Ана Годбърсън
Клюки (16)

Четиринайсета глава

„Мнозина отбелязаха, че застарелият доайен сред нюйоркските ергени, господин Кари Луис Лонгхорн, бе забелязан за пръв път с доста красива млада дама на откриването на оперния сезон в събота вечерта. Някои предположиха, че тя най-сетне ще укроти неуловимия ерген. Аз съм единственият, който успя да установи самоличността й. Тя е госпожица Каролина Бруд, наследница на западна миннодобивна мина, която има намерение да остане за известно време в града. Очаквайте новини за великолепната млада дама…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, понеделник, 18 декември 1899 г.

Лина трябваше да се досети, че първият й истински момент на триумф ще съвпадне с пълното унищожение на мечтите й. Трябваше и да предположи, че ще напишат името й с грешка. Ако Уил прочетеше колонката, едва ли щеше да му мине през ум, че става въпрос за момичето, което познава. Бе родена сред прости хора и отново започваше да й се струва, че ще умре сред прости хора. Беше се устремила към славата прекалено бързо и сега, когато видя името си, Каролина, написано във вестника, й прилоша от притеснение, задето си беше въобразила, че обикновено момиче като нея го очаква блестящо бъдеще. Беше платила за стаята в хотела до петък. После я очакваше падението, за което я предупреди Даяна.

Първо, парите й ги нямаше. Това, разбира се, беше случайност — и без друго половината от сумата вече беше похарчена. С останалите все пак щеше да издържи малко по-дълго, след което щеше да замине на Запад да търси Уил. Имаше намерение да харчи особено внимателно, след като провери колко струва билетът до Чикаго и оттам до Сан Франциско. По-късно сигурно щяха да й трябват още, за да отпътува към крайбрежието, до някой от градовете, за които Уил й беше разказвал, все места, за които несъмнено беше чел в книгите. Беше се надявала да пристигне величествена като Елизабет. Вече бе невъзможно и плановете й рухваха!

През по-голямата част от нощта остана будна и тогава се събуди гневът. Парите не бяха изчезнали просто така. Някой ги беше откраднал. Някой вече ги харчеше, при това за много по-маловажни неща, отколкото да открие голямата си любов. Който и да ги беше взел, името му нямаше да се появи в „Игривият галант“ в понеделнишкия брой.

Отначало се запита дали кражбата не е дело на господин Лонгхорн. Всичко бе прекалено хубаво, за да е истина, че първия път, когато излиза в обществото, ще попадне в луксозна ложа. Той беше безобразно богат — нямаше съмнение — защо му е да краде мизерните й средства? Замисли се за Робърт, прислужника на господин Лонгхорн, но пък той цяла вечер беше чакал в каретата пред операта. Замисли се за рецепциониста, камериерката, персонала от хотела и въздъхна. Не спираше да ги лъже, обясненията й бяха толкова уклончиви, че нямаше как дори да се оплаче. По-нататък, когато остарееше и станеше по-известна, когато докажеше, че е дама, тази логика щеше да й се стори смешна, характерна за уплашено дете. В момента обаче мисълта да вдигне скандал я ужасяваше също както липсата на парите.

Само ако можеше да възстанови откраднатата сума, повтаряше си, веднага щеше да замине при Уил. Тези мисли се въртяха в главата й цяла сутрин, а сетне, около обед, си припомни, че има още нещо за продан.

* * *

— Госпожица Каролина Брод — представи я икономът, застанал в самия край на просторен хол.

Лина бе зад него, когато мярна момичето, дало й надежда за нов живот. Беше се настанила в края на диван, облечена в пепелнорозова копринена рокля, а по лицето й се беше изписало неудоволствие. Чу името и замислена вдигна поглед. Вероятно, реши Лина, е забелязала промяната в името от последния път, когато го използва, или май дори не го помнеше — не беше ясно.

— Щях да ви донеса визитката й, госпожице — обясни икономът, — но тя нямаше.

Лина мина покрай мебели в стил Луи XV — нервите й бяха изопнати до крайност, а куражът бе на път да я напусне — за да стигне до младата господарка на къщата. Беше се срещала веднъж с Пенелопи и разговорът им не предполагаше нови срещи. Лина едва пристъпваше в ботушите с връзки — подарък от Тристан в деня, когато се запознаха — по черния под от орехово дърво. Беше й безкрайно трудно да се държи естествено.

Пенелопи вдигна поглед към Лина, едва когато тя застана на крачка от дивана. Младата господарка на къщата прокарваше дългите си пръсти по черно-бяло кученце.

— Тази рокля беше моя.

Лина сведе поглед към светлочервената тъкан на точки, която от есента беше обличала няколко пъти. Спомни си, че когато й я даде, Пенелопи й призна, че била една от любимите й — Лина се зачуди дали в хотела някой не я е познал.

Едрият мъж с женствено чело и мека кожа, който четеше вестник на стола зад Пенелопи — макар да не го беше виждала никога досега, Лина реши, че е Бък, за когото Елизабет говореше с известна неприязън — подхвърли, без да откъсва очи от вестника:

— Определено не й стои като на теб.

— А… — Лина сведе поглед и й се прииска да не беше идвала. Допусна грешка, както щеше да се досети и по-рано, ако не беше чак толкова отчаяна. В момента обаче беше отчаяна, затова пристъпи по-близо до благодетелката си.

— Не ми побира умът какво те води в този дом — рече остро Пенелопи.

— Просто не е редно — добави Бък.

Бузите на Лина поаленяха.

— Може ли да поговорим насаме?

Пенелопи я изгледа така, сякаш някой я бе накарал да си оправи леглото сама.

— Всичко, което казваш на госпожица Хейс, можеш да го кажеш и на мен — заяви Бък и замълча, с което смути още повече Лина.

Тя погледна няколко пъти от Бък към Пенелопи и най-сетне изрече онова, което бе намислила.

— Мислех да поговорим за друга информация.

— Друга ли? — възкликна Пенелопи. В ококорените й очи се четеше огромна изненада. — Надявам се, не си казала на никого.

— Не, разбира се. — Лина прехапа долната си устна и се запита доколко личи отчаянието й. — Тази ще ви се стори особено интересна.

Пенелопи отпусна лице и премести лакът — дори под коприната личеше колко е остър — малко по-напред на ръкохватката.

— Добре. Казвай.

— Става въпрос за семейство Холанд — насили се Лина. — Открих какво става, докато бях част от персонала. Посещаваше ги един мъж, продавач на антики и други вещи, който идваше и отнасяше разни неща. Бяха притиснати от неплатени сметки. Тогава разбрах — двете със сестра ми Клер разбрахме — че вече нямат пари. Клер продължава да работи там, от нея знам, че са уволнили по-голямата част от персонала.

— Каролина Брод, нали?

Лина кимна.

— Каролина… — По лицето на Пенелопи затрепка усмивка. Може би бе добър знак, помисли си Лина. За кратко се почувства чудесно в огромната стая с огледала, произведения на изкуството и лъснат до блясък под. — Да не би да твърдиш, че прочутото семейство Холанд е бедно?

Каролина също се усмихна.

— О, да. Напълно сигурна съм, че…

— Господи, вън. — Пенелопи се намръщи и размаха ръка. Обърна гръб на гостенката и дори след като Лина се наведе над нея, за да се увери, че греши.

— Нали преди казахте, че…

— Семейство Холанд са бедни ли? — продължи Пенелопи с глас, от който дори кученцето се стресна. — Че това всички го знаят. Ако беше открила причината, поради която Хенри Скунмейкър все още не е влюбен в мен, тогава може би… Само че е гатанка, която дори по-умните от теб не са успели да разгадаят. Глупаво момиче, ти да не би да си въобразяваш, че ще ми продадеш стари клюки?

Лина отвори уста и прие думите като физическо наказание. Наистина беше много глупава.

— Просто се опитвах да помогна — промълви тя.

— О, не — обади се Бък. — Ти се опитваше да продадеш нещо, миличка.

Лина се почувства изключително жалка и объркана, докато стоеше сред враждебно настроените хора, и остана почти доволна, когато чу следващите думи на Пенелопи:

— Ратмил? — провикна се тя. Лина се обърна и видя иконома на прага. — Госпожица Бруд е объркала къщата. Изпрати я.

Икономът веднага разбра намека, пристъпи към безпомощното момиче в избеляла рокля и го поведе навън. Лина тръгна покорно, навела глава, докато излизаше.

— Колко неприятно — чу гласа на Бък, докато я изтегляха в антрето. — И то тъкмо преди да излезеш.

Лина затвори очи, когато икономът я затегли грубо към изхода. На идване бе минала по черно-белите плочки, изпълнена с трепетна надежда, а сега вече бе напълно отчаяна. Пенелопи беше права: оказваше се глупачка, която никога нямаше да открие пътя напред.