Корал Смит
Магическото огледало (22)

Глава двадесет и втора

— Е, момче, докога смяташ да не поглеждаш момичето?

Дарах се втренчи гневно в Брус. Старецът си позволяваше с него волности, които бяха забранени на всички останали. С изключение на Джулия, разбира се.

— Не.

— Е?

— Е, какво?

— Няма ли да отидеш при нея? — Брус го плесна по ръката. — Тя те чака цяла нощ и цяла сутрин. Не мислиш ли, че това е достатъчно дълго?

— Моментът не е подходящ. Трябва да науча повече за нея…

— Нали не мислиш отново да викаш тук свещеника, за да я разпитва? След всичко, което бе казано и сторено? Малката Джулия е част от клана, момче.

Дарах се намръщи, докато оседлаваше коня си.

— Не мисля, че тя ще иска да говори с мен, Ваше Височество.

— Глупости! Наистина ли нищо не знаеш за жените? След всички бели, в които се забърка с тях, докато живееше в…

— За бога! Достатъчно! — Дарах разсече въздуха с юмрук. — Всички вие си мислите, че можете да подреждате живота ми! Кой е главатар на клана?

Брус изправи гръб и го погледна в очите.

— Ти си главатарят, момче. Но не забравяй, че аз съм кралят!

Старецът се обърна рязко и излезе от конюшнята, като удряше силно с бастуна си по земята. Дарах подпря чело в хълбока на коня си. Беше обидил Брус. Беше обидил Джулия. Беше обидил Аласдеър. Кой щеше да бъде следващият? Голямо Куче ли?

Господи, колко му беше липсвала Джулия миналата нощ. Той се бе изкушавал да отиде в стаята й и да я събуди, но не го беше направил, защото се беше уплашил, че тя ще го отблъсне, а това беше нещо, което той не можеше да понесе. Не и сега.

Дарах имаше нужда от нея. Тази мисъл беше толкова шокираща, че го накара да подскочи. Той имаше нужда от нея. Знаеше го. Но какво означаваше това, по дяволите? Дали означаваше, че трябваше да отстъпва всеки път, когато тя му възразеше? Дали означаваше да се откаже от неща, на които го бяха учили от дете, и да приеме нейните?

А дали не означаваше, че за първи път в живота си имаше партньор, някой, с когото можеше да споделя всичките си идеи и грижи? За негово удивление тази мисъл му се стори много привлекателна.

Дарах излетя тичешком от конюшнята. Дори ако трябваше да моли за прошка на колене, нямаше да позволи Джулия да прекара и една нощ без него.

Той нахълта в къщата.

— Джулия!

Никой не му отговори. Дарах се втурна в кухнята.

— Джулия, любима, аз…

Той не довърши изречението си. В продължение на няколко дълги, ужасни секунди Дарах остана втренчен в тялото на Джулия на пода. Той коленичи до нея и я прегърна. След това се огледа диво. В помещението нямаше никого, освен малката сива котка, която мяучеше и обикаляше тревожно в кръг около господарката си. Но външната врата беше широко отворена.

Той потупа Джулия по бузите. Никаква реакция. Тя беше толкова бледа, че сърцето му се свиваше като я гледаше. Дарах се развика за помощ.

Той вдигна безжизненото тяло от пода. Едва тогава Дарах забеляза блясъка на сребро в косата й. Никога досега не беше забелязвал такова нещо.

Рос и Аласдеър нахълтаха запъхтени през задната врата.

— Дарах! Какво… — Аласдеър застина на мястото си.

— Това. — Гласът на Дарах трепереше. Той вдигна красивия сребърен гребен. — Господи, по него има кръв!

Аласдеър опипа китките и гърлото на Джулия.

— Още е топла, Дарах. И успях да напипам пулс в гърлото й. Жива е.

— Но тя е толкова бледна.

— Да я сложим на легло.

Дарах, изглежда, се опомни.

— Да. Рос, извикай останалите. Питай ги дали са забелязали някой да идва или да си отива тази сутрин.

Рос изтича навън през задната врата, докато Дарах отнасяше Джулия по стълбите. Той се качи на втория етаж, поколеба се пред вратата на стаята й, след което отиде до вратата на своята стая и я отвори с ритник. Дарах я остави на леглото и започна да разтрива китките й. Аласдеър извади една бутилка и я подаде на брат си. Дарах я взе и повдигна главата на Джулия, за да налее от течността в устата й.

— Хайде, Джулия. Събуди се, любима!

Томи нахълта в стаята.

— Къде е? — извика той.

— Тук. Но не можем да я накараме да се събуди. — Аласдеър даде знак на момчето да си стои на мястото.

— Джулия ме научи на някои неща за медицината — каза задъхано Томи. — Нека да помогна!

— На какво те е научила? — попита Дарах, без да сваля очи от лицето на Джулия.

Томи изтича до другия край на леглото и я погледна.

— Знаеш ли дали е от нещо, което е яла?

Дарах поклати глава и вдигна гребена. По острите му зъби се виждаха капчици кръв.

Томи се намръщи.

— Какво е това?

— Това е дреболийката, която й е пуснала кръв.

Томи взе гребена и го огледа на светлината.

— Това не е просто порязване на главата — каза той. — По зъбите има някакъв прах. — Той го подуши. — Мирише лошо.

— Отрова — каза Дарах.

Томи кимна.

— Не съм сигурен как се лекува това, Дарах. Джулия ме научи най-вече как да се справям с хранителни отравяния. — Той посегна към бутилката. — Но ми каза и за порезните рани. Можем да използваме силен алкохол, за да прочистим раната от инфекция. Така може би ще премахнем част от отровата.

Дарах откъсна парче плат от ризата си и го подаде на момчето.

— Използвай това.

Томи натопи плата в алкохола и започна да почиства мястото, на което гребенът се беше забил в главата на Джулия.

— Зъбите са се забили дълбоко — каза той. — Защо й е трябвало да забива гребена толкова силно?

— Не го е направила тя — каза Дарах, все още втренчен в лицето на Джулия.

— Тогава кой… — Томи отвори широко очи и погледна Аласдеър. — Господи, да не би да мислите, че е била вещицата?

— Ако не е била тя самата, сигурно е изпратила някой от лакеите на Морстън.

— Но как са влезли в къщата? — попита момчето. — Никой няма да позволи на непознат да се разхожда из земите ни, камо ли да го пусне в къщата ти, Дарах.

Аласдеър му отговори вместо брат си.

— Забравяш, че Джулия не познава никого от клана Морстън. А и никой не знае как изглежда в действителност вещицата.

Дарах кимна.

— Който и да е направил това, трябва да е изглеждал безопасен на Джулия. Тя го е пуснала да влезе и дори го е нахранила.

Томи изруга, след което погледна Дарах и се изчерви.

— Съжалявам — каза той. — Но Джулия беше много добра с мен.

— Не се притеснявай — успокои го Дарах. — Всички искаме да направим същото. — Той погледна към Джулия. — Господ да ми е на помощ! Тя не диша!

Томи се задейства мигновено. Той сграбчи Джулия от ръцете на Дарах и я положи по гръб на леглото.

— Момче, извади си пръста от устата й! Тя ще…

— Тишина! — извика Томи. — Знам какво правя.

Дарах никога не се беше чувствал толкова безпомощен през целия си живот. Джулия, неговата красива и странна Джулия, беше в опасност и той не можеше да направи нищо за нея, освен да гледа и да се моли, докато едно седемнадесетгодишно момче я лекуваше по възможно най-странния начин.

Той усети ръката на брат си върху рамото си. Дарах вдигна очи и му кимна с благодарност. След това отново погледна към леглото, където Томи, изглежда, целуваше Джулия с огромна енергия, въпреки че определено го правеше неумело.

— Какво прави той? — прошепна Дарах на брат си.

— Не знам. Но той й беше добър ученик, а Джулия ни помогна, когато всички се натровиха със задушеното. Ако нещо може да бъде направено, Томи ще го направи.

— Моля се на бога да си прав.

Сега Томи натискаше с ръце гърдите на Джулия, при което тялото й подскачаше ритмично. Той не сваляше очи от лицето й, сякаш наблюдаваше за признаци на живот. След това отново започна да я целува.

— Опитва се да вдъхне живота отново в нея — прошепна със страхопочитание Дарах.

— Той успя! — извика Аласдеър. — Виж! Тя отново диша!

Томи се отдръпна запотен. Дарах повдигна Джулия и я притисна към себе си. За негова огромна радост тя изстена и го сръга в ребрата.

— Задушаваш ме… о, боже, ще повърна!

Аласдеър скочи да донесе леген. Дарах се огледа и видя, че Томи и Аласдеър се хилеха като идиоти. След това осъзна, че и неговото изражение сигурно беше такова.

Най-сетне Джулия се изправи. Томи пъхна влажно парче плат в ръката й и тя избърса устата си с него.

— Какво стана? — попита тя с дрезгав глас. — Имам чувството, че ме е прегазил боклукчийски кимион.

— Вероятно си била отровена, момиче — каза нежно Дарах.

Тя му се намръщи.

— Отровена? О, по дяволите, пак ли си се опитвал да готвиш?

Дарах беше твърде щастлив, за да се обиди.

— Не. Изобщо не съм стъпвал в кухнята. Спомняш ли си някой да е влизал тук?

Джулия поклати глава, след което притисна ръце към слепоочията си.

— Дявол да го вземе, боли! — Тя опипа главата си. — Какво по…

Дарах я подкани леко.

— Имаше ли още някой в кухнята, освен теб?

Джулия остана загледана известно време в пространството.

— Една млада жена — каза бавно тя след малко. — Не, беше стара. Много стара жена. Облечена в парцали. Почука на вратата на кухнята. Каза, че често идвала да продава разни дреболии на клана. — Тя погледна Дарах. — Каза, че името й било Лизи Линдзи.

Тримата мъже подскочиха.

— Какво? — попита Джулия. — Нали я познавате?

— Да, донякъде — отговори Аласдеър.

— Тя наистина идваше тук да продава стоката си — обясни Дарах. — Но старата Лизи Линдзи почина преди четири години.

— Оп-па. — Тя се отпусна по гръб на леглото и Дарах й помогна да се настани удобно на възглавниците. — Значи отново сме в изходна позиция. Вие сигурно си мислите, че или съм луда, или ви лъжа, нали?

Думите й пронизаха сърцето й като стрела.

Дарах поклати глава.

— Не, любов моя. Мисля, че казваш истината. Била си нападната от вещица.

Тя затвори очи.

— О, я стига. Не започвай отново с тези дивотии.

Томи потупа ръката й.

— Вярно е, Джулия. Тя е забила отровен гребен в главата ти.

Тя вдигна очи и взе сребърния гребен от ръцете на момчето.

— Това ли? — попита тя с учудване. След това докосна отново слепоочието си и се намръщи. — Отровен?

— Така мисля. По зъбите му има бял прах, който изобщо не мирише като косата ти. — Момчето се изчерви и хвърли един поглед на Дарах.

Дарах беше твърде зает, за да обръща внимание на младежките и може би похотливи забележки на Томи. Той погали ръката на Джулия.

— Джулия, момиче, как се чувстваш?

— Като развалена аншоа.

Той се ухили.

— Значи си по-добре.

— Ако на това му казваш добре, не искам да знам какво е човек да умре. — Тя затвори очи. — Цялото тяло ме боли. Устата ми е толкова суха. Кой ме удари в гърдите?

— Аз.

Тя погледна към Томи.

— Мислех, че ме харесваш.

— Ти спря да дишаш — каза Дарах. — Томи вдъхна живота обратно в теб.

Тя се опули от учудване и сграбчи ръката на Томи.

— Направил си ми изкуствено дишане?

— Да, Джулия. Направих онова, на което ме беше учила.

Тя се разплака.

— Направил си ми изкуствено дишане — повтаряше тя през сълзи. — Момчета, вас наистина ви е грижа за мен.

— Мълчи — каза Томи, който се чувстваше неудобно, но все пак горд. — Направих само онова, на което ме беше учила. Горя от нетърпение да науча Лара.

— Мога да си представя — вметна Аласдеър и се разсмя, когато Томи се изчерви.

— Не му обръщай внимание — каза Дарах. — Ти спаси живота на Джулия, момче. Задължен съм ти.

— И аз — каза сънено Джулия и очите й се затвориха отново.

— Не, не заспивай — каза Томи и я разтърси. — Дарах, изправи я. Аласдеър, донеси вода. Не смея да й дам нещо по-силно.

Двамата братя послушаха момчето и погледите им се срещнаха над леглото. Дарах си помисли, че Томи плуваше в свои води и при това се справяше отлично.

Пред вратата настана смут. Рос нахълта в стаята, а останалите леърди за малко щяха да връхлетят върху него.

— Опитах се да ги задържа навън, Дарах, но те не ме слушат!

Гордън се промъкна напред.

— Как е малката Джулия? — попита той, като оглеждаше гневно стаята, сякаш някой от присъстващите беше виновен за нещастието.

— Не съм ранена, сър, мъртва съм — обади се тя и вдигна ръка да го поздрави. — За всички филмови маниаци, това беше от „филаделфийска история“.

Гордън се ухили и прокара ръка по главата си.

— Да, това си е нашата Джулия. — Той се обърна към останалите, които все още запречваха вратата. — Жива е.

— Кажи му, че чухме, Дуган — каза Лиам.

— Чухме, Дуган — измърмори едрият мъж, докато гледаше в стаята.

Лиам се намръщи, но никой не му обърна внимание.

— Добре — каза Томи, докато ги избутваше навън. — Вече я видяхте. Сега я оставете да си почива.

— Ти откога си станал главатар, хлапе? — ядоса се Найал.

— Направете каквото ви казва човекът — намеси се Дарах и застана зад Томи.

Мъжете си тръгнаха зяпнали. Томи се върна при пациентката си, като се пъчеше леко, докато вървеше.

Котката се вмъкна в стаята и скочи на леглото. Дарах се запъти към нея, готов да я изхвърли чак в Кинлох. Тогава котката се присламчи до Джулия и замърка. Зелените й очи го огледаха с любопитство и самоувереност. Джулия се усмихна и погали котката зад ушите.

Дарах изстена.

— По дяволите, какъв беше смисълът от всички онези ритуали при обявяването ми за главатар на клана Макструан? — попита той стените. — Дори проклетите котки в дома ми имат по-голяма власт от мен!

— Истински стар неандерталец — измърмори Джулия.

Той се ухили.

— Добре дошла отново при нас, малка Джулия.

 

 

Едана изгаряше от нетърпение да се върне в стаята си в кулата и да се посъветва с легена-огледало. По обратния път от селото на Макструан тя беше приела обичайния си вид. Захвърли парцаливите дрехи и изпрати един слуга да й донесе вода от специалните й запаси.

В стаята си тя наля водата и пръсна в нея безценния прах.

— Покажи ми моя любим — пожела тя и зачака да види образа на Дарах. Когато лицето му се появи във водата, тя се усмихна. Колко беше красив. Колко…

Тя се вцепени. Какво беше това? Върху образа на Дарах се наслагваше друго лице.

— Това е тя. — Едана изрече думите през стиснати зъби.

Проклетата жена беше все още в къщата му. Тя седеше на леглото и решеше черната си коса и изглеждаше само леко пребледняла от срещата си със смъртта. Защо отровата не беше подействала?

— Кажи ми, Слуга, това образ на жив човек ли е?

— Да, господарке.

Едана се разтресе от гняв.

— Кажи ми, Слуга, все още ли е мое сърцето на моя любим?

— Сссърцето му принадлежи на друга.

Тя потисна вика, който напираше в гърдите й. Трябваше да се овладее. Щеше да се отърве от това препятствие. Това щеше да изисква по-драстични мерки и трябваше да действа по-незабележимо. Но тази Джулия щеше да умре.

 

 

Джулия се чувства зле в продължение на няколко дни. Действието на отровата беше предотвратено от бързата реакция на Томи, но въпреки това организмът й беше поел част от нея. Томи не се отдели от нея през първото денонощие, след което предаде поста си на Дарах и отиде да се наспи доволен.

Леърдите не бяха стояли на едно място. Всяка пътечка беше претърсена за улики. Аласдеър разпита внимателно Джулия за старицата и тя направи всичко по силите си да си спомни всяка подробност, но голяма част от спомените й за онази сутрин бяха обвити в мъгла.

Докато тя спеше, Дарах събра леърдите в голямата зала и състави график, по който те щяха да се редуват да я пазят денонощно.

— Това няма да й хареса — каза Найал.

— На мен ли го казваш? — отвърна Дарах. — Точно затова искам всички да го правите. И ще трябва сами да измислите някакво обяснение — по дяволите, говорим за Джулия — когато тя ви попита защо се мотаете около нея. — Той кимна на Томи. — Ти имаш оправданието, че си неин лекар. — Дарах погледна брат си. — Ти живееш в тази къща, така че можеш да й казваш, че просто искаш да й правиш компания. Що се отнася до останалите, оправяйте се както можете.

— Добре, Дарах.

 

 

Дарах прекоси потока на едно място, на което той се стесняваше. Той прецени, че на това място мъжете бяха ходили за риба в деня, в който Джулия бе нападната. Дарах сложи ръка над очите си, за да се предпази от ярките лъчи на слънцето, което току-що се бе появило иззад един облак. Малка полянка водеше към гората.

Въпреки че не можеше да ги види оттук, той знаеше прекрасно къде се намираха овъглените дървета и оголените площи в гората, които бяха останали да напомнят за причинения от Морстън пожар. Докато той бе живял в лукс в Единбург, кланът му бе оставен на милостта на враговете си. Морстън бяха обградили мястото, на което бяха заспали баща му и чичо му, и бяха подпалили дърветата и храстите. Смъртоносният огнен кръг бе събудил двамата спящи, но не той, а димът бе решил съдбата им. Само за няколко минути гъстият дим ги беше обгърнал, без да им позволи да се ориентират.

Едва ли можеше да бъде заложен по-смъртоносен капан. Когато главатарят на клана Макструан и брат му бяха излезли от гората, опитвайки се да си поемат дъх, хората на Морстън ги бяха нападнали от засада. Когато Майри Макструан се беше оплакала на графа, Морстън бе заявил, че двамата бяха прекосили границите на владенията му през нощта с извадени мечове. Той бе постъпил така, както законът позволяваше на всеки гражданин — беше защитил земята и хората си срещу мъже, който бяха негови заклети врагове.

Майри се бе върнала разгневена и съсипана от мъка в дома си. Тя незабавно бе изпратила човек да повика Дарах, след което си беше легнала. Бяха изминали месеци, преди тя да се върне към обичайния си начин на живот, при това с разклатено здраве и намалена енергия. Бе желала брака на Дарах с Исобел и бе подкрепяла неизменно сина си в мъката му и докато се бе учил какво означава да бъде главатар на клана. Но когато една от девойките в селото беше нападната и пребита жестоко една вечер преди година, тя доброволно се беше оттеглила в планините заедно с останалите жени.

Дарах тръгна по поляната, като търсеше из тревата следи, които може би бяха останали от деня, в който Джулия бе нападната. Сърцето му се гневеше само при мисълта, че някой беше застрашил живота й. Фактът, че престъпникът бе избрал дебрите на тази гора, за да извърши пъкленото си дело правеше престъплението му двойно по-тежко. Ако в двете нападения над Джулия не се виждаше ръката на Морстън, той щеше да се изкачи на върха на Шиехалиън и да запее като петел. Този път не смяташе да позволи на Морстън да се измъкне безнаказано.

Когато влезе в дъбовата гора, той приклекна и се ослуша. Наоколо беше прекалено тихо. Дарах се вгледа в отдалечените мрачни кътчета на гората и забеляза златните лъчи на слънцето да се промъкват тук-там между дърветата.

Той се огледа и косата на тила му настръхна. Трябваше да се чува песента на някоя птица или гласът на сърна, викаща малките си. Дори насекомите бяха спрели да бръмчат.

Той бавно сложи ръка върху дръжката на ножа си. След това се изправи и се завъртя в кръг, готов за атака. Наоколо обаче не се виждаше никой и Дарах не чу шум от стъпки.

Той продължи търсенето си. Постепенно в гората започнаха да се чуват обичайните шумове и тревогата му изчезна. След нападението над Джулия не бе валяло и той се надяваше, че по земята все още имаше останали следи. Дарах се спря до едно място, по което растяха гъсти храсти. Приклекна отново и огледа внимателно зелената папрат. По листата се виждаха тъмни капчици, които Дарах разпозна като засъхнала кръв. Той откъсна едно листо, помириса го и го отърка между пръстите си.

Някой или нещо беше кървяло на това място, при това скоро. Нямаше начин да разбере дали кръвта беше от човек или животно, но наличието й отговаряше на разказа на Джулия за кървящия непознат, който я бе молил за помощ.

Дарах се изправи. Неговата Джулия имаше твърде меко сърце. Тя беше готова да помогне дори на самия дявол, ако той й покажеше наранения си пръст. И докъде я беше довело това — първо се бяха опитали да я удушат, а след това да я отровят.

Той започна да обикаля мястото, на което беше открил кръвта; сърцето и съвестта му го приканваха да признае, че не само доброто сърце на Джулия беше причината тя да се изложи на опасност. Той самият беше отговорен за това. Беше я застрашил с това, че се беше влюбил в нея.

Дарах се усмихна на себе си. В един момент той бе решил да я пусне да си върви и да премахне объркващото й присъствие от живота си. В следващия вече се опитваше да я задържи в клана и в сърцето си. Той беше направил немислимото — беше приел красивата, луда чужденка. И беше готов да се бори за нея до последен дъх.

Смърт. Той навлезе по-навътре в гората. Не можеше да позволи на Морстън да му я отнеме, както му беше отнел Исобел. Всичките му сетива и инстинкти му подсказваха, че зад нападенията срещу Джулия стоеше кланът Морстън. Те се опитваха да го наранят чрез нея само защото не искаше да продаде клана си на тези алчни копелета. Дарах не можеше да позволи Джулия да стане жертва на провала му като главатар. Този път нямаше да повтори предишната си грешка.

Той щеше да обвърже сладката Джулия със себе си, да я защитава, да я скрие, ако се наложеше. Но тя щеше да бъде негова и само негова, завинаги.