Ана Годбърсън
Клюки (44)

Четирийсет и втора глава

„Тази сутрин в «Уърлд» излезе чудесното съобщение, че госпожица Пенелопи Хейс е сгодена за господин Хенри Скунмейкър. След като наскоро се разбра, че годежният пръстен, който младият Скунмейкър бе купил за предишната си годеница, покойната Елизабет Холанд, се е появил на бял свят, с право се питаме какво ще стане, ако собственичката на пръстена също изникне отнякъде…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, сряда, 27 декември 1899 г.

Коридорите в дома на семейство Хейс ехтяха, докато Пенелопи тичаше, притиснала кученцето до гърдите си. Беше изключително близко до всичко, което желаеше, но усещаше как неуловими сили се опитват да й го отнемат. Издължената й сянка падаше върху черно-белите плочи на пода, под високите огледални тавани на първия етаж на Пето Авеню 670, където се издигаше колосът, наречен дом, напълно в състояние с размерите си да смаже дори самоуверено момиче като Пенелопи в някой от редките дни на неувереност. Слуховете за завръщането на Елизабет бяха съсипали съня й, а преплетените тела на Хенри и Даяна бяха отровили най-приятните й часове. Забелязала английския иконом в предното антре, младата господарка забави крачка и го приближи.

— Ратмил — повика го. Усещаше, че вените са изпъкнали на бялата шия, но не можеше да направи абсолютно нищо. Черните като копчета очи на Робър, бостънския й териер, шареха наоколо в израз на ужас. — Къде са родителите ми?

— Доколкото знам, госпожице Пенелопи, в момента пият чай в гостната. Искате ли да…

— Не, не — прекъсна го и набута гърчещото се куче в ръцете на недоволния Ратмил. — Сама ще отида.

Отдалечи се бързо към извитото мраморно стълбище за към хола на горния етаж. На първото стъпало спря и отпусна ръка на хладната балюстрада. — Можеш да съобщиш на секретарката на мама, че след малко ще ни бъдат необходими услугите й.

Никой не бе помогнал на Пенелопи да постигне желанията си, освен може би Изабел Скунмейкър, затова младата жена бе готова да насочи гнева си на всички посоки. Ратмил, икономът, беше напълно безполезен. Беше служил при няколко английски семейства с титли, преди да постъпи при семейство Хейс, и знаеше не по-зле от младата господарка на дома, че са от семействата, които отчаяно се нуждаят от иконом англичанин, който да ги научи на класа. Затова не пропускаше случай да ги погледне многозначително, но майката бе прекалено тъпа и не забелязваше, затова пък Пенелопи разбираше.

Изабел беше очарована, щом научи за годежа, но всеки път, когато правеше подарък на бъдещата си снаха, всеки път, когато изпискаше от радост и намигнеше многозначително, Пенелопи имаше чувството, че й се подиграва. Беше получила онова, което искаше, но се беше натрапила, а и все още нямаше пръстен — доказателство за постигнатото. Прояви се като изобретателна манипулаторка за доброто на Хенри, както и за свое, а той дори не оцени усилията й. Хенри не бе направил нито един романтичен жест, не я погледна нито веднъж. Пенелопи се чувстваше самотна, както обикновено, и вече се питаше дали има смисъл да продължава, но не можеше да потъпче гордостта си.

А гордостта й бе забележителна. Същата тази гордост я накара да се изкачи по стълбите, след като повдигна оловносивата пола, комбинирана с черна блуза от органза с буфан ръкави. Влезе в малкия хол на първи етаж с изглед към булеварда, без да се опитва да прикрие лошото си настроение. Родителите й се бяха настанили пред камината, а брат й беше седнал до малка пластика на паун в естествен размер и пушеше цигара. Тримата я погледнаха с недоумение.

— Ааа! — извика тя.

Салончето с тежкия пурпурен и златен брокат бе мрачен, а тъмните тонове трябваше да омекотят чертите на госпожа Хейс, но се оказваше невъзможна задача. Едрото й тяло беше пристегнато в зелена рокля и бял муселин, обточен с черна дантела, а тъмната й коса беше вързана със зелени панделки. Облеклото не бе подходящо за жена на нейната възраст, както децата й изтъкваха през смях в по-щастливи времена.

— Какво има? — попита Ивлин Хейс и остави шумно чашата. — Не прави тази физиономия, защото ще ти останат бръчки.

— Мислехме, че най-сетне ще си доволна, след като се сгоди за сина на Скунмейкър — заяви Ричмънд Хейс и кръстоса крака.

Не беше висок, на фона на двете си деца, а лицето му бе помрачено от тъмна брада и мустаци, над които шареха очички, които никога не изпускаха онова, което можеше да бъде от полза на собственика им.

Пенелопи се тръшна на кремавото канапе с тъкани възглавници и отпусна глава. Грейсън се обърна бавно и отпусна ръка на паравана от черешово дърво, преди да изпусне дима.

— И какво иска Пени? — попита саркастично той и я погледна така, сякаш бяха деца и сестра му бе избухнала за пореден път.

— Не искам повече да живея в тази ужасна къща — изсъска тя — жестоко твърдение, след като много добре знаеше колко пари е хвърлил господин Хейс за дома им. — Мразя всички.

— Защо? — попита брат й, все така развеселен. Дръпна от цигарата за последен път и хвърли фаса в камината. — Та ние всички искаме най-доброто за теб.

— Всички много се гордеем с теб, Пенелопи. Такъв великолепен годеж! — Майка й намигна и се опита да я погледне окуражително. — А брат ти все още не е предложил на нито едно момиче. Все се надявахме, че ще се върне с титлата лорд и някое имение, но се оказа, че няма късмет.

Грейсън извърна очи и отпусна ръка. Въздъхна шумно и пристъпи бавно, лениво към канапето, на което се беше отпуснала Пенелопи. Кръстоса крака и отпусна лакът на коляното. Жилетката на костюма с фино райе беше шита в Лондон и бе от перленосива коприна.

— Стига, мила сестричке — заговори със същия подигравателен тон. — Кажи как да те развеселим.

Пенелопи погледна брат си. Косата му беше намазана с помада и разделена в средата. Тя самата нямаше търпение тази сутрин и не позволи на прислужницата си да я среши, затова косата й бе по-бухнала от обикновено. Приглади я назад и погледна баща си, станал сериозен, също както когато се кани да напише чек за голяма сума. Неочаквано Пенелопи бе завладяна от спокойствие — поне се почувства по-спокойна, отколкото през деня.

— Искам сватбата да стане веднага.

— Веднага ли? — ахна майка й.

Откакто Грейсън й разказа, че бил видял Елизабет във влака, знаеше, че трябва да направи нещо, при това бързо. Нямаше никакво значение, че Хенри не обичаше бившата си годеница. Върнеше ли се в Ню Йорк, щяха да решат, че е редно да се ожени за нея и нямаше да има никакво значение, че сега Пенелопи е сгодена за него. Сватбата щеше да се отложи за неопределено време, а хората щяха да се настроят срещу нея. Пенелопи изпъна гръб и отпусна ръце в скута си. Огледа най-близките си един след друг и се опита да се престори на скромна. Яростта, завладяла я през последните дни, бе заменена от решителност да накара всички да й завиждат.

— Преди края на годината.

— Пенелопи — започна строго баща й, — не сме резервирали нищо, нямаме свещеник. Не сме предупредили никого за датата.

— Ти си Ричмънд Хейс! Ти можеш да осигуриш свещеник, а и всички ще искат да дойдат на моята сватба. Госпожа Скунмейкър вече каза, че можем да използваме вилата им в Тъксидо и да направим там парти, с което да отпразнуваме годежа. Най-добре да бъде направо сватба. Още довечера ще напишем поканите на ръка и ще ги изпратим утре! Моля те, татенце!

Родителите й бяха толкова слисани, че дори не помислиха да й откажат. Спогледаха се нервно над златния сервиз за чай. Грейсън заговори пръв и в гласа му нямаше и следа от ирония.

— Защо не? Ще бъде невероятна изненада, всички ще завиждат, ще бъдат във възторг и ще гледат да бъдат поканени. Така цялото общество ще бъде наясно, че сме на върха и ще разберат на какво сме способни. Видяхте ли днешния вестник? Изглежда дъртият е пробутал няколко стари пуйки на парада и разни момичета от покрайнините се разболели. — Грейсън се изкиска и запали нова цигара. — Подобна трагедия направо плаче за събитие, което да разсее вниманието.

— Какво ще облечеш? — попита госпожа Хейс. По кръглото й лице се беше изписало пълно объркване.

— Открай време искам да облека твоята рокля — излъга с усмивка Пенелопи. — Можем да я преправим и ще ми стане.

— Аха! — усмихна се госпожа Хейс. — Защо не. Какво ще кажеш, господин Хейс. Май така ще бъде най-добре.

— Ако е изненада и се проведе извън града — не спираше Пенелопи, убедена, че ако продължи да говори, баща й ще забрави възраженията си и цялата тази дандания ще му омръзне, — няма да ги има досадните тълпи и полицейските барикади. Няма да има безкрайни статии във вестниците месеци преди събитието, няма да разказват за шаферките и какъв нюанс искали. Така ще стане много по-елегантно.

Баща й я погледна за момент и сви рамене.

— Щом така искаш и мислиш, че семейство Скунмейкър ще се съгласят…

— Разбира се. Просто чудесно! Сигурна съм, че ще се съгласят. — Пенелопи скочи и плесна с ръце.

Възторгът й се беше отразил и по лицето на майка й — беше се сдобила с нови бижута, които все още не беше показала в обществото, както дъщеря й отлично знаеше.

Грейсън погледна сестра си с възхищение.

— Тази вечер ли ще отидеш?

— Ще отидем всички, за да споделим плана със семейство Скунмейкър. А пък утре, с Хенри, семейството му и всички вие, отиваме в Тъксидо, за да започнем приготовленията. Така ще избегнем суматохата.

Като каза суматоха, Пенелопи намекваше за журналистите, които дебнеха всяка сватба на що-годе известни люде. Родителите й много внимаваха да постъпват както е редно и бяха готови на всичко, стига да избегнат подигравките и социалната цензура. А суматохата, за която мислеше Пенелопи, можеше да бъде създадена единствено от сестрите Холанд. Щом отведеше годеника си от града, щеше да се наспи. Щеше да се доближи много повече до онова, което й принадлежеше по право — поне според обществото и читателите, а много скоро и пред очите на Господ.