Ана Годбърсън
Клюки (8)

Шеста глава

„След като години наред всички се втурваха към най-новото, изглежда семплото отново е на мода. Най-видните личности организират скромни вечери и ежедневните рокли са от най-обикновен муселин. Не забравяйте обаче, че има разлика между семпло и просто, а да постигнеш елегантност, невинаги е толкова лесно, колкото изглежда.“

Списание „Дрес“, декември 1899 г.

В барачката на семейство Келър имаше малко неща, но Уил си беше поставил за цел да осигури всичко необходимо на Елизабет. По средата на пръстения под бе поставена квадратна маса, скована от Уил, а отстрани се виждаше старо легло с метална рамка, което купи от търсач на нефт, след фалита му в Ланкастър. От него беше купил и коня. Имаше и овално огледало с месингова рамка, която висеше над мивката — и те купени от фалиралия — пред което Елизабет се решеше всеки ден преди вечеря и обикновено прибираше косата си на кок, подобен на възглавничка. Така сресана, донасяше вода от кладенеца и се заемаше със задачи, за които знаеше твърде малко. Елизабет Холанд за пореден път се опитваше да направи вечеря.

Букетът оранжеви макове, които набра вчера, бяха натопени в стара глинена кана, поставена по средата на масата, застлана със същото платно, което използваха за всичко. До каната бяха подредени на купчинка книгите на Уил — „Геоложки техники за откриване на нефт“ и „Как да изкопаеш кладенец в полето“. Беше успяла да запали огън в малката метална печка в ъгъла, но да отвори консерва с печен боб, бе почти непосилна задача. Отварачката беше ръждясала и предполагаше, че Уил я е намерил някъде — чудесна хитрина, на която във всеки друг момент би се възхитила, но сега бе толкова ядосана, че й се искаше да изкрещи. Точно това и направи. Викът й беше — мисълта й хрумна, докато гърлото й вибрираше и въздухът излизаше от дробовете й — най-силният, който някога бе издавала. Млъкна и все още бе сама, макар да се чувстваше по-добре. Притисна ръка към корема си и затвори очи. Ъгълчетата на устата се извиха нагоре в нещо като усмивка; беше наистина забавно, че е толкова далече от хубавите неща, за които бе полагала усилие цял живот и се занимаваше с дреболии. Неумението й се струваше толкова ново, колкото и шумните изблици.

Остави консервата и седна на масата. По това време на деня усещаше, че е била сама твърде дълго, докато Уил беше на полето с Дени, партньорът, когото си беше намерил в Оукланд. Тези часове не бяха за нея и тя не се опитваше да разбере какво правят мъжете навън. Светът, в който се работеше, беше открай време светът на Уил, истинска тайна за нея, и макар това да бе просто факт навремето, напоследък я караше да се чувства виновна. Знаеше, че е посветила времето си да създаде уютен дом — което би било напълно естествено за момиче с друг произход — и така му дава достатъчно време, за да проучва полето. Най-голямото желание на Елизабет бе да остане с Уил, ала в подобни моменти, в края на деня, й се искаше да е в Ню Йорк, където слънцето сигурно щеше да е залязло. Макар да беше момиче, възпитано за живот във висшето общество, й се искаше да приготви вечеря и да вложи поне половината от уменията, които използваше, за да бъбри с гостите, които идваха в неделните следобеди.

Поседя замислена за хората, които беше изоставила, и за хилядите километри, които ги деляха. Нямаше да й липсват чак толкова, ако имаше начин да надникне в живота им, ако разстоянието бе по-малко. От време на време прочиташе някой стар вестник, в който имаше новини от Ню Йорк, но те единствено подклаждаха тревогите за майка й, която не бе на себе си, или притесненията как се справя Даяна.

— Лизи! — провикна се Уил, още преди да влезе.

Елизабет вдигна поглед от масата и се озова в прегръдката му. Той я вдигна и завъртя. Беше го прегърнала през врата, притисна се в него и почувства за пореден път, че е точно където трябва. Вдъхна мириса му — пот, най-обикновен сапун и друг мускусен мирис, който не й беше познат — тъкмо когато той заговори.

— Днес извадихме късмет.

Пусна я и щом краката й докоснаха пода, вдигна поглед към лицето му. То бе загоряло от слънцето, а светлосините му очи излъчваха светлина.

— Какъв късмет?

— Нефтен късмет — замълча, стисна плътните си устни и я погледна. Гърдите му се повдигаха под износената риза с навити ръкави. Косата му беше потъмняла от пот, където не беше изсветляла от слънцето. — Двамата с Дени го открихме. Открихме нефт — лъскав, черен нефт. Ако излезеш навън, ще усетиш миризмата. Знам, сигурен съм, че отдолу има необятни езера. Просмукал се е в скалите. Въздухът е наситен със сяра. Ще действаме както пише в книгата ми, ще изкопаем кладенец и ще го продадем на рафинерията в Ланкастър, а после ще наемем нови работници. В началото ще се налага да харчим всичко, което изкараме. Там е, седим върху него, той ще ни направи богати.

Уил говореше толкова бързо, така развълнувано, че спря, за да си поеме дъх. От лицето и тялото му бликаше енергия, изпълваше го целия. Свали панталоните от шевиот, които обуваше всеки ден на излизане от къщи, защото бяха омазани с лепкава черна течност. Сложи си бельото с дълги крачоли, с което спеше, като не спираше да й разказва как се вади нефт и колко много имало отдолу, и за колко се продавали барелите суров петрол. Тя метна панталоните на долната табла на леглото, за да не изцапат нещо, и остана да наблюдава как Уил отваря консервата боб и продължава да говори за екипа, който трябваше да наеме, и за очакваната печалба.

Елизабет се беше усмихнала лъчезарно, както по времето, когато се обличаше в брокат и получаваше подаръци или й сервираха пастет от сьомга. С изненада откри, че не нефтът е причина за усмивката й — все още й се струваше недостижима фантазия. Радваше се за Уил. Той щеше да постигне успех, независимо дали започваха с нефтено поле или не, а сетне щеше да се превърне в един от мъжете, за които пишеха в приключенските списания — за обвитата му в тайнственост младост, изключителния му усет към бизнеса и интелигентните решения. Щеше да бъде строг, но справедлив с хората и всички щяха да го уважават. Щеше да бъде глава на семейство и да помага на тези, които заслужават или имат нужда.

Мекотата по лицето му щеше да бъде заличена, но кривият нос щеше да си остане същият. Двамата щяха да остареят заедно и да наблюдават как светът се променя пред очите им. Двамата останаха загледани един в друг, след това тя пристъпи напред, притисна се в него и усети как лудо бие сърцето му.