Корал Смит
Магическото огледало (20)

Глава двадесета

Следващият ден щеше да остане в спомените на Джулия като най-прекрасният в живота й. Всички мисли за пътуване във времето и раздяла бяха забравени. Двамата с Дарах се събудиха късно и започнаха лениво да търсят дрехите си наоколо. Те се измиха в потока и Джулия подскочи от изненада, защото Дарах се престори, че водата е топла. Когато се изсушиха и облякоха, той я хвана за ръка и я поведе между дърветата, през потоците, към отвесни скали, които се спускаха в долини, за да й покаже дивата красота на земите си.

Те не говореха много, но усещаха онова, което ставаше между тях. Един поглед, едно докосване, нещо толкова просто като това, че щяха да прекарат целия ден заедно, без да бъдат смущавани от други хора или от задължения, беше достатъчно. Те често спираха, за да се целунат или прегърнат, и към пладне потърсиха хладината на една малка пещера, където продължиха да се забавляват както през изминалата нощ.

Двамата се нахраниха с диви плодове, въпреки че никой от тях не искаше друга храна, освен любовта им. Джулия не сваляше очи от лицето на Дарах, което бе свикнала да вижда толкова напрегнато и което сега изглеждаше толкова спокойно, че й се струваше почти момчешко.

— Имахме нужда от ваканция — каза тя на висок глас, докато се облягаше на гърдите на Дарах, докато седяха на една скала над малка долина.

— Ваканция?

— Да. Нали разбираш, време, през което да се откъснем от всичко.

Той обмисли това и кимна.

Джулия изви глава и го погледна.

— Оп-па, може би не трябваше да ти напомням за това.

— Не, няма нищо. Просто се изненадах. Не смятах, че мога да забравя за грижите си. Но го направих. С теб, сладка Джулия.

— Трябва да правиш това по-често. Страхувам се, че стресът ще те съсипе.

— Стресът?

— Да. Напрежението от това, че си главатарят, че всички леърди търсят мнението ти по всички въпроси. Кланът Морстън. Аласдеър. Аз. — При последната дума тя се ухили.

Дарах се усмихна.

— Така е. Но не мисля, че искам да оставам далеч от теб, момиче. Ако ще ходя някъде, ти идваш с мен.

— Радвам се, че мислиш така — прошепна тя и облегна глава на рамото му. — Но не забравяй, че от многото работа без удоволствия се затъпява.

— Вече съм ти казвал, че не съм хлапе — изръмжа шеговито той.

Джулия го погледна усмихнато.

— Да, знам това. Знаех го още тогава, а сега го разбрах още по-добре.

Дарах обви ръка около нея и двамата продължиха да наблюдават сенките, които преминаващите облаци хвърляха в долината.

 

 

Аласдеър вървеше безцелно по склона от срещуположната страна на селото. Той не бе мигнал цяла нощ и се бе оставил краката да го отведат колкото можеха по-далеч, без да се изгуби в тъмнината на гората. Сега беше пладне и слънцето хвърляше дебели, златисти ивици светлина между дърветата. Аласдеър обаче не забелязваше красотата около себе си, нито чуваше песните на птиците над главата си.

Първоначално, след като беше видял Дарах и Джулия да се прегръщат под светлината на звездите, той беше побеснял. Но бе осъзнал, че причината за това беше завист, а не ревност. Той знаеше, че ако се беше влюбил в Джулия, досега щеше да й е признал това. И че ако това беше така, спокойно щеше да отиде и да откъсне главата на брат си с голи ръце, ако ги видеше заедно.

Онова, което Аласдеър искаше, беше нещото, което усещаше, че те двамата споделят — страст, която ги караше да се оживяват, когато бяха един до друг и която ги разгорещяваше толкова много, че търсеха начин да я изразят чрез спор или прегръдка. Това не беше обикновена похот, тъй като Аласдеър знаеше колко лесно можеше да бъде задоволена и колко бързо да бъде забравена тя. Това беше нещо различно. Нещо, което не можеше да бъде пренебрегвано и което растеше, вместо да намалява, когато бъдеше изразено.

— Ама че скитащ философ си станал — измърмори той, докато се изкачваше по склона на тясната клисура близо до границата на владенията на клана с тези на Морстън. — Влюбен в идеята за любовта.

— Че какво лошо има в това?

Ножът му изхвърча светкавично от ножницата. Той огледа поляната, на която се намираше, търсейки човека, който го бе заговорил.

— Излез и се покажи — извика той.

Намираше се буквално на един хвърлей разстояние от земите на Морстън. Старият кръг от камъни наблизо показваше границата между двата клана. Дали не беше се натъкнал на засада?

Отляво се чу шумолене на листа и Аласдеър се обърна рязко натам.

— Тук съм. — Някой го потупа по дясното рамо и той едва не подскочи.

Аласдеър реагира, без да мисли. Той сграбчи косата на натрапника и се приготви да раздели тялото от душата му.

Устата му увисна отворена и той за малко щеше да изпусне ножа си от изненада, когато видя кой беше противникът му. Не беше някой закоравял убиец от клана Морстън или ловец.

Беше момиче.

Бездънни кафяви очи отвърнаха с удивление на втренчения му поглед. Аласдеър се отдръпна, без да пуска златисточервената й плитка. Той я огледа внимателно от главата до петите, без дори да си помисли, че може да я обиди с това.

Тя сякаш беше излязла от приказка. Златистокафявите й очи го гледаха без страх, само с учудване. Тя с нищо не показваше, че се бои от него. Зеленото й наметало и медночервената й рокля я правеха да изглежда като част от гората — дива, вечно млада и същевременно древна, изпълнена със загадъчен живот и тайните на природата. Цъфтяща. Красива. Магическа.

— Истинска ли си? — успя да промълви той най-накрая.

Момичето кимна, без да сваля очи от неговите.

— Коя си?

— Казвам се Селандин. Селандин Талкот.

 

 

Слънцето беше започнало да залязва, когато Дарах и Джулия се върнаха в пещерата. Кланът беше прекарал деня както те двамата, ако се съдеше по доволните усмивки и интимните докосвания, които си разменяха двойките. Децата вече се бяха нахранили и бяха сложени да спят. Леърдите се събраха около огъня и зачакаха какво ще им каже Дарах.

— Е — каза Найал, като се люлееше на пети и едва успяваше да прикрие усмивката си.

— Е? — попита Дарах.

— Вярвам, че си прекарал приятно нощта?

Дарах го изгледа безизразно.

— Да не си се загрижил за здравето ми?

Брус го потупа по рамото.

— Разбира се, че сме загрижени, момче. Не се случва всеки ден главатарят ни да си намери момиче. — Той сви посивелите си вежди. — Нали си се държал добре с нашата малка Джулия?

Джулия се изчерви от главата до петите при думите на стареца. Тя изчака да чуе отговора на Дарах.

— Мисля, че трябва да обсъдим какво ще правим — беше единственото, което той каза. След това се огледа. — Къде е Аласдеър?

— Днес не сме го виждали. Изглежда, че не е спал тук. — Найал се ухили отново. — Не че сме били много наблюдателни снощи.

— Аз го видях снощи — каза Томи.

— Кога?

— Когато излязох да се облекча. Връщаше се от поляната при боровата горичка. Изглеждаше като мечка с трън в петата.

— От поляната?

Джулия срещна погледа на Дарах над главите на мъжете. И двамата знаеха какво беше видял Аласдеър, ако бе ходил в боровата горичка миналата нощ. Сърцето й се сви заради мъжа, когото започваше да обиква като свой брат. Дали подозренията на Дарах по отношение на Аласдеър не бяха основателни? Дали Аласдеър изпитваше към нея нещо повече от братска обич?

Доброто й настроение от прекараните насаме с Дарах часове се изпари, когато забеляза мрачния му поглед. Ето че се изправяше пред нов проблем. Ако тя станеше причина Дарах да изгуби единствения си брат, какво ли щеше да се случи с любовта им, която бяха открили толкова наскоро? Дарах насочи вниманието си към хората си.

— Сигурно е тръгнал миналата нощ. Но вече трябваше да се е върнал. Найал, ти отведи останалите обратно в селото. Може да се е върнал там, но във всичко това има нещо, което не ми харесва. Рос, Томи, Дуган, вие елате с мен.

Мъжете отидоха да се приготвят. Джулия отиде до Дарах и го улови за ръката.

— Мислиш ли, че ни е видял? — попита го тихо тя.

— Да. — Той издърпа бавно ръката си. — Трябва да го намеря.

Тя подръпна поличката му, за да го задържи.

— Нали знаеш, че аз…

— Че ти какво? — Погледът му потърси нейния.

— Че не изпитвам… същото… към него.

Дарах изглеждаше някак разочарован.

— Да. Вярвам ти, Джулия. — Той я целуна бързо. — Да слушаш Найал, твърдоглаво момиче. Ще се видим у дома. — Той тръгна да се отдалечава.

— Аз няма да тръгна с Найал.

Дарах се спря и се върна при нея.

— Какво каза?

— Казах, че няма да тръгна с Найал и останалите. Оставам тук.

Дарах присви очи.

— Не започвай отново с това.

— О, напротив. Аз съм жена. Мястото ми не е в селото при теб и мъжете.

Той наведе глава и изстена.

— За бога, Джулия, ти ще ме умориш. — Дарах вдигна очи и сложи ръце на раменете й. — Имаме нужда от теб в селото. Кой ще се грижи за леърдите, ако се разболеят? Кой ще ни готви, за да не се изтровим с храната?

Тя се вцепени.

— Това ли съм аз? Медицинска сестра и готвачка? Е, обзалагам се, че всяка една от жените тук може да готви и да се грижи за вас по-добре от мен. Защо не вземеш някоя от тях?

— Не искам някоя от тях!

Хората в пещерата обърнаха глави към тях. Дарах се огледа с неудобство. Той сниши гласа си.

— Не искам някоя от тях — повтори той. — Пък и ако останеш тук, няма да мога да те наглеждам.

— Ти… аз… ти…! — От гняв Джулия не можеше да каже нищо. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че не можеш да ме наглеждаш?

Той сложи пръст на устните й.

— Мълчи, жено. Чуй ме. Исках само да кажа, че…

— Искаше да кажеш само, че след всичко, след снощи, след днес, ти все още ми нямаш доверие! Все още мислиш, че съм една от твоите проклети Морстън, нали?

— Джулия, не е така…

— Върви по дяволите, Дарах Макструан — изсъска тя. — Проклет да си за вечни времена!

Тя се обърна рязко и тръгна към отдалечените коридори в задната част на пещерата.

— Дарах! — чу Джулия да вика някой зад гърба й. — Трябва да тръгнем, преди да се е стъмнило.

Тя продължи да върви напред, докато не намери една тиха ниша. Там се отпусна на земята и се разплака.

 

 

Майри излезе да се сбогува със сина си. Тя се облегна на бастуна си и се вгледа развеселена в намръщеното му лице.

— Значи и ти най-после отстъпи — каза тя през смях. Дарах се намръщи още повече. — Намерил си си майстора. Да видим дали ще намериш за нея постоянно място в препълненото си сърце.

Дарах погледна майка си и в очите му внезапно се появиха тревога и объркване.

— Не знам дали имам смелост за това — каза той.

— Заради собственото си сърце ли? — попита Майри. — Или заради нея?

— Заради нея, разбира се. — Той поклати глава. — Не, излъгах те. Страхувам се от нея, майко. Страх ме е, че може да реши, че не съм достоен за нея. Страх ме е, че може да си тръгне и да ме изостави. — Той отмести поглед към хълмовете. — Но се страхувам и за нея. Ако нещо се случи с нея…

Майри кимна.

— Знам. Знам колко ти е трудно да не мислиш за Исобел. Но това вече е минало, сине. Вземи я за бъдещето! Ожени се за нея, преди да е предпочела стария Брус, глупако. Родете си деца! Или първо си родете деца, а след това се оженете, на мен ми е безразлично — стига да го направите скоро.

— Ти се една дяволска старица — каза нежно Дарах, докато я прегръщаше.

— Да. А твоята Джулия е млада. Направи я дяволски щастлива, сине. Ти вече накара светлината да изпълни погледа й. Вече е време да изпълни и сърцето, и стомаха й.

— О, какво щях да правя, ако всичките ми роднини не ми даваха постоянно съвети? — попита Дарах небето. — Иска ми се да опитам поне веднъж.

Майри го отблъсна и го плесна по рамото.

— Махай се оттук. Намери глупавия си брат. След това си остани у дома достатъчно дълго, за да запалиш общия огън.

— Тъй рече вещицата на Макструан — каза ухилен Дарах и се метна на седлото си.

— И ще бъде най-добре да не забравяш това — каза Майри и му се ухили в отговор.

 

 

Найал скоро се изправи пред нея и й се усмихна извинително.

— Трябва да тръгваме, Джулия — каза той. — Скоро ще се стъмни.

— Казах на Дарах, че смятам да остана тук с жените и децата.

Той кимна.

— Чух те. Но той ми даде заповед. Трябва да те заведа в селото, независимо дали искаш или не.

— Само се опитай, приятел.

— Джулия. — Той приклекна и я погледна в очите. — Той е главатарят. Ако не се подчиня, той има право да ме изхвърли от клана. Или да направи нещо по-лошо. Нали не искаш това да се случи?

— Найал, не се опитвай да ме накараш да си променя решението, като ме караш да се почувствам виновна. Ти си най-близкият му приятел. Той те обича и има нужда от теб. Никога няма да те изхвърли от клана.

Найал изсумтя и потърка брадичката си, докато обмисляше думите й. Тя го гледаше право в очите и чакаше какво ще опита той сега. Джулия знаеше, че ако той поискаше, наистина можеше да я замъкне, вързана и със запушена уста, до селото. Но тя беше готова да се обзаложи, че Найал щеше да прибегне до това само когато изчерпеше всички останали средства. Междувременно може би щеше да й се удаде да го разубеди. Тя не мислеше, че щеше да изтърпи унижението да се върне в селото, докато все още беше сърдита на Дарах.

— Джулия, момиче! — започна умолително той.

— Какво става тук? — Майри се появи в коридора. — Джулия? Защо не се приготвяш за тръгване с останалите?

Джулия се изправи.

— Искам да остана тук, Майри.

— Не ставай глупава, момиче — възрази майката на Дарах и тупна силно с бастуна си. — Защо ще искаш да стоиш тук с няколко стари жени и плачещи деца? Мястото ти е долу.

— Мястото ми ли? — побесня Джулия. За коя се мислеше тази жена? За кралицата ли?

— Да. Ти отиде при Дарах. Отиде в селото му. Не дойде при нас в планината. Моят син има нужда от теб.

— Той имал нужда от мен! Ами аз?

Майри се втренчи недоверчиво в нея.

— Не ме ли чу? Ти отиде при Дарах. Онова, от което имаш нужда, е при него.

— Той е най-смешният, високомерен, надут…

— Тишина! — Майри тропна отново с бастуна си.

За миг Джулия си помисли, че старицата всъщност нямаше нужда да се подпира на бастуна, а го използваше само да плаши хората. Тя се втренчи предизвикателно в Майри.

— Не е нужно да ме гледаш така, момиче. Научила съм тези номера от майка си. Не ти казвам, че трябва да слезеш долу и да му бъдеш робиня. Ти си жена, а в тези планини това има много по-голямо значение, отколкото са те научили изнежените ти английски родители. — Високомерното й поведение се смекчи малко. — Готова ли си да признаеш, че обичаш сина ми?

На Джулия й се искаше да отрече това. Тя не бе казала това на Дарах, но ако не беше любов, какво беше всичко, което беше преживяла през последното денонощие? Тя кимна.

— Добре. Знаех, че не си глупачка. А ще признаеш ли също, че ако останеш тук, с нас, в продължение на седмици, направо ще подивееш?

— Да — отвърна неохотно тя.

— А ще признаеш ли, че имаш да научиш много неща? Неща, които не могат да бъдат научени, докато се криеш из хълмовете?

Джулия се втренчи в нея.

— Ти откъде…

— Не съм толкова глупава, колкото можеш да си помислиш, въпреки че живея из тези скали. Все още мога да позная човек, който търси познание. Ти си станала част от една загадка и полудяваш от това, че няма да можеш да я разрешиш. Затова мисля, че трябва да спреш да се самосъжаляваш. Не ти прилича. Върви долу с мъжете. Открий тайната, която сърцето ти копнее да научи.

Джулия отпусна рамене.

— Ти ми дойде твърде много — каза усмихнато тя. — Иска ми се да можеше и ти да дойдеш с мен.

— Синът ми ме нарече дяволска жена. — Майри се разсмя и даде знак на всички да се отдръпнат в задната част на коридора. — И беше прав, момиче.

Джулия импулсивно се приближи до нея и я целуна по бузата.

— Ще се видим скоро — каза тя. — Само се опитай да ме спреш.

Майри се разсмя високо.

— Може да ме видиш по-скоро, отколкото си мислиш — каза тя, като поклащаше пръст. — Затова се погрижи домът ти да бъде в ред.

Найал хвана Джулия под ръка и я изведе навън, където мъжете вече се бяха събрали, готови за път. Когато Джулия скочи на седлото, Роуз се приближи и й подаде един малък вързоп.

— От моите сладкиши — каза задъхано тя. — Ти каза, че ти харесват.

— Благодаря ти, Роуз. — Тя се наведе и прегърна другата жена. — Пази се. Ще се видим скоро.

— Дано да е така.

Джулия подкара коня си мълчаливо, като си мислеше за всички събития от последните два дни. Когато стигнаха в селото, тя слезе от коня и влезе в къщата. Беше твърде уморена, за да успее да направи нещо друго, освен да се хвърли в леглото си. Кучето хъркаше до огнището, а котката се беше сгушила до него.

 

 

Едана си тананикаше отново.

Крейгън Морстън отдръпна ухото си от ключалката на вратата й и се отдалечи намръщен по коридора. Той влезе в стаята си и затвори вратата.

От вещицата имаше повече неприятности, отколкото полза. Той си наля малко вино. В началото тя му бе свършила добра работа, когато двамата се бяха върнали заедно от Единбург и той беше станал главатар на клана си. Магиите й бяха разболели или пропъдили всичките му противници в клана. Тя беше успяла дори да уплаши Макструан и да ги накара да си мълчат, като беше провалила сватбата на главатаря им.

Той направи гримаса, когато си спомни за това. Едана беше правила някакво заклинание над момичето, когато един от хората беше нахълтал пиян в стаята й и я беше убил, защото тя бе започнала да пищи. Едана бе искала тъмните сили да получат момичето, преди да го върне на Дарах. Пияният мъж бе издъхнал в ужасни мъки след едно от заклинанията й.

А той, главатарят на клана Морстън, се бе отказал от надеждите да получи още от земите на Макструан като откуп за момичето. Крейгън се доближи до прозореца, който гледаше към границата между неговите земи и тези на Макструан. Всъщност, резултатът не се беше оказал чак толкова лош. Онова горделиво момченце Дарах бе получило един хубав урок и беше наранено също толкова, колкото и Крейгън преди толкова много години в Единбург. Дарах беше откраднал единствената жена, която Крейгън някога беше обичал. Тя беше погледнала само веднъж онзи висок мръсник и бе напуснала Крейгън преди той да успее да мигне. А най-лошото беше, че Дарах изобщо не се беше интересувал от красивата Каролин. Той се бе забавлявал известно време с нея, след което я бе изоставил заради друга.

Каролин се бе върнала в дома си в Глазгоу с разбито сърце и бе отказала да остане при Крейгън дори след всичко това. Той бе понесъл удара, но се беше заклел, че целият клан Макструан ще плати за загубата му.

Когато Едана му бе казала, че в хълмовете, които бяха собственост на Макструан, се криеха богати рудни залежи, решителността му се беше удвоила. Съвсем подходящо възмездие беше той да получи съкровището на Дарах така, както той беше откраднал съкровището на Крейгън. А Дарах и парцаливият му клан щяха да загубят половината от богатството си.

Той огледа стаята, която беше обзавел с всичко, което бе намерил и което бе създало въображението му в пристрастеността му към лукса. Споменът за Каролин караше богато обзаведената стая да му се струва по-празна от килия.

Крейгън хвана една кристална купа и я разби в огнището. Проклетият Дарах Макструан! Ако не беше това копеле, Крейгън щеше да има всичко, което беше желал. Стига само Едана да му кажеше, че часът е настъпил.

Докато крачеше до прозореца и обратно, той си помисли, че имаше нужда от жена. Имаше нужда от своя собствена жена. И ако не можеше да има онази, която обичаше, щеше да има най-красивото младо съкровище, което беше успял да докопа. Тя беше тук, в собствения му дом, но досега той не бе имал възможност да получи от нея нещо повече от благоприлична целувка. Едана му беше забранила, а той се страхуваше твърде много от вещицата, за да се възпротиви на забраната й. И тъй като Едана беше довела Селандин при него, той не можеше да покаже такава неблагодарност — или глупост — и да я обиди.

Но Крейгън се надяваше, че часът скоро щеше да настъпи.

За какво ли си тананикаше Едана? Дали не се консултираше със своя леген, за да види дали не беше настъпил подходящият момент за брака му с красивата Селандин?

Той се надяваше да е така. Не му се искаше да мисли какво друго можеше да планира тя.