Ана Годбърсън
Клюки (34)

Трийсет и втора глава

„Х,

Нямам представа дали това ще стигне до теб, но те моля да приемеш извиненията ми. Снощи съм заспал. Надявам се скоро да се видим, а междувременно ти пожелавам успех.

Т“

Хенри бе изключително разглезен ерген, винаги сит, и бяха минали години, откакто отсъствието на дама му беше създавало дискомфорт. Но ето че на Бъдни вечер, когато новият сняг бе покрил покрива и первазите на прозорците в дома на семейство Скунмейкър, той изпитваше глад. Сутринта се вмъкна в стаята си и откри, че приятелят му Теди вече си е тръгнал, затова си легна и спа, докато шумът от подготовката на партито не го стресна. Още с отварянето на очите мислите му се насочиха към розовата кожа и буйните къдрици на младата госпожица Холанд. Единственото, което постигна този ден, бе да й изпрати букет зюмбюли. Наред с тези мисли бе обзет от приятно нетърпение за началото на събитието, организирано от баща му, на което във всеки друг случай дори не би обърнал никакво внимание.

Помоли да му занесат вечерята в стаята, хапна разсеяно, облече официално черно сако и си сложи бяла вратовръзка, без да повика прислужник. Нямаше желание никой да се грижи за него. Не искаше да го глезят слугите на баща му. Мислеше единствено за кадифеното деколте на Даяна Холанд и блестящите й очи, а да допусне някой друг да се занимава с жилетката му и да пречи на мечтите му, бе просто недопустимо. Колко смела беше тя, колко дръзка. Когато беше край нея, се чувстваше по абсолютно същия начин. Съзнаваше, че освен нея не се нуждае от почти нищо друго.

Отпи последна глътка кафе от чашата, оставена на нощното шкафче, и приглади косата си. Погледна през прозореца към Пето Авеню, където пристигаха всички, които баща му смяташе за достойни да бъдат поканени. Снегът искреше като плащ от диаманти. Заради него се наложи да пренесат някои от дамите, притеснени за роклите си. Хенри мрачно се усмихна и си помисли, че Даяна никога не би поискала подобно нещо. Тя щеше дълбоко да поеме мразовития въздух и да пристъпи смело към стълбите, както подхождаше към всичко останало. Обърна се и се изправи под бонвиваните, изрисувани на тавана на стаята, пред огледалото оправи вратовръзката и я защипа с медна змия, за да не се размества. Тръгна към вратата с лека крачка. Нямаше ни най-малка представа за двамата мъже пред вратата му. Те бяха в черни фракове и типичните за обслужващия персонал гълъбовосиви панталони. Лицата им бяха значително по-груби, с по-остри черти от гостите.

— Извинете — започна високомерно Хенри.

— А, не, господине — отвърна първият.

— Извинете, господине — обади се и вторият. — Ще ви придружим до долу.

— Защо? — попита възмутен Хенри. — Не ми трябва…

— По нареждане на баща ви — обясни първият.

— Изглежда сте нарушили домашния арест. Рано сутринта господин Скунмейкър откри приятеля ви Кътинг и разбра, че сте се измъкнали.

— Не остана никак доволен — добави другият и сведе поглед.

— Ама никак не беше доволен.

— Като говорим за господин Кътинг — продължи първият, усмихна се и разкри липсващи зъби, — остави тази бележка за вас.

Човекът му подаде кремав лист. Хенри го дръпна от ръката му. Отвори го бавно и докато четеше, започна да проумява какво се е случило. Погледна невярващо двамата мъже и дългия коридор, по който се стичаха гостите. Подът бе лъснат същия ден, а светлината струеше от другия край и се отразяваше по дюшемето също като слънчеви лъчи, нахлули чак до края на пещера. Чуваше весели подвиквания, докато поканените влизаха, и пое към балната зала. Двамата мъже застанаха до него, толкова близо, че долови мириса им, типичен за хора, които не разчитат на наследствени пари. Направи още една крачка и онези го последваха. Не го изпускаха нито за миг и разбра, че това е поредният капан, заложен от баща му.

Тримата заслизаха по широкото стълбище. Хенри се опитваше да прикрие чувствата си, макар и не особено успешно. Коридорът бе пълен с пристигащи гости, от които се носеха възклицания и непрестанно бъбрене. Неколцина се обърнаха и явно огледаха Хенри, докато минаваше покрай тях. Влязоха в балната зала с многобройните картини. Хенри усещаше мъжете, докато не я зърна.

Тя бе истинско видение в бяло, тъмната й коса като ореол над нежното сърцевидно лице. Дългите й мигли хвърляха сенки по бузите. После тя го погледна. Малката й кръгла уста се изви в усмивка. „Това е момичето, за което ще се оженя“, помисли си Хенри. Рамото на единия от хората на баща му я скри и той чу гласа на другия:

— Господин Скунмейкър разпореди да отидете натам.