Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

На следващата сутрин Дарах съобщи на Джулия, че къщата на стария Брус имала нужда от ремонт и заедно с неколцина от останалите той щял да помогне на стареца.

— Ако искаш, можеш да излезеш на поляната — каза той, без да вдига очи от закуската си.

Джулия за малко да се задави с последната хапка от храната си.

— Какво?

Дарах вдигна поглед.

— Да излезеш на поляната. Денят, изглежда, ще бъде хубав. На поляната ще можем да те виждаме и можеш да останеш докато работим по къщата на Брус.

Тя сметна, че най-добре щеше да бъде да не го пита защо е променил решението си. Джулия се усмихна и кимна.

— Веднага ще се приготвя.

Времето наистина се оказа хубаво, небето беше толкова ясно, че дъхът на Джулия замря. Тя се разхождаше по поляната, оглеждаше къщите и се наслаждаваше на възможността да се намира някъде другаде, освен в къщата или в градината.

Леърдите прекараха по-голямата част от времето си в работа по дома на Брус, но на Джулия не й липсваше компанията им. Един по един те идваха да я видят, като всеки разнообразяваше разходката й по свой начин. Найал, вечният воин, й разказа за дома на баща си, в който сега живееше, и как в миналото баща му се бил за клана и за краля. Рос донесе гайдата си и й изсвири една весела мелодия, при което пропъди птиците от съседните дървета. Брус дойде и се облегна на един дънер, при което успя да превърне старото дърво в трон, от който даваше царствените си заповеди на хората, които работеха по покрива му. Лиам й проглуши ушите с подробно биологическо и геологическо описание на местността, като й довери, че работел по радикално нова теория, че земята всъщност се въртяла.

Дуган се появи, след като дълго бе мъкнал камъни на покрива по една стълба. Той носеше износена кожена торба със себе си и за удивление на Джулия извади от нея две дървени куки за плетене и кълбо груба прежда. Той я заговори с кратки изречения за времето и животните, като през цялото време плетеше нещо, което изглеждаше така, сякаш можеше да устои и на най-свирепите зимни ветрове.

Томи се появи последен, като подскачаше по тревата като Голямо Куче, изпълнен както обикновено с енергията на годините си. Той дръпна Джулия и я разведе около къщата, която строеше за себе си, като сочеше с гордост към всяка греда и камък, поставени от неговите ръце.

— Красива е, Томи — каза Джулия. — Не мога да повярвам, че на твоята възраст си строиш сам къща.

Момчето са наду от гордост.

— Не съм толкова млад. На осемнадесет съм. Е, ще ги навърша това лято. И когато се оженя… — Внезапно той млъкна.

— И когато се ожениш? — подкани го Джулия.

— Когато се оженя. Не знам за коя — заекна момчето. — Тук не познавам момичета. Най-близкото село е това на Морстън, а след това човек трябва да върви дълго, почти до Лох Ранох, преди да срещне… момичета… — Той се ухили. — Но когато се оженя, ще си имам една хубава, уютна къща, с истинска камина като на Дарах.

— Наистина ще я имаш.

— Ти ще се омъжиш ли за нашия Дарах?

Джулия го зяпна.

— Какво?

— Ще се омъ…

— Не го повтаряй, чух те много добре. — Тя вдигна ръце към небето, което се виждаше през гредите на покрива. — Дарах! Дарах! Какво ви става на всички, че можете да говорите само за Дарах? Аз не разправям на всички за кмета на Ню Йорк!

— Ще се омъжиш ли за него, за този кмет, де?

Джулия погледна момчето и въздъхна. Томи беше напълно откровен. И си нямаше никаква представа как стояха нещата. Но в последното Томи не беше единствен.

— Не, Том. Не смятам, че ще се омъжа за кмета на Ню Йорк. Нито пък за вашия Дарах.

— Но защо не? Мисля, че ти ще бъдеш много добра жена за нашия главатар, Джулия. Ако бях на мястото на Дарах, щях да…

— Томас! — Аласдеър скочи през дупката за прозореца. — Достатъчно, младежо.

— Но, Аласдеър, не мислиш ли, че Джулия и нашият Дарах…

— Нито дума повече.

Томи се умърлуши, но миг по-късно сви рамене.

— Предполагам, че вие възрастните не мислите много за любов и всичко останало. Надявам се, когато стана на вашите години, да не съм като вас.

Аласдеър го сръчка игриво.

— И твоят ред ще дойде; не се опитвай да предизвикаш неизбежното да дойде по-рано. Върви в кухнята да запалиш огъня и да затоплиш вода. Не мисли за любов и… за други неща. Джулия сигурно иска вечерята да бъде готова преди полунощ.

Томи излезе оттам, откъдето беше влязъл Аласдеър, и Джулия не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Аз бях точно като него, когато бях на седемнадесет — каза тя. — Не можех да дочакам да изляза в истинския свят и да опитам от всичко в него. — Тя посочи към къщата. — Въпреки че той определено е по-напред от мен. Аз не притежавах уменията и търпението да си построя къща, когато бях на неговата възраст.

— Томи е добро момче. От него ще стане отличен мъж, ако първо не си загуби главата в някоя беля. — Аласдеър наклони глава на една страна. — Не приемай думите му за любов и за Дарах твърде сериозно, Джулия. На неговите години всички си въобразяват разни неща. Това е проклятието на рода Макструан.

Тя повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш? Някога вие с Дарах сте били безнадеждни романтици? — По гърба й премина тръпка.

— О, да — отвърна той. — Трябваше да видиш Дарах в двора, когато беше даден да бъде възпитан в Единбург. Татко почти беше решил лично да отиде там и да го върне посрамен у дома заради любовните му авантюри.

Джулия беше удивена и развълнувана от тази новина, въпреки че изпита и лека ревност. Значи Дарах Макструан все пак беше човек. Или поне е бил.

— Какво се случи след това?

Аласдеър се замисли за малко.

— Предполагам, че улегна. Татко винаги ни е карал да се боим от бога, по един или друг начин.

— А той отказа ли се от жените?

Аласдеър я погледна.

— Не.

Джулия нямаше как да не се ухили.

— Ти си верен брат, Аласдеър.

— Надявам се да е така. Понякога Дарах е адски досаден, но все пак в жилите ни тече една кръв.

— Сигурно е хубаво да знаеш, че можеш да вярваш на семейството си.

— Понякога то е единственото нещо, което стои между теб и вълците.

Внезапно Джулия почувства с нова сила, че мястото й не беше тук, и заби поглед в земята.

— Аз вълк ли съм? — попита тя.

Тя усети ръката му под брадичката си. Аласдеър повдигна лицето й, докато очите й не срещнаха неговите. Джулия забеляза в погледа му приятелска загриженост.

— Не ми казвай. Той те държи настрани и все още твърди, че си вещица.

— Не знам дали ме държи настрани. Дори ако не съм вещица, той ясно показа, че съм външен човек и не може да ми се има доверие.

Аласдеър я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— Не се тревожи, момиче. Дарах е предпазлив. Във всичко.

— Предпазлив ли? По отношение на мен си е направо параноик.

— Параноик?

Те излязоха навън.

— Да. Той се държи с мен, сякаш ще заложа бомба по средата на поляната и ще взривя целия му род до второ пришествие.

Аласдеър се разсмя.

— Мога да си представя, че би си помислил подобно нещо. Брат ми е като стара квачка. Когато става дума за рода му, той е готов на всичко, за да го защити.

Джулия се ухили.

— Аз пък никога не съм си представяла Дарах в образа на квачка.

— Наблюдавай го. Той идва насам и очите му хвърлят светкавици. Но запомни думите ми, той просто пази малките си.

Джулия погледна в указаната от Аласдеър посока и видя, че Дарах е тръгнал към тях с буреносно изражение. Преди да се беше спрял, той вече бе започнал да издава заповеди. На Джулия й бе необходимо голямо усилие на волята, за да прикрие усмивката, напираща на устните й, когато си помислеше за описанието, което Аласдеър беше дал за брат си.

— Найал има нужда от помощ за последните камъни — каза Дарах на Аласдеър. — Ако можеш да му отделиш малко време, разбира се.

— На вашите заповеди, господарю — отвърна провлачено Аласдеър и се отдалечи лениво.

— Томи е в кухнята. Водата вече е подгрята. Мъжете са гладни.

Джулия го погледна с най-ослепителната си усмивка.

— Добре — каза тя, като имитираше ленивия говор на Аласдеър. — Милорд.

Дарах я хвана за ръката.

— Ако наистина бях твоят лорд, щеше да знаеш това.

Тя го погледна, без да престава да му се усмихва.

— Това ли е фаталният чар, който е завладявал сърцата на дамите в Единбург?

— Какво ти е казал брат ми?

— Достатъчно, за да разбера, че не си толкова груб и корав, колкото се правиш.

Той я придърпа по-близо до себе си.

— Така ли мислиш? — Гласът му беше тих и определено заплашителен.

Джулия преглътна, но задържа усмивката си.

— Мисля, че си фалшив, това мисля. Говориш грубо, но вътрешно си просто купа пюре. Държиш се, сякаш не се интересуваш от никого и нищо, но и ти се поддаваш на любовта като всеки друг мъж.

— И мислиш, че съм се влюбвал в жените в двора?

Тя кимна. Погледът му беше станал мрачен и див. Джулия почти усещаше силата на чувствата, които той изпитваше.

Дарах я дръпна рязко и я притисна към тялото си. Без да продума, той наведе глава и я целуна.

Джулия се почувства, сякаш я бяха потопили в огнено море. Грубата магия на устните му я разпалваше и измъчваше, и тя усещаше как я обзема внезапна треска, която сякаш излизаше от мозъка на костите й. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и тя усети силата и топлината им. Целувката продължаваше, дразнеща, изкусителна. Джулия изстена тихо. Имаше чувството, че краката й вече не я държат.

Дарах я пусна също толкова внезапно, колкото я беше прегърнал. Той се отдръпна и я погледна с хладна усмивка.

— И това ли беше любов, Джулия? — попита той с плътния си глас. — Две тела, притиснати едно към друго? Това ли минава за любов там, откъдето си?

Той се обърна рязко и се отдалечи.

— По дяволите — измърмори тя. — Пак го направи.

Когато коленете й най-сетне се успокоиха, тя отиде в кухнята и започна да готви с бяс, който отразяваше бурята, бушуваща в душата й. Томи я наблюдаваше, но беше достатъчно умен да си мълчи, особено след като чу как Дарах затръшва входната врата и се отправя към стаята си.

На вечеря беше изключително тихо.

 

 

На следващата сутрин Дарах и мъжете отидоха да доведат добитъка от хълмовете и оставиха Джулия сама с Брус. Тя беше благодарна за приятния характер на стареца и се забавляваше от кралските му претенции. Джулия бе прекарала поредната си неспокойна нощ, питайки се дали огледалото нямаше да я заговори отново, обмисляйки причините и последствията от пътуването във времето и опитвайки се да не мисли за горещата гневна целувка на Дарах.

Брус я придружи в градината, където бе паднала лека мъгла, през която от време на време проблясваха златните лъчи на слънцето. Той седна на един камък и й разказа много истории за земите около селото на Макструан и за хората, които се бяха борили, работили и загинали заради любовта си към тези земи.

Докато го слушаше и работеше, Джулия си представяше мъже и жени, които идваха и си отиваха, подкарваха добитък през мястото, на което сега се намираше градината, млади хора, които се срещаха на легендарните тържества, деца, които тичаха след дивите птици и зайците. Въпреки кръвопролитията и страданията, за които знаеше, че са запълвали голяма част от живота им, тя не можеше да не мисли как те се бяха събирали в кланове, обединявайки съдбите си.

— Ваше Величество — попита тя, когато Брус замълча за малко, — клановете днес същите ли са като по времето, когато са били сформирани?

Брус обмисли въпроса й.

— Бих казал, че клановете вече не бяха същите още по времето, когато бях дете. Но клановете все още са важен фактор, особено тук, в планините. За повечето от нас те са начин на живот, макар да знам, че някои хора в градовете живеят сами.

Имаше още един въпрос, който се въртеше в ума й от доста време.

— Мислех, че клановете са големи групи от хора, които са се заклели във вярност пред един главатар — каза тя. — Но кланът Макструан е малък, по-скоро прилича на семейство. Защо сте толкова малко?

Той я огледа внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо има толкова малко Макструан? Дарах ми каза, че кланът Морстън има много повече членове.

— Историята не е много весела, момиче.

— Нямам нищо против да я чуя.

— Някога кланът Макструан имал също толкова членове, колкото и Морстън. Но докато Морстън събирали сили, като завладявали другите кланове или ги принуждавали да им се закълнат във вярност, Макструан никога не са правили това. Времето и лошите години взели своя дан. Война. Глад. Болести. Главатарите на клана успявали да продължат рода си, но през последните две-три поколения броят на членовете намалял значително.

— Дарах казва, че Морстън са избили много от вашите хора.

— Така е. И ни отнеха голяма част от земите, по един или друг начин. Едно парче земя може да изхранва малко хора. Някои от нашите напуснаха клана и се преместиха в други части на Шотландия и дори в Англия, колкото и да ми е мъчно да призная това. — Той се усмихна мрачно. — Никога не съм мислил, че ще доживея деня, в който кланът ще бъде толкова малък. Имах обаче големи надежди за нашия Дарах. А също и за Аласдеър. Те можеха да ни дадат нова кръв, ако само решаха да се оженят. — Той я изгледа остро. — Кой от тях мислиш, че ще си избере жена по-рано?

Джулия поклати глава, като избягваше да гледа проницателните му очи.

— Не знам. Мисля, че всичко зависи от това дали първо няма да се избият взаимно.

Той се разсмя.

— Тук си права, момиче. Понякога са като две котки в чувал. Но можеш да си сигурна, че няма да позволят на външен човек да застане между тях. Те ще застанат един до друг толкова бързо, че този мъж — или жена — няма да разбере какво става.

— Знам. Дарах показа достатъчно ясно какво мисли за чужденци като мен.

— Така ли?

— Да. За него кланът стои на първо място, на последно и по средата.

— Не трябва да приемаш това твърде навътре, малка Джулия. Това е нашият начин на живот.

— Знам. Не ми обръщай внимание. — Тя се изправи и изтупа полата си. — Вече започвам да разбирам как се е чувствал Харисън Форд.

— Кой е той?

— А, да, ти няма как да го познаваш. Как да ти го обясня? Разбираш ли, Харисън Форд играе в един филм, „Свидетел“, в който го раняват по време на разследването на убийство и той избягва в една ферма с една красива жена от сектата на менонитите. — Тя коленичи и започна да чисти плевелите. — Той живееше с тях, спеше с тях, работеше с тях, хранеше се с тях, дори носеше дрехите им, но всеки път, когато се опиташе да се сближи с някой от тях или поставяше под въпрос начина им на живот, те му казваха, че не разбирал нищо, защото не бил един от тях. Така се чувствам и аз тук.

— И мислиш, че сме менонити?

Тя си ухили.

— Не.

— Хмм. — Старецът й се усмихна озадачено. — От убийство ли бягаш, малка Джулия?