва на безопасно разстояние.

Той спря внезапно, отпусна се на колене в тревата и започна да разглежда нещо пред себе си. Джулия се промъкна по-близо и протегна врат да види какво правеше Дарах. Под ръцете му се вдигаше малко облаче пара.

— Майката е ей там — каза й той, без да се обръща. — Иди да видиш как е. — Той кимна към склона пред себе си.

Джулия забеляза, че нещото в тревата пред него беше новородено теле, което се мъчеше да си поеме дъх. Тя погледна надолу по склона и забеляза между тревата някаква фигура. Джулия тръгна напред и след малко видя юницата да лежи неподвижно на земята.

Джулия обиколи внимателно кравата, тъй като не беше сигурна дали животното няма внезапно да се събуди и да я нападне. Тя беше градско момиче и не знаеше нищо за тези животни. Въпреки това нещо й подсказваше, че тук нещо не беше наред и че трябваше да помогне на кравата.

Очите на животното бяха отворени широко и гледаха втренчено. Джулия клекна до юницата и сложи ръка на хълбока й. Изглежда, че кравата беше умряла по време на раждането.

Тя погали кафявия хълбок на животното и усети как гневът и страхът в душата й бяха заменени от тъга. „Горкичката“ — каза тя.

Джулия чу стъпки и когато погледна нагоре, видя Дарах да се приближава към нея, носейки увитото в шала й теле. Тя се изправи.

— Телето добре ли е?

Той се намръщи.

— Живо е. Но без майка си няма да живее дълго.

— Нищо ли не можеш да направиш? — Тя отиде да огледа малкото в ръцете му. — Не може ли да го отгледа някоя от другите крави?

Дарах поклати глава.

— Не знам. Тази юница се отели твърде рано. А и наоколо няма други крави. Не съм уверен, че можем да отнесем малкото при друга крава навреме.

— Е, ще трябва да опитаме! — Джулия подръпна ръкава му. — Колко далеч мислиш, че трябва да отидем?

Той не се съгласи веднага.

— Джулия, това животинче вече е отслабнало твърде много. Може да е болно. Може майка му да е била болна. Може би ще бъде най-добре да го оставим тук.

Тя прехапа устни.

— Но ти не знаеш със сигурност дали телето ще умре. Може да грешиш.

Дарах погледна към животното и Джулия забеляза как в погледа му отново се появяват гневни искри. Той вдигна очи и кимна отсечено.

— Можеш ли да яздиш, като го държиш здраво?

— Ще го държа дори ако трябва да го завържа за гърба си.

Оказа се, че предложението й е доста разумно. Дарах й помогна да направи нещо като люлка от широкия шал и пъхна треперещото теле в нея. Той се качи на коня и помогна на Джулия да се качи заедно с товара си. Този път той я настани пред себе си, така че тя седеше настрани, а телето беше сложено в скута й.

Дарах взе края на шала, вкара го в широкия си колан и го върза на възел. След това се усмихна мрачно.

— Ако един падне, падаме всички.

На Джулия й се струваше, че яздиха в продължение на часове. Постепенно тя изгуби всякаква ориентация. Тя разтриваше телето доколкото можеше, галеше го и му говореше окуражителни думи, като едновременно с това се държеше здраво за гривата на коня. Ръцете на Дарах минаваха около нея, за да държат юздите, и тя подпря рамото си на гърдите му.

Но телето все повече се отпускаше, дишането му ставаше все по-затруднено. Джулия се наведе и зашепна в ухото му. Тя дори се опита да му измучи, с надеждата, че така ще му даде сили.

— Там.

Джулия погледна накъдето сочеше Дарах. Когато забеляза кафявите фигури, сгушени на завет край една скала, тя нададе радостен вик.

Джулия нямаше търпение да скочи на земята, но се сети навреме, че шалът беше завързан за колана на Дарах, и изчака търпеливо той да развърже възела и да слезе първи на земята.

Когато краката й докоснаха земята, коленете й се подкосиха, но Дарах успя да я улови, преди да беше паднала.

— Добре ли си?

— Добре съм. Краката ми бяха заспали.

Тя погледна надолу към животното, което висеше на окачения на раменете й шал.

— Искаш ли да те черпя едно питие, моряко? — Телето й отвърна само с някакъв слаб звук, но тя реши, че това беше добър знак.

Дарах тръгна напред. Джулия държеше ръцете си увити плътно около шала, за да предпазва малкото от вятъра.

Когато се приближиха на няколко метра от малкото стадо, Дарах спря. Той развърза внимателно шала и спусна телето на земята.

— Откъсни малко трева — каза й той, докато развиваше шала.

Тя направи каквото й бе казано и му подаде тревата. Дарах раздели снопа на две и й подаде едната част.

— Разтрий го с това.

Джулия взе тревата и започна да разтрива телето с нея, както правеше Дарах.

— Това е, за да премахнем нашата миризма от него, нали?

— Да. Не знам дали това има някакво значение, но поне няма да навреди.

Когато бяха изтъркали всеки сантиметър от треперещото телце, Дарах й даде знак да вдигне шала си и тръгна към стадото. Той започна да обикаля животните, докато не намери кравата, която търсеше, след което започна да я подкарва към телето.

Юницата вървеше пред Дарах, навела глава, за да се предпази от вятъра. Когато приближи малкото, кравата издаде напред муцуната си. Новороденото измуча слабо, когато долови миризмата й. Тя му отвърна с въпросително изпръхтяване.

Джулия ги наблюдаваше с разтуптяно сърце.

— Хайде, приятелче, хайде — прошепна тя.

Джулия погледна към мястото, на което стоеше Дарах. Той сякаш бе пуснал корени там и наблюдаваше как двете животни се откриват взаимно. Лицето му изразяваше онова, което чувстваше самата тя — страх, надежда, вълнение.

Кравата измуча. Джулия погледна към нея тъкмо навреме, за да види как телето се изправя на треперещите си крака, стига до юницата и засмуква първата попаднала му цицка. Кравата измуча отново и започна да пасе, докато телето сучеше.

— Справихме се! — възкликна тихо Джулия, когато Дарах се приближи към нея.

— Да. — Той сложи ръце на бедрата си. — Не е сигурно, че ще оцелее, но поне има силни инстинкти.

— Сега поне има шанс да оживее. Благодаря ти, че се опита да му помогнеш.

Преди той да успее да й отговори, небето бе разтресено от гръмотевица. Над далечните хълмове проблесна мълния.

— Най-добре ще е да се връщаме — каза Дарах.

Те тръгнаха към коня, който бе започнал да пристъпва тревожно. Дарах я качи пред себе си в мига, в който първите капки дъжд заваляха.

Капките скоро се превърнаха в истински потоп. Джулия се опита да вдигне шала и да покрие главата си с него, но не се получи; вятърът го подхващаше и го увиваше около двамата. Само след няколко минути тя беше съвсем мокра. Гръмотевици разтърсваха небесата и отекваха навсякъде край тях. Джулия се сви над гривата на коня и се опита да не мисли за това, че яздеха в открита равнина, в която не се виждаше нищо по-високо от тях.

— Ох! — извика внезапно тя. Дъждът бе преминал в градушка.

Конят изцвили в знак на протест, когато ледените топчета започнаха да се удрят в кожата му. Джулия усети как Дарах стиска по-здраво юздите.

След малко те влязоха в тясна клисура, завиха рязко и започнаха да се изкачват. Пътят ставаше все по-скалист и опасен, на места земята беше хлъзгава. Джулия се питаше за какво ли си мислеше Дарах. Сега беше твърде неподходящ момент да се катерят из планината, за да се наслаждават на гледката под себе си.

Тя тъкмо щеше да му каже това, когато той спря коня. Дарах скочи бързо на земята и протегна ръце към Джулия. Той й помогна да слезе и посочи към сенките.

— Върви напред! — извика той над рева на вятъра.

— Къде?

Една светкавица даде отговор на въпроса й. В една ниша в склона Джулия забеляза малка каменна хижа. Тя се затича натам, докато Дарах търсеше подслон за коня.

Вратата беше отключена. Джулия я отвори и изчака следващата светкавица да й покаже къде беше прагът.

Природата изпълни желанието й и тя влезе вътре. В хижата миришеше на дим, прах и на гнило. Тя нямаше нищо против праха, тъй като това означаваше, че покривът над главата й е здрав, а това беше единственото нещо, което я интересуваше в този момент.

На светлината на следващата светкавица тя забеляза огнището и тесен прозорец вдясно от себе си. Джулия отиде до прозореца, като опипваше с ръце пред себе си. Тя откри стената, усети миризма на пепел и остана да стои, без да знае какво да направи сега.

— Добре дошла в замъка Макструан — каза един глас до ухото й.

Джулия подскочи.

— За бога, Дарах! — извика тя. — Не се промъквай зад мен така. За малко да стигна до сърдечен разрив.

— Това къде е?

— Кое къде е?

— Няма значение. Запази си тайните. Аз смятам да си създам малко удобства.

Тя го чу да се движи из стаята, след което го забеляза да се връща при огнището с едно покрито с похлупак глинено гърне. Въпреки тъмнината Джулия усещаше, че спътникът й беше наблизо.

— Седни, Джулия Адисън — каза той и гласът му долетя до нея откъм пода. — Страхувам се, че тук няма столове, но подът не е много твърд.

Като се подпираше с една ръка на стената, тя се отпусна на пода. Посоката, от която идваше гласът му, показваше, че двамата седяха един срещу друг пред огнището.

— Не можем ли да запалим огън? — попита тя, докато изстискваше водата от роклята си.

— Можем. Ако успеем да намерим кремък и прахан.

— А какво ще кажеш за кибрит?

— Тук няма такова нещо. Мога да се опитам да предизвикам искра с ножа си, но се съмнявам дали тук има нещо, което може да поеме пламъка. Пък и така ще мине половината нощ, докато успея да постигна нещо. — Той се размърда и Джулия чу скърцането от отместването на похлупака на гърнето. — Обаче има храна.

— Храна?

— Да. Само сладкиши и твърдо сирене, но се обзалагам, че ще пропъди студа. — Тя усети ръката му да докосва ръкава й. — Ето, вземи това.

Джулия протегна ръка и получи една твърда бисквита и парче сухо сирене. Тя не бе осъзнавала колко е гладна, докато не сложи първата хапка в устата си.

— Ммм — въздъхна тя, след като я сдъвка.

Дарах се разсмя тихо.

— Предполагам, че не е толкова фина колкото онова, с което си свикнала, но все пак е храна.

— Не мога да си представя нещо по-вкусно от това. — Тя избърса устата си. — Защо казваш фина? — Искаше й се да можеше да вижда събеседника си. В промеждутъците между светкавиците в хижата ставаше тъмно като в рог. Дали той не й се подиграваше?

— Защото ти изглеждаш изискано. Начинът, по който държиш лъжицата. Как винаги търсиш чисто място, преди да седнеш. Сребърното ти огледало е вещ, каквато може да има само една дама, и при това изобщо не е евтино.

— И това ме прави изискана?

— Да. А може и просто да се преструваш.

Тя се ядоса.

— Аз съм такава, каквато ме виждаш.

Дарах се разсмя.

— Точно сега не виждам много.

Джулия омекна.

— Това е вярно. Предполагам, че тук няма електричество, а?

Последва кратка пауза.

— Бъзикаш ли ме?

Нова пауза.

— Искаш ли да го направя?

— Не! — Тя усети как се изчервява. — Просто искам да мога да виждам и толкова.

— Съжалявам, момиче. Тук няма дори лампи.

— Предполагам, че и друг път си идвал тук?

— Нали ти казах, това е замъкът Макструан.

— Да бе, да. Какво е това място в действителност?

— Ловна хижа. Място за отдих на пътници. Преди много години била собственост на един от членовете на клана. Ние поправяме покрива и държим малко храна в хижата в случай, че мъжът от хълма мине оттук.

— Мъжът от хълма?

— Пътник. Случайно минаващ или непознат, който се е изгубил. Такъв е обичаят тук. — Тя усети потупване по рамото си. — Искаш ли още?

Джулия пое храната, която той й подаде.

— Благодаря. Аз не влизам ли в категорията мъж или жена от хълма?

— Донякъде, предполагам.

— Но не съвсем.

— Ти не беше обикновена пътничка.

— Но съм непозната.

— Така е. Но не като онези, които минават оттук. Ти си твърде странна непозната.

Джулия въздъхна.

— Това ми е проблемът, нали? — измърмори тя повече на себе си, отколкото на него. — Аз съм изключение от правилото.

— Ти си изключителна. И ние все още не знаем дали си опасна за нас.

— Не е възможно все още да мислиш онези глупости за магии и вещици! — възкликна тя. — Ти не вярваш, че аз наистина съм вещица.

— Така ли?

— Да, мисля, че не вярваш. Ти дори не ме помоли да използвам магиите си, за да помогна на телето днес. Ако съм толкова силна, не можех ли да го излекувам, или да върна майка му? Или пък да измъкна бутилка мляко от шапка?

— Може би вярвам, че твоите магии са само зли, а не добри.

— Не съм убедена. Ти си твърде разумен, за да вярваш в тези неща. Може би смяташ, че съм шпионка, но не мисля, че дори за миг си повярвал, че съм вещица.

— О, значи ме познаваш добре, а?

— Познавам хората като теб.

— Разбирам.

Поредната светкавица освети лицето му и Джулия забеляза, че той беше твърде близо до нея. И докато гледаше очите му, тя усети, че той проникваше в душата й както никой друг досега. Тя се размърда и изтупа мокрите си дрехи.

— Колко мислиш, че ще продължи бурята? — попита тя, тъй като вече не знаеше какво да каже.

— Може да утихне скоро, а може да продължи цяла нощ. И в двата случая вече се стъмни и няма да можем да си тръгнем преди разсъмване.

— Предполагам, че в такъв случай ще бъде най-добре да поспим. — Джулия присви очи в тъмнината, опитвайки се да различи очертанията на нар или одеяло.

— Точно така.

Тя усети някакво движение край себе си и внезапно едно влажно парче кожа бе увито около китката й.

— Какво правиш? — извика възмутено тя.

— Уверявам се, че ще мога да спя спокойно.