Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (14)

Тринадесета глава

Прекараха цялата нощ прегърнати. Бурята беснееше около тях, заплашвайки да разруши убежището им с ужасните си пристъпи, но те се чувстваха сигурни в прегръдката на телата си. След като се любиха, останаха да лежат смълчани, милвайки се нежно, защитени от бушуващата навън стихия.

— Мисля си за човека, който се опита да те убие тогава — промълви Фич и я погали с нежни кръгообразни движения по гърба. — Не мога да си представя кой нормален човек би искал смъртта ти и защо. Защо?

— Не знам. Това е една от мистериите в моя живот, поне засега — отвърна Маги. Тя зарови лице в гърдите му и му разказа за наследството на Бърнсайд.

Фич я слушаше мълчаливо, като възкликваше от време на време.

— Значи такава била работата — каза той, когато тя свърши. — Това обяснява всичко.

— Кое всичко?

— Нима не разбираш? Досега смятахме, че нападенията имат нещо общо с кулата. Сигурно няма да си признаеш, но по едно време смяташе, че те преследват духовете на Сесили. Но сега излиза, че цялата работа е свързана с Бърнсайд.

— Мислиш, че нападенията имат нещо общо е Бърнсайд? Какво?

— Бърнсайд е много богат. Дори и аз съм чувал за финансовата му империя. Сигурно е искал да запази в тайна търсенето на внучката си, но някой от шефовете е разбрал. Предполагам, че този човек няма интерес едно никому неизвестно сираче да наследи властта и парите на Бърнсайд. А може и някое от другите две момичета да стои в дъното на тази работа.

— Не мога да повярвам — потръпна Маги.

— Защо не? Сега, като си спомням разговора с Джейк Кейн, съм сигурен, че той е напълно осведомен за всичко. Готов съм да се обзаложа, че щом бурята спре, той ще долети по най-бързия начин да се увери, че си невредима.

Маги не искаше да мисли за това сега. Притисна се още по-плътно към Фич. Той я погали по косата. Затвори очи и се усмихна под успокояващото движение на пръстите му. Реши да остави мрачните мисли за утре, като Скарлет О’Хара, а сега да се наслаждава на прегръдките на Фич. Нищо не можеше да я уплаши, докато бе в ръцете му — нито бурята, нито убиецът, нито зловещото проклятие.

Утрото настъпи мрачно. Щом първите лъчи на зората прорязаха сивото небе, Фич и Маги се изкачиха по каменните стъпала да видят какво е останало от кухнята.

— Боже мой! — прошепна Маги.

Независимо от закованите отвън летви, един от прозорците беше поддал. Кухненската маса лежеше прекатурена, един стол се бе разбил в мивката. Задната врата бе изтръгната от пантите.

Обиколиха къщата. На места щетите бяха по-големи от очакваните, на други — по-малки. В хола и трапезарията имаше посипани стъкла от счупените прозорци. Добре, че Маги бе опаковала почти всичко чупливо, защото всичко, което не бе здраво закрепено, бе паднало и лежеше на парчета на пода.

Фич вдигна от пода една счупена поставка за саксии от розово дърво.

— Беше на мама — проговори той. — Сигурно е поне стогодишна.

Отиде до прозореца и надникна навън. Маги бе зад него и надничаше изпод ръката му. Градината бе опустошена. Много дървета и растения бяха останали без листа. Зад тях тръстиката, която допреди двадесет и четири часа стоеше гордо изправена, лежеше в калта, смазана като от нечий гигантски крак.

Маги се върна назад и огледа хола. Всички картини бяха изтръгнати от стената и запокитени върху пода. Всички, с изключение на картината на Сесили, която учудващо и злокобно продължаваше да виси непоклатимо на мястото си.

— Къщата е изградена от камък и е една от най-здравите постройки тук — коментираше малко по-късно Фич, когато двамата, изправени на горната площадка на стълбата, разглеждаха отнесената от бурята част от покрива. — След като тя е понесла такива щети, не смея да мисля за това, какво е останало от сглобяемите къщички. Мисля да пообиколим наоколо и после да отидем в клиниката.

— Добре — съгласи се Маги. — Все още има малко кафе в термоса. Ще донеса и нещо за ядене.

Фич се усмихна.

— Мисля, че можем да се подкрепим, преди да потеглим. Денят няма да е лек.

Върнаха се в кухнята и докато се хранеха мълчаливо разглеждаха следите от разрушенията. Непозната по-рано лекота и разбирателство цареше помежду им. Може би се дължи на нощта, която прекарахме заедно, помисли си Маги. Каквато и да бе причината, независимо от последствията на бурята, тя се чувстваше странно успокоена, сякаш в ума й бе настъпило някакво просветление.

За щастие, колата не бе сериозно повредена и можеше да се движи. По пътя видяха разрушените къщи и опустошения пейзаж и настроението на Маги се помрачи.

— Какъв ужас — промърмори тя като разглеждаше останките на разрушена до основи розова къщичка, около която се валяше изпочупената покъщнина, сякаш разпръсната от непослушно дете.

— Всъщност, не е толкова зле, колкото би могло да се очаква — увери я Фич. — Вече ти казах, че тези къщички са направени така, че да могат да се разглобяват. Това значи, че могат да се сглобят отново със същата лекота, за разлика от „Мархайтс“. Не виждам ранени хора наоколо и това ме радва. Като стигнем до клиниката, ще разберем всичко.

За тяхно облекчение, клиниката стоеше непокътната. Чакалнята обаче се бе оказала тясна за всички хора, част от които бяха принудени да стоят навън. Фич и Маги се заловиха веднага за работа — промиваха и превързваха рани, наместваха счупени кости. Само неколцина бяха сериозно ранени. Онези от тях, които не можеха да получат помощ в клиниката, бяха откарани от доброволци в болницата.

Независимо от това, броят на незначителните, но понякога твърде болезнени наранявания изглеждаше безкраен. Фич и Маги работиха усилено през целия ден до късно през нощта. Когато най-после се завърнаха в „Мархайтс“, бяха капнали от изтощение. Щом се зазори, бяха отново в клиниката и отново работиха до изнемога.

Маги се изуми за пореден път от търпението, такта и умението на Фич, както и от доверието, което хората имаха в него. Бе работила със световноизвестни медицински светила в „Хопкинс“ и мислеше, че има представа какво значи добър лекар. Не знаеше дали е високоплатен хирург, или изключителен специалист, но той беше човечен и хората, обслужвани от него в тази затънтена клиника, имаха късмет. Човек може да се познае по поведението му във време на бедствие. В такъв момент Фич Марлоу бе силен и непоклатим като скала. На него можеше да се разчита.

Напливът в болницата продължи до третия ден след пристъпа на Хорацио. После проблемите се смениха с други. Къщите бяха разрушени, хората се нуждаеха от подслон, и храна. За щастие, времето бе тихо и спокойно. Иначе нещастието можеше да се превърне в трагедия.

— Няма да мога да отида до Каракас да взема Джорди още няколко дни — оплака се Фич след поредната изтощителна сутрин в клиниката. — Има още толкова много работа тук.

— Той не изглеждаше нещастен вчера по телефона — отвърна му Маги, суетейки се из кухнята. Мей Пийбълс се бе съгласила да я отмени този следобед, така че тя можеше да посвети няколко часа на себе си. — Няма за какво да се тревожиш.

— Може би си права — погледна я той. — Защо си приготвяш обяд? Ще ходиш ли някъде?

— Да, смятам да отида до кулата да видя дали е останало нещо от нея.

— Стой далеч от това място — изръмжа Фич. — Само неприятности ти носи.

— Но то е моя собственост — напомни му Маги. — Най-малкото трябва да го наглеждам.

— Но не сама.

— О — запротестира тя, — отивам посред бял ден, пък и…

— Ще дойда с теб.

— Но ти имаш работа.

— Мога да изчезна за час. Нали имам нужда от почивка? — Той присви очи. — Защо ме гледаш така? Да не би е присъствието си да попреча на плановете ти? Не смяташ да се гмуркаш във водата, нали?

— Ами…

— Маги, за бога! — подскочи от стола си той. — Ти наистина имаш такова намерение! Понякога не мога да те разбера.

Тя сви рамене.

— Когато Джорди и Питър ме измъкнаха от водата, са прерязали водолазната ми тежест. Били са прави, разбира се. Но имаш ли представа колко струва тя? Освен това, не е моя. Трябва да отида да видя дали не мога да я измъкна.

— Това е лудост. След Хорацио няма да има и помен от нея. Дъното на заливчето е изцяло променено.

Тя намести слънчевите си очила.

— Знам, но все пак ще ида да видя. Длъжна съм заради господин Бърнсайд.

Фич се облещи.

— Той няма да усети, дори и да загуби цял вагон е водолазни костюми. Но ти не ми казваш истината. Има нещо друго, нали? — Той поклати глава. — След това, което се случи, мислех, че поне за известно време ще престанеш да се правиш на русалка.

— Все едно да се покатериш на гърба на коня, който току-що те е хвърлил — съгласи се Маги. — Знам, че ако не го направя сега, после може да е късно. Последните дни бяха толкова напрегнати. Имам нужда да остана малко насаме с мислите си.

Изражението на Фич се промени. Той я погледна изучаващо.

— Да не би да ти е било неприятно да бъдеш сама с мен в къщата?

— Не, разбира се — отвърна бързо тя, макар че и двамата знаеха, че това не бе вярно. След нощта на бурята се любиха още веднъж. Но оттогава спяха разделени. Бяха прекалено заети и изморени, за да изясняват отношенията си. А проблемите помежду им, оставаха неразрешени. — Разбирам желанието ти да си идеш — каза Фич, — но не мога да те оставя сама. Знам, че няма да ти е приятно да се мъкна подире ти, но това, което мога да направя, е да взема своя водолазен костюм и да се гмурна вместо теб, макар че съм сигурен, че няма да намеря тежестта ти.

— Благодаря ти — съгласи се Маги.

Всъщност, нямаше нищо против да дойде с нея. Ужасяваше се от мисълта да се върне на мястото на престъплението, макар да знаеше, че трябва. Хорацио бе унищожил много от красотите на острова, затова пък времето беше ясно.

— Отличен ден за плуване — отбеляза Фич, след като паркираха колата и тръгнаха през полето.

Той носеше плавници, шнорхел и очукана, но изправна кислородна бутилка, която напълниха по пътя. Маги бе взела чанта, пълна със сандвичи само с кокосово масло, поради липса на каквото и да било друго.

Погледна го крадешком. Беше много красив в джинсите си и ризата на бели и сини райета. От усилената работа и нередовното хранене бе отслабнал, но му отиваше. Наболата по лицето му брада подчертаваше мъжествената извивка на челюстта му.

— Да не смяташ отново да си пускаш брада?

Той потърка с ръка грапавата повърхност на лицето си и й се усмихна.

— Не, щом ти не искаш.

Маги отклони поглед, смутена от топлината в очите му.

— Не искам. Предпочитам да гледам лицето ти.

— И аз твоето. В момента е твърде хубаво.

Те излязоха от завоя и спряха, загледани в кулата.

— Бих казал, че е невредима — провлачено се обади Фич.

— Някои плочи на покрива изглеждат разместени — възрази му Маги.

— Може би.

— Още не сме влезли вътре.

— Защо не оставим това за по-късно? Горя от нетърпение да се потопя във водата.

Тя го погледна изненадано.

— Все забравям какъв отличен плувец си.

— Знам. Смяташ ме за твърде земен, но аз не съм толкова елементарен. И в това е причината на проблемите ни. Ти не ме познаваш напълно, нито аз теб.

Погледна го изненадано. Беше прав. После се запъти след него към плажа.

— Гумената ми лодка е изчезнала — отбеляза тя, когато го настигна.

Той кимна.

— Момчетата ми казаха, че са я завързали с връв, а това не е достатъчно за Хорацио. Няма значение. Аз ще се изкатеря до мястото, ще облека водолазния си костюм и ще се гмурна, а ти ще ме направляваш.

— Не е близо.

— Аз съм добър плувец.

Те се покатериха нагоре по камъните до мястото, от което Маги бе отплувала през онзи ден, който едва не й коства живота.

— Водата не е бистра, както обикновено.

— Защото ураганът е размътил дъното. Къде…

— На около стотина метра пред теб — опита се да надвика грохота на вълните тя.

Морето бе по-спокойно от деня, в който тя се беше гмурнала. Фич стоеше, загледан във вълните. Очите му имаха цвета на небето. След това, с бързо движение издърпа ризата над главата си, захвърли я и свали панталона си. Банският, който носеше сега, бе почти символичен, много по-различен от старомодния бански от миналия път. Видът му бе толкова секси, че можеше да послужи за модел на календар.

Фич обърна поглед нагоре и видя погледа й.

— Не прави това.

— Не мога да се удържа.

— Много бързах и не можах да намеря други плувки.

— Доволна съм да те видя в него. Ти си страхотен мъж, Фич.

— Не ми говори така, моля те. Не мога да гарантирам за себе си, когато ме гледаш така и казваш такива неща. — Той се обърна гърбом и бързо навлече екипировката си. Тя разбра защо не искаше да го види отпред и по лицето й заигра закачлива усмивка.

Но когато той сложи плавниците и шнорхела си, усмивката й се изпари.

— Студено е — промълви той.

— Внимавай — извика Маги. Но той бе вече под водата. Взирайки се в мястото, където бе потънал, тя си спомни за рибата трион и за убиеца в черен неопренов костюм. Ами ако те все още бродеха наоколо? Колко съм глупава — помисли си. Дори и да е така, Фич може да се справи и с двамата.

 

 

Чакането й се стори безкрайно. Започна да се безпокои. Въздухът му трябва вече да се е свършил. Тя закрачи неспокойно напред-назад, поглеждаше към развълнуваната повърхност, която изглеждаше твърде враждебна. Въпреки че бе облякла банския си под дрехите, колкото повече приближаваше водата, толкова по-малко й се искаше да изпита смелостта си. И въпреки това, когато тревогата й за Фич достигна краен предел, тя започна да сваля блузата и шортите си.

Водата наистина бе студена. Сигурно ураганът я бе довлякъл от открития океан, помисли си тя, докато се потапяше в нея и загребваше. Фич й бе оставил маска и шнорхел, но когато се опита да ги използва, за да надникне в мътните дълбочини, не видя нищо друго, освен песъчинки. На дванайсет стъпки под нея би могло да има дузина зловещи водолази, без да може да ги види. Вълнението бе толкова голямо, че солената морска вода непрекъснато пълнеше тръбата на шнорхела й и я караше да се задушава. Чувстваше се почти както тогава, по време на ужасното си премеждие. Обзе я паника.

За щастие, в този момент Фич излезе от водата. Когато съзря светлосините му очи иззад маската, въздъхна с облекчение.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна той, докато сваляше кислородния си апарат. — Изглеждаш уплашена до смърт. По-добре излизай веднага. Водата не е за теб.

Маги прецапа бързо през скалите до сушата. След малко и той я последва.

— Водата е по-студена от всякога. Няма почти никаква видимост. Все едно да плуваш през снежна буря — рече той, докато сваляше маската и разкопчаваше тежестта си. — Не можах да намеря бутилката ти.

Тя кимна, треперейки. Изведнъж съзря оставения до него предмет.

— Какво е това?

— Виж сама.

Докато той се увиваше в хавлията си, тя се пресегна, взе го и го огледа. Макар и покрит с ръжда, не бе загубил формата си.

— Прилича на къс ръжен.

— Това е колче за притягане на въжета — каза Фич. — Намерих го на дъното, когато претърсвах за водолазната тежест. Използвали са ги навремето за привързване на въжетата в плавателните съдове. Научих го преди години, когато работих едно лято на едно доста добро копие на пиратски, кораб от осемнайсети век. Возехме туристи с него на коктейл по залез-слънце.

Маги кимна. Беше виждала подобен туристически кораб близо до хотела на Рона Честейн. Фич сигурно е правил голямо впечатление в пиратските си одежди. Дали е носил кърпа върху светлата си коса, превръзка на едното око и златна обеца на ухото? На колко ли години е бил тогава? Осемнайсет, деветнайсет или повече? Тя прекара нокът по ръждивата повърхност.

— Дали по времето на „Найтхоук“ и Джеймс Кинли са използвали същите колчета?

— Да.

— Но за толкова много години желязото трябваше вече да е напълно проядено от ръждата?

— Да, освен ако не е било заровено дълбоко в пясъка.

Тя го загледа как закопчаваше ризата си, като все още си мислеше как изглежда като пират.

— Мислиш ли, че това може да е от „Найтхоук“?

— Не знам. Изглежда малко вероятно, но бурята сигурно е преорала цялото дъно. Предполагам, че може да е извадила нещо, заровено там от години, а може би и от векове. Но това е само едно колче, не и кораб. Може да е дошло отвсякъде. Само по себе си то не значи нищо.

— Но ти каза сам, че видимостта е много лоша. Може да има други отломки и парчета.

— Можем само да се надяваме. Да не би да искаш да се гмуркаш за тях сега?

— Не — отговори Маги. Дори и да искаше, не би могла да го стори без водолазния си костюм. И все пак, това беше интересно, много интересно. Подобно на толкова други неща, случили се в Барбадос, и тук се чувстваше някаква предопределеност, помисли си тя. От мига, в който съзря кулата и заливчето, Маги бе убедена, че именно тя ще разреши загадката на Сесили. Дали моментът не бе настъпил, благодарение на Хорацио?

Когато Фич се облече, тя обу изсъхналите си от слънцето шорти и се наметна с блузата. Като носеше маската и плавниците на Фич в дясната си ръка и ръждясалото колче в лявата, тя последва Фич през скалите обратно към плажа.

— Искаш ли де се качиш да видиш какво е положението? — попита я Фич, когато стъпиха върху мекия бял пясък.

— Трябва, щом смятам да се настаня отново тук.

Той рязко спря и се обърна към нея.

— Не мога да те пусна да живееш отново там, Маги. Опасно е.

Тя понечи да му възрази, но се отказа. Не можеше да се отрече, че беше прав.

— Какво да правя тогава? Да се върна в Щатите, както ми каза веднъж? Още ли искаш да го направя?

Лицето му доби измъчен израз.

— Много глупости надрънках тогава. Можеш да останеш в „Мархайтс“. Има достатъчно място.

— Докога?

— Докогато искаш.

— Знаеш, че не мога, Фич.

Те се погледнаха. В очите им напираха неизречени въпроси. Изведнъж Маги осъзна, че е настъпил моментът да си изяснят всичко. Повече не можеше да продължава така.

— Какво е отношението ти към мен, Фич?

— Мислех, че си го разбрала досега.

— Не, не съм. А мисля, че и ти не си. Или поне, не си ми го казал с думи. Искам да го чуя. Наистина ли означавам нещо за теб или това, което се случи между нас, бе само плътско привличане? А може би само ме харесваш и нищо повече?

— Какво искаш да ти кажа, Маги?

— Ако сам не се сещаш, няма защо аз да ти го казвам — сряза го гневно тя.

— Искаш да ти кажа нещо, което не съм чул от теб.

Обзе я гняв. Нещо в нея й казваше да се махне от този мъж, който така упорито отказваше да признае, че я обича. Но цялото й останало същество се бунтуваше, заставяйки я да чуе горчивата истина докрай. Тя пое дълбоко дъх.

— Е, добре. Нека започна аз. Обичам те, Фич. Случи се, без да го искам. Но е факт.

Когато той остана безмълвен, тя си пое отново дъх.

— Бих искала да остана с теб тук, да започна нов живот в Барбадос.

Това беше. Изрече го. После се взря в него предизвикателно, а по бузите й избиха издайнически червени петна. Фич пръв наведе очи. Изправи се и въздъхна.

— Маги, не мога да настоявам да живееш тук с мен, макар Бог да ми е свидетел, че го искам.

Сърцето й се обърна, но тя запази самообладание, решена да го изслуша докрай.

— Почти съм забравил, какво е да имаш жена, за която да се грижиш — продължи той. — Ти си първата жена, която съм… — Той спря и стисна устни. Очите му станаха безизразни. — Няма да бъде честно спрямо теб.

Маги примига учудено.

— Какво няма да е честно?

— Да те помоля да оставиш живота си в Щатите и да дойдеш тук да живееш с мен. Няма да е честно.

Тя нямаше намерение да говори за женитба, но след като сам го бе казал…

— Защо не? — попита тя.

— По много причини. Първо, много съм стар за теб. Почти на четиридесет. Когато станеш на моите години, ще наближавам шейсетте.

Маги го бе изчислила отдавна.

— Ще бъдеш на петдесет и четири. Аз ще съм зряла жена, а ти — мъж в разцвета на силите си. Не смятам, че разликата във възрастта ни е проблем, предполагам и ти.

— Няма да се получи, Маги. Ти си свикнала да живееш в голям град, имаш добра работа и амбиции.

— Така е, но съм готова да се откажа от тях. Вече мога да го заявя със сигурност. Независимо от това, какво ще стане с нас, няма да се върна в болницата. Освен това, тук ми е много интересно.

— Да, но това е изключение. Обикновено животът в „Мархайтс“ е доста спокоен. Ще ти бъде отегчително.

— Отегчително? Но аз не смятам така. Ти го казваш. — Очите й се свиха. — Истината е, че не мислиш за мен, а за бившата си съпруга, нали? Признай си!

Един мускул затрепка около стиснатите устни на Фич.

— Добре, първият ми брак се провали. Страхувам се да не се опаря пак. Не толкова заради себе си, колкото заради Джорди. Той наистина е привързан към теб и ще се радва да му станеш мащеха. Всъщност, вече го е казвал. Но той преживя една загуба, когато майка му го изостави. Мисля, че втори път ще е фатално.

Объркването на Маги прерасна в обида.

— Я да видим дали съм те разбрала добре. Ти не искаш да се обвържеш с мен, защото не знаеш какво ще излезе от това и се боиш да не нараниш Джорди. Това ли искаше да кажеш?

Красивото лице на Фич почервеня, челюстта му бе стисната.

— Мислиш, че е тъпо, но не си права. Съвсем отскоро си на този остров. Вярно, че прекарването ти не бе типична ваканция, но и не приличаше на обичайния живот тук. Ако бях на твоите години и с твоя опит, сигурно вече да съм те помъкнал към олтара — погледът му се впи в нея, изпълнен с желание. — Маги, искам да споделиш живота и леглото ми. Само това би могло да ме направи щастлив.

Изражението на Маги омекна докато го слушаше. Ясно беше, че държи на нея. Понечи да се приближи към него, но той я спря с вдигната ръка.

— Изслушай ме. Само ме докосни и не отговарям за себе си. Но нещата са много по-сериозни. Смяташ, че можем да живеем заедно, но какво ще стане, когато мине медения месец? Какъв живот ще водиш тук, в това изолирано място, грижейки се за дете, което дори не е твое?

— Но аз обичам Джорди.

— Така казваше и майка му, а го изостави.

Маги се намръщи.

— Пак Тина, все тази Тина! Фич, разбери, че аз не съм Тина! Престани да ме сравняваш с нея! Аз не съм ти някоя богата глезана.

— Сега не си. Но може да станеш. Ами ако се окаже, че ти си наследницата на Бърнсайд? Ще бъдеш една от най-богатите и мощни жени в света. И тогава няма да се задоволиш с една полуразрушена плантация и нечие травмирано дете. Но дори и това да не се случи, ти заслужаваш нещо по-добро, Маги!

— По-добро от какво? За бога, Фич, как да ти обясня? Аз те обичам! Искам да бъда с теб! Искам да имам Джорди и други твои деца — добави отчаяно тя. Без да обърне внимание на променения израз в очите му, тя го улови за ръце и продължи да го убеждава отчаяно: — Вярно е, казах ти, че се страхувам да имам деца, но това не се отнася за твоите. Ще изчакам резултата от генетичната експертиза и ако не се окаже, че имам сериозни проблеми… — Гласът й замря, а ръцете й разхлабиха хватката си. — Фич, какво има?

Лицето му бе станало пепелявосиво. Чертите му бяха изкривени от отчаяние. Той се извърна бързо.

— Има още нещо, Маги. Нещо, което не съм ти казвал досега.

Дъхът й секна.

— Какво?

— Не мога да имам деца. Тина роди много трудно Джорди. Не искаше да рискува с друга бременност. Затова си направих вазектомия.

— Вазектомия! — сякаш някой удари Маги с юмрук в гърдите. В продължение на няколко секунди тя не можа да си поеме дъх. Накрая се съвзе и смотолеви: — Има… има процедури за отстраняване на това.

— Вярно е, но те невинаги са успешни. Особено в случаи като моя.

Но Маги не го чуваше. Обърканите й мисли бяха поели в друга посока. Спомни си за свои приятелки, на които бяха прекъснати тръбите. Те също се бяха опитали да уговорят мъжете си за вазектомия, но безуспешно. За болшинството нормални мъже нищо не бе по-кощунствено от това да се лишат от възможността за потомство. Мъжът трябва да е влюбен до уши в жена си, за да се съгласи на такова нещо, при положение, че има само един син и иска още деца.

— Тази жена те е въртяла на пръста си — произнесе хладно Маги. — Сигурно си бил луд по нея.

Той се стегна.

— Никога не съм отричал, че съм обичал майката на Джорди. В противен случай не бих се оженил за нея.

— Ами сега? Какво изпитваш към нея сега, Фич? Кажи ми истината.

— След онова, което направи, я презирам.

Ужасно подозрение обзе Маги. Прекалено енергично се брани, помисли си тя. Казват, че от омразата до любовта има само една крачка.

Очите на Фич станаха студени.

— Не съм я виждал откакто ни изостави. За развода се погрижиха адвокатите.

— Може би се боиш да я видиш. Може би това е една от причините да държиш и Джорди настрана от нея.

— Какво?! Не го мислиш наистина!

Без да обръща внимание на гнева му, Маги подви крака и седна в йогийска поза. Раменете й тежко се отпуснаха, а лицето й доби уморения вид на жена, която се е отказала от борбата, поне за момента.

— Мисля, че трябва да се срещнеш с бившата си жена, Фич. Няма смисъл да продължаваме разговора си, докато не го направиш.

— Маги, аз… — Той се пресегна и сложи ръка на рамото й, но тя остана безучастна.

— Остави ме. Искам да остана сама.

— Не мога да те оставя беззащитна.

— Нищо ми няма. Моля те, върви си, Фич. След малко ще се върна в „Мархайтс“.

Той се поколеба, след това кимна, взе водолазния си костюм и потегли нагоре. Когато стигна върха на скалата, се обърна и погледна към нея. Не можеше да я остави сама, изложена на опасност. Скръсти ръце на гърдите си. Ще я изчака да излезе от уединението. Но то продължи дълго. Маги седеше неподвижна, загледана безмълвно в прииждащите вълни, сякаш те можеха да разрешат проблемите й. Изглеждаше толкова мъничка и беззащитна, че сърцето на Фич се сви. Имаше ли право да я отстрани от себе си по този на чин? И дали тя не беше права в обвиненията си по отношение на Тина? Искаше му се да е твърдо убеден. Но не можеше да бъде сигурен, докато не я види и не разреши въпроса с Джорди.

Внезапно с крайчеца на окото си Фич забеляза, че не е сам на върха. Обърна се и видя висок, добре сложен мъж в светли панталони и бяла риза да слиза към него от кулата. Независимо от тена си и от леката, атлетична походка, той имаше вид на градски човек. Фич се досети веднага кой е той.

— Вие сигурно сте Фич Марлоу? — попита мъжът.

— Познахте.

— Здравейте. Аз съм Джейк Кейн. Разговаряхме по телефона преди няколко дни. — Той подаде визитката си на Фич. Беше същата като тази, която бе видял до телефона на Маги. Тя не му бе казвала, че адвокатът е млад и красив. Прободе го пристъп на ревност. — Как е госпожица Мърфи?

— Добре. Можете да се убедите сам. Долу на плажа е.

Джейк Кейн отправи поглед в посоката, която сочеше ръката на Фич.

— Виждам.

— Току-що се гмуркахме — добави Фич. — Тя се безпокоеше затова, че е загубила екипа на вашия работодател по време на нападението.

— Не е било необходимо — намръщи се Кейн. — Ще сляза да поговоря с нея.

— Разбира се. Вървете право напред.

Фич го изпрати с поглед, докато слезе надолу. Изпита необяснимо задоволство като видя, че изцапа скъпия си панталон. Кейн пристъпи по горещия пясък към Маги, която продължаваше да седи в същото положение. Приливът заглуши звука на гласа му, но вероятно той извика името й, защото тя се обърна към него, засенчвайки очите си с ръка. После се изправи и двамата започнаха да разговарят. Тя подаде на Кейн ръждясалото колче и той го заоглежда внимателно.

„Какво ли си говореха?“ — зачуди се Фич, после се ядоса на себе си. Нямаше право да продължава да седи тук и да шпионира като влюбен пубертет. Маги очевидно бе в безопасност със своя приятел адвокат. Фич се обърна и се отправи към колата си. Имаше работа в клиниката. А трябваше да се погрижи и за връщането на Джорди.