Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (9)

Осма глава

— Какво има, Фич. Като че ли имаш някакъв проблем? — Доктор Стивън Козиър седеше зад бюрото в кабинета си на болницата Кралица Елизабет в Сейнт Майкъл и разглеждаше с любопитство своя колега. Фич Марлоу беше толкова независим човек. Като се има предвид това плюс неговия несломим организъм, той идваше обикновено за частна консултация. Всъщност за друго не бе стъпвал тук.

Фич отиде до прозореца, обърна се и пак се върна.

— Стийв, какво ще ми кажеш за вазовазостомията. Знам, че напоследък има голям напредък в хирургическата техника.

Между русите вежди на уролога се появи бръчка.

— Заради някой пациент ли се интересуваш или за себе си, Фич?

Фич се поколеба, после напъха големите си ръце дълбоко в джобовете.

— За себе си. Изминаха девет години, откакто си направих вазектомия, всъщност веднага след раждането на Джорди.

— Помня много добре. — Козиър извади лула от чекмеджето и започна да я пълни от една кожена торбичка. — Помня много добре, че те съветвах да не го правиш. Млад мъж като теб, само с едно дете и фамилия, просъществувала толкова години, не би трябвало да остава не продължена… Бях сигурен, че ще съжаляваш.

— Да, ти беше прав и аз го знаех. Но тогава нямах избор — отвърна Фич. — Тина имаше много неприятности през бременността, а и после изпадна в тежка депресия. Заплаши, че ако забременее отново, ще се самоубие. А се страхуваше да взема хапчета. Беше убедена, че ще предизвикат съсиреци в кръвта. Не знаех какво да правя. Смятах, че няма друг начин да спася брака ни.

— И беше достатъчно отчаян, за да се оперираш. Зная, зная. Ти направи всичко, за да останете заедно — на лицето на Козиър се четеше съчувствие. — Знаеш, че тогава операцията се смяташе за необратима.

— Да, но…

— Мога да отгатна какво ще кажеш и си прав. Създадени са нови, много по-съвършени, хирургически технологии. Бих искал да мога да ти кажа онова, което искаш да чуеш. Но макар да си ми колега и приятел, ще ти кажа същото, което казвам и на пациентите си. Все още вазектомиите се смятат за необратими. Вярно е, че днес се правят успешни вазовазостомии, но това е сериозна операция на много деликатна материя, както можеш да си представиш, тъй като говорим за повторно свързване на канали не по-големи от карфица. Шансовете са много по-големи, в случай че вазектомията е направена преди не повече от две години. — Козиър поклати глава. — Ще бъда максимално честен и ще ти кажа, че не мога да ти дам големи надежди.

— Ясно — съгласи се Фич.

Урологът огледа красивия червенокос хирург със съчувствие и любопитство.

— В момента, в който влезе, разбрах, че нещо се е случило. Обръснал си брадата си. Приятно е да те види човек с ново лице. Но не си се издокарал само за да ми зададеш тези въпроси от чисто любопитство, нали?

— Да, така е.

Фич стана и отново отиде до прозореца. Остана обърнат с гръб, сякаш гледа навън, а всъщност се опитваше да се справи с разочарованието си.

— Смяташ да се ожениш отново ли? Изненадан съм. Дори не знаех, че се виждаш с някого. Коя е жената? Познавам ли я?

— Не, а и не смятам да се женя, поне не след като чух всичко това. Как да се оженя, като не мога да предложа онова, на което жените държат най-много?

— Е, хайде, не всички искат деца. Всъщност повечето не искат. Може новата ти приятелка да е доволна, че не може да забременее от теб. Както и да е, сигурен съм, че много жени биха се отказали от майчинството, заради брак с мъж като теб, дори биха го определили за много добра сделка.

— Може би, но тази жена е млада и целият живот е пред нея. Мъжът, който се ожени за нея, трябва да може да й предложи семейство. Дори да направи отстъпка в името на някакви романтични илюзии, няма да е честно спрямо нея. — Фич извади ръце от джобовете си и когато се обърна с лице към своя колега, изражението му бе каменно. — Не, след това, което ми каза, не смятам да се женя.

 

 

Джейк Кейн помогна на Сюзан Бонър да се качи в бъгито, настани се на шофьорското място и заразглежда пищната околност пред хотела. Групи палми се редуваха с храсти, обсипани с цвят, и хвърляха сенките си върху есмералдовозелените поляни. Отвъд сгушените под палмите колибки, океанът беше брилянтно син. Адвокатът с мъка откъсна поглед от него и се обърна към своята помощничка:

— Сламената ти шапка е толкова голяма, че може да затули две слънца.

— Прекаленото излагане на ултравиолетовите лъчи е вредно, а едно момиче трябва да поддържа кожата си — отвърна спокойно тя. Измъкна от дълбоката сламена чанта, която бе купила предишния ден от Бриджтаун, бутилка плажно масло и обилно намаза елегантния си прав нос.

— Всеки път, когато те погледна, цапотиш лицето си с този боклук. С тази шапка и толкова грижи ще останеш най-белия турист на острова.

— Аз не съм турист. Тук съм по работа.

Вярно, помисли си Джейк и изкара колата през декоративните порти от ковано желязо на пътя. Ала дори да е на работа, човек трудно може да устои на неизброимите удоволствия на места като това, особено ако има и подходяща компания.

Тази мисъл го накара да й хвърли още един кос поглед.

— Много добре изглеждаш. — Плажната й рокля беше боядисана чрез техниката на връзване и ивиците подчертаваха гладките ръце, деколтето и дългата шия. — Но не се ли притесняваш, че ще изглеждаш доста странно, като се върнем?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, тялото ти ще е загоряло, а лицето — не.

Сюзан само повдигна едната си вежда и нахлупи още по-надолу сламената шапка, така че да не я духне насрещният вятър.

— Извинявай — рече Джейк, млъкна и се съсредоточи в шофирането.

Защо беше толкова дръпната? Досега не бе срещал момиче, което да не отвърне на някой безобиден флирт. Но колкото и да се опитваше да пробие желязната й обвивка, Сюзан изобщо не поддаваше.

От деловите й качества обаче Джейк не можеше да се оплаче. След като вчера само се бе преоблякла, веднага бе излязла от хотела, за да търси Маги Мърфи. На вечеря му показа карта с едно място, наречено Сърлинг Тауър, означено с червен молив.

— По данни на общината, тя е наследила кулата — осведоми го Сюзан.

— Наследила? Искаш да кажеш, че нашето момиче ще стане наследница два пъти в една и съща година?

— Да, макар че едва ли онази рухнала кула и милионите на Бърнсайд могат да се сравняват — отвърна Сюзан сухо.

— Така е, но все пак нещо в тази кула ме тревожи. Ако Маги я е наследила от роднина, значи не може да е внучка на Бърнсайд. Никак няма да му е приятно. Когато видя снимката й, каза, че много приличала на съпругата му и това доста го развълнува.

— Е, скоро ще разберем.

Сърлинг Тауър обаче бе пуста.

— Колко интересно е тук — рече Сюзан, докато приближаваха, и добави, когато вече бяха съвсем близо, — но има нещо, което никак не ми харесва.

— Какво? — запита Джейк и проследи погледа й. Когато видя какво имаше предвид Сюзан, той се намръщи. — Вратата е била разбита с лост.

— Да — съгласи се Сюзан и се приближи, за да огледа по-добре. — Станало е преди малко. Надявам се, че Маги Мърфи не е в беда.

 

 

— И какво казаха полицаите за взлома? — попита Рона Честейн.

— Нищо особено. Изслушаха ме, написаха доклад и обещаха, че ще изпратят някого да огледа. Но наистина няма какво толкова да видят. Не мисля, че ще си върна парите обратно.

Рона поклати глава.

— Няма да ти е лесно. Значи ли това, че скоро ще си тръгнеш оттук?

— Не зная. Не искам да напускам Барбадос, ала не мога да измисля как да изляза от досадното положение.

Рона и Маги влязоха в едно сенчесто кафене. След кражбата Маги изпитваше необходимост да поговори с някого. И тъй като се бе разделила с Фич по такъв неприятен начин, не искаше да отива в „Мархайтс“ и позвъни на Рона. Тя се отнесе с голямо внимание — настоя да дойде и да я вземе, а после й запази стая в хотела. На следващия ден я заведе в полицията, а сега и на обяд.

— Знаеш ли, дали не се е задействало проклятието и то да е причина за лошия ти късмет? — попита Рона, докато ядяха сандвичите си.

Макар да й бе хрумнало, Маги не позволи тази предателска мисъл да я завладее. И без това се срамуваше от себе си, че така лесно напусна мястото, което бе станало неин дом. Но беше шокирана, като намери нещата си вандалски разхвърляни, а и вече доста бе изтормозена от случилото се между нея и Фич.

— По-вероятно е да е бил някой тукашен разбойник, който е сметнал, че лесно ще се справи с мен. И изглежда е прав.

— Е, дечко, ами сега? — попита Рона и извади портфейла си да плати.

— Добър въпрос. — Маги се протегна и извади кредитната си карта. — Аз черпя.

Не можеше да остави Рона да се грижи за всичко. Тя протестира, ала накрая отстъпи.

— Може би е добре да потърся по-здрава брава, преди да се прибера — отвърна Маги на въпроса.

— Значи се връщаш в кулата?

— Да, връщам се. За момента Сърлинг Тауър е единственият хотел, който мога да си позволя.

— Добре, но преди да те пусна, искам да съм сигурна, че си взела нещо наистина добро. Има едно място наблизо, където ги продават и монтират. Тъкмо ще се поразходим.

Тръгнаха по широката слънчева улица и след няколко преки стигнаха. Рона очевидно добре познаваше града. Когато излязоха от магазина, Маги погледна солидното парче желязо, което ключарят й бе препоръчал, и каза:

— Това би трябвало да задържи дори Али Баба и четиридесетте разбойника.

Следобедът Маги прекара с Рона, като все се успокояваше, че няма за какво да се тревожи с такава здрава брава. Но когато най-накрая приятелката й я остави в полето пред Сърлинг Тауър, тя се почувства несигурна. Докато вървеше по обраслата пътека, нервно разглеждаше очертанията на кулата и се питаше каква ли нова изненада ще й поднесе. Сърлинг Тауър я привличаше по странен начин. Тя беше символ на толкова много неща — свобода, независимост, тайнственост и предизвикателство. Логично или не, но Маги бе започнала да усеща, че е длъжна да преодолее това предизвикателство, ако иска да запази самоуважението си. Внезапно, сред шума на вълните под скалата, тя чу кучешки лай.

— Къде беше цял следобед? Чакам те повече от час. — Иззад ъгъла на нейната кула се подаде Фич Марлоу, придружен от двата си черни лабрадора.

Маги спря втрещена, като се чудеше дали да вярва на очите си.

— Обръснал си брадата си?

— Да. — Едва забележима червенина пропълзя по врата на мъжа.

— Защо го направи?

— А защо не? Беше ми омръзнала.

Очите й не спираха да шарят по оголеното му лице.

— Заради мен ли го направи?

— Не, разбира се. Внезапно осъзнах, че ми е омръзнало да съм с брада.

За да успокои кучетата, той метна надалеч една пръчка и те се спуснаха да я гонят.

— Съвсем различен си. — Наистина, от снимката във вестника Маги имаше някаква представа как изглежда без брада. И въпреки това бе поразена. Все едно, че бе с десет години по-млад. — Ходих в Бриджтаун да търся брава — измърмори тя разсеяно, като се взираше в него.

— Радвам се да те уведомя, че вече е монтирана. Шлосерът тъкмо довършваше, когато дойдох. Страхувах се, че нещо такова ще се случи.

— Какво да се случи?

— Нека не си играем. Чух, че някой е влязъл с взлом и те е ограбил.

— Както виждам, тук нищо не остава скрито — отбеляза Маги, кършейки пръсти зад гърба си.

— Такива случки трудно се пазят в тайна. На острова рядко стават подобни произшествия. Маги, вече ти се извиних по всички възможни начини. Не виждам какво повече мога да направя, освен пак да ти обещая никога да не се повтори. Имаш думата ми.

Маги не знаеше какво да каже. От момента, в който зави към кулата, страстната му прегръдка не й даваше мира. Докато се взираше в гладко избръснатото му лице, се питаше какви ли са целувките му без брада. Вероятно още по-хубави, си помисли и бузите й пламнаха. Не това обещание искаше да чуе точно сега. И отново съжали, че го беше спряла. И какво, ако страстта му е била плод на въздържанието, а не на интерес към самата нея? Та нали точно нея бе целувал?

— Което идва да подскаже, че съм тук, за да подновя предложението си.

— Кое предложение?

— За почасова работа. Ако имаш нужда от пари, защото са ти ги откраднали, то аз определено се нуждая от сестра. — Той й направи знак да мълчи. — Не бързай да го отхвърляш, преди да ти обясня. Уверявам те, че работата не е толкова напрегната, колкото твоята. Вярно е, че от време на време има по някой по-сериозен случай. Но най-чести са нараняванията, счупените крайници и други подобни. Не е работа, която ще изцеди силите ти докрай.

— Да, добре — отвърна Маги и сама остана изненадана от бързината, с която се съгласи. — Пресуших до дъно спестяванията си, така че няма какво да обмислям.

Тя не успя да види реакцията на Фич, защото в този момент Мейзи се втурна с пръчка между зъбите и той се наведе, за да я вземе. Когато се изправи, очите му блестяха. Маги потръпна. Внезапно се почувства удовлетворена и изпълнена с надежди.

— Добре — бе всичко, което той каза. — Хубаво би било да започнеш от утре. Обикновено в сряда е спокойно. Можеш да разгледаш и да прецениш дали ще ти хареса.

— Хубаво.

— Ще дойда да те взема в седем часа и ще отидем с камиона.

— Идеално. Ще те чакам на пътя.

 

 

За щастие, тази нощ в кулата нищо не се случи. Маги стана рано, както обикновено напоследък, за да наблюдава изгрева на слънцето над океана. Небето беше великолепно — пурпурно, розово и яркочервено, озарено от златни лъчи. Маги мислеше за Сесили и нейния възлюблен, подпряла лакти на каменния перваз. Възможно ли е душите им да се реят някъде из тази красота и да се търсят? Или са пленници на бурята, обречени да бродят с вятъра и никога да не се срещнат? Тук, на този остров често я връхлитаха странни мисли, непознати за нея досега. Може би Рона бе права — имаше някакво противоречие между нея и Барбадос.

— Не — изрече тя гласно и тръсна глава.

Мислеше за това, че Сърлинг Тауър със своята странна легенда я бе предизвикала да избяга, уж за малко, от изтощителната си работа, а сега не й се връщаше. Имаше и друга причина да не иска да се върне, името й беше Фич Марлоу. Дали съм влюбена в този непоносим човек?

Точно в седем Фич се появи на уреченото място и Маги се качи.

— Как прекара нощта? — попита той и потегли.

— Спокойно.

— Никакви нападения от призраци и крадци?

— Да. Спах добре и хубаво си починах. Което не беше напълно вярно. Беше заспала късно през нощта, след като дълго време лежа с отворени очи, мислейки за всичко случило се досега и най-вече за Фич.

Тя го погледна крадешком. Чертите му отново я поразиха — гладко избръснато симетрично лице, правилен нос, изпъкнала челюст и чувствени устни. После бързо се извърна и се направи, че гледа през прозореца, докато мислено проследяваше високите скули на Фич.

— Знаеш ли, нямам униформа — подхвърли тя непринудено. — На първо време едва ли ще успея да си купя.

— Ще ти дам една от лабораторните престилки. Ще свърши работа. Нали днес само ще оглеждаш.

— Къде се намира клиниката?

— Недалеч оттук, закътана между хълмовете. Обслужва предимно бедни, наследници на африканските роби. Те се изхранват със земеделие или работа на местните плантации.

— И живеят в подвижни къщи като онези, така ли? — Маги посочи към редицата оцветени в розово и синьо къщурки навътре от пътя.

— Да, повечето от тях. Те са сърдечни хора, които заслужават да им обърнеш необходимото внимание. Мисля, че ще ти харесат.

 

 

Когато късно следобед Фич върна Маги в кулата, тя си мислеше, че ако трябва да е честна, първият й работен ден като сестра на Барбадос много й хареса. Беше очарована и от клиниката с живописните околности, и от хората, които я посещаваха, и особено от красивите тъмнокожи деца. Хората идваха да търсят лек за всичко — за ухапване от насекомо и опарване от медуза, за зъбобол и упорити настинки. Да обслужва посетителите, без да се сблъсква с ужасяващи болести, й се стори направо великолепно.

Фич се отнасяше към всички любезно и професионално, без значение колко сложен бе проблемът. Някъде около обяд бе дошла разтревожена майка с доста неспокойно двегодишно момченце.

— Бях оставила Роби да спи в стаята си, а той се покатерил на прозореца и паднал от втория етаж — обясни тя. — Не виждам да е ранен, но толкова се страхувам.

— Така, нека да погледна — каза Фич и пое палавника от прегръдката на майка му. — Струва ми се, че едно ангелче е помогнало на този летец безпрепятствено да се приземи, но по-добре да се уверим в това.

Бебето бе престанало да мрънка и се загледа в огненочервената глава на Фич.

— Моркови — извика то, посочи с топчестото си пръстче косата му и се протегна.

Като се смееше, доктор Марлоу са наведе, така че Роби да хване кичур коса. После внимателно го прегледа. Личеше, че харесва децата и добре се разбира с тях. Той не спря да се шегува и да си играе, докато преглеждаше всеки сантиметър от закръгленото му телце. Накрая Фич откри едно бонбонче зад ухото на Роби, погали тъмноокото момче и каза:

— Ще направим и една рентгенова снимка, за да сме напълно сигурни, но всичко изглежда наред. Мисля, че няма за какво да се тревожите, освен да се грижите отсега нататък, прозорецът да е добре затворен, когато детето спи. Ако искате, ще намина след работа, за да го видя пак.

— Много ви благодаря — въздъхна облекчено развълнуваната жена. — Баща му го няма и затова стана така. Но щом вие казвате, че е добре, значи е така. Никога не сте ме лъгали.

Жената беше типичен представител на неговите пациенти. Очевидно, те всички много го уважаваха. А и той им отговаряше със същото. По същия начин се държеше и с нея. Никакъв намек за емоционалния им сблъсък. По едно време Маги дори се запита, дали не си е въобразила, че я е нападнал.

— Е, смяташ ли, че ще се справиш? — попита той, докато колата се движеше по виещия се планински път.

— Да, ако и ти мислиш така.

Работата в клиниката на Фич бе като лек бриз в сравнение с предишните й задължения.

— О, смятам, че постигна голям успех. Елън Бейнтър, постоянната ми сестра е истинско съкровище. Но тя е баба. Цяло щастие е за моите пациенти да бъдат обслужвани от млада и красива сестра.

Маги настръхна.

— Имах предвид моята компетентност, а не вида ми. Нито съм много красива, нито толкова млада. Така че защо обръщаш внимание на тези качества? Да не би да съм някаква Мис Абитуриентски бал?

Макар че Фич бързаше да прегледа Роби, преди Джорди да се е върнал от училище, той намали и търпеливо отвърна:

— Извинявай. Това, че си опитна и способна е очевидно. Не съм искал да омаловажавам твоята компетентност, когато казах, че си привлекателна. Смятах, че ти правя комплимент.

Ала Маги не беше съгласна. Инстинктивно усещаше, че той я подценява. И не заради нея, а заради себе си. Отчаяно се стремеше да не гледа на нея сериозно. Но защо? Защо се бори така яростно срещу онова, което всъщност е съвсем естествено да предприеме, ако я харесва и е самотен?

— Още ли си влюбен в жена си? — попита тя.

Камионът бързо спря встрани от пътя.

— Откъде ти хрумна?

Ледени тръпки я побиха, въпреки горещината, ала Маги устоя на погледа му.

— Ти ми зададе доста лични въпроси. Може би сега е мой ред. Бих искала да те познавам по-добре, щом ще работим заедно.

Той отново загледа през стъклото и забарабани по волана.

— Не разбирам каква връзка има.

— Може и да няма, но аз искам да знам. Трябва да знам.

Фич се прокашля.

— Не съм наясно какво точно изпитвам към Тина. Когато се оженихме бях луд по нея. За мен нямаше по-великолепна и вълнуваща жена.

Сърцето й подскочи? Не това искаше да чуе, макар да го очакваше.

— Чух разни клюки за отношенията ви.

— Мога да си представя. Добре. Аз и Тина живяхме доста трудно. Тя се отегчаваше от острова и от плантацията. Искаше да пътува, да живее по-разнообразно. Копнееше по своя голф. Като си мисля сега, било е оправдано, тъй като тя се справяше много добре и печелеше толкова много турнири. Тина е от жените, които имат нужда да побеждават нови светове.

— Да побеждава нови светове?

— Трудно е да го обясниш на човек, който не я познава. Тя е от хората, които са спокойни, само когато имат нещо, което да ги мами и предизвиква. А аз съм домошар. Казах ти какво изпитвам към „Мархайтс“. От тази земя черпя силата си и много добре знам своята отговорност към нея и хората тук. Виждах, че е недоволна, но се надявах, че ще го преодолее, така както всички жени Марлоу. Опитах всичко, за да й помогна. Бях потресен, когато тя си тръгна.

Откровението на Фич изненада Маги. Тя не искаше да го прекъсва, макар да ревнуваше, като слушаше за това, колко важно място е заемала Тина в живота му.

— Бил си ужасно наранен?

— Да, така е. А също и Джорди. Може би от това повече ме болеше.

— А сега?

— Една част от мен все още е огорчена и сърдита, разбира се, но…

— Но другата е все още влюбена в нея — допълни Маги, като се молеше за отрицание.

— Не съм сигурен. Тина е красива и вълнуваща жена, майка на сина ми, а аз не успях с нея. Това означава, че провалих и Джорди, а това ме измъчва.

Маги сплете пръсти. Той беше много горд мъж, а гордостта му бе сериозно засегната. Сега приличаше на ранена мечка, която се оттегля, за да лекува раните си и която се зъби и ръмжи, когато я приближи някой, комуто няма доверие. Сравнението й хареса.

— Може би не си успял с нея, защото тя постъпва егоистично и необмислено. Може би повечето мъже не биха успели.

— Възможно е. Този, с когото избяга, я остави след три месеца. Знам, че е имала още няколко след това.

— А ти виждал ли си я скоро?

— Не. Искаше да си уредим среща, за да обсъдим дали може да вижда Джорди периодично, но аз отказах.

— Защо?

— Тя го изостави. Загуби правото да го вижда. За него е по-добре да я забрави.

Дали наистина Джорди имаше предвид, или себе си?

— Кажи ми, когато ме целуна онзи ден край пътя, за Тина ли мислеше?

На лицето му се изписаха изненада и огорчение.

— Господи, не! Как можа да си го помислиш?

— Не е ли очевидно? Няма да си толкова сърдит на бившата си жена, ако още не си влюбен в нея.

— Когато става въпрос за отношенията ми с Тина, нищо не е очевидно, както за мен, така и за нея. Всъщност, толкова е объркано, че е по-добре да бъде забравено. — Той отново запали колата. — Когато онзи ден… те целунах, не мислех за нищо, просто реагирах. И се извиних за това.

— Значи съм права. Беше чисто и просто желание на плътта и аз не го приемам лично — отсече сухо Маги.

Вратът на Фич почервеня, но той потисна гнева си.

— Обещах да не се повтори и възнамерявам да удържа думата си. Когато работиш с мен ще си в пълна безопасност, все едно, че работиш с баба си.

„Но аз нямам баба, възрази Маги мислено. Дори и да имах, едва ли щях да изпитвам същото.“

Останалият път изминаха в мълчание и Маги доста се изнерви. Тревожните мисли не я напускаха и след като слезе от камиона. Беше на половината път до кулата, когато разбра, че отново има посетители. Спря внезапно и огледа най-напред туристическото бъги, паркирано зад храстите, които го скриваха от пътя. После видя мъж и жена, които, опрени на скалата, разговаряха. Или чакаха нея, или пък бяха туристи, които не си даваха сметка, че са в частна собственост. Маги забърза към тях с нарастващо любопитство.

Шумът от вълните заглуши стъпките й и те я усетиха едва когато тя стигна на около два метра.

— Хей, здравейте, вие там. Какво мога да направя за вас?

Те се обърнаха едновременно и я зяпнаха. Зяпна ги и тя. Бяха необикновено красива двойка. Жената бе слаба и руса, с елегантна прическа и измамно проста рокля. Мъжът бе висок и атлетичен, с ленен панталон и риза. Имаше гъста, късо подстригана кестенява коса, а зад сребристите авиаторски тип очила надничаха умни кафяви очи. Маги веднага усети как той я претегли на някакъв свой кантар. Жената не остана по-назад.

— Мен ли чакате? — запита Маги с леко грубоват тон, притеснена от изпитателните им погледи.

— Вие ли сте Маги Мърфи? — попита мъжът с приятен баритон и слаб бостънски акцент.

— Да.

— Казвам се Джейк Кейн, а моята помощничка е Сюзан Бонър. — Той извади карта от джоба си и й я подаде. Докато Маги я разглеждаше, той добави: — Ако тази вечер сте свободна, госпожица Бонър и аз ви каним на вечеря.

— И защо трябва да правите това? Та ние не се познаваме.

— Така е, но ще се изненадате, като разберете колко много неща знаем за вас. Има нещо много важно, което трябва да обсъдим. Няма да съжалявате, ако приемете поканата.