Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (5)

Пета глава

Джонас изстена. Пусна ръката й и прегърна младата жена. Нежният му жест я трогна. Тя склони глава на гърдите му и заплака. Той я залюля, като тихо й нашепваше гальовни думи. Остави я да изплаче мъката си, само ръцете му продължиха да галят косата й.

— През последните двайсет и четири часа ти се струпа много — целуна той нежно клепачите й.

Това предизвика прилив на нови чувства и тя плака още дълго, несъзнателно притискайки тялото си към неговото.

— Намокрих ти ризата — преглътна Кортни сълзите си и най-сетне осъзна къде се намират. Опита да се отдръпне, но Джонас я задържа.

— Мокрите ризи са си мой проблем, скъпа.

Милото му изражение я накара да затаи дъх. Не бе виждала проява на подобна нежност у друг мъж, да не говорим за някой толкова властен и мъжествен като Джонас. Погледна го с насълзени очи през мокрите, черни като мастило, мигли и въздъхна:

— Благодарна съм ти, че си тук! Благодарна съм ти, че ми спаси живота… Никога няма да го забравя.

— Говориш като на сбогуване. Мислех, че не искаш да си тръгвам — промърмори той с упрек.

Кортни не можеше да си спомни каква беше причината нейният свят така неочаквано да се разбие на милион парченца. Повика на помощ цялото си самообладание и опита да се отдръпне от него. Той я пусна с нежелание.

— Скоро ще се стъмни. Мисля, че е по-добре да занесем багажа си в колибата на Асияхоло, недалеч от боровото сечище.

Джонас не каза нищо повече, само я последва надолу по брега.

Не след дълго вече бяха приготвили всичко, както предишната нощ. Когато и останалите от семейството се върнаха в селището, Джонас бе опънал и платнището.

Кортни взе рибата и рече:

— Ще я занеса в колибата за готвене и ще помогна за приготвяне на вечерята. А ти свободно можеш да се разхождаш, където поискаш. Няма опасност да се заблудиш, но гледай да се върнеш до час.

— Бих искал да ти помогна — каза той тихо. Интимното му държание за сетен път заплашваше спокойствието й.

— Ти си свършил работата си, като си хванал рибата за вечеря. Жените ще направят останалото.

— Е, щом съм излишен, наистина ще се поразходя. И да не вземеш да изчезнеш — прокара пръст той по леко заоблената й брадичка. Лекото му докосване й напомни, че отдавна не беше чувствала ръцете и устните му по тялото си, но побърза да се отдръпне.

— На около пет минути път зад тази колиба ще излезеш на обширна поляна, недалеч от която също ще видиш останки от селище на племето калуса. Може да ти се стори интересно.

— Сигурно — провлече той.

Нещо в тона му й подсказа, че е доловил колко я е разстроило докосването му. Кортни трудно скриваше чувствата си от него.

— При хубаво време сигурно е много вълнуващо да търсиш останки от човешка дейност наоколо.

— Щом си израсла в такава среда, нищо чудно, че си се насочила към антропологията.

С тези думи той тръгна и я остави още по-раздвоена отпреди. Защо беше толкова добър? Знаеше, че сега е по-уязвима, заради мъката си. Знаеше и че трябва да се защитава срещу слабостта, която изпитваше към него.

Пороят се изля точно когато Джонас се върна в лагера. Семейството вече се беше събрало в колибата за готвене, където имаше ниски палмови пейки около огъня, пламтящ в издълбано в пода огнище.

Кортни се зае с рибата, докато двете й лели приготвиха едрозърнест качамак, сладки картофи и бисквити от растението куунти. Тя почерпи останалите с кафето, примесено с джоджен, което специално бе донесла за баба си.

Говориха много малко, докато работеха. Роднините деликатно не й задаваха въпроси за Джонас.

Той се появи точно когато най-възрастната леля изсипа качамака в огромна дървена купа и започна да го предава от човек на човек, така че всеки да може да си вземе, като се започне от мъжете и се продължи с жените.

Джонас потърси очите на Кортни в светлината на огъня. Тя му кимна и той разбра, че може да седне до нея.

— Трябва да си хапнеш, Джонас, иначе ще ги обидиш — прошепна тя, когато стигнаха до него.

— За мен е голяма чест, Кортни — пое той купата от Асияхоло и си взе малко от храната, както бе видял да правят останалите. Подаде съда на Кортни и по погледа му тя разбра, че ястието му е харесало.

Кортни почти забрави да яде, трогната от почитта му към обичаите им. Трябваше да признае, че ако не друго, то поне изпитваше уважение към племето. Едва сега можа да разбере защо вождовете толкова му вярваха. Той не се преструваше, интересът му бе искрен.

После дойде ред на рибата.

— Вкусно е! — похвали я Джонас. — Как е приготвена?

— Опечена е с клей.

— По микосукска рецепта, нали?

— Не — засмя се тя. — По моя. Микосукската рецепта не е толкова пикантна.

— Семейството ти не разбира какво си говорим, нали?

— О, Асияхоло говори достатъчно добре английски и се разбира с хората, когато отиде в „Ред Мангроув“. Иска да знае как си уловил рибата.

Джонас остави чашата си с кафе и погледна от другата страна на кръга към братовчеда на Кортни.

— Използвах рибарска корда и насекомо за стръв. Хвърлих го към обраслия с тръстика подмол, където мислех, че трябва да се крият най-големите костури и, за щастие, имах късмет. — Когато Джонас свърши разказа си, Кортни преведе най-важното на останалите.

Асияхоло се усмихна — нещо, на което Кортни рядко беше свидетел, и заговори на микосукски, докато другите останаха мълчаливи, загледани право пред себе си.

— Асияхоло иска да му покажеш мястото, когато утре те придружи на връщане към резервата.

Джонас замълча за минута, след което присви очи и рече:

— Това ли е начинът да ми кажеш, че искаш да си тръгна утре сутрин?

Бе го засегнала, без да иска. Внезапната промяна в настроението му, накара сърцето й да забие тревожно.

— Предполагам, че ще се наложи. Изискват го директорските ти задължения… До сутринта бурята ще е отминала и ще можеш да се върнеш.

Очите му проблеснаха.

— Кажи на братовчед си, че за мен е чест да отида на риболов с него, но в замяна пък той ще ми покаже как лови риба. — Думите му прозвучаха приятелски, но след това той се отдръпна и потъна в мълчание през останалата част от вечерята, която завърши с десерт от диво грозде.

Мъжете продължиха да разговарят, докато жените разчистиха кухнята. Кортни им помогна и накрая се доближи към Джонас, който продължаваше да седи при другите мъже и рече:

— Можеш да се прибереш в колибата, когато пожелаеш. Аз ще помогна на моята братовчедка Солика да сложи бебето си да спи. Не знам след колко време ще свърша…

— Ако очакваш да съм заспал, когато се върнеш, лъжеш се!

Кортни се изчерви. Не знаеше какво да му отговори и смутено изтича към колибата на Солика. Влезе и се приближи към майката, която люлееше детето в бебешка люлка хамак. Около час Кортни държа детето, като му пееше тихичко и от време на време разменяше по някоя дума със Солика.

Когато Кортни се промъкна на пръсти в колибата, всички огньове бяха загаснали и селището бе утихнало. Нощта обгръщаше в сънна прегръдка Евърглейдз и всичко живо бе притихнало след бурята, която почти не бе оставила сухо местенце. Джонас запали фенера, щом я чу да влиза.

— Добре ли си? — попита тихо той и загаси светлината.

— Да — отвърна тя и побърза да се пъхне в спалния чувал с роклята. Облечена не се чувстваше толкова застрашена в негово присъствие. Метна над себе си мрежата против комари и се помъчи да се отпусне.

— Предполагам, че роднините ти скърбят, но не личи със сигурност по стоическите им изражения — прошепна той.

Кортни въздъхна.

— Това е техният начин да жалят за мъртвите.

— Ако искаш да си поплачеш, можеш да се прислониш на рамото ми.

— Благодаря, но изплаках сълзите си. Обичах баба си и ще ми липсва, но тя е изживяла пълноценно живота си. Истинската трагедия идва от факта, че спомените й умряха с нея. Трябваше да дойда по-рано.

Тя чу как Джонас се обърна в спалния си чувал. Сега би трябвало да е с лице към нея. Усещаше топлия му дъх и се молеше да не се приближава повече.

— Нямаше как да знаеш, че времето, отредено й на земята, изтича. И все пак хората от вашето семейство сигурно могат да разкажат много истории за нея и да повторят някои от тези, които тя е разказвала.

— Прав си — прошепна Кортни. Тъга замъгляваше разума й, и тя не бе способна да мисли. — Оценявам идеята. Но ти си прекалено чувствителен. Трябва да знаеш, че хранят добри чувства към теб, макар да не ги показват. Не би могъл да си представиш какъв комплимент е това за теб.

Той се размърда.

— Искаш да кажеш, че още не си им казала? Изненадан съм.

Изведнъж пак се озоваха в опасни води. Сърцето й лудо заби.

— Ти си новият директор на резервата и те ще съдят единствено по действията ти за твоите достойнства. Виж, Джонас, ти наистина ми спаси живота и беше много мил с мен по време на пътуването, затова те моля да не започваме отново спор. Семейството ми те прие, защото си мой приятел.

Той нервно се изсмя.

— А имат ли представа, че ти си толкова приятелски настроена към мен, колкото алигаторът вчера към теб?

— Грешиш, Джонас — отвърна тя тихо.

— О, нима?! — процеди той и Кортни потрепери от враждебността в гласа му. Понечи да се обърне на другата страна, но той посегна и я хвана здраво за рамото. — Къде мислиш, че ще се скриеш? — Бе се надигнал на лакът и лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

— Мисля, че ще е по-добре, ако отида да спя при Солика — отвърна тя и опита да се изплъзне от ръцете му.

— Никъде няма да ходиш! — внезапно я сграбчи той за глезена и Кортни загуби равновесие.

Стовари се тежко в скута му и преди да успее да се изправи, ръцете му я уловиха за дългата коса и тя дори не можа да извърне глава.

— Как смееш! — заудря го по гърдите с юмруци, но всяко нейно движение бе парирано от силното му тяло.

— Как се осмелявам какво? — прошепна той мрачно. — Да те пипам с ръцете си на бял и да те осквернявам? Ще направя нещо повече дори!

И в непрогледно тъмната нощ, устните му намериха нейните. Кортни се задъха от ярост. Той я целуваше диво и безпощадно. Без особено усилие преодоля съпротивата й и тя разбра, че няма да може да избяга от него. Накъдето и да извърнеше глава, Джонас я държеше здраво и продължаваше да я целува, като че ли искаше да й отнеме дъха.

— Спри, Джонас! — помоли го тя задъхано, когато най-сетне устните му се отделиха от нейните и се спуснаха надолу по шията й. Целувките му оставяха горещи следи по нежната й кожа и предизвикваха тревожни вълни на възбуда по цялото й тяло.

— Ти си поигра с мен, сега е мой ред! — прошепна той и със светкавично движение я прехвърли върху себе си. Побърза да стисне ръцете й в здрава прегръдка и безмилостно я зацелува, като не й оставяше никаква възможност за съпротива. Страстта му сякаш я омагьосваше. Още няколко минути и тя щеше да забрави всичките си скрупули под яростната атака на чувствата.

— Моля те… — помъчи се да си поеме дъх тя.

— Какво има, Кортни? С кого се бориш — с мен или със себе си? Хайде, кажи, че не си мечтала тайно за този миг — прошепна той в ухото й. — Убеди ме, че близостта ни не ти е липсвала!

Кортни се боеше Джонас да не я спре и използва цялата си сила, за да се отскубне. Изправи се и побягна от колибата, ужасена, че ако отново я докосне, ще се поддаде на желанието си да се люби с него.

— Кортни? — извика Джонас обезумял, но тя не отвърна.

Тази вечер бе толкова уязвима. Единственото й спасение бе да стои далеч от него, иначе не би устояла на изкушението.

Въпреки че прибяга бързо до колибата на Солика, дрехите й подгизнаха и се наложи да вземе на заем една нощница.

Когато легна на рогозката и придърпа мрежата против комари, бебето се размърда. Поне имаше с какво да се разсейва. Кортни люля хамака, докато детето се успокои. Завиждаше му. Никакви мъчителни мисли, никакви кошмари не нарушаваха невинния му сън.

Тя се обърна на една страна с единственото желание да забрави сърдечните си болки, но тялото й още тръпнеше от усещанията, които Джонас бе пробудил.

Нима можеше да се изправи срещу него на сутринта и да се преструва, че нищо не се е случило?

Събуди се призори. Дъждът бе спрял и птиците пееха. Протегна се, седна на рогозката и срещна учудения поглед на Солика. Явно недоумяваше защо се е върнала през нощта, но замълча. Само се усмихна и продължи да се занимава с бебето.

Кортни изпита завист при тази прекрасна гледка — майка и дете, толкова спокойни и щастливи!

От известно време животът й ужасно се бе объркал. А отгоре на всичко сега трябваше да излезе и да срещне лице в лице мъжа, отговорен за това.

Поиска една от роклите на Солика, облече се и излезе. Неизбежните купи с качамак я чакаха до огнището. Бе се успала. Дали Джонас бе закусил с другите, или си бе приготвил нещо сам? Можеше да си представи колко нещастен е бил през нощта и тя очакваше неприязънта му.

Пообиколи лагера и видя, че каякът му го няма. И Асияхоло бе изчезнал.

Първата й мисъл бе, че трябва да изпитва облекчение, но за неин ужас, почувства само самота и празнота. Бавно се отправи към колибата. Не, нямаше и следа от Джонас. Не знаеше къде да го търси. Тогава видя лист хартия до огнището и веднага разпозна почерка му.

„Кортни,

Реших, че е по-добре да си тръгна веднага щом дъждът спря тази сутрин. Ще се погрижа някой да те придружи на връщане до «Ред Мангроув». Почини си и бъди сигурна, че няма от какво да се страхуваш.

Джонас.“

Очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че си е тръгнал за добро, но й стана много мъчно.

Спомни за алигатора и потрепери. Ами ако Джонас се натъкне на него отново на връщане? Добре, че Асияхоло щеше да го съпроводи до лагуната. Кортни се надяваше братовчед й да му даде необходимите напътствия. Бе възнамерявала да му нарисува карта, но не успя.

Стигна до края на лагера и се загледа по посока на резервата, като се молеше Джонас да пристигне жив и здрав. Всичките й проблеми и трудности не можеха да променят факта, че е безнадеждно влюбена. Въпреки че се бе зарекла да го избягва, не можеше да си представи как ще прекара месец без известия за него.

Асияхоло се върна чак следобед. Кортни се бе опитала да запълни самотните часове с работа, но щом видя кануто, изтича на брега с разтуптяно сърце. Братовчед й вдигна улова си от костур високо във въздуха и се усмихна. Кортни го засипа с въпроси.

Джонас му беше подарил въдичарския си прът. Братовчед й му се бе отблагодарил, като го бе съпроводил и след лагуната. Кортни горещо му благодари, макар да знаеше, че Джонас би могъл и сам да се погрижи за себе си.

Взе рибата и изтича към колибата за готвене, като не преставаше да си представя как Джонас гребе с каяка си през блатата. Погледна часовника. Скоро трябваше да пристигне в „Ред Мангроув“.

И през останалата част от деня мислите й бяха заети все с Джонас — тревожеше се за него. С изключение на снощното му необичайно поведение той бе се показал като грижовен, чувствителен мъж с качества, на които можеше само да се възхищава. Смелост, щедрост, уважение към семейството й… Подобни достойнства трудно можеха да се вместят в представата, която си бе създала за него от снощи.

Противоречивите й чувства я объркваха и плашеха. Дано докато дойде време да се върне в резервата, да е успяла да ги овладее. Но месец без да го вижда, й се струваше цяла вечност.

 

 

Пет седмици по-късно бръмченето на хеликоптер над лагера наруши утринните птичи песни. Шумът накара Кортни да се измъкне бързо от спалния чувал и да изтича при останалите членове от семейството, които вече бяха излезли.

Хеликоптер в тази част на Евърглейдз беше доста необичайна гледка. Разчете надписа „Джи Ес Ей“. Джонас!

Сърцето й щеше да изскочи. Разтреперана от вълнение, тя се помъчи бързо да свали нощницата и да облече рокля. Хеликоптерът се насочи към откритата поляна. Всеки момент щеше да се приземи.

Кортни отчаяно изтича при Солика за помощ. Ръцете й бяха превързани — беше се наранила преди седмица и не можеше да се закопчае сама. Да не говорим как изглеждаше дългата й коса. Бе прекарала още една неспокойна нощ, мятайки се в болки. Въпреки лечението с билки, облекчението не идваше и това я задържа тук по-дълго, отколкото бе възнамерявала.

Тя задъхано обясни на останалите, че сигурно Джонас е в хеликоптера, да не се тревожат и се втурна да го посрещне. Не можеше да си обясни защо е дошъл. Дано да не бе се случило нещо лошо! Да не би пък Роза да го е разтревожила с приказките си… Кортни смръщи чело, обезпокоена от нова мисъл — баща й, сигурно се е разболял. Изпаднала в паника, тя затича, но внезапно на пътеката пред нея изникна самият Джонас. И той не бе очаквал появата й, защото посегна да я сграбчи за раменете, но сблъсъкът бе толкова силен, че тя извика от болка. Той изруга едва чуто и погледна ръцете й, превързани с ивици микосукско платно.

— Значи това е причината да останеш толкова дълго?! Все си представях как отново си се натъкнала на алигатора и не издържах — дойдох да проверя! — Той млъкна и се взря в лицето й, сякаш не можеше да повярва, че наистина я вижда.

Кортни не знаеше дали болката, или радостта, че отново е при нея, я накараха да се почувства толкова отмаляла.

Стори й се отслабнал, под очите имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал. Порасналата му черна коса се къдреше на челото и по врата. Най-много я впечатли бледността, която дори загорялата кожа не можеше да прикрие.

Ръцете му бавно се плъзнаха от раменете по китките й.

— Какво се е случило?

Винаги когато бе разтревожен, на слепоочието му пулсираше вена. Кортни отклони поглед. Беше задал въпрос, но тя не бе в състояние да мисли, когато той бе толкова близо до нея и я докосваше.

— Аз… аз направих нещо много необмислено. Трябваше да го предвидя, но нали не съм била от толкова време тук, бях забравила…

— Беше забравила какво?

— Един приятел от Катедрата по ботаника ме помоли да събера растителни образци. Вече се бях приготвила за връщане, когато си спомних. Останах още един ден, за да събера каквото мога. Дори взех помощници. Толкова бързахме, че разбрах какво се е случило, чак когато видях ръката ми да се изприщва и да почернява. Бях докоснала отровно дърво. Дланите ми бяха мокри от сока му, който ги изгаряше. — Тя потрепери, почувствала нежното докосване на палците му, които бавно масажираха топлата й кожа.

— Трябва да те види специалист — промърмори той.

Неспособна да издържа повече на докосването му, Кортни се отдръпна и го принуди да я пусне.

— Братовчедите ми сложиха лапа от билки върху възпалените места и сега се чувствам по-добре.

— Взимаш ли някакви болкоуспокояващи?

— Не — поклати глава тя и отклони поглед.

— От колко време си така? — свъси той тъмните си вежди.

— От една седмица, но болката вече не е толкова силна.

— Идваш с мен! Джил Травис, един от пилотите, е с мен. Покажи ни какво трябва да вземем и започваме да товарим.

Сърцето й биеше толкова силно, че се задъха. Още веднъж я спасяваше. Въпреки че ценеше времето, прекарано със семейството й, трябваше да признае, че е по-добре да се върне в собствения си дом в резервата. Може би чак след седмица щеше да е в състояние да си служи с ръцете. Страхуваше се да не се издаде пред Джонас колко много означава той за нея и само рече:

— Не обичам да спорим. Нали се увери, че всичко е наред, нямам нужда от помощ. Ще се оправя и сама.

— Ще гледат делото на Томи след няколко дни! — прекъсна я той рязко. — Решил е да не се появява в съда, ако те няма. При тези обстоятелства си длъжна да дойдеш. Може да те използвам и при психологическата експертиза.

Беше забравила за Томи. Разбира се, че не може да го изостави. Но веднъж делото да приключеше и щеше да замине при баща си. Не се осмеляваше да остане в резервата, където съществуваше постоянната опасност да налети на Джонас. Слава богу, че поне нямаше да бъде сама с него на връщане в „Ред Мангроув“.

— Добре — съгласи се тя тихо, неспособна да срещне погледа му. — Ще съобщя на роднините си, че заминавам.

Напрежението между тях беше осезателно. Той понечи да каже нещо, но явно промени решението си и ядосано тръгна към хеликоптера.

Следващият един час премина неусетно. Кортни позволи на Джонас и на пилота да пренесат багажа й, докато се сбогуваше с роднините си. Може би щеше да мине много време, дори година, преди отново да се върне. Асияхоло щеше да откара кануто й при следващото си идване до града.

— Къде да сложим тези неща? — чу гласа на Джонас тя и се обърна. Питаше за няколко кашона с провизии. Бе ги донесъл за семейството й. Имаше портокали и грейпфрути, кафе, мляко на прах, сол, захар, бонбони — всичко, което липсваше на човек, далеч от цивилизацията. Вниманието му я обърка и предизвика любопитство сред останалите.

— Мисля, че ще е най-добре да ги занесеш в колибата за готвене — промърмори тя и съобщи за подаръка му.

Тогава се случи нещо неочаквано — по лицата на всички грейнаха усмивки, а Солика му благодари от тяхно име.

Джонас също им се усмихна в отговор. Кортни не бе го виждала да се усмихва от толкова дълго време. Жестът му я накара да се почувства горда.

След няколко минути той й помогна да се качи в хеликоптера. Когато се обърна да им помаха, видя четиринайсет човека да смучат бонбони — картина, която винаги щеше да помни.

Джонас я настани на седалката зад него, докато Джил палеше мотора. Перките се завъртяха над тях и след секунди вече бяха във въздуха. Кортни с умиление гледаше как семейството й се стопява в далечината.

— Добре ли си? — погледна я Джонас през рамо. Зелените му очи не пропуснаха да забележат обляното й в сълзи лице. — Скоро пак ще ги посетиш. — Опитът му да я успокои само накара сълзите й да бликнат отново.

Тя се закашля.

— Не плача за това!

— Ами за какво тогава, нали каза, че болката в ръцете ти е намаляла — смръщи той вежди.

— Плача, защото ти ги направи толкова щастливи! Никога няма да забравят твоята доброта. Благодаря ти за всичко!

Лицето му стана безизразно.

— Просто опитах да се отплатя за гостоприемството им към един неканен гост. Благодарностите са излишни.

Кортни се надяваше пилотът да е прекалено зает, за да обръща внимание на разговора им. Тя се загледа през прозореца и пътуването продължи в мълчание. Очевидно отново се връщаха там, докъдето бяха стигнали онази нощ, когато я посети в резервата. Споменът бе като отворена рана в душата й.

Тя опита да се концентрира върху полета. Усещането беше доста по-различно от това да летиш с голям самолет, но на нея й харесваше, защото имаше възможност да види Евърглейдз отвисоко.

Бе се замислила толкова дълбоко, че не забеляза кога хеликоптерът се насочи към Маями Бийч, който вече се виждаше на хоризонта отдясно.

— Къде отиваме? — извика тя, изпаднала в паника.

— А ти къде мислиш? — провлече Джонас, като я погледна през рамо.

— Джонас, не можем да се приземим на летището! Виж в какъв вид съм! Мислех, че отиваме в резервата. — След изолацията и тишината на Евърглейдз, тя не беше подготвена за шумни тълпи. И не можеше да понесе мисълта чужди хора да я видят с развята объркана коса и превързани в парцали ръце.

— Стига, Кортни! Ти си красива без значение с какво си облечена или как изглежда косата ти. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, една лимузина ще ни чака на летището, за да ни откара направо вкъщи. Делия ще ти помогне да се изкъпеш и да се облечеш, докато аз се обадя на моя лекар и уредя час.

Макар да бе решена да настоява докрай да я откара в резервата, тя млъкна, защото нямаше никакво желание да прави Джил Травис свидетел на сцената. А той изглежда се забавляваше, ако се съди по злорадото му изражение.

Кортни не искаше да бъде длъжница на Джонас. Но защо той беше толкова внимателен? Имаше ли някакъв скрит мотив за добротата му, освен факта, че разчита на помощта й в съда?

Скоро се приземиха. Както бе казал, един елегантен бял мерцедес с тъмни стъкла бе паркиран наблизо и ги чакаше.

Джонас излезе и й помогна, преди още перките на хеликоптера да са спрели да се въртят.

— Кажи ми от какво ще имаш нужда през следващите няколко дни, защото Джил ще откара останалия багаж в резервата. Вече говорих с Роза и тя каза, че има ключ от къщата ти.

Винаги бе знаела, че Джонас е от хората, които при спешни случаи планират действията си. Бе се погрижил за всичко. Ако бе честна, трябваше да признае, че е чудесно да се грижат за теб. Бе прекалено уморена от безсънието и изтощена емоционално, за да спори с него.

Джонас скочи през люка. Протегна се, хвана я през кръста и внимателно я свали на земята. Тя усети топлината на ръцете му през тънкия плат на роклята и потрепери от допира.

— Малката зелена раница е всичко, от което имам нужда.

В нея бяха няколко чифта чисти дрехи и тоалетните й принадлежности. Джонас я пусна, за да вземе нещата й и тя изпита разочарование. Пет седмици далеч от него я караха да жадува докосването му. Щеше ли да дойде ден, когато нямаше да се влияе от близостта му? Когато нямаше да чувства нищо в негово присъствие?

В бележката, която й бе оставил в колибата, бе споменал, че няма защо да се страхува от него. Докато беше в Евърглейдз, той сигурно официално се бе сгодил с Лора и датата на сватбата не бе далеч. Между този му ангажимент и работата в резервата — да не споменаваме плановете за предизборната му кампания — Кортни се учудваше, че е в състояние да отдели толкова внимание на Томи. Достатъчно внимание, за да я потърси и да я убеди да дойде в съда.

Със сигурност не бе долетял до индианското селище по други причини. Веднъж да приключеше делото и пътищата им никога повече нямаше да се пресекат. Кортни би трябвало да почувства облекчение пред тази перспектива.