Корал Смит
Магическото огледало (24)

Глава двадесет и четвърта

Аласдеър чакаше край кръга от камъни. Той обикаляше старата скала с изтърканите гравюри и риташе по-малките камъни, които се намираха в подножието й.

Дни. Бяха изминали дни, откакто за първи път бе видял Селандин в гората. Тогава те не бяха говорили много, а само се бяха гледали учудено, бяха се запознали и си бяха обещали да се видят отново, когато някакъв далечен звук я беше подплашил и тя си бе тръгнала.

Той идваше на това място всеки ден с надеждата да я види отново. Но сега Аласдеър вече беше отчаян и се страхуваше, че никога вече нямаше да я види. Или че срещата му с нея беше просто един сън.

Той чу шумолене в гората и вдигна очи в очакване, но за всеки случай извади и ножа си.

Тя отново се появи сякаш изневиделица до него. Златистата й коса блестеше на лъчите на късното следобедно слънце, а очите й горяха с неприкрита радост. Той я сграбчи импулсивно и я целуна.

Когато целувката свърши, Аласдеър се отдръпна и се загледа в красивото й лице. Очите й бяха затворени, а устните й приличаха на току-що цъфнала роза.

— Отново — прошепна тя. — Направи го отново, моля те.

Той сложи ръце на раменете й. Възбудата му се бореше с чувството му за чест. Господи, тя беше толкова красива, толкова изкушаваща. И беше напълно невинна в страстта си и в поведението си.

— Ела — каза той и я хвана за ръка. — Трябва да поговорим.

— Добре. — Тя тръгна с него и двамата седнаха на един от широките, плоски камъни от кръга. — Какво искаш да знаеш?

— Първо, коя си ти?

Тя се разсмя и звукът го омая.

— Аз съм Селандин, не помниш ли? Селандин Талкот. Името ми нищо ли не ти говори?

Той се замисли и след малко сви рамене.

— Съжалявам.

Тя се намръщи.

— Мислех, че знаеше коя съм, когато те видях за първи път. Ти… е, това няма значение. — Тя вдигна ръцете му, сложи ги под брадичката си и му се усмихна лъчезарно. — Аз съм годеницата на Крейгън Морстън.

Аласдеър си помисли, че щеше да повърне. Той издърпа рязко ръцете си от нейните и скочи на крака.

Тя се загледа в него с тревога и объркване.

— Аласдеър? Какво има?

— Ти! Ти си Морстън?

— Да. Е, поне ще бъда.

— Ти… ти вещица ли си?

— Не, разбира се, че не съм. — Той я гледаше тревожно и тя му кимна окуражаващо. — Не съм вещица.

Аласдеър седна отново с облекчение.

— Аз съм една от феите.

— Боже милостиви.

Той отново започна да крачи напред-назад и тя тръгна след него. Най-накрая Аласдеър се обърна и я погледна.

— Чуй ме, момиче. Това някаква игра ли е? Някаква шега?

Селандин го погледна учудено.

— Игра? Искаш да играем на някаква игра ли?

— Не. Не искам да играем на игра. — Той стисна юмруци. — Сериозно ли говориш? Наистина ли си фея? И ще се омъжиш за Морстън?

— Да. Едана — тя се грижи за мен след смъртта на родителите ми — казва, че ще трябва да се омъжа следващия месец, когато знаците показват, че ще бъда готова да приема семето му.

Аласдеър затвори очи. Цялата тази работа ставаше все по-странна и по-странна с всяка измината минута. А Дарах си мислеше, че е имал проблеми с една обикновена смъртна чужденка каквато беше Джулия.

— Вярваш ли ми? — попита Селандин и докосна ръката му.

— Искаш ли да се омъжиш за Крейгън? — Той произнесе думите дрезгаво.

Тя поклати глава.

— Не.

Аласдеър я сграбчи за раменете.

— Тогава трябва да дойдеш с мен. Дори ако си луда колкото стария Макфий, пак няма да те оставя на онзи мръсник Крейгън! За бога, Селандин! Та той те е държал като хубава кокошка, която трябва да бъде угоена, преди да бъде заклана.

— Но Едана…

— Ти не дължиш вярност на клана Морстън, момиче. — Аласдеър погали косата й с трепереща от страх ръка. Само за няколко часа тя бе намерила място в сърцето му. Той искаше да бъде с нея и да я пази.

— Аз не съм му давала клетва, но дадох обещания на нея.

— На тази Едана ли? Тя не е ли Морстън?

Селандин поклати глава.

— Не мога да ти кажа нищо повече. Но аз обещах. Едана беше много добра с мен. Тя ми е като сестра.

— Само една жестока сестра може да те накара да обещаеш такова нещо. Ще убия Крейгън, преди да те е докоснал — заяви той.

В гората се чу крясъкът на сова. Селандин вдигна глава като подплашена сърна.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се отдръпна от него.

Той я дръпна към себе си и я целуна с надеждата да я накара да млъкне и да я убеди да го послуша. Тя му отвърна със същото желание, но когато целувката свърши, се измъкна някак от прегръдките му и се втурна към дърветата.

— Селандин!

— Чакай ме, любов моя! — достигна до слуха му тихият й отговор.