Корал Смит
Магическото огледало (10)

Глава десета

Малко по-късно Джулия се извъртя рязко в кухнята.

— Наистина ли? — едва успя да промълви тя. — Искаш да ви готвя? И ще ме пуснеш от стаята ми, за да мога да го правя?

— Да, ако си сигурна, че искаш да се заемеш с това. — Ъгълчетата на устните на Дарах потрепнаха насмешливо. — Работата не е най-лесната.

— Лесна ли? — Джулия изсумтя презрително. — Веднъж приготвих банкет за цялата югославска дипломатическа мисия с всичките им аташета, съпрузи, съпруги, деца, домашни любимци и познати. И всичко това в най-скапаната хотелска кухня, когато някога е минавала санитарна проверка. Не търся лесното. Но и не искам да свърша като твоите хора ей там. — Тя се усмихна на Дарах. — Ще бъде добре да мога да правя нещо. Благодаря ти.

Той кимна.

— Така аз и останалите ще трябва да се тревожим за едно нещо по-малко.

— Оп-па — каза тя. — Не съм казала, че мога да се справям сама. Дори не мога да повдигна някои от тези котли. Ще ми трябва поне един, по възможност двама души, които да ми помагат за всяко готвене.

— Това може да се уреди. Мъжете са свикнали да се редуват в кухнята.

— Добре. — Тя потърка ръце и се огледа. — Първо трябва да сготвя нещо леко. Стомасите им няма да приемат никаква твърда храна днес. След това ще се заемем да почистим това място.

Дарах повдигна вежди.

— Да чистим? Но ние с теб… миналата нощ… колко по-чисто може да бъде?

Джулия се разсмя.

— Много повече. Е, ще ми помогнеш ли, или ще стоиш там като паметник?

— Имам работа. Ще ти пратя Рос.

— Добре.

Тя се зае за работа, като си тананикаше. Към пладне Джулия вече бе престанала да си тананика. Навсякъде край нея царуваше мръсотия. Инструментите, с които трябваше да работи, бяха, меко казано, примитивни, а същото можеше да се кажеше и за обстановката като цяло. Щяха да й бъдат необходими дни, докато успее да почисти изцяло това място.

Но тя вече се беше развихрила и нищо не можеше да я спре. Отново се намираше в кухня, при това голяма, приготвяше храна и създаваше ред. И когато поднесе на мъжете вкусната зеленчукова супа и яйцата, те я погледнаха с неприкрита благодарност.

За нейно удивление Дарах не се появи край нея почти цял ден. Разбира се, Рос и Дуган не се отделяха нито за миг, но не се държаха така, сякаш я следяха. Тя се замисли над това, докато почистваше масата след вечеря, и се опита да реши дали да бъде благодарна, или да съжалява за отсъствието на главатаря.

Тази вечер Джулия си легне изморена, но доволна. Каквито и да бяха мотивите на Дарах да й повери домакинството си, това поне беше нещо, над което тя можеше да упражнява някакъв контрол. Кухнята щеше да бъде нейното царство и там тя щеше да се чувства като у дома си. Ако успееше да се докаже пред Дарах и останалите, може би щяха да я пуснат да си върви.

Изминаха няколко дни, изпълнени с усилена работа и приятни часове, през които тя опознаваше останалите леърди. Мъжете се бяха възстановили бързо и само за една седмица всички вече можеха да изпълняват обичайните си задължения. Един по един те идваха при Джулия, за да изразят благодарността си за положените от нея грижи, както и да я засипят с похвали за кулинарните й умения. Всички бяха започнали да се държат много по-любезно с нея, въпреки че Джулия нямаше как да не забележи, че Дарах все още се държеше хладно и странеше от нея. Дали чакаше да види дали тя нямаше да пусне нещо в супата и да ги изтрови всичките? Тя подозираше нещо такова и тази мисъл я караше да се усмихва мрачно. Сякаш щеше да може да се оправи, ако останеше сама в това странно място. Сякаш те сами за малко не се бяха избили с развалената си храна и мръсните прибори, които тя беше намерила в кухнята.

Мисълта за развалената храна я върна към сегашния й проблем. Щом тя щеше да им готви, щеше да има нужда от прясна храна всеки ден. По-късно можеше да измисли начин как да съхранява храната за дълго, но за ежедневните нужди на клана й трябваха свежи продукти, билки и подправки.

— Рос — попита тя една сутрин, докато приготвяха яйца за закуска. — Наблизо има ли пазар? Скоро ще имаме нужда от провизии.

Той се намръщи.

— Ако искаш да отидеш на пазар, ще трябва да отидеш чак до Кинлох Ранох.

Тя направи гримаса.

— Предполагам, че Дарах няма да разреши подобно нещо, нали?

Рос поклати глава.

— Съмнявам се. А дори и да отидеш там, ние нямаме много пари за харчене. Какво ти трябва?

— Ами, пресни плодове и зеленчуци. Сирене. Масло. Подправки. Риба. Брашно, ориз, картофи, захар, сол, пипер… — Тя погледна умърлушеното му лице. — Твърде много ли искам?

— Не знам. Дори не знам какви са някои от нещата, които изброи. Но мога да ти кажа, че не можем да си позволим нещо повече от малко брашно и сол, когато отидем на пазара. — Внезапно лицето му засия. — Но зеленчуци имаме. В градината.

— Градина? — Тя плесна с ръце. — Това е прекрасно! О, Рос, моля те, заведи ме там!

— Ами…

— Моля те? — Джулия го погледна с най-ослепителната си усмивка. — Ако искате отново да се разболеете — каза тя, безсрамна в аргументите си, — ако искате Дарах и останалите отново да започнат да ви готвят…

— Насам. — Той я поведе към задния коридор и я изведе от къщата към градината зад един жив плет, където отглеждаха култури, които бяха познати на Джулия — броколи, лук, зеле, марули, боб и още няколко, чиито имена й бяха съобщени от Рос.

— Посадил съм и билки — добави той. — Розмарин, копър, мащерка, магданоз, джоджен. Мислиш ли, че ще ти свършат работа?

— И още как. След няколко седмици това ще бъде градина за пример — заяви Джулия.

Рос се наду от гордост.

— Да, аз се старая винаги да бъдат добре торени. През по-голямата част от времето слънцето огрява това място. Моята къща е ей там. — Той посочи към една от малките каменни къщички. — Така мога да наблюдавам през прозореца си за зверове, които могат да навредят на реколтата ми.

— Правилно. Ще трябва да измислим начин да пропъждаме зайците, особено когато онези марули пораснат. Тези малки палавници не се спират пред никакви огради.

Двамата с Рос работиха в градината в продължение на часове, без да забелязват колко време беше изминало. Джулия не преставаше да се интересува за клана.

— Рос, защо Лиам и Гордън не си говорят?

Рос въздъхна.

— Заради едни кокошки. Дали беше преди осем години? А може би преди десет? Не си спомням вече, много време мина оттогава. Гордън намерил две кокошки да мътят пред задната му врата и ги прибрал за свои заедно с яйцата им. Една сутрин Лиам му отишъл на гости и забелязал кокошките. Той вдигнал олелия до небето, казал, че са негови, и си ги поискал заедно с яйцата.

— Гордън не бил ли изял вече яйцата?

— Да, но разумът няма нищо общо в тази история. — Рос се ухили и поклати глава. — Въпреки образованието си, Лиам е мъж като всички останали.

— Гордън върна ли му кокошките?

— Не. Отказа да ги върне. Тогавашният ни главатар Алек, бащата на Дарах, излязъл една нощ и взел по една кокошка от всеки от двамата. Заклал кокошките, накарал да ги изпекат и след това повика двамата при себе си и ги накарал да разпознаят коя на кого е. Те, разбира се, не можаха и разбраха, че повече не могат да го занимават с този проблем. Но оттогава не си говорят.

Джулия го зяпна с удивление.

— Но те изглежда се разбират добре.

— О, да. Няма нещо, което единият да не е готов да направи за другия. Но нали разбираш, става въпрос за принципа.

— Не, не разбирам.

Той сви рамене.

— Нито пък аз. Но те са си такива.

— Вие, момчета, сте удивителни…

В този миг Дарах се появи разгневен в градината. Джулия със закъснение осъзна, че беше нарушила поредното правило.

— Джулия Адисън! — изрева той от далечния край на градината.

Тя се изправи, избърса ръцете си и тръгна бавно към оградата.

— Какво търсиш тук? — попита я Дарах, когато тя се приближи достатъчно.

Джулия махна с ръка към растенията.

— Занимавам се с градинарство.

— Не съм ти дал разрешение да излизаш…

Тя вдигна ръка.

— Млъкни веднага. Не, ти наистина не си ми разрешавал да излизам навън. Но все пак ми повери готвенето и снабдяването с храна, нали?

Той я гледаше гневно, но не каза нищо.

— Точно така — отвърна тя вместо него. — Рос беше така любезен да ми покаже градината си. Мисля, че е прекрасна и ще ни дава прясна храна цяло лято. — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Така, ако наистина искаш да ви готвя храни, които да ви държат здрави и силни, тази градина трябва да процъфтява. Ти ще идваш ли да скубеш плевелите всеки ден?

— Разбира се, че не. Нямам време за това.

— И аз така си помислих. Но аз мога да го правя. Когато кухнята бъде приведена в по-добро състояние, ще имам повече време да работя тук. Рос е чудесен градинар. Той може да ми помага и да ме пази да не излетя със самолет от боб.

Тя усещаше, че на Дарах му се иска да спори, да наложи своето. Но той не можеше да направи това. Дарах погледна към Рос, а след това и към растенията, за които двамата вече се бяха погрижили. Той се намръщи и я посочи с пръст.

— Така да бъде. Но да не те хващам, че слагаш розови листенца в храната. Веднъж ги опитах в Единбург. Все едно, че ядях парфюма на някоя курва.

Той се обърна и се отдалечи ядосано.

Джулия се обърна към Рос с ококорени от учудване очи. Двамата избухнаха в смях. Ято птици в клоните на едно близко дърво се подплаши от шума и отлетя. Джулия млъкна и се огледа, като се ослушваше внимателно.

— Удивително е колко много различни птици мога да чуя тук — каза тя. — И насекоми. Дори и гласове, които отекват между хълмовете и клисурите. В града е твърде шумно, за да се чуе нещо, което не е до ухото ти.

Тя застина на мястото си и по тялото й премина студена тръпка. Вдигна ръка, за да спре Рос, когато той отвори уста, за да й отговори.

Джулия се ослуша много внимателно. След това сложи ръка над очите си и огледа ясносиньото небе над себе си.

— Не може да бъде — измърмори тя. — Няма начин. — Тя поклати глава. — Невъзможно е.

Рос я наблюдаваше със загрижено изражение. Тя вдигна ръце и сви рамене.

— Тук нямате никакво шумово натоварване — каза Джулия. — И почти никакво замърсяване на въздуха.

— Да — каза предпазливо той.

— Невероятно е какво може да се чуе на това място. И да се види. — Тя подуши въздуха. — И да се помирише. Досега не съм го забелязвала. Над вас дори не прелитат самолети. Сигурно сте извън трасетата на полетите.

— А-ха.

Но това беше невъзможно. Рано или късно все някой самолет или лесничейски хеликоптер трябваше да прелети над това място. Нещо. Все трябваше да има някакви следи от цивилизация. Нали?

Джулия се отпусна върху широкия дънер, който се намираше в единия край на градината. Въпреки че досега не си го беше признавала, тя се бе питала дали — може би, просто може би — не беше пропаднала някак си през някаква дупка в законите на физиката и наистина не се намираше петстотин години назад в миналото. Тук всичко изглеждаше твърде убедително, твърде диво, твърде младо, ако можеше да се изрази така. Дори в самия въздух имаше някаква девственост, сякаш миризмите на нейния двадесети век никога не бяха докосвали това място.

А и мъжете никога не бяха направили и най-малката грешка. Нито веднъж някой от тях не бе използвал съвременна дума или фраза, която да й подскаже, че се намираше в своето време. Нито веднъж някой от тях не бе променил ежедневните си навици или маниери. Всичко беше толкова убедително средновековно. Теорията й за клуб на запалени по историята мъже беше разбита на парчета. Тя започна да трепери.

Рос сложи ръка на рамото й.

— Джулия? Добре ли си?

Тя стисна ръце в скута си, за да им попречи да се разтресат.

— Да. Да. Нищо ми няма. — Тя погледна нагоре към него. В гърлото й беше заседнала буца. — Но мисля, че съм се изгубила.

Рос клекна до нея.

— Какво?

— Мястото ми не е тук. Аз съм от друг свят. От друго време. — Тя се изсмя. — Само дето там също не ми е мястото.

— Не те разбирам, момиче.

Джулия прехапа устни и потисна сълзите, които напираха в очите й.

— Няма значение — каза бързо тя.

Като я слушаше, Рос сигурно си мислеше, че е луда. Или вещица. Точно това не й трябваше в момента.

Джулия се усмихна.

— Нищо ми няма. Просто… просто си спомних нещо и това е всичко. Вече съм добре. Искаш ли да ми помогнеш да внесем тези продукти в кухнята?

Рос я изведе от градината. Джулия го последва предпазливо, сякаш току-що беше открила някаква истина, която щеше да остане с нея до края на дните й. Тя започна да приготвя храната за вечеря, като се благодареше за мълчаливия характер на Рос и за това, че той се държеше на разстояние.

Пътуване във времето. Тази мисъл се беше загнездила в едно от най-потайните ъгълчета на съзнанието й от доста време. Мисълта беше толкова невероятна, че Джулия не й беше обърнала никакво внимание.

И въпреки това най-невероятното обяснение беше най-смислено. Някак си тя беше успяла да влезе в „Зоната на здрача“ и сега се намираше в планинска Шотландия в края на петнадесети век. По средата на едно отдавна отминало време, сред някакъв древен клан. Тя беше пешка във вражда, която се бе водила векове преди нейното раждане. Беше сред мъже, които бяха станали на прах много преди първите пилигрими да тръгнат за Новия свят, преди появата на бейзбола и зъбния лак. Сега тя готвеше ябълков пай за една къща, пълна с призраци.

Джулия започна да се тресе отново. Сграбчи една чаша с ейл и седна на малкото трикрако столче, което се намираше близо до огнището. Отпи от силното питие, като стискаше чашата с двете си ръце, за да не разлее съдържанието й в скута си. В мозъка й изникваха въпрос след въпрос. Как се бе случило това? Можеше ли да се върне назад — дали пък не беше напред? — в своето време? Нямаше ли да се озове във време, различно от своето, и да продължи да се скита напред-назад през вековете?

И как щеше да каже това на Дарах?

Тя изстена тихо. Това беше твърде много. Дарах и хората му все още се страхуваха, че тя може да е вещица. Те все още бяха над петдесет процента убедени, че е шпионка. И Джулия беше уверена, че всички до един предполагаха, че може да е луда.

Тя потисна истеричния смях, който напираше в нея. Ако им кажеше какво смяташе, че се беше случило с нея, щеше да пропъди всичките им съмнения само за няколко минути. Те вероятно щяха да я замъкнат при някой свещеник, който да изгони злите духове от нея, и Джулия не беше съвсем сигурна дали можеше да ги вини за това.

Тя вдигна поглед и забеляза, че Рос бързо отмести очи встрани. „Стегни се, момиче.“ Колкото и убедена да беше, че това беше правилното обяснение, сега не му беше нито времето, нито мястото да изрази на глас заключенията си. Трябваше да изчака подходящия момент. И когато решеше да избяга, планът й трябваше да бъде дяволски добър.

Джулия отпи една голяма глътка от питието, за да си даде сили, и се върна при печката.

 

 

След два дни леърдите бяха особено весели на вечеря. Джулия им беше сготвила печено еленско, салата от пресни зеленчуци и ябълков пай. Тя изпитваше гордост от това колко хубава беше станала храната въпреки ограниченията на старата кухня.

Когато масата беше разтребена, в залата бе запален силен огън и мъжете започнаха да разказват на Джулия истории за битките, които бяха водили техните предци, както и за своите собствени премеждия по време на мир и война. С напредването на времето Аласдеър й разказа една история за призраците на някакво плачещо момиче и мъртвия й любовник, която накара косата на Джулия да настръхне. Тя потръпна от сладък страх и усети успокояващото присъствие на Дарах до себе си.

Но когато Дарах я придружи до стаята й, пожела й лека нощ и я заключи вътре, Джулия бе обзета от тъга. Тя не беше една от тях. И не беше по-близо до свободата си отколкото през първия ден, когато я бяха довели тук.

Опита се да не обръща внимание на тези свои мисли, докато се приготвяше да си легне. Но онова, което й бе вършило работа през всичките онези години след смъртта на майка й, изглежда, не й вършеше работа на това странно място. Джулия не можеше да се преструва, че не бе забелязала близостта между членовете на клана.

Камий, нейната мащеха, често й бе повтаряла, че е толкова преуспяла, защото още на девет години имала мисленето на възрастна и разчитала само на себе си. Това беше по времето, когато тя бе започнала да дава приеми за важни личности, малко след сватбата й с бащата на Джулия. Една вечер на Джулия също й бяха позволили да се появи на един такъв прием, след като беше преминала пълна проверка от Камий, която я бе пуснала с думите колко „добре е, че момичето поне е интелигентно“.

Джулия пропъди тези спомени, докато се пъхваше под завивките. Можеше да разчита само на себе си. Беше постигнала такива неща в живота си, за каквито Камий и богатите й приятели дори не можеха да мечтаят. И съвсем определено не беше една от онези глупачки, които обвиняваха възпитанието си за всичките си проблеми. Тя знаеше, че сама трябва да решава всички проблеми, които се изправеха пред нея.

И все пак никога не се беше изправяла пред проблем като Дарах Макструан и клана му. Освен това Джулия не смяташе, че може да бъде обвинявана за копнежа, който изпитваше, когато си помислеше, че може да бъде част от една група, в която всички бяха толкова близки.

Бе имала много връзки с мъже. Една от тях дори бе била сериозна за известно време. Но на Джулия й беше омръзнало и се беше преместила на друго място. По този начин започваха и свършваха всичките й връзки.

Тя си спомни гласа на Дарах, топлината от близостта му, миризмата на вълна и кожа, която се носеше от него, видът на високото му, мускулесто тяло. Съзнанието й й казваше да се овладее, но тялото й не се подчиняваше и тя усети как в нея се надига топла вълна на желание.

Дали тя искаше да принадлежи на Дарах, или само да се изкачи върху това огромно прекрасно тяло и да се потопи в кадифените дълбини на онзи плътен глас, който да й нашепва изпълнени с обич думи?

Джулия се обърна по корем и заудря отчаяно възглавницата. Такива мисли и сънища бяха много по-опасни отколкото мечовете на всички леърди, взети заедно. Сега, когато вече знаеше, че се намираше на неподходящо място и в неподходящо време, тя не можеше и нямаше да позволи на Дарах да я победи. Най-малкото пък по този начин. Не и по начин, който щеше да я залости в тези стоманени ръце или да я затвори под…

— Аааах!

Тя захапа възглавницата.

 

 

Огледалото отново се беше „събудило“. Джулия разбра това веднага щом се събуди в полунощ. В тъмнината тя забеляза огледалото, което осветяваше масата до леглото й с меката златиста светлина.

Джулия се опита да не му обръща внимание. Тя дори сложи възглавницата върху лицето си, за да се скрие от светлината.

Усилията й се оказаха напразни. Да се опитва да пренебрегва огледалото, беше все едно да се опитва да лети. Трябваше да разбере защо след всичките тези години огледалото на майка й внезапно беше започнало да й говори.

Джулия стана от леглото, отиде до вратата и се ослуша. Навън беше тихо. Тя неохотно се приближи до масата и взе огледалото.

Джулия се пъхна с въздишка в леглото и погледна в огледалото. Светлината се засили и изображението й беше заменено от лицето на жената, която вече бе виждала.

— Още ли си там? — долетя до слуха на Джулия трептящият напевен глас.

— Да. Тук съм. Ти къде си?

— Няма значение. Трябва да си тръгнеш незабавно.

— Защо?

— Грози те ужасна опасност. Не я ли усещаш?

— Откъде знаеш?

— Пази се от главатаря. Сърцето му е черно. Трябва да се махнеш оттам и никога повече да не се връщаш.

— Но как да го направя? — прошепна Джулия. Тя изстена. — Господи, не мога да повярвам, че си говоря с някакво огледало!

— Не се страхувай. Аз съм от плът и кръв като теб. Силата е в огледалото.

— Добре. Но как да си тръгна? Та аз дори не знам къде се намирам!

— Нямаш много време — каза жената. Гласът й ставаше все по-ясен. — Нещата трябва да тръгнат постарому.

— Искаш да кажеш… да се върна у дома? Ти не разби…

Вратата се отвори рязко. Джулия изпищя, когато Дарах прекоси стаята с две крачки и изтръгна огледалото от ръката й. Той го вдигна и замахна да го хвърли към стената.