Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот на върха (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rumours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)
Корекция
Еми (2013)
Корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ана Годбърсън. Клюки

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2010

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-865-727-3

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

„В наши дни са нужни голям брой слуги за поддържането на елегантен дом, а в Ню Йорк дванайсет домашни помощници са наистина скромна бройка. На нещастните дами, които трябва да се справят с по-малко — или, да пази господ, могат да си позволят само една или две — им се налага да поемат част от домакинската работа.“

„Лейдис Стайл Мънтли“, декември 1899 г.

Сутринта след откриването на сезона в операта Даяна се събуди със същото чувство на празнота, обзета от необходимостта за други неща. Устата й беше пресъхнала, косата й беше в ужасно състояние и почувства, че няма сили да оправи леглото. Обикновено Клер, като лична камериерка, й носеше вода, но този обичай вече изглеждаше немислим, след като не разполагаха с пари и бяха освободили част от слугите. Госпожа Холанд продължаваше да приема изчезването на Уил като предателство, защото е знаел за финансовото състояние на семейството, понеже по същото време бяха уволнили перачката и помощник-готвачката, а господин и госпожа Фейбър, които изпълняваха длъжностите на домакин и икономка, напуснаха миналата седмица, когато разбраха, че от тук нататък нямат гаранция за получаването на пари. Така на Клер й се натрупа допълнителна работа и Даяна благородно я освободи от задълженията й на лична камериерка.

В това неделно утро Даяна нямаше настроение за прояви на благородство. Нямаше настроение за нищо. Празнотата очевидно нямаше никакво намерение да се махне и нямаше желание дори да закуси. Затова искаше вода, искаше да изглежда красива, някой да я прегърне, да я поглези. Макар да нямаше абсолютно никакво желание да се вижда с Хенри — от мисълта започваше да й се гади и очите й пареха — искаше да чуе по-правдоподобно обяснение от снощното. С радост щеше да отнесе някакво подобие на радостна вест на майка си. В момента обаче копнееше да се види с по-голямата си сестра, която често се държеше високомерно, строго преценяваше хората, докато живееше у дома, а сега, изглежда, се беше превърнала в единствената, която щеше да прояви разбиране към положението на Даяна.

Най-сетне Даяна се напъна да стане. Събра сили да се приведе в приличен вид. Облече дълга черна пола и кремава блуза със ситни перлени копчета, с надеждата да прикрият лошото й настроение. Само дето настроенията й не се влияеха от дрехите, и тя заслиза по стълбите към сумрачното антре несресана и нещастна. Персийските килими, които стигаха чак до входната врата, бяха все още тук, докато картините по стените бяха свалени и на тяхно място се виждаха по-светли петна. И сега няколко рамки бяха подредени край вратата, сигурен знак, че купувачът ще намине в най-скоро време.

До неотдавна продажбата на някоя вещ бе изключително романтично преживяване за Даяна, връщане към основното в живота, ала оттогава мнението й се беше променило. Оказа се, че е било много лесно да се отнася небрежно към вещите, докато все още се залъгваше, че може да разчита на любовта на Хенри Скунмейкър, а сега, липсата на различни дреболии й се струваше изключително болезнена. Обсебена от тези мисли, отвори тежката плъзгаща се врата, за да влезе в хола.

— Добро утро — поздрави леля й Едит и стана, когато племенницата влезе.

Беше облякла стара бяла рокля с подчертана талия и доста набор отзад — отдавна демодирана кройка. В момента Даяна си представи Едит като млада, когато косата й все още се е стелела на ситни тъмни къдри, когато е мислела, че светът е пълен с възможности.

— Добро утро — отвърна Даяна и пристъпи към фотьойлите край масичката за кафе, на която бе оставен поднос.

— Веднага се качи при майка си. — Леля Едит сведе очи към пода, сякаш нямаше желание да продължи. — Знаеш, че реагира доста драматично, но тази сутрин е навъсена.

— Така ли? — въздъхна Даяна, приела думите на леля си като упрек.

Ако се беше вгледала по-внимателно, щеше да забележи, че по лицето й се е изписал страх и силна тревога за снаха й. Едит не се съобразяваше като съпругата на брат си със строгите правила в обществото, но от години двете живееха под един покрив и бяха постигнали взаимно разбирателство. Госпожа Холанд открай време харесваше Едит, както би харесала всеки с гръмка фамилия и красиво лице, и вярваше, разбира се, както и всички стари нюйоркчани, че семейството трябва да е единно и различията не бива да се излагат на показ.

— Да не е болна? — попита Даяна след кратко мълчание. Сети се, че снощи не обърна почти никакво внимание на Спенсър Нюбърг, а предишния ден най-безотговорно се бе отървала от Пърсивал Кодингтън. Бодна я чувство на вина. Не че можеше да обикне когото и да било от двамата. Мисълта, че не е обръщала достатъчно внимание на тревогите на майка си, днес не й се струваше никак смешна.

— Не знам — вдигна поглед Едит и заговори съвсем бавно. — Просто каза, че не може да стане от леглото. Най-добре иди при нея.

Даяна кимна и тръгна с натежало сърце. Вече беше пред вратата, когато Едит добави:

— Не забравяй да й разкажеш как си очаровала господин Нюбърг.

Начинът, по който леля й я погледна — с надежда, окуражително — накара Даяна да се запита, докато стоеше на прага, дали не е загазила. Едва сега започваше да осъзнава, независимо от наранените си чувства, че Хенри не е бил влюбен в нея, както си беше въобразявала, и се налага да се замисли за друг, когото не харесва.

Никога досега не й бе отнемало толкова време да се изкачи по стълбите и когато стигна на първия етаж, спря. Тежката гравирана врата към стаята на майка й беше открехната и забеляза бледа ивица светлина.

— Даяна? — повика я майка й.

Дъщерята пристъпи напред. Облегна се на вратата и надзърна вътре. Очите на майка й бяха затворени, бе отпуснала глава на белите възглавници. Косата й, обикновено грижливо сресана, когато не беше покрита от вдовишката шапчица, сега се беше разстлала по раменете й. Беше много бледа.

— Тук ли си? — заговори отново с остър и напрегнат глас.

Даяна усети да я завладява тревога и разбра, че няма сили да се изправи пред майка си. От нея се искаше да я успокои, но мисълта, че Хенри не я обича, бе съвсем нова и все още не бе намерила начин да я крие. Страхуваше се да не се издаде.

Елизабет щеше успешно да се прикрие. Тя щеше да съумее да успокои майка си, макар и за кратко. Даяна обаче се съмняваше в себе си и забърза надолу по стълбите. Навлече палто и си сложи шал. Излезе на верандата и тръгна по улицата, твърдо решена да изпрати съобщение на сестра си.

* * *

След няколко часа, докато излизаше от „Уестърн Юниън“, Даяна изобщо не се чувстваше по-добре, макар да изпита известно спокойствие, че има какво да очаква. Пусна телеграма на сестра си, през Уил Келър, разказа й последните събития и се успокои с мисълта, че ще получи вдъхновяващ отговор. Може би Елизабет щеше да открие причината, поради която животът на по-малката й сестра се разпадаше. Поне сега трудните проблеми вече не бяха единствено и само нейни, затова по-самоуверено вирна брадичка. Още повече бе в част на града, където бе много малко вероятно да срещне познати, и се почувства освободена от самоличността си, по-спокойна.

Спокойствието й не продължи дълго, защото някой я повика по име, не особено високо, но съвсем ясно. Човекът я последва през стъклената врата на студената светла улица. Тя остана на място, преди да се обърне към непознатия. Слънцето блестеше в очите й, затова й трябваха няколко секунди, докато познае Дейвис Барнард. Беше нахлупил същата кожена шапка като последния път, когато се срещнаха, и едната от черните му вежди бе извита любопитно.

— Добър ден, господин Барнард — поздрави тя. Изглежда духът на сестра й се беше появил отнякъде, защото, макар и потисната, Даяна успя да отправи на мъжа нещо като любезна усмивка. — Изненадана съм, че ви срещам толкова далече от центъра.

— Трябваше да пусна телеграма. В редакцията гъмжи от шпиони. Както и да е, канех се да кажа същото и за теб — отвърна сухо Барнард и изви насмешливо устни. — Може пък слуховете да се окажат истина и да пускаш телеграма до Елизабет в Лондон, където е избягала, да се омъжи за петия наследник на английския трон.

Даяна открай време бе убедена, че умее да лъже, но сега бе сигурна, че изражението й не успява да скрие абсолютно нищо. Обърна се към старата павирана улица и рехавото движение по средата на деня.

— О, Даяна. — Барнард сведе поглед и госпожицата забеляза подобие на срам. — Не исках да се шегувам за сметка на Елизабет.

Той замълча, след като произнесе името, и проследи с поглед двама мъже в изискани палта. Бяха облечени делово, ала бяха твърде обикновени, също като сградите, на които бяха сложени дървените табели с имената им.

— Няма нищо. — Даяна срещна погледа му, за да му покаже, че казва истината.

— Радвам се обаче, че се срещнахме. Струва ми се, че имаш информация, за която съм готов да дам много, стига да ми разкажеш…

Даяна усети, че отново ще стане въпрос за сестра й, но реши, че днес няма да й стигнат силите да реди лъжи, и усети да й става горещо.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид младата дама, която снощи придружаваше Кари Луис Лонгхорн в операта — обясни спокойно Барнард. — Чух, че двете сте си говорили в дамската тоалетна. Всички ви обсъждат и любопитстват коя е.

— А! — прехапа устни Даяна. Покрай проблемите си, напълно бе забравила, че снощи се натъкна на Лина и така и не разказа на Клер колко красива й се стори сестра й. Щеше да е още по-хубаво, ако прочете за нея във вестниците.

— Сигурен съм, че е доста неловко за дама като теб… но може би това ще помогне. — Извади плик. Ръбовете бяха със златисти кантове и когато Даяна надникна вътре, мерна банкнота от двайсет долара.

— Благодаря — отвърна Даяна и взе плика. Това е животът, помисли си с едва забележима усмивка. Смачква те, запраща те на дъното, а сетне ти подава ръка. — Доколкото знам, младата дама, за която говорите, е Каролина Брод — подхвана предпазливо Даяна. — Запознала се с Елизабет през пролетта, в Париж, и снощи ми поднесе съболезнованията си. — Заразказва лъжата, откри, че никак не е страшно, и продължи: — Останала е сираче, двете много добре са се разбирали, понеже са изгубили бащите си. Парите на семейство Брод са от медодобив, доколкото знам, а Каролина е в града, за да опознае обществото…

— Да не би старият ерген отново да търси любовта?

Даяна се постара да си придаде вид на искрено възмутена и отвърна, че няма никаква представа.

— Нищо, клюката си я бива. Да ви закарам ли до вас, госпожице Дай?

Даяна бе наясно, че не е прилично, но реши, че нещата изглеждат зле, единствено когато някой те види. А пък денят беше мразовит и връщането до дома щеше да изцеди и последните й силици. Барнард даде знак на файтон от другата страна на улицата, а Даяна, все още стиснала плика със златистите кантове, прие с готовност.

— Благодаря — отвърна, — но настоявам да не се държите прекалено фамилиарно. Името ми е Даяна.

Барнард кимна, сякаш казваше: „Както желаеш“, и Даяна едва тогава пое протегнатата му ръка.