Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (8)

Осма глава

— И Боб Уили продължава да ми повтаря, че съм като майка си, а тя бе самотна цял живот. Предполагам, че го прави, за да си извлека поука…

— Съжалявам! Не трябваше да ти го казвам, Кортни.

Тя избърса влажната си длан в джинсите.

— Не, Джонас, имаш право. Прибързах със заключенията си, повярвах на другите, вместо на теб.

Очите му потърсиха нейните.

— Интересно ми е да знам кой от офиса те накара да повярваш, че съм се възползвал от племето, за да се облагодетелствам?

— Бих предпочела да не ти кажа.

— Твоята лоялност към баща ми не ме учудва…

— Не беше баща ти!

Не искаше да дава на Джонас повече основания да мрази Сайлас. Но той не се успокои.

— Ти изглежда беше в някакви особени отношения с баща ми, които изглежда останалите не одобряваха. Какво ще кажеш?

— Вярно е, че често ми диктуваше до късно, след като всички си бяха отишли. Понякога идваше в компютърната зала и разговаряхме. Много бе изненадан, когато откри, че се интересувам от генеалогия и тъй като това е и негово хоби, станахме приятели.

— А и каквато си търпелива, сигурно го изслушваше всеки път и постепенно той започна да ти доверява и други неща, нали?

Тя отметна глава.

— Не бих казала, че ми е доверявал някакви тайни, та той непрекъснато говореше на всички за теб. Със сигурност знаеш, че обожава земята, по която стъпваш. В това отношение много си приличат с баща ми. Може би това е цената, която плащаме като единствени деца…

Джонас прокара пръсти през черната си коса и продължи да я гледа.

— Разкажи ми за „Танца на Зърното“.

Неочакваният обрат на разговора изненада Кортни, но тя бе благодарна, че избегнаха неудобната тема.

— Това е главният религиозен ритуал на племето микосуки. Старейшините постят, кръщават се деца, сключват се бракове, свиква се племенният съд…

— И какво предстои сега? — погледна той към мъжете и момчетата, които струпваха дърва за огъня.

— Шаманът минава през обредно къпане, и чак тогава поема ръководството на церемониите. По-късно през деня ще започне играта на топки — жени срещу мъже.

— Може ли и аз да участвам?

— Боб Уили очаква точно това от теб. Вечерта ще има танци. Томи е решил да засвидетелства на своята избраница чувствата и намеренията си.

— Само Томи ли?

— Всеки млад мъж, който иска да се ожени, може да си избере една от девойките.

— А после?

Тя преглътна.

— Ако тя покаже, че е поласкана от поканата чрез смеха, блясъка в очите или начина си на танцуване, това означава, че той може да я придружи и да поговорят. Може дори да я покани да се хранят край неговия огън. Ако нещата потръгнат, той ще продължи да я ухажва, макар да не са им позволени волности, дори целувки. Тя ще яде от месото на сърната, която той е убил. А когато родителите и на двамата се съгласят, ще бъде определен денят на сватбата.

— Къде ще се състои тя?

— На този специален ден тя ще го чака в родната си колиба. Ще наблюдава пътя в очакване и при залез-слънце той ще се появи…

Гласът й затихна. Представи си как чака Джонас, макар със сърцето си да усещаше, че това никога няма да се случи. Не и след всичко, което му бе причинила.

— И после? Не ме оставяй в неведение, искам да знам.

— Тя го посреща и му казва колко е щастлива, че е дошъл. Той влиза в колибата. И това е началото на съвместния им живот.

— И никакво официално искане на съгласие, никакви клетви?

— Нещата са ясни, след като са изразили чувствата си по време на „Танца на Зърното“ и цялото племе е станало свидетел на това.

— Ако всичко беше толкова просто и безпроблемно в света на белите, повечето от хората с моята професия щяха да останат без работа — рече той сухо. — Ами ако момичето промени решението си?

— Тогава не го посреща на входа на колибата и той си отива.

— И не се мъчи да я спечели отново?

— Не. Всеки трябва да приеме другия по своя собствена воля. Хората от племето не одобряват насилието над личността.

— И никога не упражняват такова?

— Не, доколкото съм чувала.

Джонас стисна устни.

— Баща ти участвал ли е в „Танца на Зърното“?

Всеки следващ негов въпрос я караше да се чувства все по-неловко.

— Не. Ти си един от малцината бели мъже, за които съм чувала, че са били поканени да участват.

Тя го чу развълнувано да си поема дъх.

— Тогава май трябва да се включа в събирането на дърва.

— Тази вечер ще запалят огромен огън и ще се изиграят няколко ритуални танца, преди да започне ритуалът по ухажването. Ще се погрижа за записващата техника, докато ти помагаш на мъжете. Когато огладнееш, ела, ще отидем да похапнем, Роза приготвя фазан.

— Добре — обеща той и тръгна.

Тя го изпрати с поглед. Самоуверената му мъжествена походка я накара да затаи дъх от вълнение. Дали още се интересува от нея? Ще разбере, ако я покани да танцуват тази вечер, а тя ще му се усмихне и ще му покаже, че той е избраникът на сърцето й. След това ще го последва край огъня, ще яде от храната му и ще се сгуши близо до него под огромната луна на Флорида.

Един от старейшините й махна и я извади от унеса й. Тя се изправи и отиде да пренесе записващата техника. Провери апаратурата, след което отиде в колибата за готвене да помогне на Роза. По-късно следобед бе готова да запише церемонията от самото начало.

„Танцът на Бащата на Херон“ беше древен колкото самото племе. Докато Кортни записваше песните, Джонас се настани в кръга на мъжете да наблюдава танците. Пламъците избуяха към небето и сенки заиграха по лицето на мъжа.

Сърцето на Кортни трепваше всеки път, когато го погледнеше. Очите му блестяха като смарагди. По време на ритуала той нито веднъж не погледна към нея. Бе съсредоточил цялото си внимание върху танцьорите. Наранена от безразличието му, тя отиде до джипа за резервна касета.

Не беше сигурна колко дълго може да издържи да гледа как младите влюбени изпълняват любовния ритуал, знаейки, че Джонас е сред публиката.

Нощта я омагьосваше с очарованието си. Вече не искаше да крие любовта си. Само един поглед би му бил достатъчен да види желанието, блестящо в очите й.

Един след друг младите мъже се насочиха към своите избраници. Кортни видя как любимата на Томи го последва до празното място в кръга, завъртя се около него, без да го изпуска от очи, извивайки сластно тяло под звуците на мелодията.

Томи стоеше гордо със скръстени на гърдите ръце. Не биваше да поглежда към нея. Трябваше да се преструва на недостъпен, но Кортни забеляза как й хвърля крадешком погледи, с цялата невинност и радост на младото си влюбено сърце. Сцената я развълнува.

Тогава се случи нещо, което би трябвало да предвиди. Франк Бърд се изправи и тръгна към нея. Роза я бе предупредила, но тя не бе обърнала внимание на думите й. Може би не трябваше да сяда между другите жени и девойки. Напрегнатото му изражение я смути.

Знаеше, че, ако му откаже, ще го обиди жестоко. Но ако от учтивост приемеше поканата му, Франк щеше да сметне, че е съгласна да я ухажва. Налагаше се да му откаже. Изражението й трябва ясно да бе издало паниката и объркването й, защото в този миг Джонас също се изправи. Седеше по-близо и успя да изпревари другия. Изненадващата маневра накара Франк да потърси друго момиче в тълпата.

Кортни повдигна очи към Джонас и забеляза блесналия му поглед. Сърцето й лудо заби. Кръвта забуча в ушите й. Изглежда той идваше винаги навреме, за да я спаси, но този път като че ли и той бе завладян от магията на тази неповторима нощ.

По всяка вероятност беше предусетил какво може да се случи и бе предотвратил инцидента. Ала за Кортни това криеше особен подтекст. Индианската й кръв заговори. Като в транс, тя бавно се надигна и без никакво колебание отвърна на погледа му. За пръв път, откакто се познаваха, се почувства свободна да изрази любовта си, макар да знаеше, че след този танц няма да го види повече. Смело го призова с очи да я последва в кръга от танцуващи двойки и той прие предизвикателството.

Тя проследи с гордо доволство начина, по който той кръстоса силните си ръце на гърдите. Искаше й се да извика на всички присъстващи: „Той е моят ловец, моят воин, моят мъж — бащата на моите деца, повелителят на моето сърце и моята душа! Той ме закриля и е мил с мен… Той е господарят на моето тяло, изцелителят на моето сърце…“.

Както цветчетата на лавандулата откликват на ласките на слънцето, разтваряйки виолетовите си фунийки, тъй и любовта на Кортни към Джонас струеше от цялото й същество, когато пристъпи към него, замятайки дългата си пола и обвивайки страстно крака му.

Всичко и всички бяха забравени. Песента я омая и сърцето й заби още по-силно. Тя го погледна смело в очите, сякаш го призоваваше да споделят най-съкровените си тайни.

Древният танц наближаваше кулминацията си. Кортни падна на колене пред Джонас и повдигна ръце с отворени нагоре длани, сякаш го умоляваше да приеме дара й. Този жест означаваше, че сърцето й му принадлежи завинаги. Любовното послание като омайващо ухание, трябваше да го обгърне томително в горещия нощен въздух и да го упои. Той бе нейният избраник, той бе пленил сърцето й още първия път, когато го срещна. Внезапно песента секна, но сърцето й продължаваше лудо да бие. Тя се изправи и му се усмихна пленително, преди да сведе поглед.

През цялото време лицето му остана непроницаемо. Той последва останалите танцьори и седна до огъня, като си избра по-отдалечено място. Кортни го последва и седна до него.

За разлика от другите влюбени, вече не му изпращаше послания с поглед. Почувства се странно изнемощяла след танца, бе вложила цялата си душа. Бе като празен съд. Буйният миг живот бе приключил и бе останала само пепел…

— Ще ти донеса нещо за ядене — каза тя тихо и понечи да се изправи.

— Не съм гладен — възпря я той, като неочаквано я хвана за ръката. Дрезгавият му глас бързо я изтръгна от магията.

— Такъв е обичаят, Джонас. Дори да не си гладен, трябва да ти донеса нещо.

Той дълбоко въздъхна и рече:

— И гледай да се върнеш, Кортни. Трябва да поговорим. Ако си наумила да избягаш, бъди сигурна, че ще те открия, където и да отидеш!

Неприкритата решителност в предупреждението му, я накара да потрепери. Тя скочи и бързо отиде в колибата за храна. Никой друг не можеше да вложи толкова чувство в думите си като Джонас. Може би танцът го бе разстроил. Сега цялото племе знаеше на кого принадлежи сърцето й. Тя се бе отплатила за бързата му намеса с по-предизвикателен танц и от този на Саломе. Не знаеше какво я бе прихванало.

Роза я изгледа пронизващо, докато слагаше в две чинии месо от фазан и сладки картофи, но за щастие замълча.

Кортни побърза да излезе. Занесе храната и я постави на земята пред Джонас. Докато сядаше, усети как той проследява с поглед извивките на тялото й, чертите на лицето, екзотичните й тъмнокафяви очи… През напрегнатото й тяло премина гореща вълна.

Той не се докосна до храната. Само рече:

— Голямо представление беше!

Не смееше да го погледне.

— Направих го заради Франк.

— Нима?

Една вена пулсираше на слепоочието му.

— Трябваше да изглежда убедително. Цялото племе го гледаше и беше важно да запази честта си. След като ти го изпревари и ми предложи, трябваше да накарам всички да повярват, че ти си моят избраник. По този начин не обиждах Франк. Сега племето приема, че така е било писано и не са наранени ничии чувства. Той избра друго момиче и сега може да държи главата си изправена, защото тя отвърна на чувствата му.

Той присви очи.

— Но Франк наистина те искаше!

— Само така му се е струвало. Аз просто съм обект на любопитство…

— Не вярваш в това, нали? — провлече той. — И друг път съм го виждал да те поглъща с очи. Усетих го и тази вечер. Ако с поглед се убиваше, щях да съм мъртъв…

— Това е абсурдно!

Джонас взе парче месо и отхапа.

— Ти нямаш представа какво въздействие оказваш върху мъжете, Кортни!

Тя не знаеше какво да отговори и хапна малко от сладките картофи, но едва ги преглътна.

— Джонас, благодарна съм ти, че ме спаси в тази деликатна ситуация, но трябва да ти кажа, че не изпитах единствено облекчение, когато ти…

— Наистина ли?

— Нима се съмняваш в думите ми?

— Не знам… Сигурно има доста мъже, които биха те искали във вигвамите си. Това, което направи Франк, изисква много кураж. Не всеки мъж би се престрашил да ти предложи, дори да е болен от любов по теб.

— Толкова ли съм недостъпна?

— Сама прецени. — Той си взе от сладките картофи. — Ами сега?

— Какво имаш предвид?

— Свърши ли церемонията за тази вечер?

— Не. Сега мъжете ще се оттеглят на определеното място и ще се отдадат на пост. Жените ще спят сами в колибите. Утре мъжете ще изпият специално приготвено питие за прогонване на нечистите сили и ритуалните танци ще продължат. По-късно някои от тях ще отидат на лов за бяла чапла, заради перата, използват ги в следващата церемония. На по-следващия ден ще заседава племенният съд и ще се раздава наказания. Тринайсетгодишните ще получат имена и всички ще ядат покълнали зърна, символ на пролетта.

Джонас кимаше разбиращо.

— Колко пъти си присъствала на танца?

— Гледала съм го веднъж като дете, нали ти казах.

Той се замисли.

— А какво ще правят новите двойки?

— След като се нахранят, ще се разделят.

— И кога ще се съберат отново?

— През следващите няколко дни те сами ще намерят начин да се срещнат. Могат да се разходят в гората или да се приютят зад някой храст и да си поговорят тихо.

— Но не е разрешено да се целуват, нали?

Тя се опита думите й да прозвучат спокойно.

— Не. Това не е техният начин да покажат, че се обичат…

— А какъв е той?

— Не знам точно…

Беше много развълнувана и припряно започна да събира чиниите.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво се случва между влюбени?

Тя се изчерви.

— Да, разбира се, че знам, но трябва да са женени.

— Значи според микосукските обичаи младите двойки запазват целомъдрие до първата брачна нощ?

— Да, ако уважават традициите.

— А ти уважаваш ли ги?

— Знам, че е старомодно, но…

— Е, сега вече получих отговор на някои въпроси, които ме измъчваха от известно време.

Настъпи тишина. Кортни се огледа и за своя изненада откри, че повечето двойки са си тръгнали. Толкова бе погълната от разговора с Джонас, че не бе забелязала.

— Ако искаш да разбереш какво правят мъжете тази нощ, по-добре ще е да се обадиш на Боб Уили.

— Смятам да се присъединя към охраната тази вечер, в случай че някои хулигани се развихрят. Ще се върна рано сутринта.

Планът му не трябваше да я изненадва. Като директор на резервата, най-важната му отговорност бе безопасността и благополучието на жителите. Въпреки че племенната охрана си знаеше задълженията, Джонас искаше да бъде наоколо.

— И аз трябва да вървя. Ще се видим утре сутринта, когато ще запиша песента на шамана.

— С Роза ли ще останеш цяла нощ?

— Не. Отивам си вкъщи, за да запиша текстовете на компютъра. След това ще направя копия на песните, които записах.

— Надявам се, няма да се връщаш сама.

— За бога, Джонас, аз не съм дете!

— Точно това ме тревожи. Остави чиниите и аз ще те придружа, за да съм сигурен, че всичко е наред.

— Не бива да се безпокоиш за мен!

Тя изтича към колибата. Остави чиниите на Роза, която си говореше вътре с другите жени.

— Роза, отивам си вкъщи, но ще дойда пак към седем сутринта — съобщи тя и побърза да тръгне, защото не искаше да обсъжда личните си проблеми.

Когато напусна мястото на церемонията с касетите и снимачната техника, завари Джонас да я чака в джипа си, паркиран до нейния. Бе запалил фаровете си, за да освети пътя. Тя тайно се зарадва.

Десет минути по-късно си беше вкъщи и тъкмо се канеше да помаха на Джонас за довиждане, когато, за нейна изненада, той скочи от джипа и я последва в къщата с обяснението, че трябва да провери спалните и кухнята.

— Какво има, Джонас? Защо си толкова предпазлив?

— Почти всички са на церемонията и ти няма да си в безопасност, ако някои от онези пияни хулигани, решат да посетят резервата.

Тя не се бе замисляла досега за тази опасност. Той имаше право. През последните няколко месеца се бяха случили няколко инцидента, за които знаеше от Роза.

— Както виждаш, тук няма никой. Веднага щом си тръгнеш, ще заключа вратата и ще проверя прозорците.

Изражението му остана мрачно.

— Имам лоши предчувствия, ще поостана малко.

Кортни сложи нещата си на масичката за кафе и се отпусна на канапето. Не беше очаквала, че ще се наложи да го развлича тази вечер в дома си. Всъщност нещата не се развиваха според очакванията й, откакто го бе срещнала призори.

— Нима очакваш неприятности?

— С Боб имаме някои неща предвид. Мисля да отида до клиниката и до ресторанта и после ще се върна. Не отваряй на никого.

— Няма — прошепна тя. Започваше да се страхува за него, макар да знаеше, че той може да се справи с всяка ситуация. — Бъди внимателен!

— Казваш го така, сякаш се тревожиш за мен — подигра й се той. — Ще се върна!

Джонас излезе и тя заключи вратата. Нямаше да си легне, докато не го види отново жив и здрав. Отиде в кухнята и си взе една кока-кола.

После седна пред компютъра и се опита да запише видяното днес. Но не можеше да се съсредоточи, като знаеше, че може да се върне всеки момент. Или още по-зле — да не се върне. Нищо чудно да е попаднал в опасна ситуация.

От половин час се разхождаше нагоре-надолу из всекидневната почти изпаднала в паника. Единственото, което можеше да направи, бе да излезе навън и да го потърси. Представи си, че в този миг той може би лежи някъде ранен и реши да предприеме нещо.

Измъкна се навън, но Джонас тутакси се изправи пред нея.

— Мисля, че ти казах да стоиш вътре!

— Нямаше те толкова дълго, че започнах да се тревожа!

Той влезе в къщата и затръшна вратата. По погледа му личеше, че се забавлява.

— И какво мислеше да правиш, ако ме бе намерила проснат в прахта?

Кортни неволно потръпна.

— Не знам…

Той вдигна глава.

— Звучи малко нетипично за теб.

Прикритата ирония в гласа му не й убягна.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Бе в особено настроение. Не го бе виждала такъв.

— Сега, след като се увери, че всичко е наред, няма ли да си тръгнеш?

— Искаш да си отида ли?

— Разбира се, не те гоня, но…

— Добре, защото нямам никакво намерение да си ходя!

Тя се подпря на близкия стол.

— Забеляза ли нещо подозрително навън?

— Не, все още е рано.

— Е, ако няма какво повече да направя за теб…

— Не бих казал — промърмори той дрезгаво.

Устата й пресъхна.

— Мисля…

Но преди да успее да каже нещо, той се пресегна и обгърна лицето й с длани. Бавно и неумолимо устните му се сведоха над нейните и тя вече не бе в състояние да мисли. Съществуваше единствено Джонас и търсещите му устни. Беше искала и имала нужда от това толкова дълго, че не се и опита да го отхвърли. Бе разпалил огъня в нея и той не можеше да бъде потушен лесно.

Джонас я притисна към тялото си. Неземно удоволствие! Кортни го погали, както бе правила неизброимо много пъти в сънищата си, както бе искала да направи и тази вечер, докато танцуваха.

— Имаш ли представа какво правиш с мен? — прошепна той, усетил уханието на парфюма й. — Желая те толкова много…

Усещаше подобно неудържимо желание само когато бе с Джонас, а тази вечер любовта му бе в състояние да помете всичките й задръжки.

— Люби ме, Джонас! — помоли тя и покри лицето му с целувки, като се притисна към него, за да усети биенето на сърцето й.

Този страстен зов премахна и последните й съмнения и в изблик на копнеж, тя обви ръце около врата му, като го целуна пламенно.

— Остани при мен тази нощ! — прошепна тя и зарови пръсти в черната му коса.

Той потрепери под ласките й и я накара да усети още по-силно странната власт, която имаше над него.

— Съзнаваш ли какво говориш? — Дълбокият му глас достигна до нея, докато устните му целуваха очите, устните, косата й, като оставяха парещи следи и караха кръвта й да кипи като тъмно вино във вените.

— Всичко, което съзнавам, е как се чувствам сега — призна тя. — Важното е, че съм с теб. Искам го толкова отдавна! — Гласът й затрепери. Тя трескаво целуна ръката, която галеше страната й, сякаш не можеше да се насити на нежността му.

— Ами ако забременееш? — промърмори той. Плъзна ръце по раменете й и я отдалечи от себе си. — Може да има последствия…

Цяла вечност й трябваше, за да достигнат думите му до съзнанието й, но когато това стана, в тялото й нахлу хлад и тя се отдръпна. Трябваше да му е благодарна, че бе запазил разума си, докато тя напълно бе загубила контрол над чувствата си. Но странно, изпита обида и мъка, че бе прекъснал този прекрасен любовен миг.

Бе й предоставил крайното решение, но го бе предопределил. Усети го. Може би все още я желаеше, но нещо у нея бе умряло. Нещо неуловимо бе се промъкнало между тях и бе изместило очарованието. Може би никога вече нямаше да е същото…

— Кортни?

Ръцете му все още я докосваха и той неумолимо изучаваше лицето й, сякаш търсеше да открие нещо. В погледа му просветна студенина, когато тя напълно се освободи от прегръдката му.

Насили се да се усмихне и рече:

— Наистина не бива да рискувам да забременея, точно преди да замина за Оклахома. Прав си. Не осъзнавах какво говоря и какво правя. Може би танцът ми е повлиял или…

— Кортни! — шепнешком произнесе той името й, но тя вече не бе обезумялата от любов жена, която му се бе предложила толкова открито, в желанието си да му принадлежи изцяло поне една-единствена нощ.

— Знаеш ли — започна тя с треперещ глас, — толкова пъти вече ти благодаря, че се чувствам смутена, но тази вечер можеш да си излезеш през вратата, по-сигурен от всякога, че дните ти на мой спасител свършиха…

— За какво говориш? — прекъсна я той ядосано и пристъпи към нея, но тя се отдръпна.

— Бих искала да си тръгнеш. Ако имаш нужда от преводач утре, Роза ще бъде много доволна да ти помогне. Тя е една от най-големите ти почитателки.

Лицето на Джонас изглеждаше сиво под приглушената светлина на нощната лампа.

— Не искаш да си отида наистина, нали, Кортни? Споменах възможността да забременееш само защото съм загрижен за теб.

— Извърши доброто си дело за тази нощ! Моля те, върви си!

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Но ако възникне проблем, наоколо няма да има никой, който да ти помогне.

— Ти не си мой пазач, Джонас.

— Разбирам… — Въздухът бе натежал от напрежението помежду им. — Мисля, че ме убеди напълно! — Обърна се рязко и изчезна през вратата.

Ако Кортни вярваше, че не е възможно да изпита по-силна болка, грешеше. Без да е способна да мисли, тя се свлече на стола и остана неподвижна, докато не чу първите птичи песни, оповестяващи пукването на зората. Едва тогава тялото й излезе от вцепенението и тя се разрида.

Плака толкова дълго, че можа да отиде на церемонията едва следобед. Очите й бяха подпухнали и блуждаещо затърсиха Джонас сред мъжете, които играеха на топка. Не го видя никъде. Обърна поглед към колибите за готвене. Забеляза Роза да приготвя месото.

— Какво се е случило?

Досадните натяквания бяха последното нещо, от което имаше нужда.

— Превежда ли на Джонас тази сутрин? — попита я Кортни, като предпочете да не отговори на въпроса й.

— Не. Мислех, че ти му превеждаш!

Сърцето й се сви от страх.

— Виждала ли си го въобще?

— Не. Пак ли сте се скарали?

— Роза! Трябва да знам дали някой изобщо го е виждал наоколо. Когато си тръгна миналата нощ, той отиде да патрулира, но трябваше да се е върнал, защото знам, че искаше да гледа танца на Чарли.

— Джонас може да се грижи за себе си!

— Все пак искам да знам дали някой го е виждал. Можеш ли да попиташ Боб Уили?

Роза замълча.

— Ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай печеното, докато говоря с вожда.

Кортни разбираше, че и тя е разтревожена, макар никога да не би си го признала.

От колибите се носеха вкусни миризми, но Кортни нямаше никакъв апетит. Опита се за сетен път да различи черната коса и слабото тяло на Джонас сред мъжете.

В мига, в който видя Роза да се приближава със сериозно изражение, тя изтича да я пресрещне.

— Какво откри?

— Джонас няма да присъства на „Танца на Зърното“.

— Защо? Какво се е случило?

— Казал е на Боб Уили, че баща му е получил сърдечен удар.

— О, не!

Горкият Джонас! Това ставаше толкова скоро след като бе напуснал кантората. Може би заради влошените им отношения. Сигурно Джонас се самообвинява.

След случилото се снощи, нямаше да му хареса, ако тя разпитва за баща му или го съжалява. Не биваше да усложнява отношенията им, като се опитва да го търси.

А не можеше и да се обади в кантората и да попита.

— Роза, трябва да отида до Маями. Не съм сигурна кога ще се върна. Ако ти покажа как се работи с техниката, ще заснемеш ли ритуалите, които ще бъдат изпълнени довечера, и ще се грижиш ли за багажа ми, докато се върна?

— Да. Иди при Джонас! Той има нужда от теб.

Роза явно напълно одобряваше решението й. Бе сериозно загрижена за Джонас и в пълно неведение за истинското състояние на нещата между тях двамата.

Нямаше смисъл да й разказва всичко — би й се подиграла и би й казала, че е също толкова твърдоглава като майка си. Роза бе наблюдавала танца й и никаква земна сила не можеше да я убеди, че чувствата й не са истински. В това бе проблемът. И за Кортни те бяха най-истинското нещо, което бе изпитвала, и каквото и да кажеше или направеше, едва ли някога щеше да го промени.