Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Дарах Макструан прокара ръка по очите си и изруга под мустак. По дяволите, изобщо не му се искаше да се занимава с това.

Той погледна към жената, която стоеше пред него, овързана и със запушена уста, облечена в мъжки панталони и дълга туника. Беше изпратил хората си за прясно месо, а те му бяха довели вещицата Морстън. Или поне така мислеха.

Но никой никога не бе виждал злата жена, която бе причинила толкова много страдания на хората му. За нея се носеха само слухове, въпреки че делата й бяха факт. Дали жената пред него беше същата, за която я мислеха?

Тази тук определено беше смела. По обутите й в меките панталони крака и вълнената туника, която подчертаваше формите на тялото й, си личеше, че това не беше някаква скромна женичка. А очите й, ясните й светлокафяви очи му показваха недвусмислено, че тя не се плашеше от хората му или от техните мечове. Нито пък от него, предводителят на клана Макструан. Може би наистина беше вещица.

Но можеше ли една вещица да бъде заловена толкова лесно? Нямаше ли тя да използва незабавно магията си, за да навреди на хората му и да се спаси? По думите на Найал тя не се беше съпротивлявала, ако се изключеха една плесница и няколко остри думи.

Ако не беше вещицата на клана Морстън, то коя беше тогава, по дяволите?

Той се размърда тревожно в стола си. Шапката й бе паднала на пода и гъстата й черна коса се спускаше свободно по раменете. Не бе виждал толкова красиви и меки къдрици никога през живота си. А кожата й, недокосната от възрастта, болести или нещастия, беше удивително бяла. Тялото й, дори облечено в тези странни дрехи, обещаваше невероятни наслади. Наслади, каквито той си бе забранил отдавна.

Но в нея имаше още нещо, което той не можеше да определи точно. Дали не я беше срещал преди? Дали не я бе виждал през младежките си години, които беше прекарал в двора в Единбург? Тя му напомняше за някого, а същевременно му беше също толкова непозната, колкото щеше да бъде и ако имаше зелена коса и три крака. Това Дарах знаеше със сигурност и то го притесняваше. Внезапно на него вече не му се искаше да наложи наказанието, което хората му очакваха от него.

Но мъжете чакаха той да се произнесе и го гледаха в очите. Той беше техният главатар и знаеше какви бяха задълженията му.

Найал прочисти гърлото си.

— Дарах.

— Да.

— Ще ти бъде интересно да видиш какво имаше тя в панталоните и в чантата си. Покажи му, Томи.

Томи пристъпи напред и остави предметите на масата пред Дарах.

— Отвари, Дарах. И талисман. Малки са, но съм сигурен, че са могъщи като самия дявол.

Дарах се намръщи, докато гледаше към масата. Той опипа предметите. На всичките имаше някакви странни букви. Бонбоните бяха увити в най-финия кристал, който той беше виждал през живота си. Малката стъкленица беше пълна с червени и бели бонбони, меки и бляскави. Томи беше прав — това трябва да беше някаква отвара. Може би отрова? А може би всичко това служеше за някакви други магически цели? Една четка, някакъв ключ, малко сребърно огледало и още няколко предмета, чието предназначение не му беше известно.

Той погледна замислено жената.

— Махни й превръзката от устата. Да чуем какво има да ни каже.

Когато парчето плат беше свалено, тя застана гордо пред Дарах. Той забеляза широки, меки, розово-червени устни, между които проблясваха белоснежни зъби. За бога, семейство Морстън бяха дали живот на една от най-красивите жени в целия християнски свят. Той усети топлина да облива тялото му, когато езикът й облиза пресъхналите устни.

Дарах се отърси от усещането. Не беше малко момче, което можеше да бъде подведено от прищевките на една жена. Тази жена представляваше сериозна заплаха за дома и семейството му, независимо дали беше вещица, или просто шпионка на Морстън.

— Какво имаш да ми кажеш, жено? — попита я той.

— Питам те къде съм? И кой си ти? И с какво право отвличате една обикновена туристка и я завличате в тази пустош? Това ли е вашата представа за…

— Тишина! — Дарах вдигна ръка. — За бога, жено, винаги ли говориш толкова много?

Тя се изчерви и очите й проблеснаха гневно.

— Виж какво, мистър, ти вече си загазил достатъчно с това, че ме домъкна тук — каза тя и посочи с пръст към гърдите му. — Не си усложнявай положението, като ме обиждаш.

Мъжете около нея подскочиха от удивление и отстъпиха крачка назад. Дарах остана втренчен в дръзката жена. Да говори с такава смелост на главатар на клан, на мъж, два пъти по-едър от нея и въоръжен, беше признак или на голяма храброст, или на лудост. Той се запита кое от двете се отнасяше за нея.

— Госпожо Морстън, вие сте…

— Не се казвам така.

— О? И как се казваш?

— Адисън. Джулия Адисън. А ти ще си имаш големи неприятности с американското консулство.

— О, така ли? — Той се замисли над думите й. Повечето от тях бяха напълно безсмислени, а акцентът й беше по-странен дори от акцента на французите. Тя може би не беше глупава, но дали пък не беше луда?

Дарах се вгледа отново в нея. Възможно ли беше една луда жена да има толкова ясни и интелигентни очи? Може би тя просто се правеше на луда. По дяволите! Точно сега това беше последното нещо, което му трябваше. И без това кланът Морстън вече му създаваше достатъчно проблеми.

— Която и да си — каза той най-накрая, — трябва да знаеш, че наказанието за навлизането без разрешение в земите на Макструан е смърт.

Тя пребледня. Значи притежаваше достатъчно разум, за да се страхува от собствената си смърт.

— Смърт? — заекна тя. — Глоба и затвор няма ли да бъдат достатъчни? Пък и аз не бях навлязла в земите ви без разрешение. Просто бягах от един мъж, който искаше да ме убие…

— Да те убие? — Той се намръщи. — Изглежда, че привличаш неприятностите, госпожо. Нямаш ли си съпруг, който да те държи в безопасност в дома си?

— Не съм госпожа, а госпожица — отвърна нетърпеливо тя. — Що се отнася до неприятностите, не можеш да ме уплашиш. В Англия няма закон, който да позволява смъртно наказание за навлизане в чужда земя.

— Ние не сме в Англия — възрази той.

— Е, тогава в Шотландия. Великобритания. Това е едно и също.

Мъжете се втренчиха в нея с удивление. Тя им отвърна с учуден поглед.

— Момиче, ти не си съвсем с ума си — каза Дарах. — Дори не знаеш къде се намираш. — Той стана от стола си. — Засега ще те пощадя. Не мога да убия същество, което не знае какво върши.

— Значи си тръгвам…

— О, не. Може и да проявя милост, но не съм глупак. Ти оставаш тук, докато не научим повече за теб и откъде си. Ако си ни измамила, лошо ти се пише.

Тя се втренчи в него с поглед, в който се смесваха гняв и страх.

— И кой ти е дал властта да ме държиш затворена тук?

Той се приближи до нея.

— Аз съм Макструан.

— И какво от това? Аз пък съм Адисън — отвърна тя.

— Ти ли си главатарката на твоя клан?

— Не, аз съм просто една обикновена американска гражданка, но това означава, че законите на твоя клан не се отнасят до мен.

Дарах сви рамене.

— Може би, но въпреки това ще останеш тук, докато някой не дойде да те откупи.

— Да ме откупи? Значи това е отвличане. — Тя се изсмя. — Е, забрави за това, вожде Макструан, защото семейството ми няма пари и никой няма да даде и един цент за мен.

— В такъв случай оставаш тук. — Той даде знак на Дуган и Найал. — Отведете я в килията. Погрижете се да й дават храна и вода. Не искам да казва, че Макструан са се държали зле с нея.

— Добре, Дарах — отвърна Найал.

Двамата я хванаха за ръцете и я поведоха навън.

— Не можете да направите това! По дяволите! Пуснете ме! — Тя се извъртя с лице към Дарах; лицето й беше зачервено от гняв. — Ти току-що направи грешка, която ще се отрази много зле на кариерата ти, мистър — заяви му троснато Джулия. — Когато моите адвокати и американското правителство свършат с теб, ти ще живееш в кашон и ще се ровиш из кошчетата за боклук до края на живота си!

Той просто кимна на двамата мъже, които я водеха. След това се обърна с гръб, докато Найал и Дуган я извеждаха навън въпреки възраженията й.

Аласдеър, по-малкият брат на Дарах, заговори пръв.

— Мислиш ли, че е луда, Дарах?

— Нали я чу, човече — намеси се Рос. — Откачена. Това е най-точната дума.

Дарах кимна.

— Така изглежда. Но все още не съм напълно сигурен. Тя може да е малоумна скитница или лукава шпионка. Времето ще покаже това. — Той отново седна на стола си. — Лиам, донеси ми хартия и мастило. Когато Найал се върне, искам да занесе съобщение на граф Атол.

— Мислиш ли, че тя е вещицата? — попита Рос и кимна към стълбите. — Всички знаят, че вещицата е онази, която стои зад Морстън.

Дарах сви рамене.

— Както казах, времето ще покаже. Точно сега имам по-важна работа и тя е в това да спася земите ни.

 

 

Джулия седна на нара в ъгъла на килията и се втренчи в стените. Стаята беше дълга пет крачки, широка шест и на стената имаше само едно тясно прозорче на около три метра над пода. Една дебела свещ гореше в свещник близо до вратата и хвърляше слаба светлина в мрачната, влажна стая. Стените бяха голи, подът също, а вратата се заключваше отвън.

Как се беше забъркала в такава история? Първо глупавото гангстерско убийство и бягството й от Съединените щати. След това безкрайно пътешествие през няколко европейски страни, за да се отърве от преследвачите си. Сега пък беше отвлечена от някакви диваци и заключена в килия, която изглеждаше като във филм на Монти Пайтън — и то за навлизане в чужда земя без разрешение! Сякаш бе имала време да види табелите с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, докато беше тичала, за да избяга от човека, който бе стрелял по нея!

Джулия стана и започна да крачи из килията, като разтъркваше китките си на местата, където я бяха стягали въжетата. Поне сега можеше да върви, да вижда и да говори; и това беше нещо. А и не се бяха държали лошо с нея.

Но въпреки всичко тя си оставаше затворничка! Господи, колко отвратително беше това! Вече бе прекарала достатъчно време затворена в хотела в Кинлох. Джулия не обичаше да седи на едно място, без да прави нищо. И ето че отново беше затворена против волята си. Тя имаше нужда от движение и действие, трябваше да е някъде по пътя и да прави нещо. Но да стои затворена, беше равносилно на мъчение за нея.

Онзи тип Дарах бе споменал нещо за милост. Ха! Ако представата му за милосърдие се изразяваше в това да я заключи в някаква тъмна, влажна тъмница, Джулия не смееше да си помисли каква беше представата му за наказание. За кого се мислеше той, по дяволите? Когато се махнеше от това място, тя нямаше да забрави името и лицето му.

Докато крачеше из стаята, тя си представи вида му. Когато го беше видяла за първи път, тя го беше оприличила на Конан Варварина. И той наистина приличаше на него — висок, с масивни мускули, увит в едно от онези големи раирани одеяла, пъхнал дългите си, мощни крака в кожени ботуши. Косата му не беше червена като на повечето от останалите мъже, а тъмнокафява и се спускаше върху раменете му. Плътни черни вежди увенчаваха ясносините му очи. Широки устни се мръщеха под силния му, прав нос, докато той стоеше с ръце на кръста. Истинско въплъщение на тъпанар с власт.

Но какъв само беше гласът му. Дълбокият, плътен глас напомняше на Джулия за най-хубавия, отлежал шоколадов ликьор, а шотландският му акцент добавяше екзотичен вкус към сместа. Думите му я бяха ядосали, но гласът му я бе запленил. А той умееше да се изразява добре, въпреки че говорът му беше малко старомоден. Може би не беше пълен тъпанар все пак. Но защо живееше в планините на Шотландия като някакво диво животно? Каква ли беше жена му? Ако, разбира се, беше женен…

Тя се спря. Не му беше сега времето да мисли върху семейното положение на похитителя си. Беше загазила и сама трябваше да се измъкне от тази бъркотия. Господ й беше свидетел, че откакто беше напуснала Ню Йорк, за да се спаси от гнева на Монти Джилет и биячите му, никой не й беше помогнал с нищо. А и тя не познаваше никого, който да й се притече на помощ, дори ако успееше да я намери в Макструанвил, Бругадун или където по дяволите се беше озовала.

Тя облиза устните си, които все още бяха сухи от превръзката и дългото ходене. Джулия се огледа и си спомни, че й бяха взели чантичката. Не можеше да използва дори освежителя си за дъх, нито пък можеше да вземе един аспирин, ако й се наложеше. Ама че работа! Как щеше да… да…?

Тя огледа диво стаята, след което погледът й се спря на леглото. „Слава богу“ — въздъхна тя, когато забеляза, че до нара имаше нощно гърне. Беше примитивно, но все пак го имаше. Джулия се зачуди как щеше да се мие или дори да сресва косата си, тъй като мъжете й бяха взели всичко. Дори малкото сребърно огледало, което й беше подарък от майка й, беше у тях. Искаше й се то да беше у нея сега. Нещо толкова познато щеше да й подейства успокояващо в това непознато, странно място.

Джулия си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Нямаше мърдане от това място и в това нямаше никакво съмнение. Но тя не можеше да се предаде. Нямаше да бъде затворничка дълго време. Щеше да се бори до последния си дъх.

Тя започна да обикаля стаята покрай стените, като опипваше камъните и търсеше нещо, което можеше да използва като инструмент. Във филмите беше виждала как героите бягат от затвора с помощта на кламер или парче пружина от леглото. Просто трябваше да се огледа много внимателно. За нещастие, подът на килията беше покрит само с прах, а матракът беше поставен върху кожени ремъци.

Джулия седна на нара. Нямаше значение. Въпреки всичко нямаше да се предаде. Щеше да си отваря очите и да изчака подходящ момент да се измъкне оттук.

И ако Конан Макструан или някой друг се опиташе да й попречи, тя щеше да отнесе със себе си и част от него.

 

 

Едана разбърка водата в легена с малък жезъл от планински кристал. Водата, която й бе донесена от снеговете, покриващи най-високите върхове, се развълнува пред погледа й.

— Какво прави днес моят любим? — измърмори тя на водата.

Едана изсипа в течността някакъв ситен прашец. Малките гранули потънаха и се разтвориха във водата и тя придоби цвят на лавандула. Жената разбърка отново течността, като говореше напевно и вдигна ръце, за да призове небесата.

Най-сетне във водата започна да се оформя някакво изображение.

Един висок мъж стоеше на върха на някакъв хълм и вятърът развяваше дългата му коса. На кръста му висеше огромен меч, а в краката му се виждаше едра хрътка с дълга козина.

— Отново ли си сам, любов моя? — прошепна Едана и отметна назад косата си, за да вижда по-добре. — Не за дълго, скъпи. Скоро ти ще познаеш истинската си любов и никога вече няма да бъдеш сам. Не е ли така, Слуга?

Водата се развълнува отново и изкриви изображението на мъжа. От дълбините на съда се чу провлачен глас.

— Така е, господарке.

Едана се отдръпна назад и се усмихна доволно. Тя приглади роклята по стройното си тяло и разтърси дългата си коса. Вятърът подхвана медночервените й къдрици и ги развя. Едана се разсмя весело.

Светът беше неин. Почти.

Тя изля водата върху тревата на поляната. Течността попи в земята и изчезна. Едана взе легена под мишница и бавно тръгна през поляната към замъка, който се извисяваше над нея, като си тананикаше някаква игрива мелодия.

 

 

— И какво е това място?

— Килията — отвърна пазачът й, мъжът, които се казваше Рос.

Джулия въздъхна. Беше чувала разкази за шотландската пестеливост, но не бе знаела, че тя се отнася и до разговорите на шотландците. Реши, че девизът на клана най-вероятно е „Мълчанието е злато“. Идолът на тези мъже сигурно беше Гари Купър. Онзи невъзможен грубиян, главатарят им, не й беше помогнал с нищо. Всъщност, тя дори не го беше виждала, откакто бе наредил на хората си да я затворят вчера сутринта.

Джулия отхапа от кашестото нещо в купата, която държеше, и едва не се задави. Как беше възможно някой да яде този боклук? Ако й бяха дали леденостудена саздърма с гарнитура от сварена гумена подметка сигурно щеше да й бъде по-вкусно. Дори само миризмата на храната беше достатъчна да накара изтънчения й вкус на професионална готвачка да се разбунтува. Но тя беше прекарала по-голямата част от последното денонощие затворена в студената си килия и тялото й вече започваше да протестира срещу липсата на храна. Тя се опита отново да заговори мъжа, който й беше донесъл това жалко подобие на закуска и който стоеше изпънат като струна и я наблюдаваше внимателно.

— Знам, че е килия — каза тя. — Питах те къде се намираме. Какво е това място? Кой е Дарах Макструан?

— Макструан. Предводителят на нашия клан.

— Това нещо като кмет ли е?

— Не. Клан означава деца, роднини. За нас значението е точно такова. Ние всички сме роднини. — Тя долови нотка на гордост в думите му.

— Всички сте братя?

— Не. Братовчеди, чичовци, братя, повечето от нас са леърди. Всичко това. Но главатарят е роднина на всички ни. Всички сме се заклели във вярност на главатаря на клана.

— А това място какво е?

Той сви рамене.

— Нашият клахан. Селото ни. Мястото, на което живеем.

— А тази къща?

— Къщата на Дарах. Той е леърд, нали разбираш. Барон. Разбира се, ние всички също сме леърди. Но той е най-главният между нас и е пряк потомък на първия Макструан.

Джулия си спомни масивното тяло на главатаря. Той определено не й приличаше на барон. Със своите широки рамене и облекло на воин, той й приличаше повече на някакъв преоблечен актьор във филм за средновековието. Тя обаче не смяташе, че осмината мъже правеха проучване за филм. Пък и наоколо никъде не се виждаха слънчеви очила, нито бутилки минерална вода.

— Винаги ли ходите облечени така?

Той се намръщи.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, облечени така. В този… клахан. — Тя посочи към вълненото му одеяло. — Винаги ли се обличате така?

Той изглеждаше замислен.

— Да. Че какво друго да обличаме? Виждал съм панталони като твоите, но те ограничават движенията и се влачат в калта.

— Значи прекарвате дните си из гората, като ходите на лов, а? — Докато говореше, тя хвърли един бърз поглед на сиво-жълтата каша в лъжицата си. Джулия се надяваше, че никой не си беше похабил куршума, за да набави продуктите за това ястие. Тя се опита храбро да преглътне бързо храната, но успя само частично.

— Не, не всеки ден — отвърна Рос. — Понякога ходим на лов, друг път се бием, а понякога се грижим за дома си. Днес обаче не е такъв ден.

Тя въздъхна и за стотен път си помисли, че всичко това беше твърде странно. Все трябва да имаше някакво разумно обяснение за тези хора и начина им на живот. Тя опита един друг номер.

— Там, откъдето идвам, никой не може да бъде затворен в килия в къщата на друг човек. Това е противозаконно.

Рос кимна.

— Тук само главатарят може да направи такова нещо.

— Кажи ми нещо за този ваш главатар. Той женен ли е?

Рос й хвърли остър поглед.

— Защо питаш?

Джулия сви рамене.

— Просто съм любопитна. Не видях жени наоколо. Не че имах възможност да поразгледам кой знае колко.

— Задаваш твърде много въпроси. Това не е твоя работа.

— Предполагам, че наистина не е моя работа, но понякога една жена има нужда от компанията на друга жена.

— Ако имаш нужда от нещо, можем да ти го осигурим.

— О, това е добре. В такъв случай бих искала да ми дадете телефон, гореща баня, чисти дрехи, омлет с гъби, чаша пресен портокалов сок, кафе и адвокат. И моля да ми ги донесете в същия ред, в който ги изброих.

— Разбира се, момиче. Когато успея да долетя до луната. Макструан не се вълнува особено от такива като теб.

Тя реши, че ако той споменеше Макструан още веднъж, щеше да захлупи купата с боклука на главата му. Този тип Дарах, да не би да беше някакъв бог или нещо подобно? На нея й приличаше повече на някакъв егоистичен маниак, който беше доживотен президент на най-малката държавица в света.

Но Джулия беше твърде гладна, за да се лиши от единствената храна, с която разполагаше, само заради ината си. Трябваше да поддържа силите си, ако искаше да избяга оттук. Тя потръпна, докато вдигаше за пореден път лъжицата към устата си. Джулия се намръщи и глътна съдържанието на лъжицата.

Да, кланът Макструан определено беше една странна компания от маниаци; тази мисъл й мина през главата, докато наблюдаваше пазача си. Възможно ли беше наоколо да няма никакви жени? Или пък този тип Дарах настояваше те да стоят заключени някъде?

Тя зяпна. Ами ако…

Джулия погледна пазача си. Беше чула да го наричат Рос. Той не беше толкова едър колкото Дарах, но имаше мускулесто тяло, изглеждаше корав и носеше едновременно меч и кама. Той изглеждаше като истински мъж, но, от друга страна, външният вид често беше измамен…

„Господи — помисли си внезапно тя. — Дали пък не съм попаднала в най-странното сборище на гейове?“

При тази мисъл тя едва се сдържа да не се изсмее. „Успокой се, Адисън.“ Нямаше да бъде много разумно точно сега да се смее сама като ненормална. Пък и гейовете не бяха мъже, които биха отвлекли една жена дори по време на почивката си и да я замъкнат през гората до лагера си. Поне никой от гейовете, които тя познаваше, не би направил това. Колко ли изключения съществуваха? Не, предположението, че тези хора се опитваха да разиграват живота на предците си, й се струваше най-правдоподобно. Тя огледа отново пазача си и реши, че тези мъже трябва да бяха най себеотдайните историци, които някога се бяха раждали.

— Свърши ли с кашата? — попита я Рос.

— Каша, а? Да, доста сполучливо наименование за това нещо. — Тя преглътна с усилие последната лъжица и му подаде купата.

Рос тръгна към вратата. Джулия се изправи, за да го наблюдава.

Мъжът се извъртя внезапно и ножът му изскочи светкавично от ножницата. Тя подскочи и вдигна ръце.

— Сядай на нара — изръмжа пазачът. — И повече не прави такива движения. Дарах каза, че няма да търпи глупости.

Джулия седна на нара, като държеше ръцете си вдигнати.

— Не се опитвах да…

— Няма значение. Сядай.

Тя го изгледа гневно, но блестящото острие в ръката му я убеди, че той наистина щеше да я нарани, ако помръднеше. Джулия остана да го гледа със страх и гняв как отключва вратата и излиза от килията. Резето от външната страна се спусна с трясък и тя отново остана сама.

Наистина трябваше да се махне от това място.