Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. — Добавяне

Глава пета

В последния момент Дарах реши да тръгне с брат си за Кинлох. Той каза на Аласдеър, че искал да обсъди с някои от хората продажбата на добитъка, но истинската причина за желанието му да придружи брат си беше съвсем друга. Трябваше да се махне, за да не се вижда с Джулия.

Събитията от предишния ден го бяха потресли и той не можеше да отрече това. Ако бе знаел какви проблеми ще му създаде тази жена, как щеше да смущава спокойствието му и да вълнува хората му, щеше още в деня на пристигането си да я метне напреко на седлото си и да я захвърли пред вратите на Крейгън. Та той за малко не се беше сбил с брат си. Тя предизвикваше такова любопитство и страх у хората му, че те не можеха да вършат работата си. Сега Дарах бе тръгнал да намери свещеник, който можеше да прецени дали жената е вещица. А тази жена, вещица или не, твърде често нахлуваше в мислите му.

Вчера той трудно бе успял да се отърси от видението на нейните очи, които търсеха в неговите някакъв признак на милост или надежда за опрощение. Когато я бе видял облечена в една от роклите на майка му, след като се беше изкъпала, сърцето му бе замряло за миг. На всичкото отгоре панталоните, които бе носила преди това, вече му бяха показали какво се крие под скромната рокля. Това караше ума му да се отнася — дори и сега — в посоки, които нямаха нищо общо със свещеници, дълг, междуособни борби на клановете, или цената на телешкото месо в Кинлох.

— За брат Джеймс ли мислиш?

Дарах погледна озадачено брат си. Не, той определено не мислеше за посивелия свещеник, който служеше в Кинлох вече тридесет години.

— За проверката — поясни Аласдеър. — Мислиш ли, че брат Джеймс е човекът, който трябва да я извърши?

— О, за това ли. Да. Брат Джейми е много мъдър човек. Той ще знае какво да направи.

— Не мислиш ли, че трябва да поставим някой да пази добитъка? Ако Морстън опитат някой от номерата си, може би ще успеем да ги пропъдим.

Дарах беше благодарен за промяната на темата. Те заговориха за добитък, търговия и дела на клана, което му позволи дълго време да не мисли за Джулия Адисън.

Новините в Кинлох не бяха добри. Брат Джеймс беше повикан в църквата „Свети Джеймс“ в Единбург и бе отпътувал веднага. Един от монасите им каза, че щяха да изминат няколко седмици, преди заместникът му да дойде в селото.

Дарах знаеше, че въпреки това можеше да помоли отец Мартин да направи проверката, но по-младият свещеник винаги му се беше струвал твърде далеч от реалността. Ако пък го помолеше да дойде в селото на клана, за да провери дали жената е вещица, църквата в Кинлох щеше да остане без свещеник поне няколко дни.

Той взе решението си незабавно. Проверката щеше да почака, докато се появеше новият свещеник. Той насочи вниманието си обратно към добитъка, като нарочно избягваше да мисли за мотивите, на които се основаваше решението му.

Двамата с Аласдеър си свършиха работата в Кинлох, преспаха на поляната пред стените на селото, за да спестят парите, които в противен случай щяха да дадат за стая в странноприемницата и ясли за конете си, и рано на следващата сутрин тръгнаха обратно към дома си. В мига, в който Дарах се появи в селото, леърдите се събраха около него. Той им каза какви бяха новините.

— Искаш да кажеш, че ще бъдем оставени на милостта й в продължение на седмици? — попита Гордън.

— Отец Мартин не можеше ли да дойде? — поинтересува се Лиам.

— Няма да мине толкова много време, преди да пристигне новият свещеник — увери ги Дарах. — Ще си отваряме очите и ще я пазим добре. Пък и дотогава роднините й може да се появят да я потърсят и ще разберем дали е шпионка на Морстън или не.

Мъжете замърмориха нещо под носовете си, но никой не посмя да оспори направо решението на главатаря. Брус зададе въпроса, на който на Дарах най-малко му се искаше да отговори.

— Какво ще правим с нея дотогава?

— Да я оставим там, където си е — предложи Гордън. — Докато е заключена, ще бъдем в безопасност. Не можем да й се доверим да я пуснем извън килията.

Рос се намръщи.

— Това ми се струва малко жестоко — каза бавно той. — Тя е от плът и кръв като всички нас.

— Но ако я пуснем, някой ще трябва да я пази постоянно — възрази Найал. — Това означава, че ще трябва денонощно да се лишим от един човек.

— Можем да я върнем на Крейгън — предложи Лиам. — Щом като не я искаме тук и не желаем да я пазим постоянно, трябва да я върнем там, откъдето е дошла.

— Да я върнем право в ръцете му? За да може необезпокоявана да прави повече злини? — Томи погледна към Дарах. — Това не ми се струва много разумно.

— Момчето има право — каза Дарах. — Дори ако тя докаже, че не е вещица, може да е научила за нас повече, отколкото предполагаме. И Крейгън няма да се поколебае нито за миг да използва това в своя полза.

— Да я оковем! — настоя Гордън. — Да й дадем достатъчно свобода на движенията, но да сме сигурни, че няма да избяга. Тя не е някаква принцеса, която може да очаква добро отношение от страна на враговете си.

— О, по дяволите! — каза Аласдеър и разтвори ръце. — Защо просто не я убием веднага? Да си спестим всички тези неприятности и усилия.

Мъжете го зяпнаха.

— Какво ти става, дявол да те вземе? — изръмжа Дарах.

Брат му изобщо не беше жесток човек, обичаше жените, а и те също го обичаха. Какво го беше накарало да направи такова ужасно предложение?

Аласдеър сви рамене.

— Ако малкото момиченце ни създава твърде много грижи, защо да не се отървем от него? Да си спестим една дълга верига и усилията на един мъж. — Той наблегна върху думата „мъж“. — Да си спестим храната, която трябва да й даваме. Да не говорим за хубавия ейл.

— Това е възмутително — заяви Найал.

— Така ли? — Аласдеър разтвори широко очи от изненада.

Дарах успя да прикрие усмивката, която заплашваше да се разлее на лицето му. Малкото му братче започваше да става голям хитрец. Убийството на една безпомощна жена беше под достойнството на тези мъже и Аласдеър знаеше това прекрасно.

— Разбира се, че е възмутително — изсумтя Гордън. — Няма причина да убиваме момичето. Не сме сигурни, че тя е извършила някакво престъпление.

— Така ли? — Дарах реши също да се намеси в играта на брат си.

— Точно така — отвърна бързо Рос. — Тя само беше навлязла на наша територия, но това не е причина да увисне на въжето. Тя не е животно.

— Но можем да я оковем? — Аласдеър се намръщи. — Хмм. Дарах, кога за последен път си връзвал Голямо Куче с верига?

Дарах сви рамене.

— Не си спомням. Изобщо връзвал ли съм го някога?

— Много добре — каза Лиам. — Разбрахме какво искаше да ни кажеш. Ти какво би направил с нея, Аласдеър?

Аласдеър се обърна към брат си. Веселостта на Дарах се изпари. „Нахално хлапе — помисли си той. — Винаги си готов да създаваш трудности.“

— Щом тя ще остане тук известно време, ще бъде жестоко да я държим в килията — каза бавно той. — Тя ще получи собствена стая, стая със здрава ключалка от външната страна. Източната стая има решетки на прозорците; ще я настаним в нея. Освен това може да се храни заедно с нас. Може да излиза навън веднъж дневно, но само под стража и само когато можем да отделим човек, който да я пази.

Мъжете обмислиха решението му и кимнаха одобрително. Дарах изпрати Рос да съобщи новината на затворничката и нареди на останалите да вървят да си вършат работата. Когато на поляната останаха само той и Аласдеър, Дарах се обърна към брат си.

— Поемаш твърде голяма отговорност, братле — каза той. — Някой ден ще загазиш здраво.

Аласдеър сви рамене.

— Надявах се само да успея да разубедя момчетата да не направят някоя глупост.

— И да ме принудиш да взема решение за Джулия.

Аласдеър повдигна вежди.

— Джулия, така ли?

Дарах отказа да захапе въдицата.

— Вземи един отпочинал кон и иди до северните хълмове да провериш дали някое добиче не се е отделило от стадото. И внимавай да не те изненадат хората на Крейгън.

Той се обърна и влезе в къщата, в която затворничката му скоро щеше да може да се разхожда навсякъде.

 

 

Джулия въздъхна облекчено, когато Рос й каза за промяната на плановете на мъжете. Прииска й се да прегърне високия шотландец, но тя се въздържа, защото знаеше, че новината не означаваше, че се беше спасила, нито пък беше сигурна, че той незабавно нямаше да вдигне кръст и въже от чесън, за да се предпази от злия й дух. Рос й бе обяснил недвусмислено, че всичко това не означаваше, че свещеникът нямаше да извърши проверката, нито пък че тя нямаше да бъде подложена на други разпити.

Вместо да прегърне пазача си, Джулия седна на нара и изяде почти половин купа от воднистото, безвкусно задушено месо, което Рос й беше донесъл, тъй като реши, че това беше разумна цена за възможността да подобри условията си на живот. Това поне беше някакъв напредък. Може би тези мъже смекчаваха отношението си към нея. Ако изиграеше добре картите си, може би дори щяха да й позволят да си тръгне или поне да изпрати съобщение до Кинлох. Всичко беше възможно.

Когато Рос я изведе навън, Джулия вдъхна изпълнения с дим въздух, сякаш вдишваше най-чистия и свеж планински въздух. Свободата, колкото и ограничена да беше, се оказа по-сладка от всичко.

Дарах се появи на вратата на голямата зала. Джулия усети как радостната й усмивка се изпарява, когато видя намръщеното му изражение. Подозренията, които той изпитваше към нея, бяха изписани недвусмислено на лицето му и тя разбра, че беше твърде невероятно той да й позволи да си тръгне скоро. Тя обаче си каза, че въпреки това заповедта да бъде настанена на по-добро място беше издадена от него. Трябваше да му признае това.

— Оценявам какво правиш за мен — каза му тя и посочи към стълбите. — Това е много любезно от ваша страна, господин Макструан.

Той кимна едва забележимо.

— Нищо особено.

— Колко време ще мине докато дойде свещеникът? — попита тя, приближавайки към него.

— Не знам. Дни, може би седмици. Да не би да гориш от нетърпение да се подложиш на проверката?

— Не. Ти на мое място щеше ли да бъдеш нетърпелив?

— Зависи дали съвестта ми е чиста или не.

— Моята е чиста, но това не означава, че някой от вас ще ми повярва.

Тя вдигна поглед. Той беше толкова висок, че Джулия трябваше да отметне глава назад, ако искаше да го гледа в очите. Струваше й се, че се опитва да види върха на гигантска секвоя. Изражението му беше безизразно като на някое дърво.

— Мога ли да си получа обратно нещата? — попита тя. — Трябва да мога поне да си реша косата.

— Рос, донеси й торбичката, но само с огледалото и четката. Остави останалите неща.

Джулия отвори уста, за да възрази, но я затвори, преди да беше казала нещо. „Не го притискай, Адисън — помисли си тя. — По-късно ще имаш достатъчно време да си вземеш аспирина и освежителя за дъх.“

— Благодаря — каза тя.

Той не каза нищо, а само се обърна и влезе в залата. Рос докосна ръката й и тя тръгна пред него по стълбите към новата си стая.

Докато се изкачваха, тя успя да се огледа набързо. От мястото си тя не можеше да види кой знае колко, но и малкото, което забеляза, я заинтригува силно. Гледката отвън и размерът на голямата зала вече й бяха подсказали, че къщата на Дарах, въпреки че не можеше да се нарече огромна, беше все пак голяма постройка на два етажа и в единия си ъгъл имаше висока кула, която гледаше към хълмовете на запад. Стените от вътрешната страна бяха от дялан камък, боядисани в бяло, а подовете на втория етаж, изглежда, бяха от дебели дъбови дъски. Тук-там в стените се виждаха ниши и поставки за факли и въпреки че прозорците бяха малко, вътре не беше мрачно. От площадката в края на стълбището тръгваше широк коридор, чийто здрав каменен парапет гледаше към входа на долния етаж. В коридора имаше няколко врати и Джулия предположи, че това бяха спални. Тя се зачуди коя ли беше вратата на стаята на Дарах. Дали пък едрият варварин не спеше навън из храсталаците?

— Това ще бъде твоята стая — каза Рос и вдигна резето на първата врата в края на стълбището.

Джулия влезе вътре и застана в средата на стаята, за да я огледа. Въздухът беше застоял и помещението очевидно не се използваше, при това доста отдавна. Въпреки това варосаните стени блестяха с белотата си, камината беше преметена, а на голямото дъбово легло в далечния край на стаята имаше дебела възглавница и тежки вълнени одеяла.

Тя се усмихна на Рос.

— Много е хубава. Благодаря. — Джулия отнесе малкия вързоп с дрехите си до раклата, която се намираше до едната стена, и го остави върху нея, след което отиде до прозореца на срещуположната стена.

Рос я последва.

Джулия застана пред малкия прозорец, чиито кепенци бяха отворени, за да влиза утринният ветрец. Забеляза, че стъклото е дебело и изглеждаше малко воднисто. Реши, че стъклото трябва да беше много старо, щом имаше такъв вид. Джулия протегна ръка и хвана една от железните решетки, които бяха поставени на прозореца.

Тя се обърна към Рос.

— В тази къща всички ли биват заключвани в стаите си? — попита тя.

— Да ти кажа истината, момиче, на повечето от прозорците в къщата на Дарах има решетки. Този дом е бил нашата крепост в продължение на поколения. Решетките държат враговете ни както навън, така и вътре в къщата.

— На колко години е това място?

Той се почеса по главата.

— Чакай да помисля. Кулата е била построена по времето на Стария съюз, преди коронясването на Робърт Брус.

Джулия го зяпна.

— Толкова стара?

— Да. Поне кулата е оттогава. — Той й хвърли един поглед. — Разбира се, замъкът Морстън не е толкова стар.

— Така ли? — Тя се обърна отново към прозореца. — Трудно ми е да повярвам, че сте поддържали това място в продължение на толкова много векове.

— Тази част от къщата е по-нова — отвърна той. — На не повече от петдесет или шестдесет години.

— Е, въпреки това е много хубава — каза тя и се обърна с гръб към прозореца. — И е обзаведена само с антики. — Тя прокара ръка по дебелите колони на леглото. — Тези неща на семейството на Дарах ли са били, или той ги е купил.

Рос се намръщи.

— За това трябва да питаш него, а не мен.

Джулия сви рамене.

— Няма нужда. Просто си мислех за доведената си майка. Тя е луда по антики. Ако нещо не е поне на сто години и цената му не е поне четирицифрена, тя не го иска в дома си. — Джулия се изсмя. — Може би затова никога не е искала и мен там. Не бях достатъчно стара.

— Мащеха. Затова ли си дошла да живееш при семейство Морстън?

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Пак ли тези Морстън! Дарах ли те накара да направиш това? Той ли ти заповяда да ме подпитваш дали съм Брунхилда или Мата Хари за тези Морстън, за които непрекъснато дърдорите?

Раменете му се отпуснаха.

— Не бях много изобретателен, нали? — Рос въздъхна. — Не, Дарах няма нищо общо с това. Останалите ми казаха да науча колкото мога, за да не пострадаме от… твоите ръце… — Гласът му заглъхна.

Тя се тръшна на леглото.

— Виж, предполагам, че не мога да те обвинявам за това, че се опита. Но ако искаш да разбереш нещо, трябва просто да ме попиташ направо. Нямам какво да крия. — Когато изрече тези думи, Джулия се изчерви. Всъщност тя имаше какво да крие — самата тя се криеше. Та нали точно това я беше докарало на това място.

Рос се загледа в нея в продължение на няколко секунди, след което кръстоса ръце и изправи гръб.

— Добре. Кажи ми тогава ти вещица ли си или не?

Тя го погледна право в очите.

— Не съм вещица. И както вече ти казах миналия ден, не вярвам във вещици.

Той зяпна.

— Не вярваш?

— Не. Е, в днешно време се говори много за езичници и друиди, но аз лично мисля, че всичко това са измислици.

Той сякаш се бореше с мисълта за неверието й.

Джулия се ухили.

— Трябва да ви призная, момчета, че сте страхотни в това историческо преиграване. Досега не съм видяла нито един от вас да наруши ролята си.

— Историческо преиграване?

— Точно така. Нали разбираш, да се обличате по този начин, да говорите за вещици и да живеете в такива стари къщи. Кога започва туристическият сезон?

— Туристически?

Сега беше неин ред да отпусне рамене.

— Вие, момчета, не се предавате, нали? Уилям Уолъс докрай, а?

Рос се намръщи.

— Уолъс е мъртъв, момиче.

Джулия вдигна ръце.

— Да, знам това. Добре. Нека да прекратим взаимните разпити. Къде е тоалетната?

 

 

— Кълна се в бога — каза Рос на мъжете, които същата вечер се бяха събрали край огъня в дома на Брус. — Тя пребледня като платно, когато й казах къде се намира тоалетната.

Леърдите заклатиха глави и се замислиха върху новото доказателство за това, че затворничката в дома на Дарах беше най-странното създание, което бяха срещали през живота си. Какво ли щеше да бъде следващото нещо, което тя щеше да каже или да направи? Те очакваха с нетърпение следващата вечер, когато Джулия Адисън щеше да дойде да вечеря с тях.

Тази вечер на масата имаше прибори за десет души. Леърдите пристигнаха по-рано от обичайното и всеки от тях огледа залата със смес от вълнение и тревога. Те започнаха да отпиват от ейла си, като не сваляха очи от вратата, през която щеше да влезе „гостенката“ им.

 

 

Джулия облече една от роклите, които й бяха дали, като се надяваше, че облеклото й ще бъде прието като проява на уважение към начина на живот на мъжете. Тя сплете косата си в дълга плитка и се огледа внимателно в огледалцето си, което й бе върнато днес.

— Така — каза тя на отражението си. — Ето че отново ни забърка в голяма каша, Адисън.

Тя обърна огледалцето и прокара пръсти по сребърната плетеница на гърба му. В средата бяха гравирани инициалите МДА. Мередит Джоан Адисън, майка й. От години Джулия носеше това огледало със себе си навсякъде, където отидеше. Предметът беше малък и нямаше голяма парична стойност, но беше единственото нещо, което й беше останало от майка й, освен спомените.

Тя се радваше, че Камий, мащехата й, никога не бе успяла да открие огледалото. Или пък ако го бе открила, бе решила, че не заслужава вниманието й, защото в противен случай на Джулия сигурно щеше да бъде наредено да го лъска всяка седмица и да го държи точно в средата на ужасната спалня във френски провинциален стил, която Камий беше избрала за стаята на момичето. Според Камий ценните неща трябвало да се излагат на показ. Как иначе някой би разбрал за тях?

Джулия си възвърна чувството за хумор. Много й се искаше да види Камий в дома на Дарах как премигва на светлината на свещите и се опитва да си сложи грим пред старо сребърно огледалце. Ако Дарах и неговите леърди бяха решили, че съдържанието на малката й чантичка беше странно, какво ли щяха да си помислят, когато видеха огромната пътническа чанта на Камий, натъпкана с всичко: от охлаждащ гел за премахване дори на най-малкия знак за подпухнали очи до абсолютно незаменимия й мобифон, с който тя никога не се разделяше. Джулия си помисли ухилено, че мъжете сигурно щяха да се втурнат презглава да търсят чеснови огърлици.

На вратата се почука и тя чу шума от завъртането на ключ в ключалката. Джулия остави огледалото и се обърна да види как широките рамене на Дарах изпълват рамката.

Тя затаи дъх, когато забеляза променения му външен вид. До тази вечер тя го бе виждала само в грубите, износени дрехи, с разрошена и мръсна коса и с кални ботуши. Сега обаче косата му беше събрана в опашка, което откриваше високото му чело и подчертаваше очите му. Ризата му беше изтъкана от груб плат, но беше чиста и в мек жълт цвят. Черни легинси и нови черни ботуши караха дългите му крака да изглеждат още по-дълги и по-силни. Той беше истинско въплъщение на проста, невероятно мъжествена грациозност.

Внезапно Джулия усети как по тялото й полазват леки тръпки. Сякаш всяка нейна клетка реагираше на присъствието, на близостта на този мъж. Тя осъзна, че не може да говори. Не че никога досега не бе виждала мъж или пък, че досега не бе знаела, че Дарах е хубав, макар да приличаше на Конан. Но тази вечер единственото определение, което можеше да даде за него, беше красив тъпанар.

— Време е за вечеря — каза той и посочи към вратата.

— О! — Гласът му я стресна и Джулия осъзна, че се бе заковала на мястото си и го гледаше втренчено. Тя усети как се изчервява и тръгна към вратата. — Да. Да. Добре.

Двамата слязоха мълчаливо по стълбите; сетивата на Джулия все още болезнено усещаха присъствието на Дарах Макструан. Една част от съзнанието обмисляше реакцията й, кореше я за глупостта й и й напомняше, че трябваше да мисли само как да избяга оттук.

Двамата влязоха в голямата зала. Джулия видя, че всички леърди са се събрали в далечния край на помещението и държат чашите си в ръце. Разговорите им секнаха като по команда, когато тя влезе в залата, и Джулия изпита чувството, че те бяха обсъждали точно нея. Реши да се възползва от предимството си и да ги постави на мястото им.

— Добър вечер, господа — каза тя, докато вървеше напред, протегнала ръка към Лиам. — Радвам се да видя, че тази вечер изглеждате толкова добре.

Лиам бързо хвана чашата си с две ръце и изпи на един дъх половината от съдържанието й.

Тя се обърна към Найал.

— Здрасти, Найал. Радвам се да те видя отново.

Той вдигна чашата си към нея и кимна отсечено.

Джулия едва успя да се въздържи да не се разсмее на глас. Тези огромни, мускулести, въоръжени мъже се страхуваха от нея! Тя, която беше едва метър и шестдесет с маратонки и висока прическа и която бе чула всички закачки за ниските хора, повтаряни още от времето на Аристотел, плашеше до смърт тези мъже. Сигурно имаше някакъв начин да се възползва от това, за да ги накара да я пуснат.

Момчето, което се казваше Томи, реагира също като останалите, но ясните му очи разкриваха повече любопитство, отколкото страх. Дуган й кимна, след което се прекръсти, сякаш искаше да се застрахова. Тя стигна до Аласдеър.

— Добър вечер — каза Джулия и му подаде ръка.

Той улови незабавно ръката й и я придърпа по-близо до себе си.

— Добър вечер — отвърна той и на лицето му бавно се разля широка усмивка. — Как е нашата малка вещица тази вечер? Правила ли си добри магии наскоро?