Ана Годбърсън
Клюки (3)

Първа глава

„След смъртта на госпожица Елизабет Холанд — една от любимките на обществото — Ню Йорк беше завладян от униние и пометен от снежната виелица, която забушува в края на ноември и загърна града в бяла пелена. Елегантният Ню Йорк обаче нямаше да загърби надеждата за зимни вечери в операта и весели котильони. Погледите ни неведнъж бяха привлечени от изисканото държание на госпожица Пенелопи Хейс, най-добрата приятелка на госпожица Холанд през краткия й живот. Възможно ли е госпожица Хейс да е наследила усета й към безупречно поведение и нейното добро сърце?“

От „Сите Чатър“, петък, 15 декември 1899 г.

— Извинете, госпожице, вие ли сте, наистина?

Денят беше ясен, мразовит и докато Пенелопи Хейс се обръщаше бавно наляво, където тълпата се беше събрала на тясната калдъръмена улица, я обгърна валмо бял дъх. Насочи бистрите си сини очи към ведрото лице на момиче, което едва ли беше на повече от четиринайсет. Сигурно беше излязло от грозните разкривени къщи, които се издигаха плътно една до друга зад насъбралото се множество. От покривите им висяха черни жици като панделки, спуснали се от небето. Момичето беше облечено в черно палто, а розовите й бузи се бяха превърнали в червени петна от студа. Пенелопи срещна погледа й и разтегли пухкавите си устни в топла усмивка.

— Да, аз съм. — Вирна брадичка и изпъна рамене, за да подчертае изящното си лице и безупречна кожа. Едно време я познаваха като хубавката дъщеря на новобогаташ, но напоследък бе започнала да се облича в пастелни цветове и бяло, цветовете, които предпочитаха най-скромните и сериозни момичета на нейната възраст, за да бъде приета по-сериозно, но днес, понеже знаеше в какво състояние са улиците, по които й предстоеше да минава, се беше спряла на по-тъмни нюанси. Протегна скритата си в ръкавица ръка и се представи: — Аз съм госпожица Хейс.

— Работя при „Уайнгартън“, кожарите — продължи плахо момичето. — Виждала съм ви веднъж или два пъти от задната стаичка.

— Значи трябва да ти благодаря за обслужването — отвърна мило Пенелопи. Приведе се напред в нещо като поклон, въпреки че заради твърдата висока яка на тъмносиньото палто й бе трудно да движи свободно глава. Отново вдигна поглед към очите на момичето и бързо попита: — Искаш ли пуйка?

Процесията вече я беше подминала. Оркестърът изпълняваше коледни песни и вървеше към следващата улица, а тя чуваше как гласът на застаналия непосредствено зад оркестъра господин Уилям Скунмейкър гърми по мегафона. На зяпачите, струпали се на улицата, той пожелаваше весели празници и дискретно им напомняше, че е платил лично за празничния парад. Идеята наистина беше негова, плати за оркестъра, за пътуващата библейска сцена и храната, уговори се с видни дами и дебютантки да раздават лакомства на бедните. Именно те бяха атракцията, мислеше си Пенелопи, когато се обърна към верния си приятел Айзак Филипс Бък, за да бръкне в огромната торба от зебло, която той носеше.

Дори през велурените ръкавици и вестника, в който бе опаковано месото, усети студената и лигава пуйка. Беше я гнус и се постара да не показва колко й е неприятно, докато се обърна с обещания подарък за Коледа. Момичето погледна увитото във вестника месо и усмивката й угасна.

— Вземи — подкани я Пенелопи, като се насили да не се отдръпне. Отчаяно й се прииска момичето да вземе пуйката. — За теб и семейството ти. За Коледа е. От семейство Скунмейкър… и от мен.

Времето сякаш спря, но усмивката на момичето се върна и то май зина от удоволствие.

— О, госпожице Хейс, благодаря ви! От мое име… и… и… от името на цялото ми семейство! — Пое тежката птица от ръцете на Пенелопи и се обърна към приятелите си в тълпата. — Вижте! — изписка. — Госпожица Пенелопи Хейс ми даде пуйка, специално за мен!

Приятелите й ахнаха, когато видяха мечтаната птица, и срамежливо заоглеждаха момичето в палто, шито по поръчка. Имаха чувството, че я познават от прочетеното за нея в клюкарските вестникарски колонки. Сега тя беше застанала пред тях, готова да заеме освободеното от Елизабет Холанд място, което по право й принадлежеше след трагичната смърт на най-добрата й приятелка. Всъщност Елизабет не се беше удавила, беше жива — факт, добре известен на Пенелопи, защото лично бе помогнала на „непорочната“ госпожица Холанд да изчезне, за да се отдаде на ласки с прислужника, по когото беше хлътнала. По-важното бе, че Пенелопи можеше да си върне онзи, който си беше неин — годеникът, когото Елизабет изостави. Възходът й беше почти завършен, след като най-видните матрони в обществото, както и вестникарските хроники намекваха, че напоследък почти е успяла да се превърне в Елизабет.

Преди Пенелопи нямаше особено да се зарадва на подобни твърдения — според нея проявите на доброта бяха просто прекалени — но сега вече започваше да забелязва предимствата на подобно поведение.

Пенелопи се наслади още миг на обожанието на момичето, като си позволи очите й да отразят усмивката, и се обърна към Бък, който се открояваше сред останалите в сив кариран костюм, кехлибареножълта риза и палто от боброва кожа, което пазеше от студа добре закръгленото му тяло.

— Веднага ме измъкни оттук — прошепна тя. — Цял ден не съм виждала Хенри, студено ми е и ако се наложи да докосна още една…

Бък я накара да замълчи с многозначителен поглед.

— Ще се погрижа за всичко.

Той имаше нежни черти, омекотени от месестото му лице, руси вежди, извити така, че му придаваха вид на спокоен човек. Покрай тях минаха още няколко дами в широкополи шапки и палта с елегантни ревери, последвани от оркестър. Пенелопи погледна напред, откъдето се разнасяше гласът на стария Скунмейкър, и реши, че синът му, Хенри, с тъмните очи и закачлива походка, със сигурност е до него. Сърцето й трепна. Обърна се към Бък, който вече бе измислил план.

Приятелят й беше над метър и осемдесет, изглеждаше внушителен и сега изпъна рамене, за да защити момичето, което не пропускаше случай да се възползва от предаността му. Не бе роден в богато семейство — макар да твърдеше, че е роднина на богатия клан Бък, които живееха в огромни къщи в долината на Хъдсън — но бе незаменим, когато трябваше да се организира парти, и затова често получаваше безплатни фини и ценни вещи. Пенелопи спусна воалетката и го последва през тълпата. Щом си проправиха път, Бък остави на земята неудобната тежка торба с пуйки и помогна на Пенелопи да се качи в карета, спряла наблизо.

Бък заобяснява нещо на кочияша, а тя се настани на плюшената седалка и въздъхна. Вътре всичко бе меко като пух и всяка повърхност, до която се докосваше, беше от злато. Пенелопи усети как се отпуска: ето всичко си идваше отново на мястото. Свали ръкавиците с един замах и ги изхвърли през прозореца на каретата. Бък погледна към калната локва, в която паднаха, прекрачи и се качи до Пенелопи. Щом потеглиха по неравния път, той се приведе напред и извади лъскава дървена кутия изпод седалката.

— Велурени ръкавици ли? — попита я. — Ако предпочиташ, да ти извадя копринени.

Пенелопи погледна фините си пръсти и потри длани. Повечето момичета като нея, чиито бащи бяха индустриалци, президенти на банки или оглавяваха собствени застрахователни империи, сменяха ръкавиците си по три или четири пъти на ден, докато обикаляха от едно чаено парти на друго, след това на вечеря или на музикална вечер за отбрани гости. Пенелопи обаче бе убедена, че нейните ръце са много по-хубави, затова сменяше ръкавиците си по десет, дори единайсет пъти. Никога не слагаше втори път същия чифт, макар напоследък новопоявилата се у нея добрина да я караше да ги подарява.

— Велур. Голям студ е навън, а и не се знае кого ще срещнем по пътя.

— Така си е — съгласи се приятелят й, докато вадеше ръчно изработен чифт ръкавици. — Особено когато аз давам инструкции на кочияша.

— Благодаря ти. — Пенелопи си сложи ръкавиците и отново се почувства прекрасно.

— Днес просто се влюбиха в теб — подхвърли доволно Бък.

— Иска ми се да не беше чак толкова противно. — Пенелопи отпусна красивата си глава назад, върху кадифето. — Питам се, колко бедняци може да понесе Ню Йорк? На тях не им ли писва да се тъпчат с пуешко? — Притисна облечените във велурени ръкавици пръсти към високите си изваяни скули. — Лицето ме заболя от толкова усмивки.

— Адски досадно е непрекъснато да се правиш на добър. — Бък замълча. — Ти обаче имаш набелязана цел — продължи дипломатично той.

— Така е — съгласи се Пенелопи. — Имам.

В този момент каретата спря и Бък се подпря на златния прозорец. Пенелопи се приведе към него и забеляза, че са в началото на парада, точно пред лидера. Уилям Скунмейкър, висок и широкоплещест, беше облечен в черен костюм. До него бе втората госпожа Скунмейкър, с моминско име Изабел де Форд, все още млада, сега облечена в кожи и дантела. Бяха застанали пред една от бедняшките къщи и спряха, когато видяха, че каретата препречва пътя им. След малко Хенри се изравни с тях.

Пенелопи притаи дъх, щом го зърна. Преди виждаше Хенри Скунмейкър почти всеки ден, но това бе по времето, когато двамата бяха интимни и бяха опознали всички тайни кътчета на семейните си домове, макар подобно поведение да бе непристойно за неомъжено момиче от висшето общество. Бяха правили неща, за които всеки бе наясно, че девойки като Елизабет Холанд никога не биха извършили, но един ден Хенри съобщи, че бил сгоден за госпожица Холанд. Каза го на парти, на което беше поканена и Пенелопи. Направо да си изповръщаш червата, което въпросната госпожица направи, веднага след като чу новината.

Както можеше да се предполага, всички се отнесоха с изключително разбиране към бурната й реакция на противната новина. Бък й помогна да се справи. Изтъкна, че дъртият Скунмейкър е бизнесмен с огромни амбиции — най-значимата е да стане кмет на града — и със сигурност е искал съпругата на сина му да бъде колкото представителна и добродетелна, толкова и харесвана от хората. Пенелопи бе твърдо убедена, че ако Елизабет бе способна на нещо, то тя не й отстъпваше в нито едно отношение, затова се зае да се превърне в желана снаха.

Оттогава рядко виждаше Хенри и сега, щом го мярна, имаше чувството, че получава свръхдоза. Слабото му стегнато тяло беше в черно, а под сянката на цилиндъра различи аристократичната му брадичка. На лявата ръка все още носеше жалейна лента, която Пенелопи забеляза, докато се опитваше да му внуши да погледне към нея. Уверена бе, че ще я погледне. След малко той наистина вдигна очи към нея. Пенелопи задържа погледа му с цялата скромност, на която беше способна, усмихна се загадъчно и спусна воала над лицето си.

— Прекрасен парад, господин Скунмейкър! — провикна се тя и положи ръка върху наполовина спуснатия прозорец.

Докато се отпускаше на плюшената седалка, чу Бък да нарежда на кочияша да потегли. Дори не се поинтересува накъде са тръгнали. Мислеше за Хенри и как в най-скоро време ще забрави да скърби за Елизабет. Беше сигурна, че в момента гледа след нея и си припомня що за момиче се крие зад целомъдрието и какво е имало между тях. Този път нямаше да има целувки, откраднати в неосветени коридори. Нямаше да има тайни срещи, никакви унижения. Този път всичко щеше да е истинско.