Ана Годбърсън
Клюки (29)

Двайсет и седма глава

„Едно момиче трябва да има повечко ухажори, ала без да разкрива колко са, и много да внимава какво им обещава. Също така трябва да бъде особено предпазливо по отношение на поведението си, когато напредне в годините и повече не може да се оправдава с момичешка наивност. Освен всичко друго трябва да бъде бдителна и да не допуска двама от обожателите да се срещат.“

Из колонката на дебютантките, Списание „Дрес“, декември 1899 г.

— Госпожице Брод, какъв късмет, че Кари ви откри! — извика доволна Луси Кар, най-веселата разведена в нюйоркското общество, докато каретата на възрастния господин спираше пред жилището й. По време на вечерята бе успяла да разкаже на Лина почти всичко за себе си, а докато пътуваха към къщи, беше преплела пръсти с ръката на момичето, сякаш й подсказваше, че няма никакво намерение да я пусне. Нощният въздух беше студен, а дъхът им излизаше на причудливи бели валма през кожените наметки. — Имаме отчаяна нужда от свежа кръв. Да не говорим, че всички, освен мен, са женени, което е толкова досадно и скучно.

— Мен забрави ли ме? — обади се господин Лонгхорн от отсрещната седалка.

— Ти изобщо не се броиш — изсмя се дръзко госпожа Кар.

— Права си, мила моя. Толкова съм стар, та понякога забравям, че Сентръл Парк е парк, а не най-обикновено блато, от което са щръкнали скали. Затова пък умея да организирам неповторими партита, нали? — Дори Лина да се беше притеснявала, че ще й бъде трудно да привлече вниманието му втори път, се успокои тутакси, след като двамата се срещнаха във фоайето на хотела и той я покани на вечеря. Тя се съгласи веднага, а той се извини, задето бе запомнил грешно името й в операта.

— Прекарах наистина прекрасно, господин Лонгхорн.

Изрече думите мило, срамежливо, както бе прието за младите момичета, решили да пофлиртуват — или поне така постъпваше Елизабет Холанд в хола на дома си — макар чувствата й да отговаряха напълно на казаното. Бяха ходили на надбягване с шейни в парка, после обядваха в една от частните зали в „Шери“, за които беше чела, ала никога не беше влизала, а носът й все още беше зачервен от усилието и шампанското и се усещаше леко опиянена, след като се запозна с толкова много нови хора. Забеляза отражението си в едно от многобройните огледала и разбра, че очите й искрят. Лекотата, с която бе приета в кръга на господин Лонгхорн, я изуми, но нямаше нищо против. А и взаимоотношенията им едва ли щяха да продължат дълго. В момента светът изглеждаше прекрасен и обещаваше един ден, в близко бъдеще, да й предостави възможност да си купи билет, за да замине на Запад.

— Госпожо Кар — обади се господин Лонгхорн. — Пристигнахме!

— А, да! — Луси целуна Лина по бузата и я накара да обещае, че много скоро ще се видят отново.

Госпожа Кар, загърната в дълга кожена наметка, влезе в ярко осветеното фоайе и каретата потегли. Господин Лонгхорн и Лина не проговориха, докато конете не спряха пред „Ню Недърланд“.

— Мила моя — започна възрастният господин, щом слезе на тротоара. — Цяла вечер трябваше да ви деля с други. Няма ли да се качите да изпием по едно бренди?

— Разбира се, господин Лонгхорн. — Лина остана неподвижна за момент, изпънала гръб. Улицата беше празна, тиха, единствено от прозорците на високите сгради струеше светлина. Въздъхна и пое ръката на Лонгхорн, за да слезе. — За мен ще бъде удоволствие.

— Влизайте бързо тогава — подкани я любезно той. — Няма да позволя на никой да злослови, че ви е видял да се вмъквате в апартамента на старец. Качете се в стаята си, оставете си палтото, а след малко ще изпратя Робърт да ви вземе.

Долната устна на Лина потрепери и тя кимна. Влезе в представителното фоайе и тръгна по мозайката. Поиска си ключа така надменно, че за момент се запита дали господин Кълън няма да я сбърка с друга, настанила се в по-голяма стая. Отиде до асансьора и нареди на момчето на кой етаж да я качи. Този път не допусна грешката да го погледне. Металната врата се затвори и усети как поемат нагоре. „Издигам се, помисли си, издигам се, продължавам да се издигам.“

— Нависоко се целиш, а?

Лина направо се задъха от възмущение. Бузите й пламнаха, докато чакаше момчето да се обърне към нея. Забеляза дръзката усмивка и лешниковите очи и позна Тристан. Светлината от полилея неочаквано я заслепи. Инстинктивно отстъпи назад.

— Откъде намери униформата?

— Скъпа Каролина, подценяваш ме — отвърна той със същата усмивка. — Май вечерта ти определено е била успешна.

— Така е — потвърди Лина, пое си дълбоко дъх и се стегна. — Той ме покани на чаша бренди.

— Добре! Много скоро ще ни падне в ръцете. Само че бъди особено внимателна — ако му дадеш прекалено много, ще станеш точно толкова ненужна, колкото и най-обикновена прислужница.

— Няма.

— И още нещо. За бога, потърси си нова приятелка. Да те виждат с разведена дама като госпожа Кар е дори по-лошо, отколкото да нямаш приятелки.

Лина дори не се запита откъде е научил за госпожа Кар.

— Запомних.

— И внимавай да не приказваш много, за да не се издадеш — Тристан посегна към ръчката в асансьора.

— Няма, разбира се.

— И най-важното, което трябва да запомниш: преструвай се, че пиеш, но в никакъв случай не се наливай. Той може и да се напие, но ти в никакъв случай не си го позволявай.

Лина кимна и продължи да кима, докато той не й викна да престане. Нямаше как да предвиди следващото му действие. Тристан пристъпи напред и се надвеси над нея. Тя усети как гърбът й опира в облицованата с кожа стена и след миг устните му притиснаха нейните. Лицето му бе бодливо като пясък, гърдите й се надигнаха и докоснаха неговите. Целуваха я за пръв път и усещането бе както за някаква твърдост, така и за нещо меко. Стотици пъти си беше представяла как Уил прави същото, но въображаемите целувки изобщо не можеха да се сравняват с истинската. Сякаш цял букет цветя се бяха отворили на светлината.

Асансьорът спря, роклята й изглеждаше съвършено и тя слезе на деветия етаж, без да се обръща назад.

— Бъди готова, госпожице Брод — чу гласа на Тристан, докато вървеше към стаята си. — Предстои следващият ми ход.

* * *

Лина се изненада от себе си. За момиче, което току-що бе целунато за пръв път, се държеше необичайно спокойно. Внимаваше да не пие прекалено много бренди, а господин Лонгхорн поглъщаше своето с наслада. Усмихваше му се чаровно, докато той й разказваше за провинциалното си имение, за яхтата си и кои от бизнес партньорите му го отегчавали до смърт. Въпреки съветите на Тристан, бе сигурна, че всичко, което знаеше — как да седи неподвижно и да се преструва на очарована от разказа на дъртия досадник — бе научила от Елизабет. Не че имаше нещо против. Елизабет й беше отнела много. Сега просто бе редно да си върне поне част.

— Иска ми се да те заведа в Париж… — подхвърли господин Лонгхорн. Често говореше за Париж. Дългите му крака бяха протегнати и закръгленото му шкембе изпъкваше под опушената кадифена жилетка, един нюанс по-тъмна от онази, с която беше, когато се разделиха. Беше оставил пурата си и Лина му беше благодарна. Никой в дома на семейство Холанд не пушеше — освен понякога Едит, сестрата на господаря, но се криеше — та не беше свикнала с миризмата. — В Париж — продължи домакинът замислено, — ми се случиха всички хубави неща.

Бяха се настанили на наситенокафяви фотьойли пред бумтящия огън в хола на Лонгхорн. Между тях беше поставен кристален декантер, а прислугата очакваше нареждания. Не знаеше кое време е, макар да беше сигурна, че никога не е стояла до толкова късно, не и в подобна обстановка.

— Едва ли са всички — отбеляза Лина.

— Не, наистина не са всички — разведри се господин Лонгхорн. Бръчките по старото лице станаха по-изразени, когато отметна глава назад. Лина забеляза, че сивата му коса беше още гъста отстрани и над ушите. — Изобщо не са всички! Бях там на младини, затова свързвам града с най-хубавите си преживявания.

Лина се усмихна при тези думи. Не знаеше как иначе да реагира, затова послуша съвета на Тристан и замълча, а Лонгхорн очевидно одобри.

— Виж колко млад бях!

Лина се огледа, сякаш очакваше да види призрака на младия домакин. Той обаче посочи портретите, които тя любопитно бе разглеждала, когато влезе, и бе решила, че са просто част от колекцията му с красавици. Бяха просто портрети, въпреки това се изправи към единия, в плътна златна рамка, на който бе нарисуван двайсетинагодишен мъж. Косата му беше гъста като грива, носът фин, прав. Веднага позна високите скули и закачливи очи и разбра откъде идва вкусът на господин Лонгхорн към старомодните яки. Погледна картината и й се прииска първата й целувка да беше с такъв господин.

— Това вие ли сте? — прошепна тя.

— Да, когато всички момичета ме желаеха. — Господин Лонгхорн замълча и отпи глътка бренди. — Дано не ме смятате за нескромен, госпожице Брод. Навремето бях точно такъв. Понякога ми се иска — бих казал по няколко пъти на ден — да не бях чак толкова самовлюбен и да се бях оженил. Нямаше да съм сам… Но дори и сега се възхищавам на онова, което бях навремето.

— Не ви виня — отвърна Лина и се изчерви, щом издаде искреността в гласа си. Откъсна очи от портрета на Лонгхорн и пристъпи към образите на красавиците. Някои бяха в свежи акварели, други изпълнени с маслени бои, всички с розови бузи и рокли, които подчертаваха извивките им. Прииска й се и нейният портрет да е сред тях, да бъде толкова красива, че някой художник да пожелае да му позира. За момент забрави, че не е сама и се потопи в света на портретите. Погледът й попадна на Елизабет Холанд.

Портретът й беше малък, рамката семпла, черна. Беше седнала така, че тялото й бе извърнато настрани от зрителя, но бе погледнала самоуверено през рамо. Мазките бяха въздушни, в меки цветове, но наистина бе Елизабет — и малката кръгла уста, и невинните раздалечени очи, и бледата гладка кожа, също като праскова около носа, и кръглата брадичка. Беше в бледорозова копринена рокля, която Лина помнеше.

Гостенката се обърна с надеждата домакинът да не усети как отчаяно й се искаше да бъде като момичето на картината и пристъпи към високия прозорец с изглед към парка. Сега вече й се изясни защо стаята й е толкова евтина. Апартаментът на господин Лонгхорн се състоеше от няколко помещения, имаше антични мебели и камина, значително по-голяма от тази на семейство Холанд. Най-впечатляващ бе изгледът към парка. Огромен, изящен парк, ширнал се долу — голи пурпурни дървета се открояваха на снега пред съседните сгради, все едно Лонгхорн бе поръчал да ги насадят специално за него.

Едва тази вечер осъзна какво е да ти завиждат и да ти се възхищават. Гледаше през прозореца и й се прииска да вкуси още от този живот. Обърна се, погледна пак към портрета на Лонгхорн: как само желаеше да го беше познавала едно време.

— Господин Лонгхорн. — Тя обърна гръб на младежа на портрета и погледна истинския човек. Клепачите му бяха натежали, докато момичето гледаше през прозореца, и сега бавно се отвориха.

— А, Каролина — отвърна след малко той. Изглежда се беше унесъл, защото щом я позна, се усмихна доволно. — Мила моя, нямаш представа колко щастлив съм в компанията ти — добави той тъжно.

Лина насочи погледа си към Робърт, облечен в дълго черно сако и панталон в същия цвят. Наблюдаваше я. Дори копчетата му блестяха.

Допреди малко мнението на Лина за нея самата беше изключително високо. Щом забеляза как я наблюдава Робърт, то се стопи. Прислужникът бе спокоен и наблюдаваше сцената, сякаш му беше до болка позната. Щеше да усети още по-осезаемо как успехът й се изплъзва, ако почукване на вратата не бе привлякло вниманието му. Робърт отвори и гостенката установи, че вятърът отново е променил посоката си.

На прага бе застанал Тристан, облечен в кафявия костюм на продавач от „Лорд енд Тейлър“ и стискаше в ръка застрашителна купчинка пликове. Тя пак почувства как устните му се бяха притиснали към нейните, сякаш бе вкусила целувката му преди секунди и бе оставила отпечатък върху нея. Той подмина Робърт и се изправи пред господин Лонгхорн.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но се опитвах да открия госпожица Брод.

— Какво става? — попита студено домакинът. Изправи се и застана нащрек.

— Никога не съм виждала този човек — заяви с дрезгав глас Лина и се почувства като лодка, подмятана от вълните.

Тристан наистина бе споменал, че предстои следващият му ход, но действаше прекалено прибързано. Самоувереността й започна да се стопява. Отново рискуваше да бъде разкрита.

— Госпожице Брод, сигурен съм, че ме помните от магазин „Лорд енд Тейлър“ — настоя Тристан.

— Може! Ходя в много магазини… — Младежът я наблюдаваше напрегнато и бузите й пламнаха. — Понякога забравям.

— Госпожица Брод в никакъв случай не е длъжна да помни продавачите в магазините — прекъсна го господин Лонгхорн. — Просто не разбирам защо си позволихте да се натрапите. Късно е, това е личният ми апартамент, така че казвайте защо сте тук или незабавно напуснете.

Допреди малко в представите на Лонгхорн тя бе прелестно младо създание, но се появи приятелят й, мошеник, който щеше да ликвидира постигнатото. Лина затвори очи и зачака всичко да се разпадне.

— Моля да ме извините за часа, но чакам госпожица Брод във фоайето от шест часа. Става въпрос за тези сметки…

— Сметки ли? Позволяваш си да ни притесняваш заради някакви си сметки по това време на нощта?

Лина отвори очи. Старият господин се беше изправил. Макар да се беше облегнал на стола, подигравката в гласа му бе неприкрита и тя забеляза как Тристан се свива и отстъпва назад.

— Много ще ви бъда задължен, ако от сега нататък изпращате сметките на госпожица Брод в офиса ми на Принс стрийт и повече не си позволявате да тормозите младата дама. Знаете ли адреса? Добре. Прислужникът ми ще ви изпрати.

Лина отново си пое дъх, макар да не беше сигурна дали да повярва на разигралото се пред очите й, или да е съкрушена. Беше сигурна, че идването на Тристан е съсипало магията на вечерта. Господин Лонгхорн се обърна с гръб към вратата и тя забеляза колко ядосан е бил — много ядосан. Вдигна свития си юмрук пред устата и се закашля силно няколко пъти. Тристан излезе в коридора, намигна на Лина и се завъртя.

— Благодаря ви, господине — провикна се младежът, преди да се насочи към стълбите, последван от бдителния Робърт.

Господин Лонгхорн се изкашля, пое си дълбоко дъх и погледна след младия посетител.

— Беше наистина… странно. — Тя не знаеше какво да каже и не смееше да вдигне поглед от масата. — Ще ви върна парите, разбира се, веднага щом…

Старият господин замахна нетърпеливо с ръка, все едно щеше да перне молец.

— Не искам да ми връщаш парите, мила моя.

— Но аз имам пари — настоя тя.

— Не, нямаш. Знам какво си намислила. Да не би да си въобразяваш, че съм натрупал състоянието си, като съм се доверявал на всеки дребен мошеник, изпречвал се на пътя ми?

— Не. — След като той изрече истината, Лина отговори с известно закъснение. Очакваше нещо като „Знам какво си намислила“, затова почувства облекчение, щом го чу. — Сигурно сте прав — кимна най-сетне тя.

— Разбрах играта ти още първия ден във фоайето.

Момичето заопипва дантелите по роклята. Срамът я притискаше, но след няколко минути си повтори, че много скоро ще го преодолее.

— Тогава си казах, че не мога да допусна такова прелестно момиче да се унижава единствено защото е родено бедно. При мъжете с талант е различно. Мъжът може да работи, да изкара пари и да се ожени за момиче с име. Докато при момичетата не е така, освен ако баща й не превива яко гръб. Подозирам обаче, че имаш бегли спомени за баща си.

Лина едва сега си позволи да вдигне поглед.

— Така е — прошепна предпазливо.

— Няма защо да се страхуваш, мила. Желая единствено компанията ти и не бива да се притесняваш от мен. Не вярвай на одумките, че съм стар похотливец. Не искам да съсипя дори една искрица от очарованието ти. Чаках твърде дълго и не се ожених, а сега вече е прекалено късно, но пък ми се иска някой да ме придружава на партита и да ми споделя как подхождат към живота младите. Погрижиш ли се за всичко това, аз ще се погрижа от магазините и хотела повече да не те притесняват. Ще изпращат сметките ти на мен, можеш да си наемеш прислужница и лична карета. Ще се постарая да имаш най-доброто.

Лина бе толкова удивена и изпълнена с благодарност, че дори нямаше представа какво да направи. Значи все пак си струваше да бъде обезсмъртена. Или ако не това, то поне някой да се грижи за нея. Усети да я залива приятна топлина и се насили да се усмихне.

— Благодаря ви, господин Лонгхорн — отвърна и усмивката преобрази лицето й. — Ще ми бъде много приятно.

— Добре. Утре отиди да си купиш нови неща. Искам да ме придружиш на ежегодното коледно парти у семейство Скунмейкър, затова ти трябва рокля, невиждана досега.

Лина съзнаваше, че прекалява с кимането, но вече си представяше и кройката, и цвета.

Той пак заговори и в думите му прозвуча нежност:

— Мила моя, моля те да ме извиниш за грозната сцена. Повече няма да я споменаваме.

— Добре — съгласи се тихо тя.

Грозната сцена обаче ни най-малко не я интересуваше. За Лина морето неочаквано бе станало гладко като огледало и тя се носеше по повърхността под галещите слънчеви лъчи.