Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror and The Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Корал Смит. Магическото огледало

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-170-168-X

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Джулия стоеше и гледаше с удивление. Пред входа на една пещера стояха група усмихнати, радостни жени и деца. Леърдите се хвърлиха в прегръдките на жените си, а децата им подскачаха весело около тях. Кучето обикаляше в кръг, лаеше гръмогласно и се спираше от време на време да близне радостно някого. Джулия се обърна към Дарах.

— Те стоят тук — обясни той. — Идваме да ги посетим веднъж месечно.

Най-сетне Джулия успя да си възвърне гласа.

— Това… това някакво религиозно правило ли е?

— Може и така да се каже. Ние сме задължени да се грижим за семействата си според божиите и природните закони.

Тя не можа да се въздържи да не се усмихне при вида на толкова много радост.

— Значи тук са се крили жените и децата от клана ви. Вече бях започнала да се чудя дали… — Тя улови острия поглед на Дарах. — Да, добре, няма значение. — Джулия плесна с ръце. — Това е прекрасно!

Една висока жена се измъкна от множеството и тръгна към тях. Тя се подпираше на бастун и въпреки че не можеше да се нарече стара, косата й беше посивяла.

Дарах тръгна към нея и я прегърна.

— Майко. Изглеждаш добре.

Майка му! Джулия забеляза, че Аласдеър не се беше присъединил към тълпата. Той също отиде да поздрави майка си. Джулия поглъщаше с поглед гледката на величествената жена, заобиколена от двамата си синове — единият рус, а другият чернокос. Но приликата беше очевидна. Освен това беше очевидно, че тази жена имаше над двамата воини власт каквато никой друг не можеше да има.

Жената тропна с бастуна си.

— А това кой е? — попита тя и посочи с пръст към Джулия. — Кого си ми довел? Още една монахиня за малкия ни манастир?

Дарах и Аласдеър се изчервиха при думите на майка си. Дарах даде знак на Джулия да пристъпи напред. На нея й се прииска да му се изплези за това, че се държеше с нея като със слугиня, но по някакъв начин жената до него я караше да се държи почтително, както правеха двамата й синове.

— Казвам се Джулия — каза тя и протегна ръка. — Джулия Адисън.

— Чужденка? — Жената се обърна намръщено към Дарах, без да поеме ръката на Джулия.

Джулия се почувства неудобно.

— Да.

— Откъде се появи тя? Със сигурност не е от Кинлох.

— Ние… не съм сигурен, майко.

Джулия се размърда тревожно. Те говореха за нея, сякаш тя не беше там.

— И си я довел тук?

— Не можех да я оставя сама в селото.

— Джулия живее при Дарах — вметна Аласдеър.

Дарах го изгледа гневно. Изражението на брат му беше невинно, но Джулия забеляза палавите пламъчета в погледа му.

— Така ли? — Възрастната жена махна с ръка на Джулия. — Приближи се, момиче. Искам да те видя по-добре.

Джулия я послуша. Е, когато се върнеше в Ню Йорк, щеше да има за какво да разказва.

— Хмм. Много си хубава, това е несъмнено. И имаш щедра уста. — Старицата огледа тялото на Джулия. — Бих казала, че ще успееш да износиш едно-две деца. Но защо, по дяволите, си обута в панталони? Не ти ли пречат да се движиш?

Джулия не се въздържа и се ухили.

— О, напротив. Дори са много удобни. Там, откъдето съм, мъжете и жените носят панталони.

— И къде е това?

— Напоследък живея в Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? Че какво е станало със стария Йорк?

Джулия се усмихна. Може би щеше да се научи да харесва тази жена въпреки надменното й държане.

— Съвсем нищо.

— Освен че е английски. Извини синовете ми за грубите им обноски, Джулия Адисън. Изглежда, че сама ще трябва да се представя на гостенката на сина си. Аз съм Майри Уркхарт Макструан.

Джулия едва успя да запази сериозното си изражение, докато жената й подаваше ръка. Дарах и Аласдеър изглеждаха като риби на сухо. Докато се ръкуваше с Майри Макструан, тя изпита силно възхищение от начина, по който тази жена можеше да накара двама толкова силни мъже да се страхуват от нея. Въпреки мечовете и мускулите си, в присъствието на майка си те се държаха като малки момчета.

— Е, Джулия Адисън, ще влезем ли вътре? Синовете ми, изглежда, имат намерение да оставят една стара жена да стои навън на студа.

Тя тръгна напред, като се облягаше на бастуна си. Джулия и двамата братя я последваха. Хората по пътя им се отдръпваха, за да дадат път на Майри, и Джулия чу много поздрави, измърморени от леърдите. Майри приемаше почитта им като кралица. Дарах може и да беше главатар на клана, но майка му беше сила, с която човек трябваше да се съобразява.

— Тя надминава дори Брус — прошепна Джулия на Дарах. — Каква невероятна жена!

— Мълчи — каза той. — Не я оставяй да те чуе. И без това трудно се живее с нея.

Джулия го погледна и забеляза обичта в очите му. Той се страхуваше от майка си, но я обичаше. Е, това не променяше нищо. Тя все още беше чужденка и скоро щеше да се върне в своя свят. Щеше да бъде голяма глупачка, ако започнеше да задълбочава отношенията си с тези хора още повече.

„Да бе — каза някакво гласче в ума й, — аз пък съм Мик Джагър.“

Останалите членове на клана също ги последваха в пещерата. Джулия забеляза, че пещерата беше огромна и висока. Няколко коридора водеха на различни страни. В средата имаше голямо огнище, над което се виждаше здрав железен шиш. Огънят вече беше запален и миризмата на печено месо й напомни, че не беше яла от сутринта. Жените се разделиха с трудност от мъжете си и отидоха до огъня да приготвят храната. Една грубо скована маса служеше за нарязване и смесване на продуктите, а децата държаха една бъчва постоянно пълна с вода, която носеха с кофи.

Джулия седна на един дънер, който беше замъкнат в помещението.

— Не мога да повярвам — измърмори тя. — Тук ли живеете? През цялото време?

Майри кимна.

— Да.

— Но защо? — Джулия закри уста с ръка. — Съжалявам. Това беше грубо.

— Не, не беше. Беше честно. Дарах не ти ли е казвал за нас?

Джулия поклати глава. Двете погледнаха към Дарах, който помагаше на хората си да внесат провизиите и прясното месо, които бяха донесли със себе си. Майри въздъхна.

— Типично за него. Синът ми носи целия свят на плещите си, дори когато това не му е работата. — Тя погледна към Джулия. — Несъмнено той е искал да те защити от Морстън, ако дойдат да ни търсят.

Джулия се загледа в ръцете си.

— Не мисля, че е така. Поне не това е основната причина. — Тя замълча и вдигна очи към Майри. — Дарах смята, че съм шпионка на Морстън. Или това, или че съм вещица. Имам чувството, че все още не е решил кое от двете съм.

— А ти вещица ли си?

— Не.

— От замъка Морстън ли си?

— Дори не знам къде се намира той.

— Няма да търпя лъжкиня тук — каза сурово Майри. — Готова ли си да заложиш живота си, за да потвърдиш думите си?

— Да, но това няма да промени мнението на Дарах. Той изобщо не ме слуша какво му говоря.

— А-ха. Такъв е, нали? Не иска сам да те пусне да си вървиш? Чудя се от кое ли се страхува повече — да загуби гордостта си или да загуби момичето си?

— Уверена съм, че е гордостта.

— Не бъди толкова сигурна. Загубата на Исобел беше удар, който му дойде изневиделица.

— Исобел? Мислех, че тя е сестра на Гордън.

— Да, така е. И беше обещана на Дарах. И това ли не ти е казал? О, това момче си държи езика стиснат по-здраво, отколкото лихвар кесията си.

— Обещана? Искаш да кажеш, че е трябвало да се ожени за нея, така ли?

— Да. Оставаха само два дни до сватбата.

— Морстън са я убили — каза Джулия с треперещ глас.

— Да. Появиха се през нощта, убиха пазача и я откраднаха от къщата докато всички спяхме. Търсихме я дълго, но не знаехме къде са я отвели. Онова мръсно прасе Крейгън я беше отвлякъл. Когато Дарах и останалите отидоха в замъка Морстън да искат тя да бъде освободена, един слуга излязъл да ги посрещне, носейки тялото на горкото момиче. По тялото й имаше следи от магии. Дарах щеше да полудее от мъка.

— Това е ужасно — каза Джулия. — Нищо чудно, че ги мрази толкова силно.

— Враждата между нашите два клана е по много причини и е започнала преди много години, но при Дарах и Крейгън пламъците на омразата, изглежда, станаха много по-горещи и по-лични. И двамата бяха възпитани в Единбург с момчетата на графа. Надявах се, че по време на престоя им в дома му ще станат приятели, но там се е случило нещо, което ги кара да се хващат за гушите всеки път, когато се срещнат. А когато Крейгън стана главатар, първото нещо, което направи, преди баща му още да беше погребан, бе да подпали горите по западната ни граница. Съпругът ми и брат му бяха на лов там. Тъй като нямало къде да отидат, за да се спасят от пожара, те навлезли в земите на Морстън. Били убити веднага щом ги забелязали. След това се случи и нещастието с Исобел. На всичко отгоре те постоянно се опитват да ни отнемат земите. Съмнявам се дали някога ще се сложи край на всичко това.

— Това е като гангстерска война. — Джулия се стресна, когато осъзна какво беше казала. Тя знаеше от личен опит какъв край можеше да има една такава война. Самата тя беше принудена да се укрива, за да избяга от хора, които създаваха такива проблеми. И като беше избягала, бе позволила на Монти Джилет и хората му да продължат да тероризират хората и да убиват безнаказано. Тази мисъл тревожеше съвестта й.

Джулия си спомни, че не беше сама. Тя протегна ръка и докосна ръката на Майри.

— Сигурно е било ужасно. Мога само да си представям какво означава да загубиш съпруга си.

— Така беше. Въпреки че винаги съм се страхувала, че краят му ще дойде по този начин, никога не бях изричала това на глас, докато не видях трупа му.

— Значи бащата на Найал също е бил убит тогава? И сестрата на Гордън. Годеницата на Дарах. Нищо чудно, че иска да ви държи тук.

Някой извика, че вечерята е готова. Джулия искаше да бъде полезна с нещо, извини се на Майри и отиде при жените, които разсипваха супата в съдовете.

— Мирише чудесно — каза тя и се наведе над котела. — Мога ли да ви помогна?

Една дребна, но здрава жена й се усмихна срамежливо.

— Сигурна ли си, че искаш да помогнеш? Нали си момичето на главатаря?

— Кой, аз ли? — Джулия премигна изненадано. — Не. Аз съм просто Джулия.

— Казвам се Роуз. Това там е моят Найал.

— О! Радвам се да се запозная с теб. Найал е много добър човек.

— Така е, въпреки че не е при мен постоянно, ако разбираш какво искам да ти кажа. — Роуз се ухили и потупа корема си, които изпъкваше под роклята й. — Той е толкова уверен, че ще му родя момче, че вече му е избрал първия кон. Как ли ще се почувства, ако се окаже, че е момиче?

— Ще подивее от радост — отвърна Джулия. — А според мен вие двете с бебето трябва да си починете малко. Ти седни, а аз ще разсипвам супата.

— Ако си сигурна, че…

— Сигурна съм. — Джулия взе големия дървен черпак от ръката на Роуз и започна да сипва супа в различните дървени купи, които бяха натрупани до огъня. Тя хвърли един поглед към Роуз и забеляза, че другата жена се е втренчила в панталоните й.

Роуз се изчерви и отмести поглед.

— Знам — разсмя се Джулия. — Моите панталони. Сигурно ви изглеждам доста странна, особено след като дори мъжете ви не носят панталони.

— Те изглеждат… те са… — Роуз млъкна и се изчерви още по-силно.

— Шокиращо? — попита Джулия и повдигна вежди.

— Ами, да! — Роуз сниши гласа си. — Джулия, виждат се и най-малките очертания на краката ти!

— Знам. И знаеш ли какво още? — Тя се наведе съзаклятнически към нея. — При това са адски удобни!

— Джулия! — Роуз покри устата си с длан. В погледа й се четяха шок и вълнение. — Какво мисли твоят Дарах за това?

Джулия изпита странна тръпка на удоволствие, когато другата жена каза „твоят Дарах“, но тя поклати глава.

— Дарах не е мой — каза, докато подаваше две пълни купи на някаква жена, която ги отнесе на мъжете около огъня.

— Не е ли?

— Не е. — Тя се усмихна на Роуз. — Това е дълга история.

— О!

Джулия погледна другата жена, която седеше на мястото си и я гледаше с неприкрито любопитство.

— Каква беше Исобел? — Колкото и да не й се искаше да зададе този въпрос, не можеше да се въздържи.

— Исобел. О, тя беше невероятна. Най-сладкото момиче, което някога съм срещала. — Тя въздъхна и погали корема си. — О, денят, в който Дарах я върна в селото, беше ужасен. Той се заключи в стаята си и едва успяхме да го убедим да дойде на погребението.

— Сигурно е било ужасно да загуби бъдещата си съпруга. — Джулия изпитваше смес от болка и ревност въпреки всичките си усилия да ги замени със съчувствие.

— Да. Всички обичаха Исобел.

Джулия се обърна към котела, за да прикрие чувствата си. Значи Дарах не само че е бил сгоден, но и годеницата му бе била най-сладкото момиче на света. Нямаше начин някой да каже подобно нещо за Джулия. Нищо чудно, че Дарах я държеше на разстояние. Нищо чудно, че всеки път, когато тя се доближеше до него, той се ядосваше.

— Аласдеър изглежда в добра форма — отбеляза Роуз.

Джулия погледна към Аласдеър. Той стоеше прав и говореше с Томи, който бе обвил ръка около кръста на едно хубаво младо момиче.

— Да, но той винаги изглежда добре — каза усмихнато тя.

— Момичето му е късметлийка, че е успяла да го привлече.

— Момичето му? Аласдеър си има момиче?

— Ами, да. Дарах ми каза, че бил сгоден.

Роуз изглеждаше озадачена.

— Чудя се кога ли се е случило това? Дарах винаги натяква на брат си, че трябва да си намери жена, но нали го знаеш какъв е скитник Аласдеър. Той твърди, че една не му стигала; било му скучно.

— Искаш да кажеш, че не е сгоден за никоя?

— Поне аз не знам за такова нещо. Би трябвало да знаеш по-добре от мен, щом като живееш с тях в селото.

— Хмм. — Джулия почука с черпака по котела. Още една тайна на клана Макструан. Защо Дарах й бе казал, че Аласдеър е сгоден, след като той не беше и нямаше намерение да се сгодява?

— Виждам, че майка му те вика — каза Роуз и кимна към Майри. — По-добре върви.

— Тя е удивителна, нали? — Джулия подаде черпака на Роуз.

— Нямаш представа каква е! Върви. Ако не го направиш, тя ще започне да тропа с бастуна си и да вика.

Джулия отиде до Майри.

— Джулия Адисън, искам да седнеш до мен и да ми разкажеш повече за себе си. — Тя я огледа от главата до петите. — Но първо искам да съблечеш тези смешни дрехи. Върви с Жанин и тя ще ти намери подходяща рокля.

— Но аз…

— Отказваш ли? — В гласа на Майри се долавяше стоманена нотка.

— Не, но аз…

— Много добре. Жанин, отведи я при нещата ми. На дъното на раклата си имам нещо, което ще й стане.

Майри им даде знак да вървят. Джулия тръгна след момичето, като се питаше какво ли щеше да бъде следващото нещо, което Майри щеше да поиска от нея. Тя реши, че не иска да мисли за това.

Малко по-късно се върна и седна до Майри, облечена в рокля от мека сива вълна с тънка подплата. Ръбът й се влачеше, но Жанин настоя, че това не било проблем. Джулия нави маншетите на ръкавите.

— Как изглеждам? — попита усмихнато тя.

— Не се перчи, момиче. Изглеждаш прилично, а аз исках само това. Седни, нахрани се и ми разкажи за този твой Йорк.

Джулия се подчини. Храната беше вкусна, виното — сладко и хладно, компанията — удивителна. На втората чаша вино тя се опита да разкаже на Майри за Ню Йорк.

— Казваш, че всички сгради там са толкова високи, че трябва да извиеш врат, ако искаш да видиш покривите им? — Майри я погледна укорително. — Била съм в Единбург и в Абърдийн, момиче. И съм чувала разказите на много хора, които са били в Лондон. Не съществуват сгради високи колкото планини, ако се изключат някои замъци. Не преувеличаваш ли малко?

Джулия сви рамене.

— Не бих те излъгала.

— Така ли?

— Да.

— Тогава защо се преструваш, че моят Дарах не те интересува?

Джулия се задави с виното си.

— Какво?

— О, чу ме много добре, момиче. Защо избягваш да говориш за него? Толкова се стараеш да не поглеждаш към него, че вратът ти сигурно се е схванал.

— Но аз…

— О, да. Ти твърдиш, че си му само затворничка. Но аз мисля, че и това не е истина.

Джулия поклати глава.

— Интересувам се от него. Донякъде. Но той не се интересува от мен. Според него аз съм негов враг. А когато не мисли, че съм Морстън, ме смята за вещица. А когато не ме мисли за вещица…

— Да?

— Когато не ме мисли за вещица, си мисли за Исобел, предполагам, както и че не мога да се сравнявам с нея.

— Той ли ти каза това?

— Не с толкова много думи. Но…

— Тогава защо мислиш, че синът ми не е влюбен в теб?

Джулия се втренчи в нея с отворена уста. Майри сякаш се забавляваше, но Джулия реши, че възрастната жена й говори напълно сериозно.

— Ще те оставя да помислиш над това. — Майри тропна силно с бастуна си и шумът в пещерата поутихна малко. — Мисля, че е време за музика. Рос Макструан, хващай се за гайдата.

Рос се втурна да намери гайдата си. Приятелката на Томи, за която Джулия беше научила, че се казва Лара, донесе един голям тъпан. Лиам измъкна някакъв стар струнен инструмент, който приличаше на Джулия на нещо средно между флейта и китара. Не след дълго Дуган също се присъедини към тях. Танцови мелодии, маршове, балади, тъжни и весели песни — те свиреха всичко. Дори Найал се отпусна и запя някаква закачлива песничка за момиче, което отишло за риба, и беше възнаграден с игриво подръпване на ушите от Роуз.

Джулия седеше и оглеждаше лицата на хората, които седяха край огъня. Найал и Роуз, Томи, хванал ръката на срамежливата Лара, Брус, ухилен на всички, Майри, с нейната царствена осанка и бастуна. Голямо Куче се беше проснало до входа на пещерата и се ослушваше за възможна опасност. Скоро децата бяха сложени да си легнат в помещенията, които се намираха зад голямата зала в пещерата, а възрастните продължиха да се веселят докато довършваха вечерята си.

Такива прекрасни, весели, обичащи хора. Хора, които бяха свързани помежду си по кръвна линия — като Томи, Аласдеър и Рос — или от верността си към името и честта на Макструан. Рос й бе казал веднъж, че кланът означава деца и на нея й се струваше, че всички те бяха деца и родители едновременно и се грижеха взаимно един за друг. Тях ги свързваше принадлежността им към клана. Имаше ли нещо подобно в нейния свят? Ако имаше, тя не знаеше какво бе то.

Джулия въздъхна и се усмихна. Да, загадката на жените от клана беше разрешена най-сетне. Тя погледна над огъня и видя Роуз да й се усмихва. Джулия отвърна на усмивката й, но не можа да не се зачуди как тези жени успяваха да издържат да стоят скрити в планините и никога да не се връщат в домовете си в равнината. Тя щеше да откачи само за един ден, ако трябваше да прекара живота си на това място.

— Искаш ли още вино? — попита я Дарах, докато се настаняваше до нея. Джулия го виждаше за първи път, откакто бяха пристигнали.

Тя му подаде чашата си.

— Да, моля. Много е хубаво.

— Мед и ябълков сок — каза той, докато пълнеше чашата й. — Майка ми прави по няколко бъчви всяка година. Това е последното, докато не узреят ябълките през есента. — Дарах огледа хората край огъня и се усмихна доволно. — Какво мислиш за останалите ми хора?

— Мисля, че са прекрасни — отвърна искрено Джулия. — Ти си голям късметлия.

— Така е. — Той се ухили. — Какво ти каза майка ми? Видях ви как заговорничехте.

— Хмм. Не знам дали да ти кажа. Може да се ядосаш.

— Не се съмнявам в това — отвърна провлачено той. — Вие двете сте ми причинили повече мъки, отколкото всичките ми мъже, взети заедно.

Джулия го сръга игриво.

— Ах, горкият Дарах! — каза подигравателно тя. — Колко страда!

Той се приближи към нея и я заговори тихо с онзи плътен, дълбок глас, който я караше да се разтапя.

— Аз наистина страдам, Джулия.

— Така ли? — Тя се загледа в него над ръба на чашата си, като не смееше да мисли какво се криеше зад интимния му тон.

— Страдам от… липса на покой! — Той се разсмя, когато забеляза изненадата й, след което продължи да й говори със същия кадифен глас: — Ти можеш да ми помогнеш да го намеря, малка Джулия.