Ана Годбърсън
Клюки (5)

Трета глава

„Едно време този щат бил пълен с миньори, които копаели за злато, но сега сме на прага на ново столетие и Калифорния е съвсем различна от 49-а. Новите орди търсят черно злато. Думата, изричана от всички, е нефт!“

„Бейкърсфийлд Сън“, петък, 15 декември 1899 г.

Златните поля се бяха ширнали пред погледа и за момент на Елизабет Холанд й се стори, че вижда мираж, че почти е пристигнала, а в следващия осъзна, че е на стотици километри от целта. Спря и се вгледа напред изпод периферията на шапката, която така и не защитаваше млечнобялата й кожа, с която навремето бе известна. Кожата на сърцевидното й лице, с фини черти и малка кръгла уста, беше толкова загоряла, че направо не бе за вярване, а пепеляворусата й коса се бе превърнала в почти бяла. Обърна се назад към градчето Сан Педро, разположена на железопътната линия, откъдето идваше. Нямаше представа колко време е вървяла, нито колко път й остава до дома.

Трудно можеше да се нарече дом. Домът й досега, цели осемнайсет години, беше внушителна къща край Грамърси Парк. Три поколения от семейство Холанд бяха живели там, събрали в многобройните стаи с ламперия различни дреболии и произведения на изкуството. Там се чуваха тихи гласове, които водеха светски разговори, носеше се аромат на чай. В същата тази къща бе живял баща й през краткия си живот. През високите прозорци в хола се виждаше зеленият парк, където се разхождаха прекрасно облечени хора. Домът й наистина беше останал далече.

Елизабет бе отгледана и възпитана като достоен член на фамилия Холанд, а тези качества бе пренесла и в ширналата се пред нея Калифорния. Беше облечена в същата рокля в синьо и бяло, с която напусна Ню Йорк, с подчертана талия, три-четвърти ръкави и квадратна якичка. Бялото вече не беше снежнобяло, както едно време, но се стараеше да го поддържа чисто, доколкото бе възможно. Все още пристъпваше с изпънат гръб и рамене, стиснала ръце по момичешки. Елизабет бе последвала сърцето си и не съжаляваше за избора си. Все още обаче мислеше за майка си, сестра си и леля си Едит, които изостави да живеят в бедност на Грамърси Парк. Елизабет трябваше да ги спаси, като се омъжи за Хенри Скунмейкър, вместо това избяга.

Не бе толкова просто. Знаеше прекалено малко за положението на семейството си, защото сестра й Даяна не обичаше да пише писма, а и беше твърде опасно Елизабет да настоява за повече информация. Досега си беше позволила да напише на по-малката си сестра само два пъти, колкото да я увери, че е добре, и да й даде адреса на офиса на „Уестърн Юниън“ в Сан Педро. Даяна спомена в едно от редките си, кратки писма, че здравето на майка им се е влошило. Тъкмо затова Елизабет отиваше чак до града винаги когато имаше възможност, но днес не получи вести от Ню Йорк. Купи вестник „Бейкърсфийлд“, за да разбере какво става на изток, и пое по дългия път обратно.

Преди да пристигне в Калифорния, само беше чувала за градовете в далечния щат — Лос Анджелис и Сан Франциско, — за които й бе говорил Уил. Пристигна в Сан Франциско объркана как да открие Уил, но непоколебимо решена да го намери. И ето че той изникна пред нея — чакаше на перона все едно е знаел, че тя ще слезе от влака. Истината бе, както си призна по-късно, че ходел на гарата всеки ден с надеждата да види Лизи как слиза от влака и пристъпва към него. Скоро след това двамата поеха през Сентръл Вали. Минаха през градовете Мърсед, Модесто и Сан Хоакин, които й се сториха прашни, изоставени, с дървени къщи от двете страни на главната улица и дървени тротоари. Засега все още не бяха ходили в Лос Анджелис. Много й беше мъчно за дома. В Ню Йорк Елизабет бе момиче, за което съвършенството се беше превърнало в нещо като навик. Не се отказа лесно от него. Сега, след два месеца на Запад, където нито облеклото, нито маниерите се определяха от строги правила, имаше чувството, че живее в някакъв сън. Над нея се беше ширнало безупречно синьото небе — такъв син цвят нямаше в Ню Йорк — пожълтялата трева шумолеше под напорите на вятъра, а тя вървеше напред и наоколо не се мяркаше почти нищо.

Все още не беше отвикнала от тропота на каретите, далечния влак, нямаше го и бъбренето на слугинчетата на долния етаж в къщата. Докато вървеше, придържаше с ръка широкополата сламена шапка и забелязваше само две неща — синьото небе и жълтите хълмове, проснали се докъдето стигаше погледът. За Елизабет шумът от собствените й стъпки по сухата трева и ситните камъчета бе почти като музика.

Неочаквано зад нея избухна какофония от звуци и тропот на конски копита. Усети мириса на едрото животно и някой я повика галено.

— Лизи!

Сърцето й се сви, но когато вдигна поглед, видя Уил на гърба на стария изтощен кон, който беше купил от Ланкастър. Срещна погледа му и забеляза, че е усмихнат.

— Накъде си тръгнала? — попита я весело.

Елизабет прехапа устни и потисна импулса да се засмее. Веднага съзря иронията, че момиче, което можеше да разгадае всяка ситуация в обществото, от най-незначителния смях до най-недоловимото мълчание, не можеше да разбере какво става сред откритото поле. Трябваше да предусети пристигането на Уил, а дори не бе помислила.

— Прибирах се.

— Уплаших се, да не би да се опитваш да избягаш от мен — продължи той със същата усмивка, — когато те проследих как минаваш на стотина метра от лагера и продължаваш на запад с решителна крачка.

Елизабет се обърна рязко и вдигна сгънатия вестник, за да заслони очите си от слънцето. Сега вече видя малката барака от брезент и летви, която Уил беше построил. Беше останала назад, но ясно се открояваше на хоризонта.

— Май си я преместил! — Вдигна поглед към него и поклати шеговито глава. — Преди двайсет минути я нямаше! Абсолютно сигурна съм.

Изчака отговора му и със закъснение разбра, че той няма да каже нищо. Раздалечените му светлосини очи изпъкваха на загорялото лице, а плътните устни, леко извити в краищата, не издаваха нищо. Наблюдаваше я внимателно, а тя нямаше представа какви мисли се въртят в главата му, навярно се удивляваше колко много се е променила. Преди баща й да почине, Уил Келър беше негов прислужник, а грубоватите му черти го отличаваха от всички мъже като Хенри Скунмейкър. Докато растяха, Елизабет с изненада откри колко красив става и това бе най-добре пазената й тайна.

— Просто ти е приятно да ме караш да те гоня — заяви най-сетне той.

— Да — усмихна се тя. Пое си дълбоко дъх и пристъпи към него. — Няма ли да ме заведеш вкъщи?

— Няма — отвърна Уил, прехвърли крак и тупна от другата страна на коня. — Първо искам да ти покажа нещо.

Поведе коня с една ръка, а другата протегна към нея и двамата поеха към хълма. Тя бе на няколко крачки зад него, стиснала ръката му. Стигаше едва до рамото му.

— Видях го онзи ден, докато обикалях — продължи той, а Елизабет изобщо не разбра за какво говори. Беше го последвала в необятната шир, макар да имаше бегла представа за плана му да търси богатство на запад, и нямаше нужда да се катери по хълмовете, за да разгледа земята, която бяха взели под наем. Погледна надолу и видя поле, покрито с оранжеви макове, ярки като полилей на Пето Авеню, и стисна ръката му.

— Каква красота — прошепна.

— Нали?

— Вкъщи винаги имаше много цветя, помниш ли? Никога обаче толкова много и така красиви.

— Тези са диви, а и това вече не е старият ни дом.

Елизабет не знаеше какво да отговори, затова само се усмихна. Най-сетне той пое лицето й в ръце и я целуна. Притисна дребното й тяло и я накара да забрави, че са имали друг дом.

Времето, което двамата прекарваха заедно в Ню Йорк, беше малко, тайно откраднати часове, късно нощем или много рано сутрин. Сега, на Запад, където нямаше кой да ги следи, освен бездънното небе и старият кон, навел глава към земята, Елизабет усещаше силно привличане към Уил, което понякога я плашеше. Предполагаше, че с тази страст се опитва да навакса изгубеното време. Уил я пое на ръце, понесе я към коня и дръпна парче брезент.

— Госпожице Елизабет — започна той, докато я наблюдаваше с искрени любопитни очи. Все още я наричаше така, макар стотици пъти да го бе молила да престане. Трудно му беше да забрави старите навици. Притисна се до него, прегърна го през врата и зачака да продължи. Той метна белия плат на земята зад нея и я положи отгоре.

— Какво се канеше да кажеш? — попита го, когато се отпусна до нея. Надигна се на лакът и го погледна.

Уил протегна ръка, свали шапката й и замислено започна да си играе с косата й.

— Исках само да ти кажа, че някой ден ще ти построя истинска къща — промълви той. — С трапезария и хол, и много вази, в които да натопиш колкото макове искаш и да ги подредиш из целия дом.

— Знам! — Наведе глава и се засмя, дръпна го за ръката и той се надвеси над нея, а тялото му скри небесната синева. Тя се отпусна по гръб и усети, че цветята са като възглавница. Косата й плисна наоколо и тя се усмихна на сериозното изражение по лицето на Уил. Косата му беше пораснала толкова дълга, че можеше да я пъхне в яката на ризата. Познатият тъмен нюанс сега блестеше в червено на слънцето. Сякаш градът му се беше отразявал зле, докато тук, далече, сред простора, тялото му бе обладано от нови сили. Той притисна устни към нейните и се отдръпна отново, за да я погледне, а тя усети как и бузите, и вратът й се изчервяват.

Почувства приятна лекота, празнота, беше завладяна от събитията, довели я на това място. Последва неестествено дълго мълчание и отначало тя се запита дали той не й е подготвил нова изненада. Отдавна наблюдаваше мълчанията му и вече предусещаше, че се кани да й каже нещо.

— Не попаднах тук случайно — призна сериозно той и тя усети как сърцето й трепва от обич. Той се отдръпна от нея и седна.

— Така ли? — попита небрежно.

— Да. Вече знаех за това място. Баща ти ми беше разказвал за него.

Елизабет притихна и усети очите й да се пълнят със сълзи. Споменът за баща й винаги я объркваше. Той беше олицетворение на семейния разум, на изтънчеността, ала за съжаление, никак не го биваше с парите. Беше взел неподходящи решения за наследството си и бе живял в свой собствен свят. Тя пак се надигна на лакът, за да прогони обзелото я чувство.

— Ама как…

— По времето, когато го карах, си говорехме — обясни Уил. Изричаше думите предпазливо, внимателно, сякаш ги беше обмислял няколко пъти. — И ми разправяше за местата, на които беше ходил. Разказа ми за толкова места, на които мислеше, че ще ми се прииска да отида, но ме предупреди, че ако възнамерявам да забогатея, трябва да открия това. Описа го изключително точно. Каза, че щяло да бъде…

— О, Уил. — Елизабет имаше чувството, че студен вятър близва голата кожа на врата й. — Татко изричаше много красиви неща, но беше мечтател. Знаеш го какъв беше.

Уил продължи да гледа към бараката и не отговори.

— Просто не се отдавай на мечти. Сутринта четох във вестника колко трудно се откривал петрол, колко хора са пристигнали от Пенсилвания и са се провалили. А те, все пак, са били с опит. Не можели да се преборят с големите компании, само те имали успех.

— Ще ти осигуря добър живот, като онзи, който остави — обърна се и я погледна, отпусна едрата си ръка на врата й. — Баща ти ме научи как.

Елизабет не бе изпитвала по-голямо желание да целуне Уил, отколкото в момента.

— Нямам нужда от пари, Уил — прошепна, притисна се до топлото му тяло и го целуна отново.

По-късно, докато се връщаха прегърнати, тя усети да я завладява съвършено спокойствие. То бе толкова силно, че за момент дори престана да се пита дали последните й думи, че нямала нужда от пари, са истина.