Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (10)

Десета глава

— Господи! — чу го да шепне изумено.

Никога досега не бе виждала Джонас толкова шокиран и ако интуицията не я лъжеше, толкова уязвим.

Той държеше пластмасовата чиния и вилица и не смееше да помръдне, сякаш го беше омагьосала.

— Не исках да те плаша — рече нежно тя.

Може би гласът й го накара да дойде на себе си, защото той хвърли чинията и вилицата на походната масичка и в следващия миг зае предизвикателна поза.

— Нали не искаше да ме виждаш! — процеди с враждебност, която я сломи. — Няма да те питам, защо се появяваш тъй внезапно… Тръгвам след минути.

— Джонас! Дойдох, защото знаех, че ще те намеря тук.

Лицето му се изкриви от болка.

— Не мога да си представя защо, а и не желая да знам! Искам да бъда сам.

Тя смело пристъпи, забелязала пулсиращата вена на слепоочието му.

— Разбирам — преглътна мъчително, — но трябва да говоря с теб.

Смехът му отекна жестоко.

— Спомням си веднъж, когато имах нужда да поговоря с теб, ти реши да напуснеш града. Точно това смятам да направя и аз сега!

Той се обърна и започна да събира нещата си. Не можеше да го остави да си тръгне!

— Аз те обичам — промълви тя.

Той се извърна с раница в ръка.

— Заблуждаваш се, Кортни! Ти може би си единственият човек, който не знае значението на тази дума.

Ако не беше видяла картината над камината му, досега щеше да си е тръгнала, дълбоко наранена от отказа му. Но прастарият женски инстинкт, заговори в нея и я накара да остане.

— Видях картината над камината ти…

Той отметна глава. Бе последното нещо, което бе очаквал да чуе.

— Как се озова там?

— Отидох в къщата ти направо от летището вчера сутринта, като се надявах да поговорим. Делия ме пусна в кабинета ти, за да се обадя по телефона и тогава я видях.

Ръката му се сви в юмрук.

— Какво искаш, Кортни? — Жестокостта в гласа му я порази.

— Искам теб! — Думите й прозвучаха съдбовно. Когато той не отговори, тя се приближи и продължи:

— Слънцето залязва вече, Джонас…

— И какво, по дяволите, искаш да направя? След минута ще съм тръгнал, отстъпвам ти лагера! — Той трескаво нахвърля част от запасите си в друга раница.

Никога не беше го виждала такъв. Винаги той беше този, който запазваше самообладание. Но неразумното му поведение сега й даде смелост да продължи, въпреки че краката й трепереха.

— Не ми казвай, че си забравил „Танца на Зърното“ — напомни му тя нежно.

— За какво говориш? — Той буквално отпори брезента от наклонените покривни греди.

— Този ритуал означава много в микосукската култура. Не си ли спомняш?

— Може би трябва да опресниш паметта ми. — Грубостта му щеше да я обезсърчи, ако не бе забелязала, че е на ръба да се предаде.

— Настъпва периодът, когато мъжът идва в колибата на своята любима, за да съединят съдбите си завинаги.

Лицето му замръзна в бледа маска.

— Не виждам връзката! — Той коленичи на пода на колибата и започна да навива спалния чувал.

— Но когато се отнася до любовни мъки, жената може да наруши традицията и да потърси любимия си. Ти танцува с мен на церемонията. И аз съм в правото си да дойда в колибата ти. Затова съм тук, Джонас!

Той прекъсна приготовленията си и я погледна невярващо.

— Имаш ли нещо против да повториш?

Тя си пое дълбоко дъх и се взря в гневно проблясващите му очи.

— Ти ме избра на пролетния ритуал и аз танцувах за теб. Според традицията тази вечер настъпва моментът, когато трябва да се съберем. Старейшините на племето са известени. Извървях пътя до колибата ти и очаквам да кажеш колко си щастлив, че ме виждаш.

Нещо проблесна за миг в погледа му.

— Каза ми, че си танцувала с мен заради Франк Бърд.

— Не посмях да ти призная истината…

— А каква е тя? — попита той грубо и нервно дръпна възела на спалния чувал.

Очите й проблеснаха.

— Че те обичам от първия миг, в който те видях! В нощта на „Танца на Зърното“ сърцето ми беше изпълнено с толкова любов, че ако не бях ти засвидетелствала чувствата си чрез танца, частица от мен щеше да умре.

Лицето му се изопна.

— Но онази нощ ти ми каза да напусна къщата ти!

— Не, не те изгоних — възпротиви се тя. — Просто те оставих сам да решиш дали да си тръгнеш.

— Но ти знаеш защо го направих! — нападна я яростно той.

— Преди време не би се тревожил, ако забременея.

Той бавно се изправи.

— Преди време вярвах, че ще станеш моя съпруга и щях да бъда преизпълнен с радост, ако имаш дете от мен.

— Може би разбираш колко ме заболя, когато се отдръпна и ми напомни за последствията. Исках да остана в прегръдките ти цяла нощ и да ти покажа колко те обичам. Исках детето ти повече от всичко на света!

— Кога настъпи тази невероятна промяна в твоите чувства? — Сарказъм струеше от цялото му същество.

— Нима не разбра, че единственото, което желаех, бе да ме помолиш да се омъжа за теб, още преди да заминеш за Вашингтон? — попита тя с треперещ глас. — Но ти не го направи.

— Защото мислех да ти направя предложение, когато дойдеш във Вашингтон. Назначението ми щеше да бъде като сватбен подарък.

— Джонас… — изстена тя глухо. — Откъде можех да знам! А и когато баща ти съобщи, че ще се кандидатираш за губернатор и ще се жениш за Лора, изпаднах в шок. Всичко изглеждаше предопределено.

— Баща ми винаги се е месил прекалено много в живота ми и винаги е бил свръхамбициозен относно бъдещето ми. Но когато е оповестил всичко това, е отишъл твърде далеч.

— Може би сега разбираш защо повярвах на думите на Рейнър, казани на Лора. Той твърдеше, че ти си се възползвал от племето, за да си осигуриш средства за предизборната кампания. А и Лора не го отрече. В разговора споменаха и моето име. Тя му каза, че никога не съм представлявала сериозна заплаха. Каза също и че се надяваш да съм напуснала кантората, когато се върнеш от Вашингтон…

Джонас гневно изруга.

— Лора е дъщеря на най-добрия приятел на баща ми, който умря преди години. Баща ми пое задължението да се грижи за нея и да й помогне да се издигне. Може би някога двамата са решили, че от нея би излязла идеална съпруга за мен. Бих казал, че това постави началото на отчуждаването помежду ни.

Най-сетне Кортни му вярваше.

— Сега вече знам, че всичко е било заблуда. Започнах да го осъзнавам след разговора с майка ти — приближи се тя.

— Говорила си с мама?! — Изненадата му беше искрена. — Кога?

Нощта се спускаше и ги обгръщаше в нежна омая…

— Преди около две седмици позвъних в кантората, за да попитам за състоянието на баща ти и оставих телефонния номер на Линда на Силвия, момичето на рецепцията. Помолих я да ме държи в течение за здравето му. Силвия трябва да е дала телефона на майка ти, защото тя ми се обади, за да ми благодари за цветята, които изпратих.

— Постъпката ти означава много за татко. Особено след като дълбоко се е разкайвал за това, което е казал и направил в твое присъствие, Кортни. Никога не е искал да те нарани. Но амбициите го заслепяваха. Този сърдечен удар го накара да погледне на нещата реално. Никога не съм мислил, че това ще се случи един ден.

— Радвам се — прошепна тя, щастлива, че Джонас и баща му са се помирили. — Майка ти ми каза почти същото. Спомена и че си се интересувал от индианските проблеми още от университета и че си намерил своето призвание. Ще ми простиш ли някога, че се усъмних в теб?

Последва дълго мълчание.

— Сега разбирам колко съм сгрешил, като не те помолих да се омъжиш за мен, преди да получа назначението. Това те накара да страдаш. Не исках да имаш каквито и да било съмнения, преди да станеш моя жена.

— Съмнения? — Кортни не можеше да повярва. — Бих се омъжила за теб, независимо от всичко! Бях склонна да мисля, че в мен е причината, която те възпира да ми направиш предложение. Разводът на родителите ми, може би… Те толкова много са се обичали, но татко казва, че в края на краищата страховете на мама са се оказали непреодолима преграда.

— Но ти не бива да се идентифицираш напълно с майка си, Кортни! Нещата са различни.

— И Линда казва същото.

— Линда е проницателна жена. Но единственото, което има значение, е, че ти си го повярвала.

— Аз… Аз не бих дошла при теб, ако таях и най-малкото съмнение.

Необяснимо, почти болезнено напрежение тегнеше помежду им. Джонас се огледа, като че ли едва сега осъзнаваше ситуацията.

— А кануто ти?

— Зад хълма е — отвърна тя.

Сърцето й се бе качило в гърлото. Очите му обходиха лицето й в продължение на няколко безкрайни мига.

— А екипировката ти?

— В гората зад колибата.

— Да оставим грижите за друг ден, може би за друг месец, защото ще ми отнемат време, а аз не бих желал да правя нищо друго, освен да бъда с теб, да те любя… — Гласът му проникна в най-съкровените кътчета на душата й. — Има ли някакви вълшебни думи, които биха те накарали да прекрачиш прага ми?

— Джонас! — почти изплака тя и се хвърли в прегръдките му.

— Скъпа моя — прошепна нежно той и зарови лице в косата й. Положи я на земята и я притисна към себе си. — Моята любима, моята съпруга…

Устните му трескаво обхождаха лицето й, като оставяха своя огнен отпечатък по изваяните й черти.

— Красивата ми Суклатики! Мислех, че сме погубили любовта си. Дойдох тук, за да бъда сам и да опитам да се примиря с бъдещето си без теб. Мислех, че съм те загубил завинаги… Но духът ти броди из Евърглейдз. Накъдето и да погледна, каквото и да докосна или помириша, всичко ми напомня за теб… — Гласът му потрепери. — Никога повече не ме напускай, Кортни! Не бих го понесъл.

— Нито пък аз — потърси тя устните му и простена от щастието, което й донесе целувката му. — Прости ми, че те нараних — прошепна, когато можа да си поеме дъх.

— Скъпа… — целуна я той пламенно, — преди да е започнал меденият ни месец, трябва да поговорим какво смяташ да предприемеш…

— Не смятам нищо да предприемам, Джонас.

Ръцете му застинаха в косата й.

— Трябва! Знам, че си обещала на майка си никога да не забравяш индианския си произход, но в университета те чака преподавателско място.

— Джонас, не мога да те напусна за цели осемнайсет месеца! Не и сега!

— Ще се справим! Ще бъдем заедно през уикендите. Всеки път ще бъде като меден месец.

Сърцето на Кортни щеше да се пръсне от толкова щастие.

— И ти ще направиш това за мен?!

Отговорът му бе страстна прегръдка.

— Влюбил съм се в жена с научна кариера, какво да се прави. Осемнайсет месеца ще минат неусетно и тогава ще бъдем заедно завинаги. Какво ще кажеш, ако разделяме времето си между това място и къщата в Маями Бийч?

— Божествено! Но…

— Но какво?

— Ами ако забременея?

— Има начини да го избегнем, скъпа! — отвърна Джонас през смях.

— Но аз искам твоето дете — настоя тя и притисна лице към гърдите му.

— И аз го искам — промърмори той в косата й, — но можем да изчакаме няколко месеца.

Тя се измъкна от прегръдката му.

— Означава ли това, че отново ще отложиш женитбата ни? За това ли още не си позволяваш да ме любиш?

Той се засмя отново.

— О, госпожо Пейн, имате ли поне капчица срам!

— Престани да ме измъчваш, Джонас! Желая те до болка.

— Да не мислиш, че аз не те желая?! — Гласът му преливаше от чувства. — Нека изясним още нещо. Искам да съм абсолютно сигурен, че си съгласна, защото когато го направим, едва ли ще сме в състояние да говорим.

Кортни замълча и той отново я прегърна, като я дари с дълга бавна целувка.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Нищо!

Той затаи дъх.

— Току-що казахте магическата дума, госпожо Пейн! — приглушено рече той и нежно я отдръпна от себе си.

— Къде отиваш?

— Да запаля фенера.

— Защо?

— Защото искам да те гледам.

Светлината беше достатъчна, за да забележи руменината, избила по страните й.

— Очите ти блестят точно както в нощта, когато танцува. Танцувай пак за мен, Кортни! Само че този път искам да видя красивото ти тяло. Някои традиции от народа на майка ти все още са ми чужди, но любовните ритуали съвпадат с най-съкровените ми желания. Покажи ми отново, че аз съм твоят воин, твоят герой. — Зелените му очи проблеснаха предизвикателно. — Ще се опитам да бъда за теб такъв през целия ни живот. Заклевам се!

С треперещи пръсти, тя започна да разкопчава роклята си.

— Ще бъда твоята утеха, твоят рай… Ще ти дарявам отмора, удоволствие… Кълна се! — Задъхваше се от вълнение. — Всяка пролет ще те водя тук, за да подновяваме клетвите си.

Тя се усмихна.

— А аз ще танцувам всяка пролет за теб. Само за теб! — Гласът й заглъхна. — Джонас…

В следващия миг той я притегли към себе си, готов да изпълни най-древния от всички ритуали.

Две тела се сливаха, две сърца се извисяваха над девствената безкрайност на блатата, които ги бяха събрали и които винаги щяха да бъдат част от техния живот.