Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Дарах вървеше бързо по брега на потока от клахана към малкото езеро, което се намираше в клисурата малко по-нагоре. Лиам, Аласдеър и Найал вървяха заедно с него.

— Мислиш ли, че са били Морстън? — попита Лиам.

Той беше с цели три ръце по-нисък от Дарах и не толкова едър. Бухалското му лице изглеждаше разтревожено.

— Че кой друг може да е бил? — отвърна Аласдеър, вдигна един камък и го захвърли във въздуха.

— Но защо им е трябвало да избиват добитъка? — попита Найал. — Кражбата е едно нещо. Всеки може да продаде крадено животно. Или да го изяде. Но да го убие и да го остави да гние, това си е чисто разхищение.

— Или чиста злоба — каза Дарах.

Четиримата мъже завиха наляво към езерото и изкачиха едно възвишение. В тясната клисура под тях те забелязаха едрите, неподвижни тела, които лежаха в тревата. Дарах започна да ги брои.

— Общо пет. И едно теле. — Той изруга тихо. — Крейгън Морстън е най-големият страхливец, който някога се е раждал на този свят. Той няма смелост да се изправи лице в лице срещу мен, но не се плаши от някоя дебела, стара юница. — Той се обърна към хората си. — Лиам, искам да се върнеш и да вземеш една каруца. Доведи още двама души. Ще имаме нужда от помощ, за да ги замъкнем до селото. — Той въздъхна. — Може би ще успеем да спасим нещо въпреки мръсния номер, който ни изигра Морстън.

Лиам тръгна веднага, като тичаше с лекота по скалистия терен. Останалите трима гледаха надолу към клисурата.

— Мислиш ли, че месото им може да се яде? — попита Найал.

— Не знам. Ще узнаем повече, когато слезем там. Едва ли е минало много време, откакто са били убити, така че вероятно месото им все още е годно за ядене.

Настъпи кратка пауза.

— Нямах предвид точно това — обади се след малко Найал.

Дарах го погледна въпросително.

Братовчед му се изчерви леко и прочисти гърлото си, преди да заговори отново.

— Вещицата, Дарах — каза мрачно той. — Откъде да знаем, че тя не е отровила месото? Или че не му е направила някаква зла магия?

Дарах се намръщи.

— Такова нещо не се е случвало досега — каза бавно той. — И това не ми прилича на работа на вещица.

— А и вещицата е при нас — добави Аласдеър. — Не може едновременно да е била там и в нашата килия.

— Да, но само от вчера — възрази Найал. — Не можем да сме сигурни, че не е направила магията си, преди да я заловим. Нито пък, че не може да я направи и от килията.

Дарах погледна мрачно към хълмовете.

— Как ми се иска тази жена да си беше останала в замъка Морстън.

Те бяха слезли на дъното на клисурата, където животните лежаха пръснати из тревата като някакви тъмни, космати хълмове. Мъжете започнаха да обикалят мълчаливо мъртвите животни.

Дарах приклекна и посочи към един от труповете.

— Вижте това. Няма никаква магия. Това е работа на нож на простосмъртен. — Той разгледа следващия труп. — И този тук също. — Дарах се изправи. — Започват да се вкочанясват — каза той, като побутна един от труповете с върха на ботуша си. — Но не виждам причина да не ядем от месото им. Или пък да не им одерем кожите. — Той сложи ръце на кръста си и погледна нагоре към хълма. — Докато чакаме, да се огледаме наоколо. Може би ще успеем да научим нещо от оставените следи.

Те тръгнаха в три различни посоки, като всеки от тях търсеше нещо, което можеше да им подскаже откъде бяха дошли убийците или къде бяха отишли. Дарах тръгна на север и нагоре по склона на клисурата към прохода.

Той познаваше тези хълмове и долини като дланта на ръката си. Дарах бе прекарал детството си в тичане по всяка миля от скалистите земи на владенията на Макструан, заедно с баща си и останалите мъже от клана. Той познаваше всяка долчинка, всеки хребет, всяка скрита горичка и всяко езерце, и сърцето му биеше с ритъма на земята.

Но днес тази дива, непокътната земя му се струваше мрачна. Старият му враг Крейгън Морстън, главатарят на съседния клан, бе изпратил своите подлоги тук да проливат кръвта и да унищожават животните, за които Дарах и хората му се бяха грижили толкова много. Добитъкът беше най-сигурният източник на средства за клана и всяко добиче беше безценно. Кражбата на крави беше стара традиция в планините на Шотландия и кланът Макструан също бе участвал в такива набези. Всички знаеха, че всичко, което се скиташе на свобода и се хранеше с онова, което му даваше природата, принадлежеше на онзи, който го вземеше. Човек винаги можеше да си върне откраднатото, като го открадне от крадеца.

Но избиването на добитък просто за удоволствие — това беше нещо различно. То представляваше израз на толкова чисто, нагло презрение, че на Дарах му се искаше да измъкне меча си и да изкорми всеки Морстън, който живееше в Шотландия.

Но той знаеше, че да направи подобно нещо щеше да бъде връх на глупостта. Той беше предводител на клана си и трябваше да мисли и действа практично. Морстън можеха лесно да надвият малкия клан Макструан за съвсем кратко време. Те притежаваха повече земя, повече пари, повече имоти и имаха по-голямо влияние, отколкото Макструан бяха имали през цялата си история. И въпреки това Морстън искаха повече. Затова и техният клан воюваше с Макструан по всеки възможен подмолен начин и всяка година крадяха повече от земите им.

Дарах стигна до началото на прохода и се обърна да погледне към клисурата. Той се питаше какво ли беше намислил Крейгън този път. Защо беше всичко това?

Дарах си спомни за младата жена, която му бяха довели вчера сутринта. Тя ли беше вещицата, за която се твърдеше, че помагала на Крейгън Морстън във всичките му дела?

Поклати глава. Не беше суеверен човек. Знаеше, че повечето неща можеха да бъдат научени или разбрани от всеки, който използваше ума и очите си. Но през последните три години се бяха случили твърде много инциденти, които не можеха да бъдат обяснени по никакъв начин. И ако учените и свещениците, които бе срещал в града, вярваха във вещици, то кой беше той, че да не вярва? Пък и Дарах познаваше от личен опит злото на Морстън. Напълно възможно беше съседният клан да се занимава и с магии.

Започна да обикаля местността, като търсеше някакви следи, но не откри нищо. Дарах се зачуди дали другарите му бяха открили нещо. Всичко в тази работа го караше да изпитва тревога. Искаше да чуе, че те бяха намерили следи от стъпки и смачкана трева, капки от кравешка кръв на някой камък. Не му се искаше да търси други обяснения.

Образът на лудата, красива Джулия Адисън изплува отново в съзнанието му. Глупак ли беше, щом мислеше, че тя е по-луда, отколкото зла?

Той пропъди тази мисъл. Сега имаше да мисли за по-важни неща. Тя беше заключена в килията си и това уреждаше проблема.

Дарах тръгна обратно към падината, като с усилие се опитваше да не мисли за странни меки панталони, пълни червени устни и интелигентни кафяви очи.

 

 

— Е, Рос, значи си говорил с нея, а?

В средата на къщата на Макструан гореше силен огън, чийто дим излизаше през една дупка на покрива. Златистата светлина на огъня се отразяваше върху лицата на мъжете, които се бяха събрали за вечеря, и хвърляше танцуващи сенки по стените. Тази вечер мъжете имаха много теми за разговор и вещицата беше най-интересната от тях.

Като най-стар член на клана, беше съвсем естествено Брус да се радва на известно уважение. С годините обаче старият леърд си бе изграждал по-висок, по-величествен образ. След дълго мислене, подсилено с откъслеци от стари легенди и малко от фолклора на клана, той бе решил, че е не само Макструан, но и пряк потомък на Робърт Брус. С течение на годините бе започнал да си вярва толкова, че се беше вживял напълно в ролята си — заемаше кралски пози, предлагаше прокламации и почти никога не отговаряше, ако не се обърнеха към него с „Ваше Величество“. Той беше Брус. И понеже всички го обичаха, а и той беше съвсем с ума си, останалите в клана го оставяха да живее със своите фантазии и се отнасяха към него с уважение.

Рос кимна на Брус.

— Да, говорих с нея, когато й занесох кашата тази сутрин. Тя е любопитна колкото две котки. Задаваше въпрос след въпрос.

— Нали не си й отговорил? — попита с отвращение Лиам.

— Да. Повечето й въпроси бяха съвсем елементарни.

Найал поклати глава.

— Лиам е прав. Не само че не трябва да отговаряш на въпроси, а дори не трябва и да говориш с вещица.

— Нямаме доказателство, че тя е вещица — отвърна Рос.

— Доказателство! — Томи, най-младият от всички, огледа насъбралите се мъже. — Всички чухме дивите й думи. Видяхме странните й дрехи. И всички видяхме неземните предмети, които тя носеше в чантата си.

Дуган кимна.

— Дарах я заключи — избоботи той. — Смята, че е вещица.

Рос се изчерви.

— Не. Според мен все още не е убеден в това. Той така каза. Може да е просто малоумна скитница.

Аласдеър, който се бе настанил на перваза на прозореца и гледаше навън към луната, се намеси в разговора.

— Говориш, сякаш си малко омагьосан, Рос — каза той през рамо.

Рос се изчерви още по-силно.

— Да не казваш, че не вярваш на собствения си брат, Аласдеър?

Аласдеър скочи от перваза.

— Аз имам собствено мнение и решавам сам за себе си — отвърна спокойно той. — Дарах знае това. Просто отбелязах едно свое наблюдение.

Брус прочисти гърлото си. Мъжете млъкнаха и зачакаха да чуят какво ще им каже.

— Вещица или не — каза старецът и вдигна пръст, — според мен тя е най-хубавото момиче, което съм срещал. Не бих се отказал да имам една такава като нея в леглото си да ме топли през студените нощи.

Мъжете се разсмяха високо. Брус ги огледа с широка усмивка.

— Значи признавате, че сте мислили за тази жена, и то не само за това, че може да накара млякото на кравите да пресъхне.

— Ние сме просто хора — каза Найал.

— Да — добави Рос. — Пък и от доста време не…

— Тихо — прекъсна го Гордън и поклати плешивата си глава. — Не го казвай!

Рос изглеждаше сконфузен.

— Извинявай. Но момичето наистина е хубаво. И не изглеждаше твърде опасна. Освен…

Найал се наведе напред с присвити очи.

— Освен какво?

— Най-накрая — каза Рос. — Тя направи движение, сякаш щеше да избяга, докато излизам през вратата. — Той огледа мъжете. — Аз, разбира се, я укротих с ножа си.

Всички закимаха одобрително. Известно време те останаха загледани мълчаливо в огъня. Неколцина отбелязаха, че стаята беше по-топла, отколкото можеше да я направи огънят. Аласдеър се върна на мястото си на перваза.

Най-сетне Гордън наруши тишината.

— Какво мислиш за изкланите животни, Найал?

Запитаният сви рамене.

— Прилича ми на работа на Морстън.

— Крадливи копелета — изсумтя Лиам.

Гордън погледна към тавана.

— Само един крадец може да познае друг крадец — каза той.

Лиам се наду като разгонен петел. Той сръга Дуган в ребрата.

— „Най-големият недостатък на мъжа е неговата упоритост“ е казал Софокъл. Кажи му, че някои хора знаят кое е тяхно и кое чуждо.

Дуган отдавна бе свикнал с враждата между Лиам и Гордън и се обърна към Гордън.

— Той казва, че някои хора знаят кое е тяхно и кое чуждо.

Гордън се изчерви.

— Напълно вярно! И аз си знам недостатъците! Кажи му това!

Дуган се извъртя към Лиам с отегчено изражение на лицето.

— Казва, че си знаел недостатъците — повтори той.

— А ти му кажи…

— Тишина! — Брус удари с чашата си за ейл по масата. — Да ви слуша човек, е все едно да се остави да бъде изкълван до смърт от проклетите ви пилета! Всичко това се случи преди толкова много години и на нас отдавна ни е омръзнало да ви гледаме как се хващате за гушите. — Той махна величествено с ръка. — Найал, продължавай за кравите. Искам да чуя повече.

Найал описа пътуването до клисурата и състоянието на добитъка.

— Върнахме ги тук, но щях да се чувствам много по-спокоен, ако можехме да изключим участието на вещицата в цялата работа.

— И как можем да направим това? — попита Гордън.

Найал сви рамене.

— Дарах казва, че имало начини да се провери дали е вещица или не.

— Наистина има начини — каза Аласдеър.

Останалите се обърнаха към по-малкия брат на главатаря. Освен че боравеше умело с меча, той беше образован и бе пътувал много. Когато заговореше за неща извън владенията на клана, мъжете винаги се вслушваха в думите му.

— Има начини — повтори той и отново скочи от перваза. — Но заради душата си не бих посмял да ги приложа лично.

— Защо не? — попита Томи.

Очите на Аласдеър потъмняха.

— Нека да кажем просто, че е най-добре да оставим свещениците, които са запознати с тези неща, да прилагат тези начини.

Брус се вгледа внимателно в лицето на младежа и след малко кимна.

— Може би е най-добре това да бъде оставено в божиите ръце.

Гордън огледа гневно мъжете.

— Това означава ли, че няма да получим справедливост? Забрави ли какво направиха Морстън със собственото ти семейство, Найал? — Той се обърна към Аласдеър. — Не помниш ли какво се случи със сестра ми? А с баща ти?

Аласдеър го гледаше безизразно.

— Не съм забравил.

— Нито пък аз — добави Найал. — Никога няма да забравя нощта, в която Дарах доведе твоята безжизнена Исобел у дома от крепостта на Морстън. — Той стисна мощните си юмруци в скута си. — Баща ми загина заедно със стария главатар. Видях телата им с очите си. Видях болестите, които нападнаха хората ни, и избитите ни животни. — Той се втренчи с раздразнение в огъня. — Защо да не може справедливостта да възтържествува над тази жена? Морстън показвали ли са някога милост към нас?

— Никога — отговори Аласдеър. — И раздаването на правосъдие ще бъде хубаво нещо. Но ние не знаем дали момичето стои зад всички злини, които ни сполетяха. Аз не бих й направил нищо, преди да съм сигурен, че тя е жената, която търсим.

Гордън се изплю.

— Тогава нека това да лежи на моята душа! Нямам какво да губя, ако вещицата умре. Какво казахте, Ваше Величество, да оставим бог да реши дали е вещица? Аз казвам да оставим бог да даде опрощение. Не можем да си позволим да оставим Морстън и другите като тях да ни вземат всичко, което имаме. Нека свещениците да дойдат и да проверят тази жена. Нека те да решат! Ако се окаже, че е вещицата, тогава ще сме нанесли на стария Крейгън удар, който ще му държи влага до края на живота му. Ако тя не е вещица, или свещениците ще й дадат опрощение, или Господ ще свърши тяхната работа на небето!

— Амин — избоботи Дуган.

— Да — измърмориха двама от останалите.

Аласдеър огледа насъбралите се мъже и кимна.

— Така да бъде тогава — каза тихо той.

Мъжете се умълчаха отново и се загледаха в огъня, докато отпиваха от чашите си.

Най-сетне Томи наруши мълчанието.

— Чудя се какво ли е намислил Дарах?

Останалите закимаха.

 

 

Когато чу шума от вдигането на резето, Джулия скочи на крака. Тежката дъбова врата се отвори и Дарах Макструан влезе в килията с изваден меч.

Тя въздъхна и седна отново на нара. „Отново Конан“ — помисли си тя. Той наистина ли вярваше, че тя можеше да бъде някаква заплаха за него и огромното му острие? Един бърз оглед на високото му мускулесто тяло й показа, че той нямаше нужда от меч, за да се справи с нея само за няколко секунди.

Той затвори вратата, но не пусна резето. Джулия не можа да се въздържи да не си помисли за бягство. Тя реши, че по-скоро снежна топка нямаше да се стопи в пустинята Мохаве, отколкото тя да успее да избяга сега. Трябваше да намери друг начин да се измъкне.

Дарах огледа килията.

— Имаш ли всичко необходимо? — попита той.

— Не.

Той я погледна в очакване тя да поясни. Джулия вдигна ръка.

— Първо — каза тя, като сгъваше по един пръст, докато изброяваше, — имам нужда от тоалетна и баня. Второ, имам нужда от храна, която не е правена по рецепта от „Сто и един начина да направим библиотекарско лепило“. Трето, имам нужда от адвокат или от среща с американския посланик или генерален консул — независимо кой от двамата. Четвърто, имам нужда от чисти дрехи; нося тези вече цели два дни. И, пето, искам да знам къде, по дяволите, се намирам и защо си мислиш, че можеш да ме държиш тук против волята ми!

Той изслуша безизразно тирадата й. След това повдигна вежди, сякаш я питаше дали беше свършила. Джулия махна с ръка, за да му покаже, че може да говори.

— Първо, можеш да се изкъпеш. Ще се погрижа сутринта да ти донесат вана. Ще видя какво мога да направя и за дрехите ти. Ако не ти харесва нашето облекло, можеш да ходиш гола. Ще ядеш каквото ядат всички. — Той започна да свива пръстите си, както бе направила тя преди малко, и Джулия едва се сдържа да не го срита. — Четвърто, по-скоро бих пуснал в къщата си вълк, отколкото адвокат. Що се отнася до останалите, които спомена, нямам представа за какво говореше, нито пък имам време да се опитвам да разбера. Ако искаш да говориш с Крейгън, не се съмнявам, че той ще те намери скоро след като престане да избива добитъка ми.

Джулия поклати глава.

— Не познавам никакъв Крейгън.

Широките му рамене се повдигнаха и отново се спуснаха, при което мускулите под ризата му се раздвижиха като вълните в океана.

— Както искаш. Що се отнася до петото ти желание, аз съм Дарах Макструан, главатар на клана Макструан. Това е моят дом, моята земя и моето семейство. Ти си непозната за нас и беше заловена да навлизаш в земите ни без разрешение. Земите и хората ми са били нападани твърде много пъти, за да позволявам всеки, който си поиска, да се разхожда наоколо, когато пожелае. Ще останеш тук по моя заповед, докато твоето семейство не дойде да те откупи, или докато не установим коя си.

— Не можеш ли да изпратиш някого до Кинлох Ранох? Бях отседнала в една странноприемница там и собственикът ме познава.

Той се втренчи в нея.

— Ти си отсядала в Кинлох?

— Да! — Тя скочи от нара. — Ако ми беше дал възможност да говоря, можех да ти го кажа още вчера. Трябва само да им се обадиш по телефона.

Той се намръщи.

— В коя странноприемница?

— „Блекуотър“. — Джулия наблюдаваше изражението му, но не забеляза никаква промяна. Тя направи предпазливо една крачка към него. — Няма ли да се обадиш там? Потърси госпожа Кери, тя ме познава. Питай я дали една американка на име Джулия Адисън е отсядала там. Попитай я дали не може да изпрати някого да ме вземе. Колата ми заседна в гората.

— „Блекуотър“, така ли?

— Да.

— В село Кинлох няма странноприемница с такова име.

— О, я стига! — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Сега ти се опитваш да ме метнеш. Знам в кой хотел бях отседнала. Багажът ми все още е в стаята ми там. Просто се обади, става ли? — Тя го погледна в очите с надеждата да открие намек за съчувствие в хладните им сини дълбини.

— Не мога да си позволя да изпратя някой от хората си чак до Кинлох с такава глупава задача. Ако някой знае, че те няма, ще дойде да те потърси.

— Може би не са сигурни, че съм изчезнала, а и съм убедена, че никой не подозира, че съм затворничка в някаква мрачна дупка, пълна с фенове на принца Чарли Веселия. А и не е необходимо да изпращаш някого да ходи до Кинлох. Просто трябва да се обадиш.

— Да се обадя? — Той сви рамене. — Да. Ти наистина не си съвсем с ума си, момиче.

— На ума ми му няма нищо. Защо постоянно повтаряш това?

— Ако си мислиш, че някой може да вика толкова силно, че да го чуят чак в Кинлох, значи си луда.

— Не съм казвала да… о, не! — Тя усети как надеждите й се изпаряват. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че тук няма телефони?

— Никога не е имало нещо такова.

— А мобифон? — Той поклати глава. — Тогава може би радиостанция? Факс? — Главата му продължи да се клати бавно. — Какво правите при спешни случаи? — попита с удивление Джулия. — Ами ако някой се разболее или нарани?

— За какви глупости говориш? Ние сами се грижим за себе си.

— И мислиш, че аз съм откачена? — Джулия закрачи напред-назад из килията. — Сигурно получавате поща. Какво ще кажеш да изпратя едно писмо?

— Можеш ли да пишеш?

Джулия се втренчи гневно в него.

— Това беше гадно. Може и да съм американка, но това не означава, че съм неграмотна. Да, мога да пиша.

Той се замисли.

— Добре тогава. Можеш да изпратиш писмо до селото. Един от хората ми може би ще успее да отиде там другата седмица.

— Другата седмица?

— Да. А сега, ако си доволна…

— Не съм доволна! — Тя застана пред него.

Дарах се извисяваше над нея и чертите на лицето му бяха напълно безизразни, докато срещаше погледа й. За свое раздразнение, Джулия откри, че погледът й се плъзга от очите към носа му, след това към линиите от двете страни на устата му. Същата уста, от която излизаше онзи плътен, дълбок глас…

„По дяволите, Адисън, за какво си мислиш?“ Това не е мъж, а варварин! Може би дори водач на цяла секта варвари. Тя трябваше да направи всичко по силите си да се измъкне от това място, а не да обръща внимание на варварската му привлекателност. Трябваше да се върне в света на нормалните хора, които носеха нормални дрехи. Не че там я очакваше някой, но Джулия знаеше, че този Дарах Макструан просто не беше неин тип.

— Не мога да чакам цяла седмица — започна тихо тя и отстъпи назад.

— Това е всичко, което мога да направя за теб. Тъкмо щях да ти кажа, че утре можеш да излезеш навън. Ще бъдеш с вързани ръце и двама от моите хора ще те пазят, но поне ще можеш да излезеш за малко от килията.

Джулия въздъхна.

— Не си прави твърде много труд.

— Няма — каза той, без да обръща внимание на сарказма в гласа й. Дарах тръгна към вратата. — Утре сутрин ще накарам някой да ти донесе ваната.

Тя кимна. Той поне имаше някакво чувство за приличие.

— Благодаря.

Дарах се обърна и я погледна, сякаш се опитваше да разбере дали тя беше откровена с него. След това отново й обърна гръб.

— Няма за какво — каза той, докато излизаше от килията.

 

 

Дарах вдигна резето и го остави да падне на мястото си. Той се заслуша, но не чу нищо откъм килията. Дарах излезе от тесния коридор и тръгна към голямата зала.

Залата беше празна и тиха. Хората му бяха напуснали дома му веднага след вечерята. Сега вероятно се бяха събрали край огъня на Брус, разменяха си лъжи и пиеха. Странно беше, че мисълта, че беше сам в дома си с красивата си пленничка го караше да изпитва тревога. Не че той се боеше от нея. Тя му приличаше повече на малоумна, отколкото на магьосница. А една обикновена смъртна жена не представляваше никаква заплаха за него.

Въпреки това той трябваше да признае, че тя бе прекарала едва два дни в дома му, а през по-голямата част от времето той се беше опитвал да я избягва. Дарах си бе казвал, че има работа и задължения, които не му позволяват да си губи напразно времето. Хората му можеха и сами да се грижат за една жена. Морстън или роднините й скоро щяха да дойдат да я потърсят и едва тогава той щеше да реши какво да прави с нея. Дотогава нямаше за какво да се вижда с нея.

Но тази вечер, след като всички бяха напуснали дома му, той започна да крачи из залата. Цялото му внимание сякаш беше насочено към мрачната килия в подземието. Усещането за присъствието й в дома му го беше принудило да отиде да я види тази вечер, само за да се отърве от мисълта за нея.

Бе успял да постигне това само отчасти. Беше се видял с нея и се бе убедил, че тя наистина беше обикновена жена, при това вероятно луда. Беше чул странния й акцент и още по-странните й думи. Беше изслушал глупостите й за странноприемница „Блекуотър“ и за това, че човек можел да вика чак до село Кинлох.

Но освен всичко това Дарах бе видял отново нейното красиво малко лице с неговата твърда, но деликатна брадичка, повдигната, за да може тя да го гледа в очите. Тя все още носеше панталоните си и той едва бе успял да попречи на ръцете си да се плъзнат към тънкия кръст, който толкова примамливо преминаваше в меки и стройни бедра. Устните й, дори когато произнасяха глупости като „радио“ и „факс“ бяха най-красивите, които беше виждал през живота си. Докато ги гледаше, той почти усещаше сладостта им. Както си бе помислил, когато я бе видял за първи път, тя приличаше на жена, която бе създадена, за да бъде любена.

Затова той си бе наложил да устои на хубостта й. Той беше мъж, главатар на клана си, а тя беше негова затворничка, независимо дали беше луда, вещица, шпионка или изгубила се пътничка. Да я докосне, можеше да се окаже не само опасно; това щеше да бъде израз на най-примитивно поведение от страна на тъмничар към затворничка. Той нямаше да се възползва от тази жена.

Въпреки това, докато изкачваше стълбите към спалнята си, той си мислеше, че щеше да бъде добре някой да дойдеше да я потърси по-скоро. Дарах не беше сигурен колко дълго щеше да устои честта му пред красивата, малоумна Джулия Адисън.