Ана Годбърсън
Клюки (14)

Дванайсета глава

Трансатлантически телеграми

Телеграфна компания „Уестърн Юниън“

До: Уил Келър

Адрес: „Мейн Стрийт“ 25

Сан Педро, Калифорния

13:25, неделя, 17 декември 1899 г.

„Хенри не е влюбен, освен в Пенелопи — май се проявих като пълна егоистка — двама от прислугата напуснаха — никакви пари — мама не става от леглото — не е добре и не знам какво да правя — помогни ми.“

Д

Вечерята, която Елизабет сервира, бе много по-вкусна от почти недокоснатия боб снощи. Първо, щеше да има истинско месо — пържоли — купени същия ден от града — и картофи, изпържени в тиган на огъня, също и салата „Уолдорф“. Отиде да купи продуктите сама, следобеда. Нарочно заобиколи пощата, която досега бе единствената й цел, и разходките дотук се бяха превърнали в мания.

— Днес получихте ли писмо, госпожо Келър? — бяха попитали в смесения магазин.

Знаеха, че е съпруга на Уил, понеже тя им беше казала, за да не обяснява защо живее сама с двама мъже. Беше им известно, че и често пита дали по пощата не е пристигнало нещо за нея или съпруга й. Лъжата не й беше приятна, защото бе възпитавана, че мъж и жена не живеят заедно, ако не са женени, но пък така беше по-добре, отколкото да признае истината.

— О, не — бе въздъхнала Елизабет и се беше изчервила под шапката. — Днес идвам само на покупки — добави тихо.

Другата причина бе, че Уил щеше да й помогне с готвенето, знаеше някои неща, понеже бе живял до кухнята на семейство Холанд, и когато стана на тринайсет и растеше бързо, за него беше особено важно да се сприятели с готвачката и да се учи от нея. Уил настоя да празнуват. Бяха открили нефт и щяха да заживеят съвсем различно, затова се съгласи да похарчи част от спестяванията за истинска вечеря. Елизабет отиде на покупки, докато с Дени сглобяваха сондата и се опитваха да я обезопасят и да я накарат да проработи както в големите нефтодобивни компании.

По дългия път до бараката се замисли над способността на Уил да пести. Винаги работеше усърдно, беше й добре известно, но бе истинска ирония, че е успял да събере известна сума, докато семейството й бе пропиляло онова, което имаше. Продължил да работи и докато я чакал в Сан Франциско. Сега имаха пари за пържоли и се замисли, че тъкмо Уил, а не Хенри, щеше да е по-подходящият човек, на когото семейството й можеше да разчита на спасение.

Вече нямаше значение. Сега наблюдаваше увереността, с която Уил се опитваше да я направи отново богата, и откри, че няма нужда от парите. Знаеше обаче колко са важни средствата за майка й, за останалата част от семейството, но за нея те вече нямаха старата притегателна сила. Досмеша я — и се подсмихна, когато дръпна парчето зебло, спуснато на входа, вместо врата — как се е тревожила толкова много, че може да съсипе рокля или да изгуби някоя дрънкулка. Сега вече нямаше нищо и дори не се замисляше за подобни неща.

Продължи да мисли за възхитителните качества на момчето, което обичаше, докато той се върна, очите му, блеснали от вълнение, тялото му — стегнато и жизнено след дългия работен ден. Усети познатия мирис на пот и сапун, когато влезе, и долови още нещо — дъх на сяра, който напомни на Елизабет за печелившата индустрия и всичко останало, в което щеше да успее.

— Лизи — започна той.

Взе ножа, с който тя белеше картофите, остави го на масата и я прегърна. Целуна я и едва тогава срещна очите й, а усмивката му беше толкова широка, все едно щеше да остане така завинаги.

Той грееше, пристъпваше гордо и тя си припомни времето, когато двамата си признаха, че се обичат, че не става въпрос за детско увлечение, за игра, в която ще си представят, че са женени, а за нещо съвсем истинско. Тогава тя нареди да бъде направен страничен вход между кухнята и навеса за карети, за да може нощем да се промъква при него. По онова време не бяха навършили дори шестнайсет, но бяха наясно колко е сложно положението им.

— Къде е Дени? — Тя отпусна ръка на гърдите му и вдъхна дълбоко.

Той я притискаше към себе си и същевременно преценяваше продуктите за вечеря.

— Изпратих го в града за уиски. — Уил взе парче ябълка от масата и го лапна.

— Можех и аз да купя.

— Една истинска дама не купува алкохол като някой черноработник.

Елизабет стисна устни.

— Тук май нямат подобни скрупули.

— Те може и да нямат, но ти имаш. — Преглътна и нежно я перна по носа.

Имаше моменти, откакто Елизабет пристигна в Калифорния, когато се чувстваше неловко заради старите си маниери, от които й бе по-трудно да се отърси, отколкото от желанието да притежава различни вещи или инстинкта да се омъжи в семейство със старо наследство. Затова пък съществуваха моменти като този, когато Уил я даряваше със спокойствие, и бе наясно, че той е най-важен за нея, както и тя за него. Целуна я по челото и двамата продължиха мълчаливо с подготовката на празничната вечеря.

Завръщането на Дени Планк наруши приятното мълчание. Елизабет се обърна, усмихна му се и кимна, когато той влезе. Както безброй пъти досега, си помисли, че щеше да е много по-красив, ако бузите му не бяха осеяни с белези от шарка и ушите му не бяха толкова големи. Беше висок и в кафявите му очи се четеше желание да следва другите. Беше по-едър от Уил и по-неук, но Уил го харесваше, имаше му доверие и това бе достатъчно, за да го хареса и тя.

— Мирише хубаво — ухили се той.

— Дени! — разсмя се Елизабет. — Дори не сме започнали да готвим.

Уил прегърна приятеля си през раменете. Досега не беше виждала любимия си да се държи толкова сърдечно. Във всяко негово движение личеше самоувереност.

— Но пък изглежда страхотно — отвърна Дени, все така усмихнат. — Ето — подаде бутилката, увита в хартия, която стискаше под ръка. — Купих уиски.

— Браво! — Уил взе бутилката и хвърли хартията в огъня. Грабна три глинени бурканчета, в които навремето е имало сладко или сардини, наля по един пръст от кафеникавата течност, подаде на всеки и вдигна своето. — За успеха ни!

Чукнаха се и отпиха. На баловете в Ню Йорк Елизабет пиеше по малко шампанско, но досега не беше вкусвала уиски и течността опари езика й. Нямаше нищо против. Сякаш това бе част от новия късмет, който ги беше споходил.

— За успеха ни — повтори Дени и остави бурканчето на масата. — А, да, Уил, имаше нещо за теб в пощата. Казаха ми, че госпожа Келър — Дени намигна на Елизабет, а на нея й се прииска да не се държи по този начин — не го е взела, когато е била по-рано днес в града.

Елизабет се престори, че смесва орехите, ябълките и целината в очуканата стара купа, докато Уил оставяше чашата. Той скъса печата на жълтата телеграма и тя се обърна към него, а Дени седна на масата, загреба шепа ядки и ги натъпка в устата си. Искаше й се да спре да се пита какво пише в телеграмата, но откри, че няма сили да върне вниманието си към салатата. След малко Уил вдигна поглед към нея и тя забеляза, че радостта му се е стопила.

— О, Лиз — въздъхна той.

— Какво?

Уил погледна Дени, който тъкмо си наливаше втора чаша уиски, и се обърна към Елизабет. Кимна към вратата, за да я накара да го последва.

— Дени, идваме след малко. — След това възвърна част от предишното си весело настроение. — По-леко с уискито, иначе няма да остане с какво да празнуваме.

Дени се засмя, а двамата излязоха. Повървяха малко и се отдалечиха от светлината в бараката, преди да заговорят. Оранжевото небе вече бе притъмняло и пурпурното се беше превърнало в черно, сред което се мяркаха светли точици.

Уил заговори пръв.

— Знаех, че ще стане така — започна тихо той. — Просто не предполагах да е така скоро.

— Какво пише? — По лицето й се беше появил неподправен ужас и едва говореше.

— От Даяна е. Има нужда от помощ, майка ти не е добре.

Елизабет усети да й става студено.

— Сериозно ли е?

Уил поклати глава.

— Пише само, че е болна. Телеграмата е кратка. Нали знаеш, сестра ти е мечтателка. Няма как да разберем какво точно се случва.

Неочаквано Елизабет си представи майка си разорена, съсипана, прикована на легло. При мисълта сърцето й се сви.

— Трябва да отида при нея.

Уил я наблюдаваше внимателно и кимна.

— Значи идвам с теб.

Елизабет покри устата си с ръка и се опита да спре сълзите. Усети тежест в гърдите, която предшестваше сълзите, но си каза, че не бива да е егоистка, майка й е твърде далече, за да разбере как се чувства, и че плаче единствено от чувство за вина.

— О, Уил. Ами нефтът?

— Тук е отдавна. — По устните му трепна усмивка, след това я прегърна. Тя усети дланта му притисната към кръста, а с другата приглади косата от лицето й. — Ще ни чака и когато се върнем. Влакът тръгва от Сан Педро утре по обед.

Елизабет се отпусна до него. Страхът за семейството й, който потискаше, беше се върнал с нови сили. Запита се дали тази нощ ще може да спи или някоя от следващите, преди да се върне при тях. Опита да не си представя най-лошото, но така и не успя.