Корал Смит
Магическото огледало (6)

Глава шеста

Джулия и останалите зяпнаха от удивление. Миг по-късно тя забеляза игривото пламъче в очите на Аласдеър и не можа да се въздържи да не се включи в шегата му.

— Добре съм, сър — каза тя, докато вървеше с него към масата. — Но тази сутрин черната ми котка изкашля една топка козина върху най-хубавата ми метла и тя вече не иска да лети.

— Ужасно — отвърна той със сериозен глас. — Страхувам се, че не ти помагаме много да се справиш с проблема си.

— На мен ли го казваш? — Тя нацупи устни. — Но не сте само вие. Времената са такива, че едно момиче вече не може да продаде дори една мъничка бутилчица от Любовен Еликсир Номер Девет на някой свой приятел, без някой да се опита да му развали забавлението.

— Тц, тц — започна Аласдеър.

Дарах го сряза мигновено.

— Достатъчно — каза той и хвана Джулия за другата ръка. — Ще седнеш там — каза той и посочи един стол близо до челното място на масата.

Аласдеър й се усмихна дяволито и се отдалечи, като в движение открадна една чаша ейл от Лиам, докато го подминаваше. Тя остана да го наблюдава как се отдалечава и се усмихна леко. Дали си беше спечелила приятел, или той просто обичаше да дразни брат си?

— Дуган, Гордън, можете да донесете котлите — каза Дарах, когато седна на мястото си. Той даде знак на Джулия да седне и тя го направи. Умът й все още обмисляше онова, което току-що беше научила за клана Макструан.

Сърцето й — или по-скоро стомахът й — се сви, когато Дуган и Гордън влязоха в залата с два огромни котела, от които се носеше подозрително позната миризма. Това беше същата смес, която бе яла през последните два дни в килията си. Как успяваха да изглеждат толкова здрави и силни, след като се хранеха само с тази гадост?

Тя обаче нямаше намерение да ги обиди с критика на готварските им умения. Джулия видя как останалите забиха гладно лъжиците си в купите и се присъедини към тях, като хапваше по малко от време на време. Поне разполагаха с лъжици, които изглеждаха издялани ръчно, а дървените купи и чинии бяха с красива изработка.

— Е, Джулия Адисън — каза Аласдеър от мястото си срещу нея на масата: — Откъде каза, че си?

Тя преглътна внимателно, преди да му отговори.

— От Ню Йорк. Всъщност съм израснала в Илиной, но се преместих в Ню Йорк преди около година.

— Къде се намира Ила Ной? — попита я Дарах.

— В Средния запад на Съединените щати — каза тя, изненадана от незнанието му. — Чикаго. Езерото Ери. Сигурно знаеш за него.

Дарах поклати глава.

— Никога не съм чувал за него.

Тя се усмихна и се опита да приеме провинциалната му неосведоменост.

— Това не е нещо необичайно. Съединените щати са толкова голяма държава, че повечето хора си мислят, че между Ню Йорк и Лос Анджелис има само кактуси, храсти и каубои. — Тя забеляза как мъжете около масата започнаха да се споглеждат. — Това е всеобща заблуда. Дори някои американци мислят така за собствената си страна.

— Прилича ми на интересно място — каза Аласдеър.

— Не толкова интересно колкото това тук — опита се да смени темата Джулия. — Никога не съм виждала друг толкова запазен или толкова отговарящ на историческия период дом. Рос ми каза, че някои части на къщата датират от векове.

Рос се опита да потъне в стола си, когато всички обърнаха очи към него.

— Да — каза Дарах, вперил поглед в Джулия. — Къщата е стара и здрава. Оцеляла е след много обсади. И нито един затворник не е успял да избяга от нея досега.

Тя усети как се изчервява.

— Сигурно залавяте много пленници? — отвърна тя.

Той поклати глава.

— Само онези, които се окажат достатъчно глупави да се изпречат на пътя ни.

— А какво става с тях, ако не успеят да избягат?

— Зависи.

— Това не е отговор.

— Не ти трябва да знаеш повече.

— Мисля, че трябва да знам повече, тъй като в момента съм ваша пленничка.

— Ще трябва да почакаш, докато дойде свещеникът.

— О, я стига — намеси се Аласдеър. — Този разговор не е много забавен. Ходила ли си в Единбург, Джулия Адисън?

Тя го погледна с объркване. За миг разговорът й с Дарах я бе погълнал дотолкова, че тя бе забравила, че в помещението имаше и други хора. Джулия се окопити бързо.

— Не, но съм чувала, че е много красив град, имало и някакъв замък над градските стени.

— Хубаво място. С Дарах израснахме там. Там могат да се намерят много забавления, а, Дарах? — Очите на Аласдеър блестяха.

— Да, ако човек търси забавления.

— А ти не ги търсиш, така ли? — поинтересува се Джулия.

— Имам твърде много работа, за да се забавлявам всеки път, когато ми скимне.

Тя подпря брадичка на юмрука си и го погледна в очите.

— Хмм. Нали знаеш какво казват хората — от работа без удоволствия се затъпява.

Той продължи да я гледа втренчено, но погледът му потъмня леко.

— Аз не съм хлапе — каза бавно и безстрастно той.

Джулия усети как по гърба й преминава тръпка. Отново й се стори, че другите мъже бяха останали някъде далеч и тя беше сама с Дарах. Ама че глас имаше този човек! И когато започнеше да говори, както говореше сега, тя наистина разбираше, че той не беше хлапе.

— Всички момичета ли са хубави като теб в твоята Америка? — попита я Аласдеър.

Джулия почувства неудобство от комплимента и се изчерви.

— Не знам — отвърна тя.

— Каза, че готвиш — намеси се Брус и се наведе напред от мястото си в далечния край на масата. — Значи работиш в странноприемница, така ли?

— Не. Работя в ресторант, който е собственост на моя приятелка. — Джулия се размърда на мястото си. Не искаше да говори за ресторанта точно сега. Можеше да се оправи само с един проблем наведнъж. — Ти обичаш ли да готвиш? — попита го тя.

Старецът изсумтя.

— Не, не и аз.

— Кой е сготвил това? — поинтересува се тя и погледна към купата пред себе си.

— Аз — отговори Дарах.

— Ти? — Тя не успя да прикрие удивлението си.

— Да. Тук всички си разделяме задълженията. Какво му има на задушеното?

— Нищо. Съвсем нищо. — През ума й мина мисълта, че той имаше намерение да я отрови бавно с храна, но тя бързо я пропъди. Нещо й подсказваше, че Дарах Макструан не беше човек, който щеше да прибегне до такъв долен метод. Ако той искаше да убие някого, по-вероятно беше да му откъсне главата.

— Добре — каза Дарах. — Радвам се, че харесваш храната ни. — Той стана от мястото си. — Имам работа. Брус, ти върни момичето в стаята й. Найал, ти ще я изведеш утре, когато ти остане свободно време. — Той кимна отсечено на Джулия. — Лека нощ.

Дарах излезе от залата. Джулия огледа останалите. Те бързо сведоха глави и се загледаха в храната си.

— И аз имам работа — каза Аласдеър. Той стана и я погледна. — Надявам се да те видя утре сутринта, Джулия Адисън.

— Благодаря. Лека нощ, Аласдеър.

Тя остана загледана в него, докато той напусна залата, след което отново погледна купата с храната пред себе си. Джулия затвори очи и отблъсна купата. Повече дори не можеше да гледа тази гадост.

Мъжете довършиха мълчаливо вечерята си. След това Брус я отведе в стаята й и я заключи отвън. Джулия поседя известно време на леглото. Искаше й се да има някаква книга за четене. Едно хубаво криминале щеше да й се отрази добре в настроението, в което беше.

Тя не можеше да стои дълго на едно място, без да прави нищо. Джулия реши, че щом се налагаше да бъде затворена в тази стая, щеше да й се наложи и да полага големи усилия, за да поддържа физическата си форма. Тя съблече роклята си и направи няколко йогистки упражнения, като се наслаждаваше на бавното разпъване на мускулите и дълбокото дишане след напрежението през последните няколко дни. Когато свърши, тя започна да се приготвя да си легне.

На масата до прозореца имаше леген с вода и една кърпа. Докато се навеждаше да измие лицето си, Джулия забеляза джобното си огледало. То излъчваше някаква странна златиста светлина. Тя се наведе над него, намръщи се на отражението си и подскочи, когато лицето й внезапно изчезна и бе заменено от лика на жена, която тя никога не бе срещала.

— Коя си ти? — попита я един сладък, провлачен глас от дълбините на огледалото.

Джулия се отдръпна от масата.

— Коя си ти? — повтори гласът от огледалото.

Тя огледа диво стаята, търсейки някакви признаци за скрита камера или озвучително тяло. Това някаква друга проверка ли беше? Джулия не забеляза нищо, освен тежките греди на покрива и варосаните каменни стени.

— О, боже! — Най-накрая беше откачила. Сутринта мъжете щяха да я намерят сгушена в ъгъла да си играе с пръстите на краката си.

Въпреки всичко любопитството й се възбуди. Тя се приближи бавно до масата. Слабата светлина, която излизаше от огледалото, все още не беше изчезнала.

— Ето те отново — каза гласът. — И така, коя си?

— Първо ти. — „Господи, Адисън — каза си тя. — Това е върхът, говориш със своите халюцинации. Продължавай в същия дух и ще се озовеш на дъното на старото езеро, преди да успееш да си кажеш името.“

Джулия разгледа лицето в огледалото. Която и да беше тази жена, тя беше невероятно красива и имаше екзотично, деликатно лице, край което се спускаше море от медночервени къдрици. Подобно на всички други халюцинации, и този образ беше смътен.

— Не мисля така. — Златистата светлина в огледалото започна да трепери леко и образът започна да се разпада. — Как се озова там?

— Не знам. Ти как правиш това?

— … ще видя… върни се където… те намеря… — Гласът заглъхваше и пращеше като старо радио.

— Какво? — Джулия се наведе напред. — Къде си?

Огледалото млъкна. За миг стъклото стана замъглено, след което се проясни и Джулия отново видя в него собственото си изображение.

Тя се отдръпна и седна на леглото. „О, боже“ — повтори тя. Какво ставаше с нея, по дяволите? Да не би след сутрешния разговор за вещици и магии да бе започнала да си въобразява, че говори с огледала?

Тя потръпна. Гласът бе звучал толкова реално! А жената бе изглеждала, сякаш наистина е там, а не като някакъв електронен или прожектиран образ.

Пък и когато ставаше въпрос за фантазии, тя по-скоро би си представила Кари Грант или Ралф Фиенес, а не жена, която беше десет пъти по-красива от самата нея. А Ралф и Кари нямаше да я питат как беше попаднала там.

Какво се беше случило тогава?

Джулия стана от леглото и отново се приближи към масата. На нея се намираше само старото й огледалце, а от стъклото я гледаше собственото й лице с изражение на сърна, заслепена от прожектор. Тя въздъхна облекчено и се отдръпна.

Наистина трябваше да се махне от това място.

 

 

По обяд на следващия ден Найал дойде в стаята й и я придружи навън, хванал лакътя й с голямата си ръка. Той носеше меча и ножа си така, че тя ги виждаше добре. Джулия не беше възхитена от обстоятелствата, но се радваше, че отново имаше възможност да излезе навън и да прави нещо друго, освен да седи в стаята си и да избягва огледалото си.

Те тръгнаха бавно по поляната сред леката мъгла.

— Хубав ден — каза Джулия, която не знаеше как да се обърне към пазача си.

— А-ха.

— Тук наистина ли вали толкова, колкото казват хората? — Говореше за времето. Мозъкът й сигурно наистина се бе превърнал в каша.

Той сви рамене.

Джулия вече започваше да се дразни както от себе си, така и от тези мъже. Тя реши, че ще ги накара да си развържат езиците, независимо от последствията. Ако скоро не проведеше някакъв смислен разговор, със сигурност щеше да откачи.

— Когато мисля за Шотландия, винаги се сещам за „Огнени колесници“ — каза тя. — Гледал ли си го?

Найал я погледна въпросително, след което поклати глава.

— О, това е един страхотен филм. Спечели „Оскар“ за най-добър филм.

— Най-добър филм?

— Да. Разказваше се за двама бегачи, които се състезават на олимпиада. Единият беше шотландец — Ерик Лидъл? Мислех, че е известен.

— Никога не съм чувал за него.

— Е, предполагам, че е бил оттук. И беше невероятен футболист, който тичаше бързо като вятъра. Само че когато дойде времето да се състезава на олимпиадата, се оказа, че състезанието е в неделя, а вярата не му позволяваше да се бори за награда в неделя.

Той сякаш обмисли думите й.

— Надбягванията са хубаво нещо. Казваш, че е шотландец, а?

— Бил е. Сега е мъртъв.

— Хмм. Жалко. Един добър бегач е ценен човек.

— Ти бягаш ли?

— Да. — Той изпъчи леко гърди от гордост. — Все още успявам да надбягам нашия Томи.

Двамата продължиха да се разхождат по поляната и да разговарят. Найал описа различните състезания и игри, които се харесваха на мъжете, и й посочи хълмовете, по които се бяха надбягвали. Джулия беше възхитена. Той й се бе струвал толкова сериозен, неразговорлив човек, но когато заговореше, лицето му се оживяваше и той вървеше с лекота и дори пусна една-две шеги.

Тя определено бе постигнала някакъв успех.

През следващите две седмици Джулия опозна всеки един от мъжете, които се редуваха да я извеждат всеки ден. Отначало всеки от тях се държеше резервирано и се плашеше от нея, но тя не спираше да им задава въпроси и да прави коментари върху начина им на живот и малко по малко те започнаха да се държат цивилизовано в някои случаи и дори любезно в други.

Найал беше вечният воин, който живееше, за да посреща предизвикателства. Томи беше типичен тийнейджър, никога не беше напълно уверен в себе си, но се интересуваше от всичко едновременно, тъй като вярваше, че ще живее вечно и ще има възможност да опита от всичко в живота. Рос беше мълчалив човек, но Джулия се облегна на страстта си към киното и храната, за да го накара да се разприказва.

— Значи тази Бабет, която сготвила за празника, е била най-добрата готвачка в Париж? — попита заинтригуван той.

— Да. И дала на всички онези хора, които се били грижили за нея, най-прекрасната нощ в живота им.

— Хубаво нещо — измърмори той. — Хубаво.

Гордън беше същият стоик като Найал и за Джулия се оказа най-трудно да го накара да проговори. Той, изглежда, беше изпълнен с най-много подозрения към нея. Най-трудно й беше да се разхожда с него.

Лиам говореше, без да го питат. В неговия случай тя мълчеше и слушаше, докато той й говореше за география, религия, право, философия и за всичко друго, за което бе чел. Джулия бе удивена от огромното количество средновековни идеи, в които той вярваше.

Дуган не си падаше по разговорите, но беше отличен слушател. За нейна радост той я разведе из селото и я запозна с животните. Тя видя кравата, която живееше в обор, долепен до къщата му. Той гордо отбеляза, че кравата си имаше свой прозорец, за да може да гледа навън.

Брус беше може би най-приятният компаньон от всички. Той я хващаше под ръка с галантни жестове и я разхождаше наоколо, сякаш се движеха в кралска процесия, а не по тревиста пътека, по която се мотаеха овце, кокошки и хрътки. Той говореше свободно за клана и за младостта си, която беше прекарал сред тези хълмове.

— Никога не вървях, когато можех да тичам — каза й той. — И целият свят беше мое владение. И все още е.

— Познаваш ли родителите на Дарах? — поинтересува се тя.

— О, да. Алек Макструан беше истински мъж. В разцвета на силите си той можеше да се бие цял ден и след това да танцува цяла нощ. Всички, които го познаваха, знаеха, че е честен и справедлив човек. Той успя да възпита добре синовете си. Дарах бе до него през детските си години, докато не беше изпратен за отглеждане в дома на графа в Единбург. Баща му много го обичаше, въпреки че не показваше често обичта си. — Той се разсмя. — Алек се страхуваше, че момчето ще се върне у дома си посрамено, но нашият Дарах накара баща си — мир на праха му — да се гордее с него.

— Ами Аласдеър?

— О, той е див като брат си и всички го обичат също толкова, колкото и Дарах. Но нашият Аласдеър си пада повече по закачките и шегите. И не си тежи на мястото както нашият Дарах.

— Какво означава това?

Старецът се замисли за миг.

— Аласдеър не го сдържа на едно място. В един миг е тук, в следващия го няма, като птица, която търси собственото си гнездо в планината. Аз го наричам скитника. И се моля той да не ни забърка в неприятности. — Старецът я огледа с проницателните си очи. — И може би вече си забелязала, че си пада по жените.

Джулия се ухили.

— Забелязах.

Брус потупа ръката й.

— Тогава си пази сърцето, момиче. Той е добър човек, но все още не е намерил своя път.

— Ще запомня това. — Тя замълча за малко. — Ами Дарах?

— Дарах ли? Е, това вече е труден въпрос. Той е главатарят, момиче, и неговият живот е свързан с клана. Краката му са пуснали дълбоки корени в земята на Макструан. Но…

— Но какво?

Брус се намръщи.

— Не съм сигурен дали момчето има сърце.

На Джулия й се искаше да го попита още нещо, но Лиам ги прекъсна и тя трябваше да се върне в стаята си. Въпреки това този следобед тя имаше да мисли върху много неща, които беше научила след разходките си със седемте леърда.

— Но как мога да използвам всичко това, за да се махна оттук? — попита тихо тя стените на стаята си.

 

 

Едана крачеше напред-назад из стаята си. Образът, който беше видяла в огледалото леген онази вечер, я беше разтревожил толкова, че тя за малко не бе хвърлила легена по стената.

Коя беше тази жена? И защо, когато тя бе изпратила своя собствен образ към Дарах Макструан, бе видяла вместо него тази жена? Само друго огледало-леген, притежаващо силна магия, можеше да се намеси против заклинанието й и да отхвърли образа й. Тук ставаше нещо. Но кой би посмял да се намеси в нейната магия? Кой притежаваше такава сила? Пък и в дома на Дарах, а и в цялото село, нямаше нито една жена. Поне напоследък. Никой не знаеше къде бяха изчезнали жените от клана Макструан, но Едана изобщо не се интересуваше от тях. Тя не искаше никакви жени около своя Дарах. Около своя любим.

Обмисли какви бяха възможностите. Можеше някак да се промъкне в селото на Макструан и сама да провери какво ставаше там. Можеше да изпрати някой от хората на Крейгън. Можеше да се довери на един-двама от тях да запазят тайната й. А може би трябваше да изпрати момичето?

Тя поклати глава. Не, момичето беше за Крейгън. То трябваше да бъде коронният номер на Едана в плана й да получи Дарах заедно с богатството на клановете Макструан и Морстън. Ако нещо се случеше с малката глупачка, Крейгън можеше да откаже да се ожени за нея и тогава Едана щеше да бъде принудена да потърси друго момиче, което не само щеше да отговаря на изискванията му, но и което щеше да отстъпва пред волята на Едана.

Не, най-добре щеше да бъде да дърпа конците оттук, да научи повече за тази жена, която беше навлязла в нейна територия. Тайнствеността и усамотението бяха най-подходящата тактика за такива неща.

Тя си помисли, че образът може би се бе появил съвсем случайно и се дължеше на вятъра, който бе духал, докато тя бе правила заклинанието си. Може би жената изобщо не се намираше в дома на Дарах. Миг по-късно през ума й мина една мисъл, която я накара да застине на мястото си. Възможно ли беше тази жена също да бе вещица? Дали точно това не беше причината за появата на лика й в легена?

Едана реши, че трябва да разбере това. Тя изруга магията, която й позволяваше да ползва огледалото леген само веднъж на ден. Днес вече го бе използвала и бе видяла единствено изображението на Слугата, който я бе уверил в силата и чара й. Щеше да опита да го използва отново, веднага щом се спуснеше нощта.

Едана никога нямаше да позволи на друга да й отнеме нейния Дарах. Тя бе чакала търпеливо толкова дълго, бе работила твърде усилено, беше създала условията да го накара да отстъпи. Скоро щеше да настъпи моментът, в който той щеше да бъде само неин.

И всяка друга, която се опиташе да й попречи, щеше да проклина деня, в който се беше родила.

Тя седна усмихната пред тоалетната си масичка и започна да сресва гъстата си коса.