Корал Смит
Магическото огледало (17)

Глава седемнадесета

Джулия стоеше ужасена срещу вълка и не смееше да се помръдне. Тя бе чувала, че вълците се страхували от хората и не смеели да ги нападат. Но този срещу нея, изглежда, не се страхуваше изобщо.

Джулия видя как вълкът се приготвя за скок и тялото й се съживи. Тя отскочи встрани и нададе пронизителен писък. Гърбът й се опря в някаква скала, краката й се оплетоха в един корен. Тя се извъртя, за да погледне към преследвача си, като трескаво се опитваше да се освободи от корена, който я беше оплел само на няколко метра от ужасните челюсти на животното.

Вълкът се обърна отново срещу нея, приведе се и изръмжа, готов за втори скок.

Джулия изпищя, когато едно друго космато тяло се хвърли върху вълка от скалата над него. Диво ръмжене и сумтене долиташе от мятащото се кълбо козина.

— О, господи! Голямо Куче, пази се! — извика тя.

Джулия успя да освободи краката си и се втурна към борещите се животни.

— Назад! — извика някой.

Тя погледна по посока на звука и забеляза Дарах да скача от коня си и в движение да се втурва по поляната стиснал ножа си в ръка. За неин ужас, той се метна върху вълка и започна да му нанася удари с ножа със сила, която сякаш беше равна на силата на дивото животно. Чу се силно изскимтяване, когато Голямо Куче бе отхвърлен от противника си. Сега Дарах бе останал сам срещу вълка и двамата се търкаляха между скалите.

Джулия остана на мястото си, тъй като се страхуваше, че намесата й можеше да коства живота на Дарах. Голямо Куче лежеше срещу нея, но борещите се ги разделяха. Джулия се опита да се промъкне до него.

Последва силен вик и Дарах скочи от вълка, стиснал окървавения си нож. Животното падна на земята, опита се да скочи отново, но се отпусна безжизнено и повече не се помръдна.

— Дарах! — Джулия се хвърли в прегръдките му, като се тресеше и хлипаше. — Добре ли си?

Ръцете му я обгърнаха за миг, притиснаха я към гърдите му, които все още се надигаха тежко. Той повдигна главата й и я целуна грубо и дълбоко.

Когато Дарах вдигна глава, тя каза:

— О, Дарах, мислех, че…

Той я отблъсна на една ръка разстояние.

— Какво се опитваш да направиш, по дяволите? — извика той. — Да нямаш каша вместо мозък?

— Какво? — Тя беше шокирана от внезапността, с която нежността му бе заменена от ярост.

— Можеше да загинеш! Аз можех да загина. Голямо Куче можеше да загине!

— Голямо Куче! — Джулия се затича към кучето. — О, Голямо Куче, ти трябва да се оправиш. Ти ми спаси живота!

Тя прокара ръце по цялото му тяло. Кучето беше ухапано на няколко места, но нито една от раните не изглеждаше дълбока или сериозна. Погледът му беше ясен. Джулия го разтърси леко.

— В безсъзнание е — каза тя на Дарах, който стоеше наблизо и на лицето му беше изписана загриженост. — Имаш ли от онзи ликьор, който носиш винаги със себе си?

Дарах се отдалечи, без да каже нищо, и скоро се върна с една бутилка. Джулия взе бутилката.

— Дръж му главата и ми помогни да отворя устата му. Ще се опитам да му дам малко от това.

Двамата успяха да излеят част от ликьора в гърлото на Голямо Куче. Животното се съвзе със силно изсумтяване и се измъкна от хватката им. Голямо Куче се изкашля няколко пъти и ги изгледа с такова очевидно раздразнение, че и двамата се разсмяха.

— Добро момче — каза Джулия, надигна се и погали огромната му глава. — И ти си твърдоглав колкото господаря си. Няма вълк, който може да ти се изпречи.

— Хиляди благодарности — каза сухо Дарах.

— Благодаря, Дарах — каза сериозно Джулия. — Знам, че без твоята помощ нямаше да оцелея. Не знам дали и кучето щеше да оцелее.

— Няма за какво. Сега искаш ли да ми кажеш какво търсиш тук, по дяволите?

— Трябва да си тръгна, Дарах. Трябва да се върна в своя свят. Ти много пъти си ми казвал, че мястото ми не е тук, и си напълно прав. Мислех, че ако си тръгна сама, ще ти спестя неприятността да се чувстваш отговорен за мен. Ако си тръгнех сама, нямаше да бъде същото, както ако ме беше пуснал.

Той изруга тихо.

— Мислила си, че ще ми спестиш отговорността да бъда онзи, който ти е позволил да избягаш? Да ми спести тревогите, че може да си отишла при Морстън? Да ми спестиш тревогите, че може би лежиш мъртва някъде из гората?

— Не, не бях мислила за това. Нямах лоши намерения, кълна се. — Тя усещаше как започва да се ядосва. — Не можеш да ме обвиняваш, че искам да се махна от място, на което съм чужда и където никога няма да ме приемат напълно. И откъде знаеш, че аз нямам своите отговорности в моя… в моя свят? Ако случайно не го знаеш, ти не си единственият човек, който носи някаква отговорност и има някакви задължения.

— Знам това. Но аз изпълнявам дълга си и оставям другото настрана. Не се опитвам да поемам задачите на други хора!

— О, напротив! Ти вярваш, че ако не свършиш нещо сам, никой няма да го свърши добре. Наблюдавала съм те как измъкваш отговорността от ръцете на брат си, само защото не можеш да се откажеш от контрола си върху него и върху всичко друго, свързано с клана Макструан.

— Ти го защитаваш.

— Да, така е! Аласдеър ми е добър приятел и не ме смята за глупачка, която в главата си има каша вместо мозък.

— Не съм казал, че си глупачка.

— Преди по-малко от петнадесет минути обаче ми каза, че имам каша вместо мозък.

— О, да, казах го. Но ти ме уплаши толкова! Мислех, че ще загинеш.

— Да бе! И затова се появи да ме спасиш и сега си мислиш, че съм твоя собственост!

— И ти ако не си най-проклетата, най-твърдоглавата малка… — Той се хвърли напреди и я сграбчи за ръцете. — Чуй ме, Джулия, нямам намерение да се извинявам за това, че те искам жива и до себе си!

С тези думи той отново я притисна до себе си и я целуна. Сякаш целият свят се стопи около нея. Чувствата й към Дарах бяха толкова дълбоки и силни, че я плашеха. Тя го желаеше с такава изпепеляваща страст, че й се искаше да се забие в него и да пусне корени там.

Джулия обви ръце около врата му, обзета едновременно от гняв, любов и копнеж. Дарах я вдигна над земята и прегръдката му й се стори най-прекрасното нещо, което беше изпитвала някога. Тя се вкопчи в него, искаше й се този миг да продължи вечно.

— Джулия — прошепна той срещу врата й. — О, Джулия, какво щях да правя, ако те бях загубил!

С целувка тя го накара да млъкне.

Кучето изскимтя до тях и миг по-късно излая предупредително. Дарах я пусна нежно и ръката му посегна към меча. Джулия го погледна въпросително.

— Друг вълк ли? — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Този ходи на два крака. Ела. Да се махаме оттук.

Дарах подсвирна тихо на Голямо Куче и побутна Джулия към коня. Той се качи на седлото и я дръпна зад себе си.

— Дръж се здраво.

Двамата напуснаха поляната и се отправиха към хълмовете. Джулия погледна назад. За миг й се стори, че забеляза някой да стои на мястото, на което вълкът се бе опитал да я нападне. Тя премигна и фигурата изчезна. Джулия обаче беше готова да се закълне, че я беше видяла. Както и че това беше фигурата на жена, облечена изцяло в зелено.

 

 

Не след дълго Дарах и Джулия настигнаха останалите. Всички леърди бяха въоръжени с лъкове, ножове и мечове. Джулия дръпна Дарах за ризата.

— На война ли са тръгнали?

Той се ухили.

— Не. Освен ако сърните в тази гора не са започнали да размахват копия и мечове.

— О, значи са тръгнали на лов.

Мъжете се събраха около тях.

— Къде беше, Джулия? — попита Томи. — Ако знаеш колко се уплашихме, когато разбрахме, че те няма.

Искрената загриженост на момчето я развълнува. Значи не всички бяха помислили, че беше избягала с лоши намерения.

— Бях тръгнала да търся мястото, на което ме намерихте — каза тя, като знаеше, че им казва само половината от истината. — Но постъпих глупаво, като тръгнах сама.

— Амин за това — каза Аласдеър. — Радвам се, че си в безопасност, Джулия.

Тя му се усмихна, но не му каза за вълка. Дарах почти й бе казал, че подозира, че тя обича Аласдеър и че брат му й отвръщаше по същия начин. Джулия не искаше да му дава основания за подобни погрешни заключения.

— Е, какво ударихте? — попита Дарах.

Мъжете му показаха един фазан, няколко едри заека и една сърна. Дарах потупа Найал и Гордън по гърбовете за това, че бяха успели да убият сърната, и похвали останалите, че бяха постигнали такъв успех за толкова кратко време.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

— Да.

Мъжете бяха взели със себе си няколко коня. Два от тях бяха натоварени с улова. Джулия не спираше да се удивява на силата на леърдите, дори и на стария Брус. Те можеха да вървят и дори да тичат нагоре-надолу по скалистите хълмове и клисури в продължение на мили, без да покажат видими признаци на умора. Дори Голямо Куче се движеше, сякаш беше излязъл на кратка разходка в парка. Когато те спряха да напоят конете, Джулия скочи на земята и се опита да върви в крак с останалите. Това й се удаде за известно време, но след това тя започна да изостава и се наложи отново да се качи на коня на Дарах.

— Не знам как го правите — каза тя, докато той й подаваше юздите.

Дарах се усмихна.

— Някой ден и ти ще можеш да тичаш по склоновете. — Той тръгна до нея, като водеше коня през по-опасните участъци.

Думите му отекваха в съзнанието й и тя не можеше да спре да мисли за тях. Той бе говорил, сякаш не само очакваше от нея да остане, но и искаше това. За първи път Дарах се държеше с нея не като с обикновена чужденка, а като с човек, който поне отчасти беше част от клана му.

Когато напуснаха гората, те започнаха да се изкачват нагоре. Из пукнатините в скалите растяха ниски клонести храсти, а вятърът брулеше стръмната пътека.

Джулия се наведе към Дарах.

— Това не може да е пътят към селото — каза тя. — Не вървях толкова много, когато бях сама. А и не си спомням тези планини.

— Тази вечер няма да се приберем в селото — отвърна той.

 

 

— Това е невъзможно!

Едана беше бясна. Искаше й се да се хвърли след отдалечаващата се двойка и да издере лицата им. Друга жена все още имаше място в живота на Дарах — в прегръдките му — и това беше същата жена, която бе видяла в огледалото. Същата жена, която Уилем се беше заклел, че е убил.

Тя стисна зъби. Добре, че наскоро Уилем бе изчезнал от замъка Морстън. Ако посмееше да се появи отново там, тя щеше да се постарае той да се гърчи в такива мъки, че да се моли да получи облекчение в пламъците на ада.

Едана вървеше напред-назад по хребета стиснала юмруци. Как се бе случило това? Огледалото й бе казало, че слугата си е свършил работата…

— Глупачка! Идиотка! — изруга се тя. Умът й повтори разговора й с огледалото.

— Слуга, моят любим далеч ли е от лапите на тази жена?

— Той е далеч от нея, господарке.

Глупавият леген беше приел въпроса й буквално! Дарах бе отишъл при граф Атол; разбира се, че беше далеч от нея. За да получи правилен отговор от легена, Едана трябваше да формулира много точно въпроса си. А и тя не се беше сетила да накара Слугата да й покаже къде се намира жената — жива или мъртва.

Тя сложи ръце на кръста си. Циганката, от която бе научила занаята, не бе споменала нищо за такива усложнения. Ако трябваше да бъде съвсем честна със себе си, вече ставаше все по-трудно да разчита на легена-огледало.

Едана погледна към трупа на вълка. Само ако бе знаела, че жената е тук сама. Би могла да изпрати Гриф нарочно след нея. Той я беше нападнал самоволно, но Дарах се бе справил с любимеца й.

Нейният Дарах бе толкова силен! Тя се усмихна, когато си спомни битката му с гладния Гриф. Неговата сила можеше да й бъде от полза.

Но той отново беше пленен от онази обута в панталони вълчица. Едана се обърна и тръгна обратно към замъка. Мъжете бяха такива глупаци. Тя въздъхна отново. Щеше да й се наложи сама да спаси Дарах от лапите на тази натрапница. И този път щеше да се увери, че работата ще бъде свършена добре.

По обратния път Едана обмисляше възможностите. Понякога й се искаше да не беше сключвала сделката си с Крейгън. На него му трябваше твърде много време да разори клана Макструан, а и се вслушваше само в половината от съветите, които тя му даваше. Още един глупав мъж. Тази жена в живота на Дарах можеше да й позволи да се намеси и да ускори малко нещата.

Едана се намръщи. Не. Не трябваше да прибързва. Беше работила твърде дълго и твърде усилено, за да прави грешки накрая. Щеше да намери някакъв начин да се отърве от жената. В крайна сметка, тя беше просто жена, а Едана вече се бе отървала от една жена, която се бе сближила твърде много с Дарах. Какво означаваше още една в името на истинската любов?

 

 

— Къде отиваме? — попита отново Джулия.

— Ще разбереш, когато стигнем там.

— Дарах! — Тя го погледна с раздразнение.

Той се ухили.

— Не бързай толкова. Имай малко търпение. Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Ще бъда нетърпелива колкото си искам! — възрази тя.

Той се ухили с една от онези усмивки, които я подлудяваха, и се обърна да говори с Найал.

Групата изкачи един хълм, слезе по друг, след това влезе в друга гора. Джулия знаеше, че тук на север дните са дълги, но вече ставаше късно и тя се питаше дали нямаше да направят лагер някъде и да прекарат там нощта. Не й харесваше мисълта, че ще трябва да спи под открито небе, независимо че беше заобиколена от мъже, които бяха способни да убият вълк в ръкопашен бой.

Когато излязоха от гората, слънцето започваше да се скрива зад върховете на запад. Мъжете спряха край един поток и за нейна изненада отидоха да се изкъпят зад прикритието на група дървета.

Тя погледна учудено Дарах.

— Те искат да са чисти, когато идват тук. — Той й се ухили отново. — Имаш ли нещо против и аз да направя същото? Може би и ти ще дойдеш да се изкъпеш с нас?

— Не, благодаря — отвърна бързо тя. — Никога не съм си падала по груповото къпане.

Той сви рамене и започна да сваля колана и поличката си. Дарах бе останал облечен само в дългата си риза, когато вдигна очи и забеляза, че Джулия го гледа с широко отворени очи. Той се разсмя и поклати пръст към нея.

— Една по-скромна девица щеше да се обърне с гръб — скастри я той.

— Аз не съм девица — отвърна троснато тя. — Изчезвай да се къпеш, неандерталецо. Няма да накърня честта ти.

— Проклет да е лошият ми късмет — каза той, сякаш съжаляваше. След това се отдалечи, като си подсвиркваше и се клатеше така, че на нея й стана ясно, че правеше всичко това само заради нея. Голямо Куче се мъкнеше до него, изплезил весело език.

Джулия слезе от седлото и върза коня за едно дърво. След това седна на една скала, сви колене към гърдите си и въздъхна доволно. Тя си помисли с гордост и възхищение колко красиви бяха тези мъже. Въпреки че от мястото си не можеше да ги види добре, тя все пак различаваше мощните им мускули, множеството оттенъци на кестенява коса, освен посивялата глава на Брус. А по средата тъмнокосият Дарах ги плискаше с вода и си играеше като ученик.

Тя погледна към високите склонове наоколо. На места по небето се виждаха облаци, които първо хвърляха сенки, а след това се вдигаха, за да позволят на последните слънчеви лъчи да огреят земята. Нищо чудно, че кланът не искаше да се раздели със земите си. Джулия си помисли, че ако се беше научила да оцелява в такъв уникален и изпълнен с предизвикателства свят, сигурно също щеше да иска да защити правото си да се намира на това място.

Тя погледна отново към мъжете във водата. Кучето се бе присъединило към тях и се мяташе весело в потока. Джулия се запита как ли се чувстваха те, като живееха със съзнанието, че са част от тази земя. Какво щеше да й бъде необходимо, за да започне и тя да живее по този начин? Или да бъде приета от хората, които живееха в такава хармония с дивата природа? Дали завинаги щеше да остане чужденка за тях?

— За какво мислиш, по дяволите? — измърмори тя. Не можеше да остане на това място с тези хора. Трябваше да се върне в своя свят. Трябваше да уреди нещата, които беше оставила в Ню Йорк, когато го беше напуснала. Нейното място беше в големия град, в света на заведенията за бързо хранене, книжарниците и такситата.

Джулия се замисли, когато си представи как извежда леърдите за неделна закуска в ресторанта на Голдфарб, който се намираше недалеч от апартамента й в центъра на града. Интересно щеше да бъде да ги вкара в метрото и да види изражението им, когато се изправеха пред автомобилите, камионите и куриерите на ролкови кънки, които изпълваха улиците на града в работно време.

Колко голям беше контрастът между Ню Йорк и това място! Тя се огледа отново и се опита да си представи как заменя девствената шотландска природа с шумните улици на големия град. За своя изненада Джулия усети как в гърлото й засяда голяма буца и сълзи потичат по бузите й.

Докато бършеше сълзите си, тя се запита какво ставаше с нея. Джулия беше прекарала по-голямата част от живота си обикаляйки Съединените щати, и никога не бе проляла нито една сълза, когато бе трябвало да напусне едно място и да се премести на друго. Но самата мисъл, че трябва да се раздели със суровата природа на тези планини заплашваше да разбие сърцето й.

— Готова ли си за тръгване?

Тя се стресна, когато Дарах я заговори откъм гърба й. Той се беше облякъл и приглаждаше косата си с ръце. Когато го видя, дъхът й замря. Той беше въплъщение на мъжественост. Сърцето на Джулия заби учестено и тя за пореден път си призна, че с всеки прекаран близо до него ден се влюбваше все по-дълбоко и по-дълбоко в Дарах Макструан.

— Какво има? — попита той, докато се приближаваше към нея с протегната ръка. Джулия хвана ръката му и стана от скалата. — Да не би някоя пъстърва да е влязла в ухото ми?

Тя се разсмя.

— Не, доколкото мога да видя. Просто се бях замислила. Ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Това наистина е тайна — отвърна сериозно той. — Не мога да ти кажа. И през останалата част от пътя ще трябва да бъдеш с вързани очи.

— С вързани очи? — Тя застина на мястото си. — Защо?

— Така е по-добре.

— Ти все още ми нямаш доверие, нали?

Той се поколеба.

— Не, не мога да кажа, че смея — отвърна след малко Дарах. В гласа му се долавяше нотка на извинение. — Но има други, за които съм уверен, че не мога да им имам доверие. Заради тях не мога да ти позволя да видиш къде отиваме. Ако го направя, ще изложа клана на опасност. А също и теб, Джулия.

— Мен ли? Да не би да искаш да кажеш, че някой може да се опита да ме нарани, за да научи как да стигне там, където отиваме?

— Точно така. — Той се намръщи. — Леърдите ми казаха какво е станало, докато ме нямаше. Изглежда, че някой вече се е опитал да те нарани.

— Дявол да го вземе. — Тя се умълча и започна да обмисля възможностите. — Тогава защо ме доведе тук? Защо не ме остави в селото?

— Там също нямаше да бъдеш в безопасност. Не мога да си позволя да оставя човек да те наглежда. Пък и ти избяга, ако случайно си забравила.

— Значи всички искат да отидат там, накъдето сме тръгнали, и никой не иска да си стои у дома, а? — Джулия потърка брадичката си с пръст. — Интересно.

Дарах поклати глава и се разсмя.

— Ти си по-любопитна отколкото десет котки, Джулия Адисън. Кога ще ми се довериш?

Тя го погледна с удивление. Тонът му беше насмешлив, но погледът му показваше, че говори напълно сериозно. Тя тъкмо щеше да му отвърне, когато Дарах се обърна и изсвири пронизително. Джулия чу как мъжете се измъкват от потока.

Дарах развърза коня си и й помогна да се качи на седлото, докато останалите започваха да се появяват.

— Крайно време беше — каза ухилено той на Найал и Лиам. — Да не сте чакали водата да ви донесе сапун с миризма на лилия?

— Не — отвърна Найал. — Чаках да видя дали комарите ще отнесат нашия Лиам.

Лиам плесна едно от огромните насекоми.

— Много съм учил, но така и не можах да разбера защо тези гадини ме предпочитат пред такива като него — каза той и посочи с глава към Найал. — Както е отговорил император Адриан на Флорий:

„Не искам да съм Флорий,

Да се мотая в кръчмите,

Да дебна в кухните,

Да ставам жертва на гладни комари.“

Той махна с ръка да пропъди поредния комар.

— Те ме нападат, сякаш съм един от най-сладките кейкове на Джулия.

— Внимавай да не те захапят по някой важен орган — каза ухилен Найал, — че скоро може да ти се наложи да го използваш.

Дарах ги прекъсна, преди Лиам да бе успял да му отговори.

— Да тръгваме. Нямаме факли, а скоро ще се стъмни.

Останалите мъже вече се бяха върнали и скоро групата отново потегли напред. Джулия беше благодарна, че не й се налагаше да върви. Тя беше на път от зазоряване и краката й вече започваха да се изморяват.

Тя огледа мъжете. Защо внезапно бяха решили да се изкъпят? Въпреки че не можеше да се каже, че те ходеха мръсни, къпането не беше нещо ежедневно в селото. А само какви изражения имаха по лицата им — всички приличаха на поклонниците на Елвис, които чакаха търпеливо пред вратите на имението му Грейсланд реда си да влязат.

Джулия погледна Найал. Мрачният воин се беше ухилил широко. Лиам си подсвиркваше някаква мелодия. Томи тичаше напред-назад изпълнен с още по-голяма енергия от всякога, ако това изобщо беше възможно. Всички сякаш изпитваха някаква тайна радост. Господи, дори Лиам и Гордън се усмихваха един на друг — да не би да бяха сключили примирие във враждата си за проклетите кокошки?

След малко Дарах им нареди да спрат и с израз на искрено съжаление извади една кърпа и я върза върху очите на Джулия.

— Вярвам, че няма да се опитваш да надничаш — каза й той. — Заради себе си и заради нас.

Джулия усети, че отново започнаха да се изкачват по криволичещата пътека. За нейно облекчение последният преход се оказа относително кратък. Тя усети как конят на Дарах спря и чу мъжете край нея да шепнат.

— Всичко е наред, Дарах — каза някъде наблизо Рос.

Кучето излая, сякаш искаше да потвърди думите му.

— Добре тогава — каза Дарах. — Започвайте да разтоварвате конете.

Джулия усети как ръцете му свалят кърпата от очите й. Тя премигна на слабата светлина и се огледа. Изглежда, че се намираха на някакъв хребет. Тя погледна встрани и се стресна. Надолу се спускаше двестаметрова пропаст, в подножието на която се виждаше каменисто речно корито. От другата й страна се издигаше отвесна скала.

— Къде сме? — попита тя, докато слизаше от седлото.

— Колкото и да не ти се вярва, все още сме в земите на клана Макструан. — Дарах й даде знак да тръгне пред него и поведе коня си около една висока канара, над която се виждаха ниски храсти.

— Толкова високо… — Тя заобиколи канарата и млъкна. — О, боже — едва успя да прошепне Джулия. — Значи за това е била цялата тази тайнственост.