Ана Годбърсън
Клюки (9)

Седма глава

„От различни източници научих, че довечера господин Хенри Скунмейкър ще се появи в обществото за пръв път след смъртта на годеницата си, госпожица Елизабет Холанд, на откриването на оперния сезон в «Метрополитън». Той се съобрази с периода на траур, но някои са на мнение, че избързва…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, събота, 16 декември 1899 г.

— Не можеш просто така да хвърлиш човек в пукнатина в леда — възнегодува госпожа Едуард Холанд, с моминско име Луиза Ганзворт, която все още се държеше както подобава на представителка на двата рода. Беше облечена в черни траурни дрехи по два повода — първо за съпруга си, а след това и заради по-голямата си дъщеря. Седеше в ъгъла на стаята на Даяна, а наблюдателните й обсидианови очи се стрелкаха наоколо. Тя сякаш се беше смалила, а старото властно отношение бе изчезнало. В определени моменти Даяна виждаше, че е болна, макар в други да смяташе, че е просто настроение, което ще се стопи в мига, в който Даяна се съгласи да се омъжи.

— Хвърлиш е доста преувеличено — отвърна дръзко дъщерята. Беше се настанила на отоманката, насочила вниманието си към тъмните къдри, които обрамчваха сърцевидното й лице и нежна кожа. Прислужницата й Клер, която й помагаше да се облече, се беше изправила от едната й страна. Даяна не полагаше особено старание да прояви интерес към загрижеността на майка си. — Няма да ме държиш отговорна, задето Пърсивал Кодингтън е толкова непохватен — добави и се извърна, за да срещне погледа на леля си Едит, отпуснала се на леглото с розова табла, облечена в кремава долна риза и пола.

— Истинско чудо е, че новината не е стигнала до вестниците — продължи остро майка й. — Или че той не е бил тежко ранен. В този град, Даяна, има очи, които никога не спят, и хора с големи уста. Много скоро ще започнат да разправят, че не умееш да се държиш както подобава на млада дама. Излезе ли име, обществото няма да забрави. — В очите й се появи отнесено изражение и замълча, отпусна се на стола с износена дамаска. В него Даяна се сгушваше с удоволствие, докато четеше романи за героини, обсебени от неприлично красиви мъже, в него се отдаваше на най-драматичните си фантазии. Повече нямаше да е така. Старите спомени за Хенри Скунмейкър бяха най-вълнуващото, случвало й се напоследък.

Тя се усмихна едва забележимо на отражението си, но се стегна, защото срещна погледа на Клер в огледалото и се досети какъв ще бъде следващият аргумент на госпожа Холанд.

— Когато бях момиче — подхвана тя, — ни разясняваха, че името на жената може да се появи във вестниците само три пъти: при раждането й, на сватбата, и когато почине.

— Е — обади се Едит и отпусна глава на ръката си, сгъната като възглавница, — нашето поколение видя сметката на старата максима.

Името на Даяна беше изписвано няколко пъти в клюкарските рубрики — в повече случаи по поводи, които караха майка й да се срамува — но това не бе в състояние да я спре да си представя как с Хенри слизат по стълбите на църквата, както и вестникарските заглавия: „Малката сестра Холанд се омъжи за Скунмейкър“.

Клер пристъпи напред и прихвана косата на Даяна с панделка в меден цвят, която отиваше на жълтата й рокля. Тя подчертаваше талията й, откриваше ключиците, а буфан ръкавите бяха украсени с бледожълти пера. Роклята беше от Париж, сестра й я донесе миналия летен сезон, който прекара в чужбина. Имаше нещо потискащо в преправянето на роклята на починалата й сестра и на никого не му беше приятно. Само че не разполагаха с пари за нова, както майка й непрекъснато напомняше, затова накрая я преправиха.

— Ако след тази вечер името ти се появи в някой вестник — отвърна госпожа Холанд, без да обръща внимание на забележката на зълва си, — дано да не е, че почти си успяла да убиеш Спенсър Нюбърг.

При тези думи Даяна стана и се обърна към майка си с лице, озарено от различни чувства. Как само й се искаше да заяви на дребничката си майка-матриарх, че ако не се опитваше така напористо да накара дъщеря си да се омъжи, нямаше да се тревожи за доброто здраве на господата, които я придружаваха. Бе повече от очевидно за Даяна, но споменаването името на Спенсър Нюбърг подейства като музика. Не защото въпросният господин притежаваше изключителни качества — беше останал вдовец на двайсет и седем, винаги беше начумерен, а след смъртта на госпожа Нюбърг от ревматоидна треска положението беше още по-зле. Името му обаче й звучеше като музика още от сутринта, когато прочете вестниците и разбра, че ако отиде на опера с него, ще успее най-сетне да види Хенри. Сърцето й тръпнеше при мисълта, че довечера ще бъдат под един покрив, а очите им ще се срещнат и е възможно ръцете им да се докоснат. Спенсър Нюбърг щеше да й предостави възможност за безценна кратка среща, затова името му звучеше като музика.

Майка й стана от стола. По врата й бяха изпъкнали вени, костите на лицето й се очертаваха под тънката кожа.

— Както и да е, госпожа Гор е домакинята и дори не съм сигурна дали ще се запозная с господин Нюбърг — отвърна бързо Даяна. Поканата за семейната ложа бе от по-голямата сестра на господин Нюбърг, но и двата пъти, когато посети семейство Холан, тя ясно показа, че кани Даяна заради брат си. Всеизвестно бе, че съпругата на Гроувър Гор си е поставила за цел да намери добра партия за брат си, за да може новата съпруга да излекува разбитото му сърце. Госпожа Холанд — по-малката й дъщеря веднага разбра — бе свързана със семейство Гор от няколко десетилетия. — Дори да се запознаем, ще се отнеса към него особено предпазливо.

Вратът на госпожа Холанд сякаш се издължи и тя вирна брадичка. Даяна я наблюдаваше в очакване на укор, но напрежението по лицето на майка й се стопи и тялото й се отпусна, все едно всеки момент щеше да припадне.

— Възнамерявам да си легна — съобщи остро тя. — Да се държиш прилично, Даяна.

След нея остана хлад.

Даяна примигна и се обърна към леля си:

— Виждаш ли, плаша дори собствената си майка.

— Много си красива, Дай — отвърна от леглото Едит и й намигна заговорнически. По-малката сестра на покойния господин Холанд имаше някаква прилика с племенничките си и бе известна като изключително страстна в младостта си. Беше сключила неуспешен брак с испанец с титла, който приключи с развод, и сега всички се обръщаха към нея с моминското й име. Открай време обичаше да остава при Даяна, когато се гласеше да излиза. — И не се притеснявай, че господин Нюбърг ще бъде единственият, който ще те забележи — добави с тон, който накара момичето да се запита дали леля й не е чела тайно дневниците й.

Даяна се приведе към огледалото, за да огледа отражението си, и се успокои, че едва ли господин Нюбърг ще е единственият, който ще я забележи. Очите й бяха забулени, тъмни, устата малка, пухкава. Единствената й тревога бе свежестта й да не се стопи, преди да открие Хенри. Отново бе в приповдигнато настроение и го поддържаше, като си напомняше, че щом майка й разбереше, че Хенри я обича и тя него, тревогите за прибързан брак щяха най-сетне да изчезнат.

* * *

Пристигнаха късно в „Метрополитън“ на Бродуей и Четирийсета, както бе обичайно за класата им. Улицата бе пълна с карети, когато Даяна и госпожа Гор слязоха на тротоара и се присъединиха към останалите жени с брокатени пелерини, отправили се към входа за дами. Бяха пропуснали сцената с маскения бал, но се настаниха — за огромно щастие и задоволство на Даяна — тъкмо когато баритонът започна „Маб, кралицата на феите“. Баща й, който държеше на подобни неща в живота, твърдеше, че „Ромео и Жулиета“ на Гуно не е по вкуса му, но Даяна обичаше вариациите на струнната музика, особено когато ставаше въпрос за разделени от обстоятелствата влюбени.

Плъзна поглед по публиката — местата долу, по-евтините ложи високо над тяхната, всички пълни с блестящи бижута и поруменели лица, прикрити от ветрила. Тя се настани до госпожа Гор, облечена в рокля от синьо кадифе, изпънато от набъбналата й плът, с каквато никой не би предположил, че е възможно да се сдобие, докато все още беше крехката Лили Нюбърг. По-малкият й брат не каза почти нищо, докато пътуваха, и често-често влизаше в стаята към ложата, където се отпускаше на канапето и пушеше с мрачно изражение.

Младата гостенка не му обръщаше никакво внимание. Едва се сдържаше да не се облегне на полирания месингов парапет, за да погледне сцената. Музиката бе въодушевяваща, жива; девойката открай време обичаше тъжната тайнственост в думите на Шекспир, харесваше ги и в операта. За момент, подета от вълните, които долитаха откъм оркестъра, почти забрави, че може да се види с Хенри. Почти.

— Чух, че тази вечер щял да дойде и Хенри Скунмейкър — отбеляза домакинята и свали обсипания с диаманти лорнет от очите си. — Само дето не го виждам в семейната им ложа.

Даяна едва се сдържа да не вдигне своя лорнет, за да огледа по-подробно, но изрече единствено едно скромно: „Нима?“.

— Жалко, сестра ти не успя да се омъжи за него. Той е очарователен, а и невероятно добра партия — продължи да нарежда госпожа Гор, без да усеща колко обидно прозвуча забележката й. В момента най-важното за нея бе, че един търсен ерген все още си няма булка. Пак вдигна лорнета и заоглежда останалите ложи, където седеше елитът на Ню Йорк, който следеше всяко движение на останалите, за разлика от хората на партера, дошли да слушат музиката.

— Да ти кажа — продължи госпожа Гор все така нетактично, — чух слух, че сестра ти изобщо не била умряла, понеже, ако беше умряла, трупът й все отнякъде щял да се появи, да не говорим как и останалата част от разказа, че най-вероятно си е изгубила паметта и е похитена от банда крадци, нещо не се връзва… Нали семейството ти не знае подобно нещо?

Даяна поклати едва забележимо глава и продължи да се насилва да не поглежда към ложата на семейство Скунмейкър още цели десет минути. Опитваше се да се престори на скандализирана, с надеждата да прекъсне разсъжденията на госпожа Гор, че Елизабет не била мъртва. Не откъсваше очи от сцената, където Жулиета се появи — по гърба й водопад от тъмни къдрици. Полилеят в средата на залата хвърляше отблясъци по диамантените тиари и колиета в ложите, тежката коприна на роклите и бледата кожа на дамите. Даяна усети как пламва и й се прииска някой да я погледне. След цяла една самотна минута се обърна и забеляза, че в ложата на семейство Скунмейкър се е настанила госпожа Скунмейкър — великолепно облечена в нежнорозова рокля — и досадната по-малка сестра на Хенри, Прудънс. По нищо не личеше някой да се крие зад алената завеса на входа към ложата.

Даяна погледна настрани и се опита да преодолее разочарованието. Насочи вниманието си към дивата на сцената, чиито пищни бели гърди се надигаха и спускаха със страст, която Даяна бе сигурна, че единствена от публика разбира. Скоро забеляза Пенелопи Хейс в ложата от дясната си страна. Клепките на огромните й сини очи бях спуснати, бе свела глава на една страна. В косата й беше забодена огромна егрета^[1], а черната й рокля бе с черна панделка на деколтето. Дългите й бели ръце бяха скромно свити в скута. Изглежда затова вестниците напоследък се надпреварваха да говорят за непорочността й. Независимо от това, Даяна си припомни — както винаги, щом мернеше Пенелопи — как я описа Хенри през нощта, когато разговаряха: дива! Сестра й също я беше предупредила за Пенелопи. В момента единственото, което изпитваше, не беше недоверие, а уязвимост.

Не можеше да пропъди мисълта, че Пенелопи, настанила се в ложата на семейство Хейс, в ушита по поръчка рокля, изпънала гръб, с прибрана коса, от която не стърчеше нито едно косъмче, познаваше Хенри далеч по-добре от нея. Не само по-добре, ами и по-отдавна, и то физически. На сцената Ромео бе забелязал Жулиета и тенорът възпяваше завладялото го очарование. Погледът на Даяна се задържа на сцената само за минутка, а когато пак се обърна към Пенелопи, отбеляза, че изражението й е коренно различно. Вече нямаше и следа от отегчение, от позата й лъхаше самоувереност. В същия миг сред хората в ложите премина шепот. Всички се обърнаха наляво от Даяна, тя също погледна и го видя.

Хенри се настаняваше точно зад сестра си. Баща му пристъпваше по-тежко, по-бавно и се отпусна до него, без да обръща внимание на сина си.

— Все още изглежда тъжен, не мога да го отрека — обади се госпожа Гор, която незнайно защо този път се беше въздържала от лорнета. — Само че нищо не е в състояние да скрие красотата му. Не можеш да го отречеш, макар да ти беше станал почти брат.

Даяна нямаше сили да отговори. Не се обърна и когато пристигна Уебстър Йънгам, любимият на нюйоркските новобогаташи архитект, и за момент разсея госпожа Гор.

— Позволете ми да ви представя госпожица Холанд — чу тя домакинята. Ясно, колкото и да няма желание, трябва да откъсне очи от Хенри, чиято колосана снежнобяла яка се открояваше на загорялата му златиста кожа. — По-малката дъщеря на госпожа Едуард Холанд.

— Госпожице Холанд — поздрави господин Йънгам и целуна ръката й. — Моите съболезнования за сестра ви. Истинска изненада е да ви видя сред обществото. Моля ви, изпратете специални поздрави на майка си. Вие сте наистина точно толкова прелестна, колкото бях чувал.

Даяна се усмихна и сведе очи. През септември се беше целувала с асистента му в гардеробната по време на бала в новия дом на семейство Хейс — беше сигурна, че господинът няма представа за маловажната случка, след като същата вечер беше препил с вино. Но това бе преди целият й живот да се промени. Тайно извърна поглед към ложата на семейство Хейс и с неподправен ужас откри, че Пенелопи зяпа към отсрещните ложи, изпънала гръб.

Шепотът бе стихнал или може би бе заглушен от музиката. Даяна се обърна и кимна на госта.

— Бихте ли ме извинили. Музиката е доста силна — излъга тя.

Отдалечаваше се от мястото си, обърна се веднъж и забеляза, че Хенри гледа след нея. Ускори крачка и влезе във вътрешната стая — където очите на господин Нюбърг трепнаха, колкото да я погледне неодобрително — откъдето се измъкна в извития коридор. Тук беше тъмно, светеха само няколко аплика. Девойката подмина един или двама мъже, отбили се в ложите на приятели. Коридорът я отведе до ложа 23, за която бе прочела в програмата, че този сезон е наета от семейство Скунмейкър. Спря, за да приглади роклята и косата си, но преди да протегне ръка, някой от вътрешната страна дръпна завесата.

Фините му изваяни черти бяха в сянка и не видя изражението в очите му. Сърцето й биеше оглушително. В представите й между двамата с Хенри имаше предостатъчно интимност, затова изрече думите, над които бе мислила през последните два месеца.

— Питах се, господин Скунмейкър, кога мога да имам удоволствието да посетя отново оранжерията ви. — Гласът й бе тих, нежен, а в думата оранжерия се криеше вълшебство, омаяло я през нощта, която прекара там.

— Дай… — заговори най-сетне Хенри. Тя направи крачка напред с надеждата и той да пристъпи към нея, и да й докаже, че също е бил измъчван от спомени. Но госпожицата грешеше. — Госпожице Даяна. — С всяка дума гласът му ставаше все по-тих. Забеляза колко яката му е висока, та не можеше да наведе глава. — Знаеш, че е невъзможно.

Неочаквано дървеният под, коридорът отдолу, мазетата под земята, подпорните колони, плъховете и каквото и да е още — нищо вече не беше стабилно. Даяна усети бузите й да пламват и в съзнанието й изплуваха ясните сини очи на Пенелопи, оглеждащи операта.

— Не разбирам — прошепна девойката.

— Може и да си мислила, че двамата можем… — Хенри замълча отново и тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадна муха. В гласа му прозвуча студенина, когато заговори отново. — Не го мисли повече. Може и да съм изричал пред теб красиви думи, но те никога няма… няма да се сбъднат.

На Даяна не й убегна необикновено официалния му начин на изразяване и отстъпи назад. Хенри бе имал няколко любовници, нали сам призна, и Даяна се почувства като една от многото. Дори не бе сигурна, че може да бъде наречена една от любовниците му.

— Заради Пенелопи ли е?

Хенри се поотпусна и почти се усмихна.

— Не… ни най-малко. Ти защо… Не.

Всяка дума бе като непосилна борба да си поеме дъх.

— Тогава защо…

— Всичко, което съм ти казал, Дай, е било самата истина. — Хенри посегна към ръката й, но така не скъси безкрайното разстояние между тях. Той беше чаровник — естествено, щеше да се опита да я омае с чара си. — Не е заради Пенелопи. Няма друго момиче. Просто няма да е редно. В момента може и да нямаш желание да мислиш за приличие, но бях годеник на сестра ти. А сестра ти… — затвори очи и преглътна с усилие — е мъртва.

Хенри замълча тъкмо когато приятелят му Теди Кътинг се появи в края на коридора. Той също беше приятел на Елизабет, напомни си Даяна. Русата му коса беше сресана на една страна. Младежът приближаваше бавно, а по лицето му се беше изписало неодобрение, примесено със загриженост.

— Но… — Даяна се спря и по устните й затрепка усмивка. „Но Елизабет не е мъртва“, прииска й се да сподели с Хенри. Искаше й се да изкрещи тези думи. Не можеше, разбира се — беше обещала на сестра си да не признава пред никого. Издадеше ли и дума, щеше да съсипе усилията на Лиз.

Настъпи антрактът и десетки мъже по черни жилетки излязоха в коридора. Димът от пурите им се носеше наоколо. Тя усети Хенри да отдръпва ръката си и разбра, че е време да се оттегли. Обърна се достатъчно бързо и нито един от двамата — поне така се надяваше — не забеляза унилото й изражение. С гордо вирната глава тръгна към ложата на семейство Нюбърг, макар да бе наясно, че никога повече няма да може да се усмихне. Роклята шумолеше на всяка крачка; съвсем доскоро я караше да се чувства красива, а сега бе просто поредната досадна дреха. Седмиците на трепетно очакване бяха съсипани за броени секунди, но докато се настаняваше на мястото си, усещаше единствено обида.

По-късно, през нощта, в стаята си, проумя, че всичките й надежди са посечени, цялото й бъдеще унищожено. Едва тогава се почувства толкова ужасно, притисна я невероятно силно отчаяние, сякаш у нея бе зейнала огромна празнота, която никой и никога нямаше да успее да запълни.

Докато седеше в операта, без да усеща трепетната музика, се сети за майка си, сведе очи и прикри наранената си гордост. Говореше тихо и скромно — точно както би се харесало на госпожа Холанд — с господин Нюбърг и госпожа Гор, и останалите, които се отбиваха на гости в ложата. Ромео отново запя на сцената. „L’amour, L’amour!“^[2], но радостта от музиката вече я нямаше.