Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (7)

Седма глава

След като съдът обяви, че Томи е невинен и прекрати делото, Кортни приближи към вожда.

— Може ли да се върна с теб и Томи в резервата? Бих искала да поговорим.

— Няма ли да пътуваш с Джонас?

— Не. — Тя знаеше, че Джонас възнамерява да я откара обратно в имението си, но докато той беше зает из съдебните зали, тя реши да си тръгне сама.

— Добре тогава, хайде.

Тримата напуснаха съда и се качиха в джипа. Кортни въздъхна от облекчение, когато най-сетне завиха покрай ъгъла и се вляха в движението. Джонас вероятно щеше да бъде доволен, когато разбереше, че си е тръгнала. Винаги можеше да й донесе раницата, следващия път, когато дойде в резервата.

— Какво си намислила, Кортни?

Тя прехапа устни. Откакто говори с Линда, бе решила да последва приятелския й съвет и да се опита да открие истината за Джонас.

— Знам, че си благодарен на Джонас за всичко, което направи за племето и лично за теб и Томи. Но колко добре го познаваш наистина? Вярваш ли му безрезервно?

Боб не каза нищо, Томи също мълчеше. Понякога вождът проявяваше упоритост. Мъжете се поддържаха.

— Вярно е, че Джонас спечели едно голямо дело в полза на племето във Вашингтон, но знам, че е отделил доста пари и за личните си проекти. Чудех се какво мислиш за това?

Вождът мълчеше.

— Не си ли разтревожен, че той може да се възползва от положението? — попита тя раздразнено.

Вождът издаде само някакви странни звуци.

— Племенният съвет знае какво става, Кортни! По-добре остави това на старейшините! — постави я той на мястото й.

Никой не проговори през останалата част от пътя до „Ред Мангроув“. Но когато вождът спря пред къщата й, рече:

— Същата си като майка си!

Кортни не знаеше как да разбира думите му.

— Имаш предвид, че съм прекалено искрена?

— Не! Параноичка.

Параноичка? Кортни не можеше да повярва, че й бе казал това.

— Благодаря за помощта — рече Томи срамежливо на микосукски.

— За теб съм готова на всичко — отговори тя на същия език.

— Ще се видим по-късно, Кортни. Благодаря ти, че помогна на Томи — каза Боб, преди отново да запали мотора.

— Благодаря, че ме докара — извика тя след него.

Не можеше да забрави думите му и продължи да си мисли за това, докато разопаковаше багажа си, докаран с хеликоптера от селището на баба й. По-късно през нощта, когато си легна изтощена, тя все още обмисляше казаното от вожда.

Това я накара за пръв път да види майка си в друга светлина. Независимостта на майка й дали не беше прикритие за страхове, които не бе могла да преодолее? За това ли се бе провалил бракът й?

Мисълта продължи да я тревожи и през нощта. Спа лошо.

Когато се събуди на следващата сутрин, реши да разговаря с баща си, когато отиде при него.

След като взе душ и се облече, Кортни грабна няколко кошници и кукли, направени от роднините й, и отиде до местния магазин. За нейно учудване той беше затворен. Всъщност, като се огледа, видя, че градът изглежда странно пуст.

Озадачена, тя забърза към ресторанта и влезе.

— Роза? Къде са всички? Исках да оставя тези неща в магазина, но там няма никой!

Роза се вгледа в Кортни и очевидно не хареса това, което видя.

— Ако се задържаше малко повече тук, щеше да знаеш какво става — отговори по-възрастната жена.

Роза никога не криеше нещо, което не й харесваше, а тя определено не хареса новата прическа на Кортни, макар да не го каза направо.

Кортни се почувства като отхвърлена от обществото. Заради една коса! Дори Боб бе извърнал поглед и бе се държал хладно, макар да бе отишла да свидетелства в полза на Томи. Както предположи Джонас, момчето се бе притеснило, когато я видя вчера.

А що се отнася до Джонас, когато веднъж се осмели да го погледне, бе срещнала презрителния му поглед, който сякаш й казваше: „Нали ти казах!“.

— Е, все пак сега съм тук — рече Кортни, като се опитваше да оправи настроението на по-възрастната жена.

Роза само измърмори нещо и отиде да прави прословутия си тиквен хляб зад бара.

— Сега, след като баба ти си отиде, предполагам, че няма да те виждаме толкова често.

Кортни замръзна.

— Кой ти каза това?

— Някои хора…

Тя настръхна. Това означаваше, че Джонас е разисквал поведението й с Роза!

— Вярно ли е?

— Не. След като свърша с проекта в Оклахома, ще преподавам в Маями. Ще ме виждаш всеки уикенд.

Роза поклати глава:

— Веднъж щом напуснеш щата, никога няма да се върнеш. Така става винаги. А знаеш, че майка ти не би го одобрила.

Кортни въздъхна безсилно. Просто не можеше да накара Роза да я разбере.

— Мама ме изпрати при татко, за да мога да си намеря място в обществото на белите и да постигна нещо в този живот. Но това не означава, че не обичам дома си тук!

— Тя направи грешка.

— Това си е твое мнение, Роза! Нима не разбираш, че антропологията осмисля моя живот, както ресторантът твоя.

— Но не за дълго. — Тя спря да меси хляба, само колкото да сервира на Кортни кифла и чаша сок.

— Държиш се някак загадъчно — измърмори Кортни. — Да не би да си решила да се омъжиш за Еди и да живееш при него?

Еди искаше да се ожени за Роза откакто бе починал първият й съпруг.

— Еди може да почака. Първо ще стана финансово независима.

— И как мислиш да го постигнеш? — попита Кортни, докато дъвчеше топлата кифла.

— Започвам бизнес с добитък.

В продължение на една минута, Кортни мислеше, че не е чула добре.

— Означава ли това, че се местиш в Монтана? — подигравателно подхвърли тя, но устните на Роза останаха упорито стиснати.

— Оставам тук! Аз съм свързана с това място.

— И ще отглеждаш добитък?

— Точно така! Вече притежавам двеста глави.

Кортни се задави и посегна към сока си.

— Ти какво…

— Чу ме! Сега всички в резервата притежават добитък.

— Откога?

— От три седмици.

— Какво се е случило преди три седмици? — Да разговаря с Роза, беше все едно да разговаря с Боб Уили. Никога не се доизказваха. Направо я побъркваха с недомлъвките си.

— Съветът гласува да се купи добитък.

— Но как така? Това струва стотици хиляди долари!

— Точно така.

— Но ние нямаме толкова пари!

— Сега имаме.

При тези думи Кортни скочи, забравила, че не е довършила закуската си.

— Никой в този резерват не знае как се отглежда добитък.

— Джонас знае.

— Трябваше да се досетя! — процеди Кортни пребледняла.

— За какво се впечатляваш толкова? Нали не те интересува какво става тук? Скоро заминаваш…

— Не в това е въпросът, Роза!

— Щом няма да живееш тук, нямаш право да изявяваш мнение.

— Още не съм напуснала!

— Променила си се. Същото е!

— Защото си отрязах косата ли?

— Майка ти никога не би го позволила.

— Защо постоянно забравяш, че баща ми е бял?

— О! — изсумтя Роза. — Как мога да забравя! Наистина приличаш на него, но той уважаваше нашия начин на живот.

— И той, и мама бяха принудени да живеят извън резервата.

— Никой не те кара да си ходиш, Кортни! — Черните очи на Роза я пронизаха.

— Би ли била така любезна да ми кажеш, къде са всички?

— Джонас и вождът провеждат среща с някои хора от Асоциацията на скотовъдите в сградата на училището. Вече се срещнаха с жените. Откриха класове по скотовъден мениджмънт.

— Кажи ми, че се шегуваш? — Кортни беше зашеметена.

— Двеста глави говеда за всеки жител на резервата не е шега работа! Проектът се финансира с парите от обезщетението за земята. Джонас и старейшините работят върху тези планове повече от година. След време това ще донесе на племето много пари!

— Къде ще държите говедата?

— На нашите земи, върнати ни от правителството, разбира се.

Кръвта на Кортни се отдръпна от лицето. Това ли беше проектът на Джонас? Внезапно се почувства слаба и изпусна куклите и кошниците.

Роза я изгледа разтревожено.

— Какво ти е? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла духът на злото!

Кортни не можа да проговори. Излетя от ресторанта на Роза, като остави нещата си. Трябваше да намери Джонас! Стомахът й се сви от безпокойство, когато приближи сградата на училището. Вътре се бяха събрали най-малко петдесетина мъже от резервата.

Не искаше да ги притеснява, затова остана в дъното на залата и изслуша експерта по скотовъдство. Обясняваше с помощта на преводач. Джонас седеше зад подиума до Боб Уили и още един мъж, когото тя никога не бе виждала.

Измина цял час, преди срещата да свърши. Ако Джонас я бе забелязал, то той не даде да се разбере. Трябваше да му се обади, но се страхуваше, че ще откаже да я изслуша. След като бе изчезнала от съдебната зала, без да каже дума след делото на Томи, не знаеше как ще се отнесе към нея.

Един по един мъжете се изнизаха покрай Кортни, като отклоняваха поглед, докато излизаха от залата. Тя призова на помощ цялата си вътрешна сила и си проправи път към предната част на залата. Изчака, докато Джонас приключи разговора си с един от гостите. Той я погледна презрително.

— Джонас? Може ли да говоря с теб за минута?

— Ако имаш някакви въпроси към тези господа, предлагам ти да дойдеш на следващата среща, която е предназначена за жени.

Но мъжът с русата брада, с когото той разговаряше, изглежда бе готов да отговори на всичките и въпроси.

— Няма нищо, Джонас — усмихна й се той.

И двамата гости се държаха така, сякаш бяха по-заинтересовани от нея, отколкото от дискусията, но тяхното внимание само разгневи Джонас. Леденият му поглед я накара да се свие и да затаи дъх.

— Джонас… — Погледът й го умоляваше. — Исках да говоря с теб, преди да си тръгнеш днес.

— Относно племето ли? — попита я той толкова грубо, че я шокира.

— Отчасти… — рече тя плахо.

— Извинете ме за момент — промърмори той на мъжете и сграбчи Кортни за лакътя. Отведе я настрани, така че да не могат да ги чуват. — Казвай каквото имаш да казваш! Имаш точно една минута.

Пусна ръката й, като че ли го бе опарила.

Кортни прехапа устни. Стори й се недостъпен, нежелаещ никакви разговори. Отгоре на всичко близостта му я разсейваше.

— Може би ще имам нужда от малко повече време…

— Както виждаш, зает съм. Поговори с Боб.

Тя прекара трепереща ръка през косата си.

— Само ти можеш да отговориш на въпросите ми!

Той присви устни.

— Тогава се обади на секретарката ми и си уговори среща.

— Нарочно ли се инатиш или просто си такъв грубиян?

— Да не би да заслужаваш почести, Кортни? Минутата изтече.

— Джонас… — прошепна тя измъчено. — Моля те, имам нужда да поговоря с теб.

Последва напрегната тишина.

— Както ти казах, свържи се със секретарката ми. Телефонният номер на офиса ми е закачен на таблото за съобщения в ресторанта на Роза. Сега трябва да тръгвам.

Той се върна при мъжете, без да се обърне повече.

Кортни напусна залата и се запъти към ресторанта на Роза. Престори се, че не забелязва въпросителния й поглед, докато преглеждаше съобщенията на таблото. Разбира се, адресът и телефонният номер на Джонас бяха там. Явно бе открил офис в Маями. От адреса тя се досети, че е искал да бъде далеч от юридическата кантора „Пейн“ в Бал Харбър. Пишеше, че всеки жител на резервата, който иска да се свърже с него, може да се обади по всяко време на деня и нощта. Кортни определено имаше нужда от отговори на някои въпроси, иначе никога нямаше да възвърне душевното си спокойствие.

Поиска от Роза молив и хартия и без да й дава никакви обяснения, си записа информацията, после се обади от телефона в ресторанта, за да си уговори среща.

В три часа следобед на следващия ден, тя чакаше в приемната на Джонас.

— Господин Пейн ще ви приеме веднага — съобщи важно секретарката, след като вече бе уведомила Джонас, че Кортни е дошла.

За момент изпита ревност. Секретарката и Джонас бяха в служебни отношения, но Кортни ненавиждаше факта, че друга жена може да се радва на цялото му внимание. Дори що се отнасяше до служебни отношения. Тя самата бе пример в какво можеха да прераснат те.

Кортни мина покрай бюрото на секретарката и влезе в кабинета. Беше обзаведен скромно — бюро и три стола. Място, което не внушаваше нито страх, нито заплаха. Място, където жителите на резервата щяха да се чувстват добре. Беше идеално за такъв вид дейност.

Джонас се облегна назад във въртящия се стол. Беше облечен със зелена риза, чийто цвят рязко контрастираше със загара на кожата му и с черната коса. Беше успял да се подстриже след делото, но независимо от леката промяна си оставаше най-привлекателният мъж, който бе виждала през живота си.

— Благодаря ти, че ме прие, Джонас — започна тя и седна на един от металните сгъваеми столове срещу бюрото. Присмехът в погледа му й подсказа, че официалностите са излишни. — Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Зависи…

Явно нямаше никакво намерение да я улесни. И с право, не можеше да го вини, след всичко, което се бе случило.

— Настоящият проект ли е онзи, за който ми спомена, когато те попитах?

Той я стрелна с поглед.

— Да. С Боб обсъждахме вероятността да отглеждаме добитък в резервата, с надеждата, че той ще се превърне в жизненоважен за племето. Земята принадлежи на индианците микосуки и им бе отнета незаконно преди години. Сега е отново тяхна.

— И ти купи добитък с получените пари? — Въпросът беше чисто риторичен, тъй като тя прекрасно знаеше отговора.

— Част от парите бяха инвестирани в него. Съветът планира да построи и нова болница в резервата, но предложението все още се обсъжда.

Тя не можеше да си намери място.

— Джонас… — Стана и се подпря на бюрото му. — Нямах представа! — Потърси с поглед очите му. — Защо никога не си ми говорил за това, когато се виждахме?

Изражението му остана хладно.

— Колкото и да бяхме близки тогава, не ми бе разрешено от Съвета да говоря за това с никого, дори с теб. Бях нает по договор и лоялността изискваше да запазя плановете в тайна. Щях да изгубя доверието им, ако бях говорил за бизнеса им с някой друг.

Той казваше истината. Кортни знаеше това. Джонас бе почтен човек и именно затова бе спечелил възхищението и уважението на всеки член от племето.

— Това, което си направил, може да преобрази живота в резервата! — не можа да крие възхищението си тя. — Срамувам се, че си съставих погрешно мнение за теб. Мога само да ти кажа колко съжалявам. Надявам се, че ще можеш да ми простиш.

— Приемам извиненията ти — рече той. — Но още е много рано за генерални оценки, Кортни. Само времето ще покаже дали тази идея ще се окаже по-продуктивна от предишните.

— Единствената причина да не успее ще бъде, ако се откажеш и предадеш отговорностите на някой друг, който не притежава твоите знания и способности.

Той се изпъна на стола си и лицето му се изопна.

— Или съм авантюрист, който отчаяно се хваща за всяка новопоявила се възможност, или наистина съм прозорлив експерт. Кое от двете, Кортни? Не мога да бъда и двете.

Тя се изчерви.

— Сега знам, че съм грешила по отношение на теб и ти имаш пълното право да ме презираш. Но това, което се опитвах да ти кажа, бе, че се надявам да останеш достатъчно дълго, докато тази програма наистина се задейства.

Той бавно се изправи.

— Ти имаш удивителната способност да четеш мислите ми и да разбираш плановете ми по-добре от самия мен.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Боб Уили знае ли, че длъжността директор на резервата е само временна за теб?

— Временна?! — просъска той със стоманен глас и тя отстъпи назад.

— Джонас… Знам какъв е произходът ти. Може сега наистина да не си заинтересован; но има голяма вероятност в бъдеще да промениш намеренията си и да решиш да влезеш в политиката. Ще бъде истинска трагедия, ако проектът за скотовъдството се провали, точно когато племето е започнало да се осланя на теб. Те имат нужда от някой, който ще бъде с тях през целия си живот. Това е единственият начин една нова идея като тази да се осъществи и да даде добри плодове…

За нейна изненада, той отново седна. Лицето му бе безизразно. Стори й се, че минаха часове, преди той да каже нещо.

— Ако си дошла да се извиняваш, смятай, че си го направила. Имам и друга работа. Мисля, че знаеш и сама обратния път. — Той телефонира на секретарката си. — Покани следващия, с когото имам среща, Синди. После отиваме на вечеря.

Джонас я отпращаше безцеремонно. Напълно си го бе заслужила.

— Довиждане, Джонас — прошепна сподавено. Почти се препъна на прага в стремежа си да напусне кабинета му с достойнство.

Някъде след девет вечерта, Кортни спря пред къщата си в резервата и побърза да влезе. Най-накрая можеше да се отдаде на отчаянието си. Не биваше да ходи в офиса на Джонас. Нещата само се бяха влошили, ако това изобщо беше възможно.

Подскочи, когато чу някой да чука на вратата. Колкото и наивно да бе, си помисли, че може да е Джонас и притича през стаята в трескаво очакване.

— Роза!

— Може би очакваше някой друг?

Кортни прокара треперещи пръсти през косата си.

— Не, разбира се, че не. Влез.

Роза остана на мястото си.

— Не, късно е. Уморена съм и така като те гледам, отдавна трябваше да си легнала. Боб Уили ме изпрати.

— Какво има?

— Съветът на племето реши, че Джонас може да участва в „Танца на Зеленото зърно“, но ще има нужда от преводач. Боб иска да си ти.

Кортни я погледна невярващо.

— Външни хора никога не са участвали в тази церемония!

— Вярно е, но съветът направи изключение за Джонас, защото е новият директор. Боб каза, че там ще научи неща, от които ще има нужда по-късно.

Фактът, че Боб позволяваше на Джонас да стане свидетел на най-свещената церемония на племето, удиви Кортни и я накара да се убеди за сетен път, че сега Джонас бе един от тях.

— Аз няма да съм тук. Трябва да намерят някой друг.

— Откъде знаеш, че няма да си тук? Чарли е единственият човек, който знае точната дата, а той още не я е казал пред Съвета. Но ще бъде скоро.

— Не мога да го направя! — поклати глава тя непреклонно.

— Трябва. Ти си единственият човек от племето, който може да обясни всичко на Джонас, така че той да го разбере.

— Кажи на Боб, че съжалявам, но отивам да видя баща си след една седмица, преди да съм заминала за Оклахома.

— Боб няма да хареса това — рече Роза, обърна се и изчезна в нощта, като я остави по-объркана от всякога.

В четири часа сутринта, Кортни все още не бе мигвала. Дори да не заминеше, не можеше да превежда на Джонас. И той никога не би се съгласил. Боб нямаше представа за обтегнатите им отношения.

Около пет часа тя се отказа от опитите си да заспи и взе душ, след като изчисти къщата основно. Имаше нужда от физическо натоварване, за да не мисли, но нищо не помогна. Искаше й се да замине за Заир на минутата. Ако съдеше по чувствата, които изпитваше, сигурно никога вече нямаше да се върне във Флорида. Роза беше права.

Около осем часа Кортни беше готова да отиде в Маями Бийч и да закусва с Линда. Приятелката й планираше прощално парти. Това беше прекрасен жест, но Кортни никога не бе имала по-малко желание да празнува.

Боб Уили я изненада, докато палеше джипа си.

— Здравей, Кортни!

Тя изтръпна, когато чу гласа му.

— Здравей, Боб.

— Роза каза, че няма да ни помогнеш за „Танца на Зърното“.

— Да. Напускам щата.

— Старейшините искат ти да превеждаш.

— Знам, но не мога.

— Кога тръгваш?

— След една седмица, броено от днес.

— Чудесно! Церемонията е насрочена вдругиден. Ще имаш време.

— Мислех, че Чарли още не е определил датата.

— Каза ми рано тази сутрин.

— И все пак не мога.

— Не виждам защо. Ти си съвсем като майка си! Казваш „не“, а имаш предвид „да“…

— Не ме насилвай, Боб!

— Не можеш да оспорваш волята на Съвета, щом веднъж са се произнесли. Освен това, те казаха, че можеш да запишеш церемонията на касета.

Кортни ококори очи от учудване.

— Защо се съгласяват на подобно нещо?

— Джонас им обясни, че винаги си се борила да спасиш и съхраниш нашата култура и аз съм съгласен с него. Иначе внуците ми в града може никога да не научат за нашите обичаи и ритуали. Какво ще кажеш?

Какво можеше да каже? Даваха й възможност да запише танца и песните от най-свещената и древна церемония на племето микосуки. Та те й гласуваха пълно доверие! Това беше висш комплимент, който щеше да зарадва безкрайно майка й, ако беше жива. Това още веднъж й доказа силното влияние на Джонас над старейшините.

Той можеше да прецени какво би означавало за нея да включи ритуала на „Танца на Зърното“ в темата си.

Още веднъж му дължеше благодарност. Никога нямаше да може да му се отплати.

— Джонас съгласен ли е да превеждам?

— Разбира се! Каза, че ти си най-подходящата.

Тя облегна глава на таблото.

— Добре. Ще го направя… Предай на старейшините, че за мен е чест да ми позволят такова нещо.

— Ще им кажа.

— Къде ще се състои церемонията?

— Роза ще ти обясни.

Сбогуваха се и Кортни потегли замаяна. Въпреки че едва ли искаше да си го признае, се чувстваше необичайно развълнувана, че ще може да прекара още малко време с Джонас, преди пътищата им окончателно да се разделят.

Нейната майка й бе позволила да гледа „Танца на Зърното“ на тринайсет години, но да го гледа с Джонас до себе си, щеше да бъде напълно различно преживяване. Особено след като ритуалите продължаваха четири дни и четири нощи. През тялото й премина вълна от желание само при мисълта, че отново ще бъде с него. Трябваше да прикрива чувствата си по някакъв начин, докато бяха заедно. След случилото се вчера, беше очевидно, че Джонас нямаше да й създава проблеми.

Както често се случваше напоследък, докато караше към града, си мислеше все за него. Но по време на закуската тя бе съсредоточила вниманието си върху храната, а Линда коментираше. Това я накара да се чувства ужасно. Най-добрата й приятелка щеше да си създаде куп неприятности с прощалното плувно парти и барбекюто, които планираше през следващия уикенд. А всичко, за което Кортни бе в състояние да мисли, бе Джонас. Какво щеше да се случи, когато се срещнеха отново?

Помоли приятелката си да й прости, че не може да се включи в приготовленията. Но Линда я познаваше много добре и предложи да поговорят за това по-късно през седмицата.

Линда все още не бе се съвзела напълно от нещастна любов и можеше да разпознае симптомите.

Кортни прекара останалата част от деня в университета, като довърши някои неща и после се върна да вечеря в резервата. При Роза цареше голямо оживление.

Томи, синът на вожда, планираше да обяви намерението си да се ожени за момичето, което обичаше, по време на „Танца на Зърното“. Тя живееше по-надолу по пътя и родителите й очакваха да бъде ухажвана по традиционния начин.

Докато Кортни вечеряше и си говореше с Томи, влезе Франк Бърд. Личеше колко му се иска да седне до нея, но не се осмели, когато видя, че е заета с друг. Най-накрая той си тръгна, а Кортни продължи да разговаря с Томи, чиито очи светеха от щастие и надежда. Завиждаше му за това, че знае какво иска и може да живее с момичето, което обичаше, без никакви опасения или усложнения.

Кортни се прибра в меланхолично настроение и спа лошо. За нейна изненада, Асияхоло и още един братовчед почукаха рано сутринта на вратата й. Бяха дошли за „Танца на Зърното“, но мислеха да половуват малко преди началото на церемонията.

Тя им приготви закуска. Асияхоло изглеждаше доволен, че Джонас ще присъства на „Танца на Зърното“. Той искаше да поговори с него за някакви риболовни тънкости.

По-късно Кортни разбра, че повечето от членовете на племето бяха отишли до едно скрито място близо до пътя Тами ями, за да разчистят площите за танците и да направят колиби. Церемонията щеше да започне на следващата сутрин.

Джонас още не се бе появил, но тя не се съмняваше, че ще бъде на уреченото място в зори. След пътуването им до вътрешността на Евърглейдз тя бе сигурна, че той ще удържи на думата си и ще почете с присъствието си племето и прастарите му обичаи.

Когато в ранната юнска утрин небето порозовя, Кортни се изми и си облече микосукската рокля и мокасини. Не сложи грим, но не можеше да направи нищо с новата си прическа. Единствената проява на суета от нейна страна, бе, че сложи от любимия си лек парфюм. Джонас винаги забелязваше и най-дребната подробност, а тя искаше последният му спомен за нея да бъде прекрасен.

Знаеше, че чувствата й към него никога няма да се променят, дори да доживееше до дълбока старост като баба си. Кортни не можеше да си представи да се омъжи за друг. Това вероятно обясняваше защо изпитваше толкова голямо удоволствие всеки път, щом си помислеше, че ще прекара четири дни с него.

След закуска двете с Роза отидоха с джипа на Кортни до площадката, където щеше да се състои церемонията. Бе натоварила цялото си оборудване за запис.

— Джонас вече те чака — каза Роза, когато спряха под няколко ниски дървета.

Кортни веднага го забеляза. Беше облечен с джинси и бяла плетена спортна блуза, която прилепваше към гърдите и раменете му, подчертавайки силата им. Беше сам и се бе замислил.

Както винаги поразителният му вид и магията на неговото присъствие завладяха сетивата и разума на Кортни.

Не бе сигурна дали ще се справи през следващите няколко минути, какво остава през следващите няколко дни, без да се хвърли на врата му и да…

— Кортни, Роза — кимна той и помогна на по-възрастната жена да слезе от джипа, преди да заобиколи от страната на Кортни. Но тя вече бе предусетила намеренията му и скочи, след което веднага отиде да вземе оборудването си от багажника.

— Ще се видим по-късно — промърмори Роза и тръгна към една от колибите в далечината.

Жените бяха заети с приготвянето на храната, а мъжете се събираха, за да започнат ритуала.

Джонас й помогна да разтоварят снимачната техника.

Очите му блестяха със странен нефритенозелен цвят на ранната утринна светлина. Тя се осмели да погледне към сериозното му лице и рече:

— Ако не беше ти, никога нямаше да ми дадат тази възможност, Джонас! Много съм ти задължена и ти благодаря.

— Защо благодариш на мен? Племето реши — каза той кратко.

— Защото ти винаги намираш начин да накараш хората да направят това, което искаш, без да го осъзнават.

— Без да подбирам средствата, с които си служа — довърши той горчиво.

— Не съм казала това.

— Не, казвала си го.

— Аз… Извинявай — прошепна тя. Усещаше как силно трепери. — След като ще ти превеждам, бих искала да си даваме вид, че все още сме приятели.

— Такива никога не сме били! Ти не знаеш значението на тази дума.