Корал Смит
Магическото огледало (4)

Глава четвърта

Когато на следващата сутрин Джулия излезе навън, времето беше мъгливо и над хълмовете бяха надвиснали сиви облаци, толкова ниско над земята, че й се струваше, че ако протегне ръка, ще успее да ги докосне. Свежият, влажен въздух й се стори прекрасен след застоялия въздух в килията.

Времето обаче не беше от първостепенна важност за нея в този момент. Дарах и онзи, който се казваше Аласдеър, бяха дошли да я изведат от килията й, след като се беше окъпала. Джулия се чувстваше малко неудобно в странната широка рокля, долна риза и подобни на мокасини обувки, които те й бяха дали, но поне беше чиста, след като се беше изкъпала в голямата дървена вана, която мъжете бяха вкарали в килията и напълнили с няколко кофи гореща вода. Рос й бе казал, че роклята е била собственост на майката на Дарах и Аласдеър. Сега Джулия знаеше, че едрият шотландец имаше майка и не се беше пръкнал от скала.

Докато приглаждаше мекия, износен вълнен плат, от който беше изтъкана роклята, тя си помисли колко е странно, че за първи път, откакто се намираше в Шотландия, й беше топло.

Но дори топлината и чистотата бледнееха пред гледката, която се откри пред нея, когато видя за пръв път селото. Ако досега Джулия си беше мислила, че къщата на Дарах е старомодна и дори примитивна, това нейно впечатление остана на заден план, когато забеляза селото, което беше построено в полукръг върху тревистото пространство пред входната врата на Дарах. Пилета и патици се пръскаха настрани, когато ги забележеха, а из тревата се мотаеха две овце. Едно огромно куче изскочи от гората с увиснал в кучешка усмивка език. Животното се хвърли върху Дарах, който го посрещна с груба обич.

— Долу, Голямо Куче, мързеливец такъв — каза той, докато чешеше главата на песа. — Върви да уловиш няколко заека. Поне веднъж направи нещо полезно. — Кучето облиза лицето му с език, отдалечи се, седна с щръкнали уши и започна да наблюдава малката група с жив интерес.

Джулия се запита защо ли изглеждаше, сякаш животното обожава Дарах. Всички тук, изглежда, се държаха с него със страхопочитание. С каква власт разполагаше този човек, че успяваше да получи такава безрезервна преданост? Дали мъжете щяха да бъдат също толкова предани на всеки друг, който би заявил, че е пряк потомък на онзи, когото наричаха първия Макструан?

Когато стигнаха до средата на поляната, Джулия огледа онова, което сега осъзнаваше, че представлява цялото село. Къщите в полукръга бяха много ниски и построени от грубо дялан камък; наричаха се черни къщи. Тя си спомни, че бе прочела този термин в туристическия справочник в стаята си в хотела. Покривите бяха от дебели пластове слама, затиснати с тежки каменни плочи, а на няколкото прозореца, които успя да забележи, имаше здрави дървени кепенци. Тя беше готова да се закълне, че забеляза как една крава гледа през прозореца на една от тези къщи. „Господи — помисли си тя, — тези да не би да спят с добитъка си? Или просто си държат крави вместо домашни любимци?“

Докато Джулия и двамата мъже продължаваха разходката си, от мъглата започнаха да изникват фигури. Седмината мъже, които я бяха довели в селото, се събраха бавно на края на поляната и се загледаха в нея с неприкрито любопитство. Но когато Джулия се приближи до тях, неколцина се отдръпнаха назад, а един-двама се прекръстиха, мърморейки нещо под носа си, когато погледите им срещнаха нейния.

— Какво им става? — попита тя Дарах.

Той я погледна.

— Не знаеш ли? Сигурно си свикнала с такова отношение.

— Имала съм някои проблеми през живота си. Била съм пренебрегвана. Била съм оставяна извън списъка за купони. Но никой никога не се е държал с мен, сякаш съм някаква заразна болест. — Внезапно тя се стресна. — Това ли е? Те смятат, че съм болна?

Аласдеър поклати глава.

— Не. Те смятат, че си вещица.

Джулия застина на мястото си.

— Какво каза? Искаш да кажеш, че всичките онези глупости, които ми наговорихте, когато ме доведохте тук… че сте говорили сериозно? — Тя местеше поглед от единия към другия си спътник.

— Да не си мислеше, че си успяла да ни заблудиш? — попита Дарах.

— Не. Нямам намерение да заблуждавам никого. Но не съм нито вещица, нито уикан, нито друид, нито дори циганка гадателка. Аз съм шеф!

— Ти ми каза, че си америка.

— Американка. Да, аз съм американка и работя като шеф. Или поне това работех, докато… О, по дяволите, всичко това е твърде сложно, за да ви го обяснявам сега. Казвам само, че не съм вещица и изобщо не се интересувам от рубинени пантофки или от това да вървя по Пътя с жълтите павета. Бихте ли предали това на Гилдията на Захаросаните плодчета, моля? — Тя посочи с ръка към мъжете, които стаяха пред тях.

Дарах погледна към Аласдеър над главата на Джулия. След това погледна останалите мъже.

— Тя казва, че е шеф, а не вещица.

— Предводител, така ли, Дарах? — попита възрастният мъж, който носеше тежък бастун.

Дарах сви рамене.

— Питай нея.

Джулия му хвърли изпълнен с раздразнение поглед.

— Не предводител, а шеф — обърна се тя към мъжете. — Главен готвач. Аз готвя.

— А-ха. — Хорът от мъжки гласове сигурно щеше да я накара да се разсмее, ако не беше толкова разтревожена от начина, по който те я гледаха и опипваха затъкнатите в поясите им ножове.

Джулия погледна Дарах.

— Те не ми вярват, нали?

— Едва ли някой се съмнява, че можеш да готвиш.

— Но все пак всички те мислят, че съм вещица.

— Определено — кимна Аласдеър. — Ти все още не си им дала доказателство, че не си такава.

— А дала ли съм доказателство, че съм вещица?

С всяка измината секунда Джулия започваше да става все по-нервна. Ножове, странни къщи, странни дрехи, странен говор, а сега и вещици. Това трябва да беше нещо повече от лагер, в който се разиграваха безобидни игрички. Може би все пак беше попаднала сред някаква секта.

Всички, изглежда, се замислиха за малко над въпроса й. След това погледнаха Дарах.

— Досега не си ни сторила нищо лошо — каза той, — но си твърде странна, за да бъдеш невинна.

— И какво означава това? Че всеки, който се различава от вас, автоматично е виновен? Кой е умрял, за да те направи началник? — Тя усети, че бузите й пламват, и вирна брадичката си, за да предизвика Дарах да говори без предразсъдъци.

Погледът на шотландеца потъмня.

— Баща ми умря, за да ме направи главатар.

Джулия се изчерви.

— Съжалявам — каза тя. — Това определено беше нелюбезно от моя страна, но мразя простотията във всичките й форми. Никога ли не сте чували, че човек е невинен, докато не бъде доказано, че е виновен?

Този път те определено се опулиха срещу нея. Това беше най-точната дума — опулиха се. Пример, достоен за някой учебник.

— Невинен, докато не бъде доказано, че е виновен? — Мъжът, когото наричаха Лиам, все още стоеше и я зяпаше с широко отворени очи. — Що за глупост е това? Ако не мислиш, че някой е виновен, то той няма да е загазил изобщо. Той трябва да докаже своята невинност, ако може.

— Ти обръщаш всичко наопаки! — Джулия не можеше да се възпре да не спори с него. — Ако всички са виновни, преди дори да си чул какво имат да кажат, все едно че си ги осъдил, преди изобщо да се появят в съда!

— Но ако някой е невинен, преди да бъде заведен в съда, то ще бъде съден невинен човек. Къде е смисълът в това? — Лиам огледа останалите и те закимаха одобрително. — „За онзи, който живее според закона, всяко място е безопасно“ е казал отец Епиктей.

— Не ми пука дори да го е казал Херман Дребосъка; вие, момчета, определено имате средновековни възгледи! — възкликна тя. — Предполагам, смятате, че съм виновна в това, че съм вещица и ще трябва да ви докажа, че… — Гласът й заглъхна, преди да довърши изречението си. — О, не. Не е възможно да говорите сериозно.

Лицата край нея я гледаха съвсем сериозно.

Джулия погледна към Дарах.

— Няма да посмееш… не можеш… — заекна тя и се вкопчи в ръкава му. — Не можеш да направиш това. Това е смехотворно. Противозаконно е.

Той отмести поглед.

— Аз съм законът.

Мъжът, който се казваше Найал, прочисти гърлото си.

— Ние си поговорихме, Дарах. Не можем да спим спокойно, докато тя е сред нас. Трябва да разберем дали е вещица или не.

— Не съм! Изобщо не вярвам в звънчета, магически книги и свещи! Дори нямам кристали, тамян и други такива боклуци в апартамента си. — Джулия огледа отчаяно мъжете. — Аз съм просто една обикновена жена. Не съм искала да идвам тук, но ме преследваха едни биячи от Ню Йорк, които искаха да ме убият.

— Кой каза, че я преследвал? — обърна се тихо Брус към Томи.

— Пиячи от Йорк — отвърна момчето.

— Странно — каза старецът.

Томи само сви рамене.

— Не, вие нищо не разбирате. — Джулия се опита да им обясни отново. — Не пиячи… О, всичко това започва да става твърде странно.

— Единодушни ли сте в това? — обърна се Дарах към останалите, без да обръща внимание на вълнението на Джулия.

— Да — отговори твърдо Гордън. — Искаме тя да бъде проверена.

Дарах огледа хората си.

— И всички сте съгласни с това?

Не всички кимнаха, но никой не каза, че не е съгласен. Сърцето на Джулия замря. Беше готова на всичко, само да може да се събуди от този кошмар. Тя обаче вече беше опитала да направи това с ощипване и резултатът беше само една синина на кожата й.

— Щом всички сте съгласни, така да бъде. — Дарах погледна затворничката си. Тя си помисли, че забеляза съжаление в погледа му, и се опита да овладее страховете си. — Ще бъдеш обвинена и ще отговориш на въпросите.

— Но как мога да се защитя от такова смешно обвинение? Гледала съм „Разпъването“ и познавам добре историята. — Тя сложи вързаните си ръце върху ръката му. — Всеки може да заяви, че някой е вещица, и няма нищо, което обвиненият може да каже или да направи, за да се защити, тъй като всичко това са просто много страхове, неграмотност и предразсъдъци.

Дарах я погледна отново.

— Аз не съм неграмотен — каза спокойно той. — Нито пък съм страхливец. Но ако ти наистина си вещица и хората ми пострадат, защото не те подложа на проверката, тогава аз ще бъда един проклет глупак и твой неволен съучастник.

Джулия махна ръцете си и погледна Аласдеър. Стори й се, че за миг в погледа му се мярна съчувствие, но той само поклати глава. Джулия огледа лицата на останалите мъже. На някои от тях беше изписан страх, на други — любопитство, а на трети — недоверие, но нито един от мъжете не показваше с нищо, че беше готов да я защити. Думата на Дарах наистина беше закон тук.

— Как… — Гласът отново й изневери. Тя прочисти гърлото си и гневът и възмущението й помогнаха да възстанови самообладанието си. — Как предлагате да ме изпитате?

— Ще изпратим да повикат свещеника от село Кинлох — отвърна Дарах. — Той ще проведе разпита.

— Само разпит? — Джулия изпита огромно облекчение. Тя си беше представяла някакъв езически ритуал с клечки под пръстите, огън и… много по-лоши неща.

— Ако се окаже, че само това е необходимо, да.

— А ако се окаже, че не е достатъчно? — Облекчението бе заменено от страх.

Дарах се поколеба, но миг по-късно я погледна в очите.

— Тогава ще направим каквото е необходимо.

Джулия усети как коленете й се подкосяват. Тя огледа още веднъж мъжете около себе си.

— И всички вие искате това, така ли? — попита тихо тя.

Само един или двама срещнаха погледа й, но и този път никой не оспори решението на главатаря.

— Върнете ме в килията — каза тя, като едва успяваше да възпре страха да не я погълне.

— Момиче, трябва да разбереш…

— Разбирам прекрасно, господин Макструан — прекъсна го тя с твърд глас. — Върнете ме в килията.

Седемте леърда останаха загледани след Джулия, Аласдеър и Дарах, докато те се отдалечаваха през поляната към къщата на Дарах. Джулия забеляза, че дори кокошките сякаш се отдръпваха, за да й дадат път. Несъмнено на тях им бе казано, че тя можеше да превърне яйцата им в брикети само с едно помръдване на носа си.

Аласдеър ги остави на вратата и се върна при останалите. Дарах му хвърли един поглед, след което хвана ръката на Джулия и я отведе обратно в килията й.

Той свали ремъците, с които бяха вързани китките й. Джулия седна на нара. Шотландецът остана за малко на вратата, сякаш искаше да види какво щеше да направи тя.

— Можеш да излезеш и утре — започна той.

— Не си прави труда — отвърна тя. — Не искам да изплаша онези големи, силни мъже.

— Както искаш.

Той все още стоеше на вратата. Джулия погледна към него и видя на лицето му изражение, което не можеше да определи точно.

— Какво?

— Няма начин, момиче — каза тихо той. — Не мога да си позволя да рискувам с теб.

— Това вече го чух.

— Не трябваше да идваш тук.

— Така ли? — Тя вдигна ръце. — Не виждам как можеше да се избегне това.

Той влезе в килията й я изпълни с присъствието си.

— Трябвало е да си стоиш у дома, където ти е мястото. Но когато навлезеш в територията на врага си, би трябвало да очакваш да си понесеш последствията, когато те заловят.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не знам как попаднах тук?

— Да не искаш да кажеш, че си загубила разсъдъка си? — Той поклати глава. — Всеки, който може да спори за философия и право с нашия Лиам, не може да бъде малоумен, независимо колко изостанали са възгледите му.

Надеждите й се изпариха за пореден път.

— Трябваше да се досетя.

— За какво?

— Че няма да ми повярваш. — Тя стана от нара и застана от едната му страна. — И аз самата почти не мога да повярвам. Знам само, че бягах от някой, който се опитваше да ме убие. Спънах се, паднах надолу по някакъв хълм и твоите хора ме плениха. Това е всичко, което знам. Дори не знам кои сте вие, момчета — само че сте най-странните типове, които съм срещала, ако се изключи комуната на калифорнийските хипита. — Тя се усмихна леко. — Предполагам, че всички вие почитате Космическия Геврек, а?

Той се намръщи.

— Ние почитаме бог. Вие на този идол геврек ли се кланяте?

Джулия въздъхна.

— Не. Аз съм обикновена протестантка.

— И срещу какво протестираш?

Сега беше неин ред да се опули.

— Да протестирам? Срещу нищо. О, няколко пъти съм ходила на демонстрации в подкрепа на човешките права и съм писала писма… о, ти нямаше предвид точно това, нали? — Тя задъвка устната си. Ако се съдеше по онова, което беше видяла на поляната, и от познанията си по шотландска история, Джулия трябваше да предположи, че тези хора са католици. Дали пък не бяха презвитерианци? По-добре щеше да бъде да не използва наименованията на различните вероизповедания; и без това вече се намираше на тънък лед. — И аз почитам бог.

Той изглеждаше облекчен.

— Това е добре. — Дарах се приближи към нея.

Тя реагира с цялото си същество на близостта му, на миризмата му и вида му, и това я накара да потръпне леко. Джулия се изненада от начина, по който този мъж й въздействаше, и мислите й се объркаха за миг.

— Трябва да кажеш това на свещеника — каза Дарах.

— Какво да му кажа? — попита озадачено тя.

Шотландецът поклати глава.

— Не се прави на глупава пред мен. Преди малко ти казах, че не вярвам, че си малоумна. А аз не съм глупак. Трябва да кажеш на свещеника, че си вярваща.

— А той ще ми повярва ли?

Дарах замълча.

— Няма да те лъжа, момиче. Не знам.

— Ти постоянно говориш за онези хора, за Морстън. Прилича ми на историята за Хатфийлд и Маккой. Кои са те?

— Може би ти ще ми кажеш.

Джулия удари с длан по нара.

— Вече ти казах! Не познавам никого с такова име, а ако се съди по начина, по който се държите всеки път, когато споменете името им, мисля, че нямам желание да се запознавам с тях. — Тя успя да се успокои с голямо усилие. — Виж, ти ме обвиняваш, че съм вещица. Чух ви да си говорите за вещицата на Морстън и мисля, че ме вземате за нея. Ако ще се защитавам срещу тези обвинения, струва ми се, че имам правото да знам срещу какво съм изправена.

Той се замисли за малко над думите й.

— Добре тогава. Както знаеш, семейство Морстън са наши смъртни врагове. В продължение на векове те само вредят на клана ни. Напоследък успяха да ни откраднат част от земите, да унищожат част от добитъка и реколтата ни, и да отправят заплахи срещу нас. Те, изглежда, знаят къде точно да ни ударят, за да ни заболи най-много. — Устните му се изкривиха в горчива усмивка и Джулия забеляза някаква искра да проблясва в очите му. — Всички знаят, че Крейгън, главатарят на клана Морстън, държи в дома си някаква вещица. Дали тя му е роднина, или е чужденка, никой не знае. Но всички са единодушни, че тя го съветва за всичко, както и че тя притежава силата да нанася вреди и дори да причинява смърт с магиите си.

Въпреки всичко, което се беше случило с нея, Джулия изпита съчувствие към Дарах и хората му за онова, което бяха изтърпели. След това обаче тя се овладя. Той говореше за вещица! Това дори не беше нещо реално.

Джулия реши, че все пак ще бъде най-разумно да не му възразява. Ако се държеше добре с него, може би той щеше да й даде повече информация, която да й помогне да избяга оттук.

— И никой никога не я е виждал?

Дарах поклати глава.

— Не. Един или двама души казаха, че са я забелязали — и са оцелели след това — но техните описания се различаваха толкова много, че бяха безполезни. Пък и се носи слух, че вещицата може да променя вида си както пожелае. Може да се превърне във всичко. — Дарах я погледна многозначително. — Дори и в красиво момиче.

При последните му думи тя усети странна тръпка на задоволство да преминава по тялото й. Без видима причина сърцето и бузите й пламнаха при мисълта, че Дарах Макструан, който изглеждаше толкова далечен и хладен, я смяташе за красива. Всъщност Джулия беше удивена, че той изобщо имаше усет за красота.

Но неговата решителност да я подложи на това изпитание не беше отслабнала ни най-малко. Той вярваше, че тя е негов враг. Както и всички останали в селото. Задоволството й отново бе заменено от страх.

— Кога ще дойде свещеникът? — поинтересува се тя, като се опитваше да пропъди картините на унижения и мъчения, които заплашваха да изпълнят съзнанието й.

— Няма да те карам да чакаш дълго — отвърна той и тръгна към вратата. — Още утре ще изпратя човек до Кинлох да го доведе. — Той сложи ръка върху резето и се поколеба. — Ако имаш нужда от още нещо, само ми кажи.

Джулия не можеше да го погледне в очите. Сълзите й заплашваха да потекат всеки миг, а тя нямаше намерение да му позволи да изпита удоволствието да я види разплакана.

— Нищо. Нямам нужда от нищо.

Когато той излезе, Джулия се заслуша и отново чу застрашителното тупване на резето. След това до слуха й долетя тропотът на ботушите му, докато той изкачваше стълбите. Когато се увери, че беше останала сама, тя се хвърли на нара и се разплака.

 

 

Аласдеър чакаше Дарах в голямата зала. Той беше напълнил една кана с ейл и бе сложил две чаши на малката маса в единия край на помещението. Дарах се приближи до брат си и напълни едната чаша. Той я изпи бързо и си наля втора.

— Малко е раничко да се напиваш като смок, не мислиш ли?

Дарах изгледа ядосано брат си и Аласдеър сви рамене.

— Просто питам. — Той се отпусна в един стол и отпи от своята чаша.

Дарах изпи втората чаша и си наля трета.

— Значи ще я оставиш на черноризеца, а?

Дарах седеше на мястото си и се мръщеше.

— Да имам голям избор?

— Не, бих казал, че нямаш.

Дарах завъртя чашата в големите си ръце.

— Ако имаш да ми казваш нещо, братле, изплюй камъчето.

Аласдеър поклати глава.

— Не аз. Твърде много държа на живота си. Но не мога да спра да се чудя дали наистина вярваш, че тя е вещицата на Морстън.

Дарах не сваляше очи от чашата си.

— Не знам.

Настъпи дълга тишина, която най-накрая бе нарушена от Аласдеър.

— А какво мислиш за онова, което тя каза на поляната? За това, че човек е невинен, докато вината му не бъде доказана?

— Приличат ми на думи на виновен. Защо?

— Думите й ми се сториха едновременно странни и мъдри.

— Мъдри?

— Да. Трябва да признаем, че е по-лесно да се представи доказателство за вина, отколкото за невинност. Струва ми се, че точно това би трябвало да търси законът.

— На тази земя не се е раждал невинен човек. Безсмислено е да предполагаме, че хората са невинни.

— От гледна точка на религията си прав, но аз ти говоря за закона. Кажи ми, ако се явим в съда, колко лесно ще ни бъде да докажем невинността си в спора ни с Морстън?

— Ние сме невинни! — Очите на Дарах проблеснаха гневно.

— Така е. В това съм напълно съгласен с теб. — Аласдеър се отпусна назад в стола си. — Но аз те питам кое ще бъде по-лесно — да докажем, че те са виновни или да докажем, че ние сме невинни?

Дарах не можеше да повярва на ушите си. Собствената му плът и кръв говореше такива глупости!

— Това е все едно да ме питаш дали ще бъде по-лесно да се изкача, или да се спусна по някой хълм! Какво ти става? Да не би някакво момиченце да те е размекнало?

Аласдеър само се ухили.

— Бих казал, че зависи от хълма. И не вземам страна срещу теб, братко. Просто онова, което тя каза днес, ме заинтригува.

— Да. Тя, изглежда, има такъв ефект върху хората.

— Чудя се кой ли е този Херман Дребосъка, за когото говореше тя. Мислиш ли, че може да е някакъв съдия? Или пък пророк?

Дарах сви рамене. Аласдеър допи ейла си, остави чашата на масата и се изправи.

— В такъв случай тръгвам, братко.

— И къде мислиш да ходиш? Тук има работа за вършене.

— Мислех, че ще трябва някой да отиде до Кинлох да повика свещеника.

Дарах изстена.

— Така е. И е по-добре да отидеш ти вместо някой от другите. Последния път, когато изпратих Лиам, той толкова вбеси Фъргюс Дюи с приказките си, че земята е кръгла, че Дюи заплаши да го заведе при отец Мартин, за да бъде отлъчен от църквата. — Той стана от стола си. — Тръгваш утре на разсъмване. И побързай. Не оставяй немирните си крака да се мотаят из планините на Шотландия. — Дарах погледна към стълбите. — Казах на момичето, че няма да я карам да чака дълго.