Ана Годбърсън
Клюки (42)

Четирийсета глава

„Семейство Скунмейкър организираха великолепно парти за Бъдни вечер, на което зашеметяващата наследница Каролина Бруд се хареса на всички присъстващи. Тя се държи семпло, като достойна представителка на западните ни щати, а на естествената й красота се възхитиха много от младите господа, най-вече наследникът Лиланд Бушар, обвинен от свои приятели ергени, че е танцувал с нея през цялата вечер…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 26 декември 1899 г.

За Каролина магазините вече не бяха същите. Тристан й подхвърли, че трябва да си намери шивачка. Момичетата като нея не си позволяваха да обличат готови облекла и тя бе наясно, че е точно така, още повече, че забележката не бе в негова полза. Все пак той работеше в универсален магазин и щеше да изгуби част от продажбите. В деня след Коледа най-добрите шивачки нямаше да бъдат на разположение до Нова година, както я предупреди, когато госпожицата се отби да купи блузи, аксесоари, поли и дантела на сметката на господин Лонгхорн.

Уговорката с господин Лонгхорн много я улесняваше, както призна пред Тристан, когато той попита. Възрастният господин не я разпитваше за предишния й живот, но подхвърли — когато тя намекна за сестра си по време на коледната вечеря в хотела — че по-голямата госпожица Брод също трябва да получи подаръци за Коледа. Затова Каролина влезе в „Лорд енд Тейлър“ и прегледа масите, отрупани с безценни стоки, без да почувства нито страх, нито безмерно желание — просто беше наясно, че ще получи всичко, което пожелае.

— Освен това, госпожице Брод, днес изглеждате забележително…

Каролина се обърна, за да се огледа, и си представи, че има дълъг врат, пухкави устни, премрежени очи и изглежда замечтана.

— Днес ще ми бъде необходима много помощ.

Тристан я наблюдаваше и прокарваше ръка по масата от черешово дърво. Беше с навити ръкави и кафява жилетка, брадичката му гладко обръсната.

— Днес — отвърна Тристан, — няма кого друг да обслужвам. Ти, мила моя, постигна небивал успех.

Каролина отпусна буза на рамото му. Запита се дали няма да я целуне отново. Знаеше, че не бива повече да се оставя на изкушението, но споменът продължаваше да я вълнува. Беше й много приятно да я докосват.

— Получи се, нали? — сниши глас Тристан, макар на нея да й се искаше да не повдига въпроса на обществено място. — Съмняваше се, но… на мен ми беше ясно. Онази вечер в хотела изглеждаше безкрайно уплашена. Знаех обаче какво ще стане. Затова бях наблизо. Наясно съм кога да извадя коза.

Каролина кимна отмаляла. Нямаше желание да продължава разговора.

— Преди да потърсим каквото ти трябва… — В гласа на Тристан се появи нотка, която не бе долавяла досега, затова се обърна към него. — Дамите от висшето общество, с които съм се сприятелявал, са ми отпускали по нещо дребно, когато ми се е налагало да плащам туй-онуй и никой не е забелязвал. — Замълча и извърна поглед. Зад него продавачките бързаха. — Трябва да ти призная нещо. Аз ти откраднах парите, но не знаех, че нямаш други.

Преди Каролина да прецени дали да се ядосва, или да се уплаши и да реши дали може да му вярва занапред, той се ухили и продължи:

— Виж обаче колко добре се получи накрая. Дано прецениш, че съм си изплатил дълга.

Като всяко момиче от висшето общество, сблъскало се с неприятен факт, Каролина си каза, че в момента не може да обсъжда въпроса.

— Да не мислим повече за това — отвърна тя. После се сети за нещо приятно и се усмихна. — Искам да разгледам красивите неща, които господин Лонгхорн ще ми купи днес.

Продавачът не отговори веднага и тя се зачуди дали няма да й напомни за миналото й. Скоро Тристан се усмихна, разтегна устни под тънките мустачки и лешниковите му очи заблестяха.

— Добре — подчини се и й протегна ръка.

Тя я пое и двамата тръгнаха напред, всеки влязъл в ролята си до съвършенство.

Каролина навлизаше в царството на фините красиви стоки и обърна внимание на облицованите в огледала колони, които поддържаха висок арковиден таван и великолепни полилеи. Навсякъде блестяха благородни метали, по които се заглеждаше навремето. Заглеждаха се и момичета като нея. Сега обаче тя можеше да си позволи всичко това, фактът личеше по вирната брадичка и небрежния поглед. Знаеше къде отиват. Момичетата на семейство Холанд бяха разказвали на Клер, а Клер, на свой ред, бе разправяла на нея. Бяха се отправили към една от частните стаи, където специалните клиентки можеха да седнат на спокойствие и да изчакат да им донесат стоките. Дори бе чувала, че поднасят сладки и шампанско. До тази сутрин дори не беше сигурна дали е добре дошла в някой от великолепните магазини. Сега обаче бе изпълнена с увереност.

Тъкмо минаваха покрай асансьорите с пъстрите стени и огромни бронзови стрелки, които насочваха купувачите към каретите, когато забеляза нещо и рязко си пое дъх, а след това се сви, все едно бе стъпила върху счупено стъкло.

— О! — ахна полугласно, та никой да не я чуе.

Между масите с вратовръзки бе застанал Уил, сякаш току-що бе слязъл от чуждестранен кораб. Пред нея бе красивият Уил със сериозни очи, косата му доста пораснала, и разглеждаше. Кожата му беше загоряла и изглежда бе преживял доста трудности. Тя усети как я завладява сладка болка и затвори очи, за да потисне нахлулите чувства. След малко се опита да ги отвори, но вдигна ръка да се скрие.

Може би наистина е чел за нея във вестниците. Вероятно е дошъл да я вземе. Все още не я беше видял, но на нея й стана ясно, че не е спечелил пари на Запад. Беше с познатия й вълнен панталон, със същото широко черно палто. Животът му не беше станал по-лек, бе очевидно. Независимо от това го желаеше. Желанието й не си беше отишло.

— Госпожице Брод — чу гласа на Тристан.

Тя кимна, дали на него, или на себе си, не беше сигурна. Вратите на асансьора се отвориха и други купувачи минаха покрай тях на път към касите. Лина отпусна ръка. Беше й по-лесно да го наблюдава, когато между тях имаше хора. Почувства се лека и й се стори, че не успява да контролира крайниците си, но в тези няколко секунди осъзна какво трябва да направи. Желанието все още съществуваше, но нямаше как да го последва. Той щеше да разбере колко глупав е бил, ала тогава тя трябваше отново да слезе на неговото ниво, а нямаше да го понесе. Не можеше да си позволи да отстъпи от постигнатото.

— Добре ли сте, госпожице Брод?

— А… да — отвърна Лина. Пое напред и загърби старите желания. — Заболя ме главата, но сега вече се чувствам добре.

Служителят ги отведе до желязната врата и госпожицата установи, че е взела правилното решение. Новата й приятелка Пенелопи Хейс не би се замислила дори за миг над увлечение отпреди години. Желанията й бяха устремени напред. Затова пък Елизабет щеше да се остави на сантименталните чувства и да се откаже от всичко заради една мечта.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

Тя навлажни устни и се насили да си поеме дъх. Замисли се за господин Лонгхорн като млад и с колко млади мъже се беше запознала преди два дни и всичко онова, което заслужаваше. Замисли се за разликата между истинските целувки и въображаемите. Усмихна се немощно. Вървеше след Тристан, който даваше вид на човек, какъвто не е в действителност, и й се натрапи мисълта, че е жалко, задето го познава. Наистина беше твърде срамежлива и щеше да направи кой знае колко гафа, ако се опиташе да спечели благоразположението на господин Лонгхорн без него, въпреки това вече й беше противен. Много скоро трябваше да го отреже, реши, и то с твърдост, която бликаше от сърцето й. Налагаше се да се държи любезно с него още малко, но истината бе, че вече нямаше нужда от продавача. Усмивката й започна да угасва, но погледна Тристан и заяви:

— Всъщност, сега вече се чувствам чудесно.