Корал Смит
Магическото огледало (29)

Глава двадесет и девета

— О, боже! — Едана се наведе леко напред и огледа трупа на Крейгън. — Той никога не е бил истински мъж. — Тя въздъхна и цъкна с език. — Браво на теб, любов моя.

Дарах мина край нея, хвърли окървавения си меч на пода и се наведе над Джулия.

Едана го потупа по рамото.

— Не забравяш ли нещо? — попита тя.

Дарах се обърна безмълвно и понесе тялото на Джулия към вратата. Внезапно той усети остра болка в кръста си, изрева и се обърна рязко, като притискаше Джулия към гърдите си.

— Какво искаш, по дяволите? — каза той. — Всичко свърши. Господарят ти е мъртъв. С теб нямам работа.

Едана заклати острието на камата.

— Хайде сега. Знаеш, че не искаш да си тръгнеш. Ти дойде тук, защото аз те накарах да дойдеш. Защото искаше да бъдеш с мен.

Той изпъшка.

— Ти си луда, жено. — Дарах се обърна и отново тръгна към вратата.

Едана се озова пред него, въпреки че той не я беше забелязал да минава покрай него.

Дарах се спря.

— Веднъж вече ме отхвърли — каза тя с горчивина в гласа. — Трябва да ми се реваншираш за това.

Той я огледа като се опитваше да прецени степента на лудостта й. Отмъщение ли търсеше тази жена? Или съюз? Дарах искаше само да се махне от това място, да прегръща своята Джулия и да изплаче мъката си. Но нещо му подсказваше, че Едана беше много по-опасна отколкото изглеждаше.

— Не съм ти обещавал нищо, Едана — каза той. — Дори не съм говорил с теб често. Пък и ти си имаше Крейгън, нали? А той е — по-скоро беше — по-богат отколкото аз мога да се надявам да бъда някога, както и по-влиятелен. Той беше много по-добра партия за теб, отколкото бях аз. Ти заслужаваш повече.

— Опитваш се да ме поласкаеш. — Тя се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Казвам истината. Сега, когато Крейгън е мъртъв, ти ще бъдеш богата, защото не се съмнявам, че той ти е оставил достатъчно средства. Такива като мен едва ли ще ти харесат. Аз съм просто един неандерталец и съм толкова беден, че можеш да прибереш цялото богатство на клана ми в едната си обувка. — Той намести Джулия върху ръцете си и се опита да мине край Едана.

Вратата се затръшна, въпреки че никой не я беше докоснал. Дарах се напрегна, когато внезапно осъзна, че си имаше работа не просто с една луда жена, а с вещица. Щеше да му се наложи да се пребори с нея.

Той се обърна и се върна при леглото. Дарах остави Джулия да легне отново и се обърна към Едана.

— Е, вещице. Казвай какво искаш от мен.

Жената се усмихна.

— Ами, да те обичам, разбира се! Защо иначе ще полагам такива усилия? — Тя тръгна към него. — Ние с теб си принадлежим. И сега, когато Крейгън вече го няма, аз съм направила така, че двамата с теб ще водим и двата клана.

— А ако откажа?

Тя изглеждаше удивена.

— Но защо би отказал?

— Защото ти си любимата на дявола, а не моята.

— Ах, ти, ревнивецо! — Тя се изкиска. — Когато веднъж вкусиш от властта, която притежавам и която ще споделя с теб, няма да те интересува какъв е нейният източник. — Тя се приближи още малко и се усмихна предизвикателно. — Когато опиташ моето любене, моето тяло, ще забравиш за всичко останало. Аз знам тайни на любовта, които ще те доведат до екстаз какъвто дори не можеш да си представиш. — Едана плъзна ръце по гърдите му. — И не забравяй, че си ми длъжник. Ти не само ме пренебрегна в Единбург, но също така открадна и любимата на Крейгън. Сега пък уби моя благодетел. Знам, че твоята семейна чест, на която толкова много държиш, ти повеляваше винаги да си плащаш дълговете.

Дарах отблъсна ръцете й.

— Ти си твърде порочна, Едана. Ти уби Исобел. Ти дебнеше хората ми и ги поваляше с болести и лукавство. Ти се свърза с Морстън и се съюзи с него срещу мен, въпреки че той уби баща ми и чичо ми. Ти отвлече една невинна девойка и я обеща на онова чудовище Крейгън, продаде му я като кон, за да задоволиш похотливостта му. — Той се отдръпна от нея. — И след всичко това вярваш, че ще ти се отдам? Че ще те обичам? Предпочитам да споделя леглото си с вълчица, отколкото с теб.

Едана сложи ръце на хълбоците си.

— Не ме ядосвай, Дарах — каза нацупено тя. — На мен никой не ми отказва.

Той сви рамене и скръсти ръце.

— Вече нямам какво да ти кажа, вещице. Ти си на ход.

Внезапно лицето на жената се промени и стана сурово.

— Няма да получиш друга възможност! — извика тя. — Вече убих твоята чернокоса кучка. Искаш ли да ти покажа какво друго умея?

Дарах кимна.

— Да. Покажи ми какво можеш да правиш, когато не пълзиш наоколо и не създаваш проблеми на хората.

Тялото й започна да се разпада пред погледа му. Фигурата й започна да трепти и от косата й захвърчаха искри. Дарах усети острия мирис на горяща сяра. Миг по-късно тя се беше превърнала от красива жена в червенокос воин, чиито мускули изпъкваха ясно. В ръцете си воинът държеше меч с широко острие.

— Опитай сега, Дарах, любов моя — чу той женския глас от мъжките устни.

Дарах се втурна напред и боят започна.

Дарах се биеше храбро, но противникът му не познаваше умора. Всяка рана, която успееше да му нанесе, зарастваше само за няколко секунди, докато той самият кървеше силно от двете порязани места. Трябваше да мисли, да състави някакъв план, защото беше очевидно, че само със сила и умения нямаше да успее да победи.

— Защо не се откажеш, скъпи, и не дойдеш при мен? — попита Едана. — Тя е мъртва. Крейгън е мъртъв. Малкият ти парцалив клан е изпепелен. Защо искаш да продължаваш?

Защо ли наистина? Думите й отекваха в съзнанието му. Какъв беше смисълът, ако наистина беше загубил всичко? Дарах беше живял целия си съзнателен живот за другите. Сега животът му беше изгубил смисъла си.

Той отстъпваше към вратата и се опитваше да си поеме дъх. Дарах се подхлъзна на една разхлабена дъска и падна, при което беше порязан по ухото. Той се зачуди защо продължаваше да се бие.

„Не ти ли омръзва да караш земята да се върти?“ — спомни си той думите на Джулия.

„Аз съм такъв, какъвто съм.“

„В такъв случай ти си един голям тъпанар, както ти казах още първия път, когато те видях… На теб ти трябва един силен ритник в поличката…“

Докато отбиваше следващия удар, той мислеше върху тези думи. Тъпанар, а? Дали наистина беше човек, който никога нямаше да се промени, дори и когато получеше един хубав ритник в задника?

Дарах реши, че щом не можеше да се накара да се бие заради другите, трябваше да се бие заради себе си. Щеше да спре да се опитва да контролира съдбите на всички, които познаваше и които обичаше, и да мисли само за собственото си оцеляване. Каквото и да се случеше, струваше си да направи това в памет на Джулия. Дарах щеше да се промени.

Той усети нов прилив на сили. Отмести се встрани с лекота, за да избегне острието на противника си, и успя да отвори вратата. Едана се хвърли напред и се озова в коридора.

Дарах я притисна надолу по коридора. Сега тя беше принудена да се защитава, а Дарах се биеше само заради усещането. Ако успееше да я изтика към някое стълбище, може би щеше да получи предимство.

— Дарах, какво правиш? — извика тя. — Ти ме обичаш, нали не си забравил това?

— Да, вещице. Обичам те! Смятам да те вкарам в ада с обичта си! — Той се хвърли напред, вдигнал високо меча си.

Тя се опита да го намушка в незащитените гърди, но Дарах отскочи назад и се разсмя.

— Внимавай къде стъпваш, вещице! — извика той. — Куцият ти крак е почти толкова крив колкото и душата ти.

Думите му я стреснаха. Внезапно образът на воина започна да се размазва и да трепти. Дарах видя как тя започва да се превръща отново в жена и ръцете й стискат с усилие тежкия меч. Той беше получил предимството, което бе търсил. Дарах я притисна. Едана се спъна и падна тежко на пода, точно на ръба на стълбището. Тя вдигна меча си нагоре, но беше твърде късно. Дарах вдигна острието си и го заби в сърцето й.

Той застана запъхтян над гърчещото се тяло. Очите на Едана се разшириха, след това тялото й се вцепени и тя умря. Дарах захвърли меча си и се върна в стаята.

Джулия лежеше там, където я беше оставил. Той се беше надявал, че смъртта на Едана може да развали магията и да съживи Джулия. Но когато вдигна едно огледало към устните й, то не се замъгли от дъха й.

Дарах коленичи до леглото и се разплака от мъка.

 

 

Никой не дойде да го предизвика. Членовете на клана Морстън бяха чули воплите в кулата и се бяха втурнали натам. Когато видяха трупа на вещицата на Крейгън, те се уплашиха. Тъй като главатарят им беше мъртъв и нямаше кой да ги ръководи, те се пръснаха във всички посоки из замъка. Някои започнаха да грабят, а други избягаха от крепостта. Трети пък нахълтаха в складовете с храна и алкохол и започнаха да пируват. Никой не обърна внимание на високия мъж, който излезе от кулата като носеше на ръце една жена.

Дарах тръгна през гората, заобикаляйки презрително пламъците. Скоро щеше да се съмне, но облаците и димът бяха застанали като завеса пред слънчевите лъчи. Дарах не забелязваше това. Той беше жив. Беше се бил само за своя живот, както го беше накарала Джулия. Тя никога не си беше позволила да се предаде или да се отдаде на самосъжаление, дори докато бе била затворена в малката влажна килия в дома му. Джулия беше нахълтала в живота му като ураган, беше го накарала да се почувства отново жив със своята жизненост и възмутително поведение. Сега той трябваше да се научи как да живее този живот сам.

Дарах чу стъпки да приближават към него, но продължи да върви към селото. Димът се разнесе и когато стигна в края на гората той видя, че там го очакваха хората — живи и покрити със сажди и прах. Радостните им викове замряха, когато забелязаха кого носеше Дарах.

Леърдите се наредиха в кръг около него и факлите им осветиха безжизненото тяло в ръцете му. Някои от жените се разплакаха. Голямо Куче се промъкна през кръга и подуши ръката на Джулия.

— Отдръпни се — каза Дарах с напрегнат и дрезгав глас. — Тя не може да те погали. — Той тръгна към селото като притискаше тялото на Джулия към гърдите си.

Дарах я отнесе в стаята. Той я остави на леглото и се наведе да отметне косата от лицето й, като се чудеше как беше възможно тя все още да изглежда толкова жива и да бъде толкова топла. Каква подигравка! Дарах коленичи до леглото и зарови лице в ръцете си.

— Дарах. — Майри беше застанала до него. Той не вдигна очи. — Дарах, тя е мъртва. Трябва да се приготвим за погребението. Не можем да чакаме твърде дълго.

— Не! — изрева той. — Няма да го направя! — Той измъкна ножа си и острието му блесна на светлината на факлите. — Няма да заровя моята Джулия в земята. И ще убия първия, който се осмели да ми я отнеме.

Той се наведе над тялото на Джулия и започна да докосва лицето и ръцете й.

— Тя изглежда толкова красива — прошепна Дарах. След това се обърна и погледна мъжете, които стояха на вратата. — Защо все още е толкова красива? Лиам, ти си учен, можеш ли да ми отговориш? Аласдеър?

И двамата сведоха глави.

Дарах погледна отново към Джулия.

— Изглежда като заспала — прошепна той. — Сякаш всеки момент ще се събуди.

Внезапно той вдигна глава.

— Брус! Каква беше онази приказка, която тя ни разказа веднъж? За принца, който целунал дамата си и тя се събудила, след като била спала сто години?

— Дарах, момче, трябва да я оставиш…

Но Дарах не го чу. Той бе допрял уста до устните на Джулия.

— Дарах! — Майри беше ужасена. Той не й обърна внимание. — Някой да направи нещо! — нареди тя.

— Пуснете ме да вляза! По дяволите, пуснете ме да вляза!

Томи си проправи път през навалицата и се озова до леглото. Дарах погледна нагоре към момчето.

— Не, Дарах, не така. Спомняш ли си как се прави? — Томи дърпаше ръцете му, за да го накара да остави Джулия на леглото.

Дарах изръмжа и се опита да го отблъсне.

— Ако искаш, можеш да ме удариш, Дарах. — На Дарах не му убегна властната нотка в гласа на Томи. — Удари ме — продължи момчето. — Но трябва да продължиш онова, което правеше. Чуваш ли ме? Трябва да дадеш на Джулия целувката на живота. И ако ти не можеш да го направиш, ще го направя аз.

Внезапно Дарах почувства прилив на енергия.

— Целувката… — Той не си губи времето да довърши изречението. Дарах сграбчи Джулия и отвори устата й. Той чу как всички край него извикаха възмутено, но не им обърна внимание. Единственото, което имаше значение беше Джулия.

Той вкара пръсти в устата й. Майри извика. Томи вдигна ръка, за да покаже на останалите, че трябва да мълчат.

— Точно така, Дарах. Търси чужди тела в устата й.

Сърцето на Дарах се сви. Езикът на Джулия беше подут. Той опипа с пръсти около него, както бе видял Томи да прави преди. След това прокара пръст дълбоко в гърлото й и усети как нещо се отмества. Дарах извади предмета.

Миг по-късно Джулия си пое дъх толкова силно, че тялото й подскочи върху леглото.

— Какво е това? — попита Томи. Дарах му подаде парчето и започна да разтрива китките на Джулия и да я удря леко по бузите. — Парче от ябълка — каза учудено момчето.

— Жива ли е? — попита Майри.

— Не знам. Мисля…

— Целувката, Дарах — подкани го Томи. — Трябва да й вдъхнеш живот…

В стаята настъпи гробна тишина, когато откъм леглото се чу тих женски глас.

— Дарах?

— Тук съм, Джулия — каза той и погали косата й. — Събуди се, любима.

Очите й се отвориха бавно.

— Върнах се — каза тя с въздишка. — Върнах се.

— Да, момиче. — Дарах я повдигна и я прегърна. — Наистина се върна.

Тя потърка лице в гърдите му, след което се отпусна безмълвно. Дарах бързо провери пулса й и се усмихна.

— Жива е — каза той на Томи. — Просто припадна.

— За бога, Дарах, не й казвай, че е припаднала — каза ухилен Томи. — Ще се ядоса толкова много, че ще ни храни с лепливо задушено цял месец.

Дарах се ухили.

— Момче, страхувам се, че не мога да контролирам онова, което прави моята Джулия.

Дарах изобщо не се интересуваше дали тя беше в съзнание или не, дали беше бясна, или мъркаше от удоволствие; достатъчно му беше, че Джулия беше жива. Той знаеше, че няма нужда от това, но за всеки случай се наведе и я целуна, като издиша нежно между полуотворените й устни. Целувката на живота. Целувката на живота с неговата Джулия.