Ана Годбърсън
Клюки (47)

Четирийсет и пета глава

„Семейството на Уилям С. Скунмейкър Ви кани по специален повод в Тъксидо Парк на 31 декември 1899 г. Шест часа вечерта“

В неделя Пенелопи бе така напрегната от очакване, та дори нямаше сили да се усмихне. Трябваше да бъдат подготвени изключително много неща и снощи не спа повече от час. Шивачката от Ню Йорк все още доизкусуряваше роклята — старата дантела на роклята на майка й, сега бе обсипана с нови перли и стеснена. Роклите на шаферките бяха от сватбата на Изабел, също преправени набързо. Жалко, че не можа да поръча от Париж нещо ново, което да подчертае най-хубавите й черти, и партито нямаше да блести с желаното великолепие. Всичко това сега нямаше значение. Гостите се бяха събрали, масите бяха подредени, а семейство Холанд не бяха поканени на сватбата на годината. „Последната велика сватба на деветнайсети век“, повтори тя израза, който Бък подхвърли на неколцина репортери. През новата година, мислеше си Пенелопи, щеше да е госпожа Скунмейкър, а Даяна можеше да я посещава колкото пожелае.

Отсега предусещаше момента — предстоеше, очакваше я в края на посипаната с розови листенца пътека — всичко щеше да приключи. Менюто беше уточнено, а украсата направена под бдителните очи на Бък. Поканите, доставени на двайсет и осми от специални куриери, обещаваха тайна сватба за най-отбрани гости и се бяха превърнали в най-изключителната притегателна сила за нюйоркското общество. Седмицата беше скучна, предимно заради празника, и всички щяха да си седят вкъщи, докато мине Нова година, а след това щяха да отпътуват за екзотични места, като Италия и Египет. Това обаче бе неочаквано вълнение. Днес щяха да присъстват на едно от любимите си места, за да станат свидетели на брака на две от най-видните имена, а утре щяха да ги посрещнат онези, които не бяха поканени с анекдоти за сватбата на Скунмейкър и Хейс.

Непоканените бяха на партита в Лейкуд и Уестчестър и планираха как да прекарат Нова година в очакване на телеграми, които да им разкажат какво са пропуснали. Щастливите поканени бяха насядали в очакване. Пенелопи беше гримирана, кръстът и краката й обгърнати от шифон в цвят слонова кост. Дантела обгръщаше острото деколте на роклята, на китките имаше дантелени набори, украсени със същите цветя, забодени и в тъмната й коса. От бялата шапка се спускаха много метри валенсианска дантела. Музиката вече звучеше. Тя погледна шаферките — нейни братовчедки и братовчедки на Хенри, събрани набързо, също като горката Пруди, която очевидно се чувстваше некомфортно в роклята в пастелен цвят. Беше поканена и Каролина Брод, която не успяваше да прикрие гордостта си и имаше вид на сравнително богато момиче. Едва когато всичко свършеше, щеше да се усмихне доволно.

Бък беше в черен костюм, личеше му, че е недоспал, въпреки това бе грациозен, както винаги. Беше подредил момичетата и те очакваха сигнала му, за да тръгнат по пътеката към олтара. Всички — с изключение на Пруди — бяха във възторг, че са избрани, и очакваха с нетърпение повикването. Пенелопи не желаеше да среща погледа на нито една от тях. Просто изчакваше момента, когато и последният бледосин шлейф щеше да излезе, за да може най-сетне да си поеме дъх. Обърна се към Бък и изчака да огледа лицето й, за да се увери, че е съвършено. Той спусна воала и го оправи. Мускулите на лицето му се разтегнаха в усмивка за пръв път този ден.

— След днешния ден ще престанат да наричат булките красиви. Ти просто вдигна летвата недостижимо високо — обяви приятелят й.

Тя също се усмихна, широка, доволна усмивка, която знаеше, че ще трябва да заличи от лицето си, преди да тръгне към олтара. Все още не се беше овладяла, когато чу първите акорди на музиката, възвестяваща появата на булката. Бък й даде знак да тръгне и тя пое напред.

Всички присъстващи се обърнаха към нея. Пенелопи ги виждаше през дантелата, готови да ахнат, притиснали ръце към гърдите си. Нямаше представа дали върви бавно или бързо. Почти не чуваше музиката. Разстоянието до олтара й се стори невъзможно дълго, но бе наясно, че ще бъде там всеки момент. Хенри бе застанал неподвижно, без да крие колко е нещастен, облечен в лъскав черен фрак, напълно наясно с гениалния й план. Щеше да си спомни колко си подхождат двамата, да разбере, че Даяна Холанд е била просто едно развлечение. Булката пристъпи до олтара и забеляза, че няколко от лицата са се обърнали настрани. Стори й се необяснимо да се озъртат в посоката, от която беше дошла.

Свещеникът започна церемонията, а балната зала в Тъксидо жужеше. Тя забеляза, че Хенри на няколко пъти се обърна назад, откъдето се носеше тих шепот. Тогава Пенелопи протегна ръце и стисна пръстите на Хенри. Преподобният все още не беше стигнал до тази част, но това бе израз на нетърпението й, той забеляза и ускори церемонията. Сърцето на Пенелопи блъскаше с такава сила, че дори не забеляза как е отпуснал ръце Хенри.

Пенелопи никога досега не бе обръщала особено внимание на предчувствията, но бе убедена, че гостите говорят за Елизабет Холанд. Беше се върнала и те се питаха дали булката не би искала да разбере, преди да се врече в любов и вярност на годеника й. Младата жена се напрегна и зачака размяната на пръстените. Беше готова да скочи предизвикателно срещу всеки, осмелил се да прекъсне сватбата. Страхливците живееха, следвайки наложени правила, както й беше добре известно. Пенелопи реши, че ако остане неподвижна и не обръща внимание на шума, гостите ще се почувстват длъжни да замълчат.

Щом усети благородния метал да се плъзва на безименния й пръст, каза „да“, и без да чака Хенри, вдигна воала и пристъпи към него. Той вече беше казал „да“, почти беше сигурна, макар да нямаше вече значение. Никой не помнеше подробностите от сватбите, а и важното беше да пристъпи към него и да го целуне. Докосването на устните му бе безжизнено също както на ръцете, но тя се опияни при мисълта, че целува съпруга си Хенри.

Двамата се обърнаха към гостите и украсата от бели цветя и кремави венци. Последва дълго, неловко мълчание. Пенелопи забеляза, че секретарка на майка й нервно е застанала в задната част на залата, стиснала здраво ръце. Диамантите на хората от тълпата блестяха, очите им искряха. Забеляза как Бък се приближава до секретарката, сякаш за да я скрие от очите на останалите, и пръв започна да ръкопляска.

Тогава всички се обърнаха, отначало бавно, после по-бързо към булката и младоженеца. Някои от тях също последваха примера на Бък и заръкопляскаха, а други понечиха да се изправят. Бяха необходими няколко минути, докато гостите си припомнят правилата за приличие и всички заедно заръкопляскаха. Сякаш представителите на най-добрите семейства на Ню Йорк се бяха самозабравили за момент и едва сега се досещаха, че присъстват на прекрасно, трогателно събитие. Старите матрони зарониха сълзи. Най-сетне младата жена бе успяла да привлече вниманието им и в този момент бе сигурна, че е звездата.

Светът отново си беше дошъл на мястото и най-сетне се осмели да си поеме дълбоко дъх. Всички ръкопляскаха и повтаряха колко били красиви младите, съвършена двойка и как сватбата им доказвала, че истинската любов съществува. Очите й се навлажниха, докато оглеждаше гостите, изправили се на крака, и усети благодарност към всички, станали свидетели на триумфа й.