Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (1)

Първа глава

— Кортни? — Дочула плътен мъжки глас зад гърба си, Кортни Блейк застина неподвижно. Джонас! Не можеше да повярва. Хвана се за парапета на кея, за да прикрие изненадата си.

Беше заминал за Вашингтон по сделката за земята на племето и трябваше да се върне в Маями най-рано след още една седмица. Кортни беше разчитала, че ще има достатъчно време да напусне работата си в юридическата кантора и да подготви заминаването си за Евърглейдз преди завръщането му.

Неговото предателство дълбоко я бе наранило и тя никога нямаше да му прости. Не желаеше нито да го вижда повече, нито да разговаря с него. Фактът, че бе изоставил делата си и бе дошъл тук, означаваше, че тя все още му е нужна за спечелване доверието на индианците от племето. Колко лековерно преди време Кортни бе повярвала в любовта му!

Все още се чувстваше унизена, но нямаше да му позволи да узнае каква болка й причинява неговото присъствие.

Опита да се успокои и чак тогава се обърна. Не беше дребна, но мъжът бе висок над метър и осемдесет и Кортни трябваше да вдигне глава, за да срещне очите му.

— О, Джонас, не очаквах да те видя — рече тя хладно. Отчаяно се съпротивляваше на хипнотичното въздействие на очите му, чийто цвят наподобяваше девствено зелените блата, които ги заобикаляха.

Той пъхна ръце в джобовете на широките си бели панталони и пристъпи към нея. Погледът му се насочи към спортните й обувки и бавно се плъзна по дългите стройни крака, очертани от тесните джинси. Премина по тънката памучна блуза и спря на кестенявата, дълга до кръста, плитка, преметната на дясното й рамо. Преди време Кортни би се хвърлила в прегръдките му. Ала сега остана неподвижна.

— Радвам се да чуя, че не си забравила името ми — процеди той гневно. — Какво има, Кортни? Когато ме изпращаше на летището преди две седмици, останах с впечатлението, че нашата връзка означава много и за двама ни. Защо се опита да избягаш, без да ми обясниш нищо?

— Не… — Тя замълча, като внимателно подбираше думите. — Не е точно така. Просто не виждам смисъл да продължаваме връзката си. Разрешението за участието ми в проекта в Оклахома пристигна, докато ти отсъстваше и напуснах.

Лора Уинстън, младши член на адвокатската колегия в престижната юридическа кантора в Бал Харбър, притежавана от Джонас и баща му Сайлас Пейн, не се бе и опитала да скрие радостта си от оставката на Кортни.

Що се отнася до Сайлас, когато разбра за внезапното й решение да напусне, той изрази съжаление, тъй като бе доволен от работата й.

Мъжественото лице на Джонас потъмня от гняв.

— По дяволите! Какво се е случило, та си напуснала и работата, и апартамента си за по-малко от двайсет и четири часа?

— Вече ти отговорих на този въпрос — отвърна тя с едва сдържана горчивина, тъй като си спомни колко лесно се бе поддавала на натиска му. Бе толкова заслепена от любовта си към него, че бе допуснала той снизходително да я покровителства цели два месеца, докато трая връзката им, и изобщо не се бе досетила за истинските му цели.

Той се втренчи в нея и очите му гневно проблеснаха.

— Не си играй с мен, Кортни!

Лицето й се изопна.

— Никога не играя! Не е в природата на хората от племето микосуки. — Образът на злорадстващата Лора, която й пожелава успех при осъществяването на проекта в Оклахома, премина през съзнанието на Кортни и я разгневи още повече. — Извинявай, нямам време.

Понечи да тръгне, ала той й препречи пътя. По страните му изби червенина.

— Никъде няма да ходиш, докато не получа задоволителен отговор!

Джонас бе опасен съперник. Можеха да го потвърдят всички, които се бяха изправяли срещу него в съда. Но Кортни не се уплаши.

— Ти изглежда не разбираш — рече тихо тя. Не искаше да привлича вниманието на околните. — Няма какво повече да ти кажа. Вече не работя за вас.

Той сви юмруци.

— Нима след всичко, което преживяхме през последните месеци, смяташ, че съм заслужил подобно отношение? Не си въобразявай, че ще ти позволя да ме напуснеш, без поне да ми обясниш какво се е случило! Заедно изживяхме прекрасни мигове. Никога не съм изпитвал подобни чувства към друга жена. И съм сигурен… че аз също не съм ти безразличен.

— Няма смисъл, Джонас… — Кортни понечи да се отдалечи, но той я сграбчи за ръката. Сърцето й запърха като крилата на малката орхидейна пеперуда, която кръжеше над тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Пусни ме — пренебрегна въпроса му тя. — Имам работа.

— Каква работа?

— Развеждам туристи с лодка.

— Ти си екскурзовод?! — Джонас стисна още по-силно ръката й, макар туристите да ги наблюдаваха. — Мислех, че не ти е необходима нова работа…

— Не, не ми е необходима. Помагам на приятел. Сега ме пусни.

— Не умееш да лъжеш, Кортни! Случайно научих, че си изхарчила всичките, или почти всичките си спестявания, преди да тръгна за Вашингтон. Но въпреки това ти отказа заема, който ти предложих. Нима очакваш да повярвам, че тази работа ти осигурява същата заплата, каквато получаваше в кантората?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, фактът, че си роден богат, те кара да виждаш всичко през призмата на парите — отвърна тя презрително.

— Не може да се живее без пари, Кортни. Сегашната ти работа едва ли ще ти докара повече от хиляда долара на сезон…

— Вече ти казах, замествам Хенри за няколко дни, не го правя за пари. И за твое сведение, туристическите атракции тук помагат на няколко десетки индианци да преживяват. Но теб, разбира се, това не те интересува.

Очите на Джонас отново проблеснаха гневно, ала той пусна ръката й. Никога не го беше виждала толкова вбесен. Мълчанието му беше по-злокобно от всякакъв отговор. Изплашена от гнева му, тя се качи на лодката.

— Забрави всякакви планове за бягство! — рече Джонас и я последва на борда.

За нейно учудване той се настани на бялата пейка до възрастна двойка туристи. След секунди те подхванаха разговор, явно предположили, че и той е турист като тях.

Кортни отблъсна лодката от брега и седна на кормилото. През цялото време усещаше погледа му върху себе си. Едва преброи пътниците. Присъствието му я изнервяше толкова, че се чудеше как ще издържи обиколката. Когато свърши курса, той непременно ще настоява за обяснение. Сцената щеше да бъде доста неприятна.

Тя прочисти гърло и започна:

— Добре дошли, дами и господа. Аз съм Кортни Блейк и ще бъда вашият водач по време на пътуването из, както я наричат семинолите, „Река от треви“. Намираме се в покрайнините на Националния парк „Евърглейдз“ и ни предстои да прекосим блатист терен. Затова разположете се удобно и се наслаждавайте на разходката.

Джонас изслуша обясненията й с присмехулно ледена усмивка.

— А безопасно ли е?

Въпросът му привлече вниманието на туристите и те проследиха погледа му. Очите им се спряха на няколко алигатора, почиващи на брега, които изглеждаха като купчина стари автомобилни гуми.

Кортни застина. Злобната му подигравка издаваше стаения гняв и желанието да я накаже. От него можеше да очаква всичко.

Обзе я гняв, но тя успя да се усмихне на туристите. Дори не удостои Джонас с поглед.

— Ще се движим прекалено бързо, затова няма причини за безпокойство — каза тя и запали мотора.

— Но те плуват с повече от шейсет километра в час — обади се отново Джонас.

— Вярно е, но невинаги достигат тази скорост. Също така е вярно, че страховитите им челюсти, веднъж захапали жертвата, не я пускат. Но алигаторите се оттеглят, щом чуят плясъка на витлото. Има ли още въпроси, преди да потеглим?

Няколко туристи вдигнаха ръце, Джонас също. Тя отговори на всички въпроси, но умишлено пренебрегна Джонас, като се извини, че трябва да потеглят, ако искат да видят всички забележителности, преди да са затворили резервата.

— Ще наблюдаваме ли как се бият алигатори? — извика някой, докато плоскодънната лодка се плъзна по повърхността на водата, която бързо се смени с килим от растителност.

Кортни почука по микрофона и каза:

— Очаква ви изненада в края на пътуването.

— Може би ще имаме удоволствието да ви видим как се биете с алигатор? — подхвърли ехидно Джонас с крива усмивка и предизвика вълна от кикот сред мъжете на борда. — В рекламната листовка пише, че някои водачи предлагат зрелища.

Сега Джонас открито й се подиграваше и тя почувства как се изчервява.

— Това е вид спорт, измислен от белите мъже, но всъщност двама индианци от племето са обучени на него. За ваше сведение, намирате се в земята на индианците микосуки. Пътуваме по древни водни маршрути, прекосявани някога с канута, всяко издълбано от един-единствен кипарисов ствол. Запомнете, че когато минаваме покрай лилии и блатна растителност, водата е дълбока само петнайсетина сантиметра. Движим се бавно на юг към океана.

Тъмните му вежди се извиха подигравателно, сякаш я поздравяваха за умелото отстъпление. Очевидно той бе решил да смени тактиката, защото вместо да й задава повече въпроси, се изтегна на дървената пейка. Блестящите му зелени очи не се отделяха от лицето й, докато тя говореше.

Но непоколебимият му поглед я тревожеше повече от въпросите му. Противно на другите туристи, които се възхищаваха на необикновения пейзаж, той изглежда напрегнато следеше да не пропусне нито една дума от предварително подготвените й обяснения или дори бегъл поглед в негова посока.

Държеше се така откакто се запознаха преди няколко месеца. Сякаш искаше да знае абсолютно всичко за нея. Отначало мислеше, че интересът му идва от силното физическо привличане помежду им. Но по-късно научи, че той е чул за нея от общата им приятелка — Роза, собственичка на ресторант в резервата „Ред Мангроув“. Роза беше най-добрата приятелка на починалата й майка и й беше като леля.

Джонас бе идвал в резервата няколко пъти, за да дава правни съвети по въпроси, засягащи племето. По време на посещенията си той се беше сприятелил с Роза и всеки път се хранеше в нейния ресторант. Възрастната жена му бе разказала за Кортни, която бе антрополог по образование и прекарваше доста време в резервата. Интересът му към доктората й за езика на племето микосуки го беше накарал да я потърси.

Сприятелиха се бързо и на нея и през ум не й мина, че той я разпитва с користна цел за белия й баща и нейната майка — индианка от племето микосуки. Запозна го с културата и традициите на племето. Никога не й бе хрумвало, че той се е сближил с нея единствено за да спечели доверието на индианците. Сайлас и Лора също бяха в играта и една вечер, когато Джонас беше във Вашингтон, точно преди две седмици, бе разбрала всичко.

Сайлас се бе появил неочаквано в компютърната зала с думите:

— Време е за почивка! Хайде, ела в моя офис да пийнем по чашка. Току-що научихме, че Джонас е спечелил делото. Разбира се, има ред формалности и той няма да се върне поне още седмица. Но с Лора сме твърде радостни, за да продължим да работим в такава вечер.

Кортни бе въодушевена от новината за приключването на делото за правата върху земята на племето микосуки, което се бе проточило повече от две години и бе изключително важно, както за Джонас, така и за нея. Така че тя с удоволствие прие поканата на Сайлас. По-късно, когато Джонас й се обадеше в апартамента, щеше да го поздрави лично. Телефонът беше единствената й връзка с Джонас и тя с нетърпение очакваше нощните му обаждания.

Офисът бе претъпкан с млади адвокати и секретарки, но когато Кортни влезе, Сайлас я посрещна и веднага й подаде чаша шампанско. След като призова всички за внимание, той каза:

— Искам всички да знаете колко високо оценявам приноса на Кортни за изхода на делото.

Кортни явно не бе съумяла да скрие учудването си, защото Лора прекоси стаята и приближи към нея.

— Нали разбираш — заговори тя провлечено с поверителен тон, — тъй като си от племето микосуки, ти беше прекрасен източник на информация за Джонас. Беше голям късмет за нас, че от агенцията за секретарки изпратиха именно теб за интервю.

— Да, да — потвърди топло Сайлас.

— Сприятеляването с племето беше част от предварителния проект и това ще постави Джонас в добра светлина, когато се кандидатира за губернатор — обясни Лора. — Приятно е да знаеш, че отчасти го дължи и на теб, Кортни.

Сайлас кимна и прегърна бащински Лора.

— Безкрайно сме ти задължени за времето, което прекара с Джонас, за да му дадеш необходимата информация за племето, от което произхожда твоята майка, Кортни. Загрижеността му за индианците ще бъде ключов фактор в кампанията му за спасяването на Евърглейдз и ще му помогне да спечели изборите. С помощта на Лора… Не мислиш ли, че с нейната красота заслужава да стане първа дама на щата Флорида?

Поздравления и тостове последваха думите на Сайлас. За щастие, в този момент той се усмихваше на енергичната руса адвокатка и не забеляза как Кортни пребледня и побърза да напусне офиса. Тя изтича в банята, където не бе необходимо да се преструва след този зашеметяващ удар.

Нима беше вярно, че интересът на Джонас към нея е бил само като към източник на информация? Наистина ли през цялото време е смятал да се ожени за Лора? Нищо ли не значеха за него прекрасните мигове, които бяха прекарали заедно?

Не можеше да си отговори. И все пак трябва да беше вярно, щом като собственият му баща го оповести на всеослушание. Затова ли Джонас искаше делото да приключи колкото е възможно по-бързо? За да могат по-скоро да се оженят двамата с Лора?

Изпаднала в шоково състояние, Кортни едва успя да стигне до компютърната зала. Грабна чантата си с единственото желание да излезе оттук и никога повече да не се връща. Налагаше се обаче да мине покрай офиса на Рейнър Кокс. Кокс бе единственият човек във фирмата, който винаги бе недоволен от работата на Кортни, нещо повече, бе изказвал ред злобни нападки срещу нея. Както обикновено, Лора беше при него. Кортни никога през живота си не беше подслушвала, но вратата беше полуотворена и разговорът се чуваше из целия коридор.

— Трябва да благодарим на Джонас за самоотвержеността. Сприятеляването му с нашата очарователна малка индианка накара племето да му се довери. Като убеди индианците да заведат дело, за да възвърнат земята на дедите си, той ще получи хубав дял от двайсетте милиона долара, които ще им бъдат дадени като компенсация. А част от адвокатската му такса ще подпомогне избирателната му кампания…

— Ще му донесе и губернаторския пост, Рейнър.

— Кога ще бъде сватбата?

— Ще уточним датата, когато се върне от Вашингтон. Сайлас каза, че Джонас скоро ще оповести кандидатурата си.

— А Кортни? Знаеш, че не е прекарал цялото си време в изкопчване на информация.

— Тя никога не е била сериозна заплаха, Рейнър. И никога няма да бъде. Джонас каза, че разрешението за следващия й проект ще дойде скоро и тя ще замине. Между нас казано, той се опасява, че любезното й съдействие се е превърнало в нещо повече от… Затова се забави във Вашингтон, надява се тя да си е тръгнала, когато се върне. Така ще избегне скандала.

— Ще се радвам да го отърва от нея, ако нещата се усложнят — промърмори Рейнър и двамата се изкикотиха.

Кортни не издържа и тичешком излезе от сградата. Качи се на джипа си и часове наред кара безцелно из града.

Разтърсващото откритие, че Джонас никога не я е обичал и през цялото време я е използвал, за да се добере до информация за племето и да осъществи финансовите и политическите си амбиции, се беше стоварило върху нея изневиделица. Но тя не можеше да остави работата си и да напусне кантората толкова бързо…

Неочаквано появилият се вятър разлюля лодката и прекъсна обърканите й мисли. Кортни погледна небето. Задаваха се черни буреносни облаци. Времето минаваше неусетно винаги когато пътуваше из лабиринта на този смълчан праисторически свят от мочурища и безброй зелени хълмчета. Но по време на буря блатата ставаха опасни. Налагаше се да съкрати пътуването.

— Тъй като времето неусетно лети — рече тя, — няма да спираме на острова вляво. Но ще минем достатъчно близо, за да видите как живее едно индианско семейство. Следват се обичаите и традициите на предците, заселили се тук от Оклахома заедно с племето семиноли в началото на деветнайсети век…

— В предварителната програма е отбелязано едночасово посещение на острова — подметна Джонас.

— Безопасността на туристите винаги е на първо място. Това е основното правило на Културния център към резервата — веднага парира забележката му тя. — Както виждате, задава се буря. Ще се чувствате по-сигурни, ако разгледате музея.

След тези думи тя бързо насочи лодката към главното селище.

По обратния път Кортни отговори на всички въпроси.

За един кратък миг погледът й спря на Джонас. Той несъмнено притежаваше чар, който в съчетание със силния му характер, я беше пленил още при първата им среща. Заслепена от обаянието му, тя бе останала сляпа за егоистичната му мъжка природа.

Болката от предателството му нямаше скоро да заглъхне в душата й. Кортни опита да се отърси от нерадостните си мисли и още по-бързо подкара лодката към пристанището.

Паниката й растеше, докато се чудеше как да се спаси от него. С цялото си същество искаше да избяга, но при тези обстоятелства би било невъзможно: Джонас ставаше безжалостен, когато преследваше желана цел. Беше наранила гордостта му. А може би именно съпротивата й я правеше толкова желана в неговите очи. Кортни знаеше, че той ще я намери, без значение къде ще отиде или колко време ще му отнеме преследването.

Тя умело акостира на пристанището, спусна мостика към кея и с усмивка се обърна към туристическата група.

— Благодаря ви за проявения интерес. Надявам се скоро пак да посетите резервата. Не забравяйте, че наближава Фестивалът на индианското изкуство през декември и януари. Повече от четирийсет племена ще се съберат тук — ще пеят, ще танцуват, ще изпълняват древни ритуали. Ще помогнете да спасим Евърглейдз, като напишете писма до редакциите на вестниците във Флорида и изразите преклонението си към едно от най-великите природни творения. Благодаря ви.

Кортни подари рекламни фотоалбуми и се здрависа с всички туристи, освен с Джонас. Той се бе облегнал на перилата и не откъсваше поглед от нея. Сърцето й замря.

— Беше впечатляващо пътуване — рече той, когато двамата с Кортни останаха сами на борда.

— Въпреки опитите ти да ме унижиш? — прекъсна го тя разгневено и понечи да си тръгне, но Джонас я спря.

— Е, вече свърши работата си. Какво ще кажеш да отидем на вечеря и да поговорим?

Тя стисна челюсти.

— Защо мъжете приемат отказа по-трудно от жените? Или пък гордостта на семейство Пейн е засегната, тъй като наивна малка индианка със смесена кръв не зачита заповедите?

Без да дочака отговор, Кортни бързо тръгна към паркинга. Почти бе сигурна, че отново ще й попречи да избяга, но за нейна изненада и облекчение, той не го направи. Джонас беше достатъчно интелигентен, а и с адвокатския си нюх навярно бе разбрал, че Кортни е научила истината и бе преценил, че няма смисъл от обяснения.

Желанието й бе да я остави на мира, но все пак я заболя. Натисна педала на газта и пое с джипа по четирийсет и първа магистрала, позната като пътя Тамаями.

Дълбоко в сърцето си таеше крехката надежда, че той ще я последва, защото я обича. За миг дори й бе минало през ум, че е дошъл да й се извини. Каква глупачка беше…

Докато караше на запад, заплиска дъжд. По предното стъкло се бяха размазали комари, но след минути проливният дъжд и поривистият вятър го измиха. Тя изтри сълзите си и продължи по пътя.

Въпреки че до залез-слънце оставаха няколко часа, вече се бе смрачило от буреносните облаци, прихлупили небето. Едва различи табелата на резервата „Ред Мангроув“ — домът на стотици индианци от племето микосуки.

Спря пред малък ресторант, изгаси мотора и изтича към вратата. Вътре завари само собственичката — Роза.

— Здравей! — бодро извика Кортни. — Върви ли бизнесът?

— Ти как мислиш? — отвърна Роза флегматично, но тъмните й очи просветнаха решително. — Гладна ли си?

Кортни отметна назад плитката си и седна на една от масите.

— Ще изям една салата и ще пийна чаша кафе. — Облегна се назад и разтри слепоочия. Проклето главоболие!

Само след няколко минути Роза й донесе салата и задължителното парче пържен тиквен хляб, с който толкова се гордееше. Кортни го изяде, без да усеща вкуса му между глътките горещо черно кафе. Пак се унесе в мисли за Джонас. Бъдещето се очертаваше тъмно, самотно и безнадеждно.

Скоро в ресторанта се появиха двама мъже — двайсет и шест годишният механик Франк Бърд, връстник на Кортни, и брат му. Франк веднага се втренчи в Кортни — нещо, което често правеше напоследък. Винаги изникваше отнякъде, когато тя се появеше в резервата.

Кортни му кимна учтиво и забеляза по мокрите му дрехи, че дъждът още не е спрял:

Бутна салатата си, без да я е опитала и усета странно бодване в тила, нещо като свръхсетивност, както когато една морска крава последва кануто й в отдалечен поток в Кейп Сейбъл. Бе се скрила точно под повърхността, но Кортни знаеше, че е там.

Тя остави вилицата си, погледна през рамо и срещна острия поглед на Джонас. Бе решила, че вече се е върнал в Маями. Защо упорстваше? Доколкото бе преценила, преднамерената жестокост не беше в природата му. Но това означаваше, че не познава истинския Джонас.

Тя преглътна мъчително, поразена от обаянието му. Широките му рамене опъваха новата риза и той удивително й заприлича на Оцеола — легендарния индиански воин, мъжът, за когото бленуваше от дете. Физическата прилика я бе покорила, още когато за пръв път го бе видяла да влиза в офиса — тялото, мургавата кожа, изсечените черти на лицето… Излъчваше властност на роден водач. Също като Оцеола — жестокия, горд, смел, боготворен от народа си вожд, който, за разлика от Джонас, никога не бе станал предател.

Хваната натясно, Кортни нямаше друг избор, освен да погледне врага в лицето. Може би все пак най-добрата защита е нападението.

— Заповядай, Джонас, седни — покани го тя тихо. Хората от племето микосуки бяха скромни, но винаги учтиви с чужденците. Не биваше да се влияе от обстоятелствата — ако направеше сцена, само щеше да предизвика клюки.

— Радвам се, че реши да приемеш поканата ми за вечеря — промърмори той, като издърпа един стол и седна срещу нея.

Прокара пръсти през черната си коса, мокра от дъжда, и се усмихна на Роза, която веднага му донесе кафе и взе поръчката за вечерята.

Мълчаливото разбирателство между Роза и Джонас подсказа на Кортни, че двамата са станали близки приятели. Роза се засмя добродушно на поредната му шега и се върна на бара. Джонас умееше да очарова хората и това го правеше особено опасен.

— Целият си в кал — рече Кортни, колкото да каже нещо.

Той се облегна назад и сведе поглед към мокрите си изцапани дрехи и калните обувки.

— За малко да се блъсна в един джип, точно като твоя, който боксуваше на шосето. Спрях, за да помогна на шофьора.

Така ти се пада, помисли си Кортни злорадо. Но навреме се овладя и каза:

— В кухнята има умивалник. Роза няма да има нищо против. През това време аз ще се опитам да ти намеря нещо да се преоблечеш, преди да си тръгнал.

Джонас я изгледа ядосано.

— Загрижеността ти е трогателна. — Отпи голяма глътка от кафето и продължи: — Но нямам намерение да ходя никъде и не си въобразявай, че ще се измъкнеш. Не можеш вечно да отлагаш неудобния разговор, Кортни!

Преди да успее да отговори, Роза му донесе вечерята, парче тиквен хляб и нова чаша горещо кафе. Джонас започна да се храни с апетит, без въобще да изглежда разтревожен от факта, че отлага разговора. Дали спокойствието му не е затишие пред буря, измъчваше се Кортни.

Усети как става все по-неспокойна, докато се опитваше да разбере причините, подтикващи го да преследва една вече мъртва любов. Може би искаше нещо повече от нея — не само съдействие…

Тъй като вече бе приключила с кафето, посегна да вземе чантата си и се надигна от стола. Но силната му ръка покри нейната и тя чу нежния му глас:

— Не се и опитвай да избягаш, Кортни! Още не съм започнал.

Кортни се подчини и крадешком обходи с поглед пълния ресторант. Повечето клиенти й бяха познати. Заета с Джонас, не бе забелязала кога са дошли.

— Пусни ръката ми! — прошепна тя. — Хората ни гледат.

Той изкриви устни.

— Нека гледат! Чакам истината. Веднага!

— Джонас — прошепна тя уплашено, — не можем да говорим тук.

— Добре, съгласен съм — каза той рязко. — Можем да говорим в моята кола или в твоето жилище.

Кортни се задъха, сякаш бе тичала километри. Въпреки всичките й опити да избегне крайната конфронтация, Джонас беше предизвикал разрива.

— Идеята да говорим в твоята кола не е добра…

— Значи в твоето жилище. Да вървим.

Ръката му неохотно пусна нейната. Той извади двайсет долара от портфейла си и ги остави на масата. Обсипа Роза с благодарности за чудесната вечеря и Кортни възмутена забеляза колко горда изглеждаше възрастната жена.

Когато двамата с Джонас станаха от масата, Кортни усети отново погледа на Франк. Той наистина бе влюбен в нея, както й бе казала Роза. Познаваха се от деца, но тя не можеше да отговори на чувствата му, нито на чувствата на който и да било друг мъж, не и след като се бе влюбила в Джонас.

За да не подхранва у него напразни надежди, тя не се възпротиви, когато Джонас собственически обви ръка около кръста й. По-добре Франк да си мисли, че е свързана с някой друг, макар Роза да я убеждаваше да бъде мила с него и да не го наранява.

Но Кортни плати за тази малка измама. Кожата й издайнически започна да пламти под дланта на Джонас и тя се засрами от себе си. Душата й страдаше от предателството на този мъж, но тялото й отговаряше на близостта му.

Щом излязоха, тя бързо се отдръпна.