Корал Смит
Магическото огледало (23)

Глава двадесет и трета

Дарах се върна в къщата мрачен, но спокоен. По време на вечерята Джулия забеляза, че той я наблюдава. Когато се събраха край камината, пожела да чуе историята на Богарт и Бекол от „Казабланка“.

Тя започна да разказва с желание, тъй като това беше един от любимите й филми, но й беше трудно да се концентрира, защото сините му очи бяха втренчени в нея и не се отместваха нито за миг. Тя усети как по тялото й се разлива топлина и сърцето й забива учестено. Нямаше как да сбърка онова, което се виждаше в погледа му, но Джулия не можеше да спре да се пита какво беше довело до такава промяна у Дарах.

Когато тя свърши, Лиам се изправи и се изкашля, за да привлече вниманието на останалите. Той скръсти ръце върху корема си и премигна тържествено към хората край огъня.

— С останалите леърди искаме да ти направим едно предложение, Дарах — каза той. — Искаш ли да го чуеш?

Дарах изглеждаше леко раздразнен, но се съгласи. Лиам кимна с благодарност и се изкашля.

— Както знаете, традициите на нашите майки и бащи датират от много поколения, още отпреди времето на св. Колумба, преди появата на мъжете от севера в техните дълги кораби, преди Сконският камък да е бил поставен на мястото за коронясването…

— Ще живея ли достатъчно дълго да чуя края на това предложение? — изръмжа Дарах.

Мъжете се разсмяха, а Лиам се усмихна глуповато.

— Ще пристъпя към същината на въпроса, а тя е, че нашите сърца бяха спечелени от разказите на нашата Джулия. Приключенията на Индиана Джоунс, страховитият разказ за Чуждоземеца, трагичната любов на онова момче Ромео и неговата Жулиета — това са все разкази, които са равни на най-старите ни легенди. — Той се обърна към Джулия. — След всичко това, Джулия, искам да ти кажа, че тук наричаме хора като теб бардове, разказвачи на истории. От древни времена бардовете са седели пред огнищата…

— Предложението — напомни му Найал.

Лиам го погледна раздразнено, след което се обърна към Дарах.

— Накратко…

— Господи, дано наистина да бъде кратък — измърмори Гордън.

— Накратко — продължи Лиам, без да му обръща внимание, — останалите ми възложиха да помоля Джулия Адисън от Ню Йорк да бъде обявена за бард на клана Макструан.

Дарах погледна към Джулия и в погледа му се появи весело пламъче.

— Какво ще кажеш, Джулия Адисън? Съгласна ли си да бъдеш хроникьор на клана Макструан и да разказваш за великите му дела, за битките и мъките му?

— Аз… аз не знам какво да кажа. — Тя огледа мъжете, които се усмихваха и кимаха одобрително. Тя знаеше, че те й бяха направили голям комплимент по своя странен и прекрасен макструанов начин. — За мен ще бъде голяма чест да приема — каза тя, като гледаше Дарах. — Ще направя всичко по силите си да оправдая доверието, което ми давате с тази титла, ако наистина сте сигурни, че го искате.

— Искаме го — заяви Брус с грейнало лице.

— Да — добави Дуган.

— Тогава стани, Джулия Адисън — каза Лиам.

Той вдигна една кошница от пода и извади от нея къс дървен жезъл, чиято глава беше изваяна във формата на вплетени възли и листа.

Джулия се изправи със замъглени очи. Тя погледна към Дарах и той й кимна тържествено.

— Приеми жезъла на разказите — каза Лиам, докато й го подаваше. — И нека всички знаят, че ти си бардът на клана Макструан.

Джулия пое жезъла и го задържа пред себе си. Тя огледа мъжете около масата, които я бяха избрали за хроникьор на живота им.

— Приемам с гордост жезъла на разказите — каза тържествено тя. — И ще се оглеждам, и ще се вслушвам, и ще ви разказвам и вашите, и моите истории, колкото мога по-добре.

— Чуйте! Чуйте! — извика Брус.

Останалите подеха вика му, като тропаха с крака и свиреха.

Джулия ги гледаше с грейнало лице. Томи се наведе напред от мястото си на пода до камината.

— Какво ще ни разкажеш сега, Джулия? — попита той.

Дарах се изправи.

— Оставете новия ни бард да си почине — каза той преди Джулия да бе успяла да отговори на момчето. Той я хвана за ръката и вплете пръсти в нейните. Дарах кимна на мъжете, които избраха да бъдат дискретни и си тръгнаха веднага.

В тишината, която последва заминаването им, Джулия се обърна към Дарах, обзета внезапно от срамежливост. Той повдигна с пръст брадичката й и я целуна леко по устните.

— Съжалявам, че се скарах с теб — измърмори той.

Гласът му беше мек като пантофките от заешка кожа, с които Джулия беше обута.

— И аз съжалявам — отвърна му тя, докато слагаше ръце на раменете му. — Държах се отвратително. Знам, че никога няма да направиш нещо, което да не е добро за клана. Но мисля… мисля, че понякога просто те ревнувам от останалите.

Той повдигна вежди.

— Ревнуваш ме от тази банда тъпанари?

Тя се усмихна.

— А-ха. Ревнувам, когато виждам колко много ги обичаш и как те са всичко за теб.

Той сложи ръце на кръста й и я придърпа към себе си.

— Вярно е, че кланът стои на първо място, сладка моя. Но моята Джулия вече е бардът на клана Макструан. Тя е момичето на главатаря. Тя е част от клана.

Тя се втренчи в него с учудване.

— Наистина ли… го мислиш? — прошепна тя.

Дарах се възползва най-безсрамно и я целуна докато не й остана дъх.

— Да, любов моя — отвърна той, докато целуваше слепоочието й. — Ако ме искаш.

Тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него, сякаш от това зависеше животът й, докато той я отнасяше по стълбите към стаята си.

 

 

Едана вдигна ябълката и я огледа на светлината.

— Идеално — измърмори тя. — Толкова сочна и червена. Кой би могъл да ти устои?

Тя сложи капака на малкото черно котле и затегна въженцето около него.

— Няма да бъде много добре, ако някой реши да опита от това, нали? — попита тя бялата котка, която седеше на масата и наблюдаваше господарката си. Котката измяука гърлено, скочи на земята и тръгна към прозореца.

Едана се разсмя тихо, изрече последните думи на заклинанието си над отровния плод и изчезна в сенките. Котката зави срещу луната от перваза на прозореца. Сякаш в отговор, в нощта се чу смях, който се разнесе в тишината и се сля с мъглата над върховете на дърветата.

 

 

— Разкажи ми за Исобел.

Двамата лежаха облечени на леглото на Дарах и се целуваха като ученици. Този следобед Дарах се беше промъкнал зад нея в градината и я беше отнесъл в стаята си; погледът му й бе казал всичко, което тя искаше да знае. За първи път от дълго време тя беше с чувството, че двамата имаха цялото време, което им беше необходимо.

Джулия се осмели да му зададе въпроса, който я измъчваше, откакто Роуз й бе разказала историята на Исобел в пещерата.

Дарах затвори очи.

— Това е минало, Джулия. Да го забравим.

— Не. Не мога. — Тя се притисна по-близо до него. — Трябва да ми кажеш за нея. Каква е била. Как сте се сгодили. Какво си изпитвал към нея.

— Исобел е мъртва — каза той с глух глас.

— Знам, но…

Дарах отвори очи.

— Но какво? Какво общо има Исобел с мен и с теб?

— Обичал си я, нали?

Той се изправи в леглото, но дълго време не каза нищо. Джулия го гледаше учудена.

— Не си ли я обичал? — попита тихо тя. — Но всички ми казваха, че ти и тя… не разбирам.

Той подпря главата си с ръце.

— Знам какво си мислеха всички. Те го казваха толкова често — че двамата с нея сме били създадени един за друг, че сме се обичали. Но всичко беше измама. Поне от моя страна.

Джулия седна до него и сложи ръка на рамото му.

— Ако не си я обичал, защо тогава си се съгласил да се ожениш за нея?

Той вдигна глава и се загледа в стената.

— Сватбата беше определена още в детството ни. Докато бяхме млади, все още нямаше никакъв проблем. — Той сви рамене. — След това заминах за Единбург. Там срещнах една-две жени.

— Една-две ли?

Дарах я изгледа кисело.

— Добре де. Бяха повече от две. Но там научих много неща за света, както и това, че жените се различават една от друга, също както мъжете.

— Много си се просветил.

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Когато татко беше убит, аз бях повикан обратно тук и когато се върнах, Исобел вече беше пораснала. Тя беше все същото сладко, срамежливо момиче, което бях оставил, когато тръгвах за Единбург. Дори още повече. Беше свежа като виолетка в долината. — Той стана и започна да крачи из стаята. — В нея нямаше нищо, което един мъж да не обича. Или да не може да се научи да обича.

— Но ти не си бил всеки мъж.

Той поклати глава.

— Не можех. Харесвах Исобел. Обичах я като роднина. Но никога не съм чувствал любовта, която знаех, че тя иска от мен. Онази любов, която трябва да съществува между един мъж и една жена, които трябва да прекарат живота си заедно.

— И въпреки това си щял да се ожениш за нея?

— Да. Бях дал думата си, а да я наруша означаваше да се откажа от всичко. Нямаше да бъда достоен да водя клана Макструан. Затова ние уговорихме деня на сватбата.

— И тогава тя е била… отвлечена.

Той се спря и се загледа в огъня.

— Тя живееше в къщата ми и се грижеше за майка ми, която беше болна. Тя беше много добра, винаги се грижеше за другите.

Джулия стана, отиде до него и сложи ръка върху неговата.

— Не можеш да продължаваш да се укоряваш за онова, което се е случило с Исобел. Не си можел да направиш нищо.

Той се отърси от ръката й.

— Напротив, можех! Не разбираш ли? Имах възможност да се спазаря за живота й, но не го направих. Оставих се да ме води гордостта и отказах да сключа сделка с Крейгън. Исобел умря, докато аз се правех на велик главатар, който никога не отстъпва.

В гърлото на Джулия заседна буца. Той изпитваше толкова силна болка и потискаше всичко това в себе си в продължение на години.

— Дарах — каза тя и отново докосна ръката му. — Не си можел да знаеш, че Крейгън ще убие Исобел. Нямаш кристална топка, с която да предсказваш бъдещето. Направил си онова, което си смятал, че е най-добро за клана ти, както правиш винаги. Не си можел да дадеш на Крейгън земите си и да го оставиш да те смачка. — Тя се вгледа в измъченото му лице. — Твърде често хора като Крейгън убиват заложниците си, независимо от изхода на преговорите. Дори ако си му дал всичко, което е искал от теб, Исобел пак щеше да е мъртва.

— Може и да си права. Но това не променя факта, че аз не я обичах достатъчно и не направих всичко по силите си, за да я спася. Смъртта й ще тежи на съвестта ми до края на живота ми.

— А аз?

Той я погледна с изпълнени с болка очи.

— Съжалявам, момиче. Мислех си, че съм преживял смъртта на Исобел, но се оказа, че съм се лъгал. Не съм добра партия за теб. Ще ти донеса само тъга и мъка. Това е проклятието на предводителите на клана Макструан. — Той отиде до масата и си наля чаша вино.

Джулия отиде до него със свито сърце.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Провалил си се веднъж и затова всичко свърши? — Тя се намръщи, за да се пребори със сълзите, които напираха в очите й. — И към мен ли изпитваш същото, което си изпитвал към Исобел? И мен ли не обичаш?

Той се втренчи с удивление в нея.

— Не. Не знаеш ли какво означаваш за мен, Джулия? Ти си моето слънце и моята луна, моето тяло и моята душа. Господи, ако ти кажа, че те обичам, ще бъде твърде малко.

— Тогава защо ме отблъскваш?

Той я сграбчи за раменете и я погледна тревожно.

— Твърде много се страхувам за теб, любима! Морстън ме е притиснал силно и не знам дали ще мога да защитя клана си и теб. Както сама знаеш, не съм много добър в ухажването. Нося белезите на твърде много горчиви грешки, които съм правил през живота си. Спомням си за толкова много хора, чийто живот бе погубен напразно, и знам, че ще има и други. Не мога да понеса дори мисълта, че можеш да бъдеш наранена, Джулия!

Тя вече се беше разплакала.

— А аз не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да те видя!

Дарах я прегърна. Тя се разхълца върху гърдите му, обзета от всички страхове и съмнения, които беше държала в себе си толкова дълго.

Той я отнесе на леглото, седна на ръба и я сложи да седне на коленете му. След това я залюля и я остави да се наплаче. Най-накрая Джулия изправи гръб и избърса сълзите си.

Той поклати глава.

— Какво ще правя с теб, Джулия Адисън? Ти нахлу в живота ми като гръмотевица и го обърна с главата надолу. Нямаш ли чувства за срам или жалост към мен?

— Не. — Тя му се усмихна през сълзи. — Завърших колежа с първа специалност „Безсрамие“ и втора „Без жалост“. Дипломирах се с отличие по измъчването на големи, лоши шотландци.

Той я погледна сериозно.

— Знаеш, че не можеш да останеш тук, момиче. Не знам какво могат да ти направят Морстън, но нямам намерение да чакам да видя това. Крейгън иска да получи планината — същата планина, в която се крият жените и децата. Вещицата му вече на два пъти застраши живота ти. И двамата ще опитат отново.

— Никъде няма да ходя и ти не можеш да ме принудиш да го направя.

— Джулия, не можеш да…

— Мога много неща! Обичаш ли ме или не?

— Обичам те до полуда! Но…

— Никакво „но“. — Тя улови лицето му с ръце. — И аз те обичам до полуда, Дарах Макструан. И няма да позволя да бъдем разделени. — Тя сложи едната си ръка на хълбока. — Достатъчно голям мъж ли си, за да се изправиш срещу мен, неандерталецо?

Той я блъсна на леглото и вкопчи ръце в раменете й.

— Неандерталец, така ли? За това, че те обичам? Или за това, че се грижа за теб?

Тя му се ухили.

— Да.

— Би трябвало да те…

Джулия промъкна пръсти под ризата му и погъделичка ребрата му. Той се разсмя и се извъртя, за да се измъкне. Тя скочи от леглото и се втурна към вратата.

Дарах прекоси светкавично стаята и огромната му ръка й препречи пътя точно когато Джулия посягаше да отвори вратата. Тя се пъхна под ръката му и изтича до другия край на леглото, като се смееше.

Той започна да я дебне.

Джулия му се ухили.

— Хайде, Дарах, спомни си за кръвното. И за онази стара футболна контузия…

Той се хвърли срещу нея.