Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (5)

Четвърта глава

— Госпожице Мърфи? Госпожице Мърфи? Маги?

През облак от болка тя чу, че някой я вика. Но изплашеният тъничък гласец изглеждаше далечен и нереален. Доста по-реални бяха скованият й гръб и пулсиращата болка в основата на черепа, ръцете, и краката.

— Жива ли си? Жива ли си?

Не, помисли Маги. Сигурно умирам. Но едва ли отивам в рая, ако се съди по това, как се чувствам.

Следващият глас, който се опитваше да проникне през замъгленото й съзнание, беше по-дълбок и грубоват и я сепна със заповедническата си нотка.

— Мили боже!

— Мъртва ли е, какво мислиш, татко?

— Не знам. Стой тук. Аз слизам долу.

„За кого ли става дума?“ — чудеше се Маги. А може би за мен? Струваше й се, че някакви тежести са затиснали клепачите й. За първи път направи опит да се пребори с тях. Миглите й съвсем лекичко се вдигнаха и зърна светлината. В същия миг в главата й избухна пожар.

— О-ох — простена тя. — О-ох.

— Стой спокойно. Не мърдай! — заповяда гласът.

— Какво?

— Казах, стой спокойно!

Чу някакво дращене и глухо тупване недалеч от главата й. Нечии силни пръсти поеха ръката й. В това състояние предпочиташе да чуе някоя добра дума, но усети палец върху китката си и разбра, че всъщност й мерят пулса.

— О-ох! — Маги отново вдигна клепачи и направи опит да фокусира. Най-напред видя червеникавозлатист облак и две сини петънца. Постепенно сините петънца се избистриха и тя срещна загрижения поглед на Фич Марлоу. Загледа се в рязко очертания нос и в дълбоката бръчка между веждите.

— Жива си. Това все пак е нещо.

— Ъ-ъх.

— Не, не се движи. Нека първо те прегледам.

Маги опита да поразгледа наоколо. Парченцата на картината започнаха да се сглобяват. Небето ограждаше огнената глава на Фич Марлоу, значи беше навън. Разбира се, че е навън — нали е студено и мокро. С ъгълчето на окото си забеляза някакъв зелен лист. После видя и клонката, която се подаваше от скалата.

— Какво стана? — попита тя.

Фич слушаше гърдите й, спря и й хвърли бърз поглед.

— Не знаеш ли?

— Аз… не, не знам.

— Вероятно имаш мозъчно сътресение. Надявам се обаче да не получиш амнезия, както става в онези вятърничави романи. — Той раздвижи нагоре-надолу пръсти пред очите й. — Според мен, фокусираш добре.

Маги премигна и се опита да събере мислите си. Едно по едно късчета от случилото се започнаха да изникват бавно в паметта й. Вниманието й се насочи към ръцете на Фич.

— Защо правиш това с краката ми?

— За да разбера има ли нещо счупено.

— И?

— Не, не мисля. Усещаш ли това?

— Да.

— А това?

— Да.

Пръстите му опипваха глезените, прасците, а после коленете и цялото тяло. Когато стигна хълбоците и гръдния кош, тя се изчерви.

— Тук боли ли?

— Навсякъде боли.

Той внимателно прегледа ключицата и продължи с гърба и гръбначния стълб.

— Усещаш ли болка тук?

— Малко.

— А тук?

— О-ох!

Фич се надвеси и заоглежда внимателно лицето й. Макар да знаеше, че търси симптоми за сътресение на мозъка или шок, тя отвърна поглед объркана.

— Знаеш ли къде си?

— Лежа на една издатина на скалата.

— Помниш ли как се озова тук?

— Миналата нощ се спънах и паднах.

— Миналата нощ ли? — Неодобрителната бръчка между веждите му се задълбочи. — Да не искаш да кажеш, че си се скитала тук в бурята?

— Да — отвърна Маги някак предизвикателно. — Дъждът и вятърът ме заслепиха, не видях къде да стъпя и се подхлъзнах.

— Господи, тази жена! — възкликна мъжът.

Сега ще ме нарече глупачка, помисли Маги и се стегна.

— Татко, донесох въжето от камиона.

Викът дойде от платото над тях, отчетлив като крясък на гларус. Беше на Джорди. Значи неговият глас бе чула най-напред, когато идваше в съзнание. И тъй като не му бе отговорила, той вероятно е изтичал да повика баща си.

Фич млъкна, олюля се на пети и вдигна глава към сина си.

— Завържи го за някое дърво с възела, който снощи ти показах, и го хвърли тук.

— Какво ще правиш? — попита Маги.

Опита да помръдне краката си, но ги усети сковани и крехки като стъкло — бяха целите в рани и натъртвания. Фич предупредително сложи ръка на коляното й.

— Стой спокойно. Няма много място за маневри на това парче скала, а никак не искам отново да паднеш. Нито пък аз.

— Какво ще правиш? — отново попита тя. Точно тогава въжето тупна между тях.

— Хвана ли го, татко.

— Да, сине — отвърна Фич и като се опитваше да запази равновесие, подпрян на едното си коляно, мушна въжето под нея и го завърза около кръста й. — Доста е здраво, така че ще те преместя оттук.

— Но как? — Тя си представи как я дърпат по скалата, увиснала на въже. — Не трябва. Аз мога да вървя.

Пак се опита да помръдне и Фич я смъмри.

— Престани да спориш и остави всичко на мен, преди да си счупила и останалите си кости.

— Нищо ми няма на костите. Ти сам каза, че няма счупено. Просто съм схваната и поожулена.

— Естествено. Паднала си лошо и си лежала цяла нощ под дъжда.

— Ще се оправя.

— Възнамерявам да ти помогна за това. — Мъжът намести възела и заключи под нос. — Трябва да издържи. — Той я подхвана с едрите си длани. С леко движение се изправи и я вдигна на кръста си.

Изненадана, Маги извика уплашено и се вкопчи в ризата му. Успя да зърне в колко опасна ситуация е била и все още е. Беше паднала от около три метра. Надолу скалата продължаваше поне още шест.

— Ще ме изпуснеш и двамата ще се пребием — тихо изписка тя.

— Ако не спреш да се въртиш насам-натам и това може да се случи — тросна се той. — Стига си дърпала джобовете на ризата ми и се хвани за врата ми. Точно така, бъди добро момиче и се дръж здраво. — Докато говореше, той я намести по-добре и започна да се катери по коварните стъпала.

Сигурна, че няма да му е лесно да се изкачи заедно с нея, Маги се вкопчи във врата му и стисна очи. След малко ги отвори. Този мъж изглежда бе силен като бик. Притисната към него, тя чуваше равномерния ритъм на сърцето му, усещаше играта на мускулите. Утринното слънце ги огряваше и обещаваше още един горещ ден. Маги забеляза как по силния му врат заблестяха капчици пот. В следващия миг почувства, че гърдите й се притискат към неговите. Дали и той си даваше сметка за това? — запита се младата жена и сама се изненада от нелепата мисъл, хрумнала й в един толкова неподходящ момент.

С последно усилие мъжът я повдигна и внимателно я остави на сигурното плато. После се изкатери при нея, седна, дишайки тежко, и остана така минута-две.

— Това… Това наистина беше… Много ти благодаря! Ти наистина ме спаси — заекна Маги. Наблюдаваше го възхитена. Едва сега забеляза, че бе обул къси панталони, които разкриваха яките му мускулести бедра. Маги едва се сдържа да не се протегне и да ги докосне.

— Вярно е, че има защо. Добре че си толкова лека — отвърна на благодарността й той.

— Добре ли сте, госпожице Мърфи?

Джорди, който изглеждаше крехък като елф в сравнение с мускулестия си баща, се бе запътил към тях. В едната си ръка държеше въжето, но в очите му се четеше безпокойство.

— Добре съм, Джорди. Благодаря ти, че доведе баща си.

— Когато те видях да лежиш долу, наистина се изплаших. Помислих, че си умряла.

— Цяло чудо е, че не е — измърмори Фич. — Да се скиташ по тези скали посред нощ и то в най-силната буря…

Без да довърши, той премери пулса й отново.

— Имах сериозна причина да изляза — протестира тя. Опита се да разхлаби хватката на Фич, но той не й обърна внимание. — Благодаря ти за помощта, но вече съм добре.

— Ще видим. — Фич Марлоу се изправи. Сви мощните си крака и се наведе. Пъхна ръце под тялото й, за да я вдигне.

— А сега какво? — почти извика Маги. Въпреки огромната си благодарност за помощта му, това пренасяне започваше да й досажда. Мъжът физически я превъзхождаше. — Виж, чувствам се много добре.

— В „Мархайтс“ ли ще я заведеш, тате?

— Точно това смятам да направя. Джорди, ти ще се качиш отзад, а нея ще сложим на пътническото място.

— Доктор Марлоу, аз наистина…

Фич тръгна през платото, притиснал Маги до гърдите си. Погледна я укорително.

— Медицинска сестра си и би трябвало не по-зле от мен да знаеш, а не да вдигаш напразно шум. Искам да съм сигурен, че си добре, защото аз нося отговорността. Не мога да те оставя тук сама. Трябва да те заведа някъде, където ще ти е удобно и спокойно и където ще мога наистина да те прегледам. Може да изпаднеш в шок след всичко, което преживя. — Маги преглътна възражението си. Той беше прав — макар да не й се искаше да го признае.

Фич я остави на мястото до шофьора в камиона и я зави с одеяло. След като се увери, че Джорди е добре отзад, той седна на мястото си.

— Как се чувстваш? — попита той, когато потеглиха през калното поле.

— Нормално — отвърна Маги стоически, макар да не бе съвсем вярно. Сякаш хиляди танцьори се бяха настанили в главата й и танцуваха ли танцуваха. Беше й студено въпреки жегата, а и взе да й се повдига. Загърна се хубаво с одеялото, сгуши се и се замисли за изминалата нощ.

Тръпки я полазиха при спомена за светлините снощи и глупавата й приумица да излезе в бурята. Потрепери още по-силно, когато възстанови в ума си момента на падането. Възможно ли бе да си въобразява, че някой я е бутнал? Вероятно. Тя просто не видя къде точно да стъпи. Имала бе невероятен късмет, че под нея е била тази скална издатина, да не говорим за неочакваното появяване на Джорди рано сутринта.

— Наистина съм ти много благодарна — каза тя отново, като се обърна към Фич.

Той само изсумтя и пое по частния път за „Мархайтс“. Щом пристигнаха, стопанинът я придружи нагоре по стълбите и след като я настани в една стая със старинни мебели и дантелени пердета, стана по-приказлив:

— Нека свалим тези мокри кални дрехи — предложи той, като я оглеждаше от горе до долу, легнала на широкото махагоново легло.

Маги скръсти ръце на гърдите си, преграждайки достъпа до копчетата на блузата. Реакцията й бе толкова инстинктивна, че не успя да си даде сметка как изглежда отстрани.

Сините очи на нейния домакин се присвиха. После внезапна усмивка откри белите му зъби.

— Вярно е, че от две години съм ерген, но това не е причина да разкъсам дрехите ти.

— Не, не това имах предвид. — Тя се изчерви и отпусна ръце.

— Няма страшно, когато си с мен, нали знаеш. Аз съм лекар.

— Чувала съм някъде това — опита да се пошегува Маги.

Фич се поколеба за момент, после започна да се смее, в началото полека, но постепенно — с цяло гърло и от сърце.

— Страхотно! Бях го забравил. Та точно в това е уверявана всяка медицинска сестра, която излиза със студент по медицина. Честна дума, нямах нищо такова предвид. Казах го, защото ти наистина можеш да си спокойна с мен.

Докато го наблюдаваше, Маги си даде сметка, че изобщо не държи да е толкова спокойна с него. Смехът бе преобразил Фич — от мрачен мълчаливец се бе превърнал в забавен чаровник и тя беше изпълнена с възторг.

— Сигурна съм, че е така. Мога да си представя как изглеждам след една нощ под дъжда. — Тя погледна шортите си с отвращение. — Вероятно в университета сте правили дисекция на много по-съблазнителни екземпляри.

Нещо проблесна в сините му очи.

— Ако става въпрос за това, то аз щях да го помня, госпожице Мърфи — отвърна сухо той. — А сега нека видим какво мога да направя.

С изразително вдигане на раменете той излезе от стаята, като остави Маги да се чуди на обаятелната трансформация, която току-що бе наблюдавала. Когато Фич Марлоу се смееше, той беше съвсем различен и трудно можеше да му устоиш. Тя тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, понадигна се и седна. Внимателно сви пръстите на краката си, а после и коленете. По неприкритите места на крайниците й кожата бе ожулена. Имаше и няколко отвратителни рани. Чувстваше се вдървена. Но за нейно успокоение, всичко останало изглежда беше в изправност. Имала съм страхотен късмет, помисли си тя и потръпна. Като нищо щях да загина. И то по такъв ужасен начин — съвсем сама, на една скала в бурна нощ.

Току-що си бе свалила спортните обувки и бе качила краката си на леглото, когато в стаята влезе тъмнокожа млада жена с приятно лице, която носеше чисти хавлиени кърпи и дълга бяла нощница. Тя се усмихна съчувствено на Маги.

— Здравейте, аз съм Серита. Господин Фич… Той ми каза, че сте претърпели злополука. Нека ви помогна да се съблечете.

— Благодаря, но няма нужда. Само покажи къде е банята.

Серита кимна и й подаде ръка, която Маги с благодарност пое.

— От другата страна на стаята. Ще ви заведа.

С помощта на момичето Маги докуцука до вратата. Това беше бивша спалня, наскоро преправена в съвременна баня. Бялата арматура изглеждаше чисто нова.

Маги увери Серита, че и сама ще се справи и момичето я остави. С треперещи от обхващащото я изтощение пръсти, започна да разкопчава окаляната блуза и разкъсаните панталони. Нямаше смисъл да оставя сутиена, защото едната от презрамките бе скъсана.

Като остана по бикини, Маги напълни един леген с топла вода и потопи пухкава синя изтривалка с мисълта поне да поизбърше калта. Погледна се в огледалото и простена, разбрала какво бе видял Фич Марлоу, докато я преглеждаше. Отчаяна, тя прокара ръка през сплъстената си коса с парченца листа и клонки в нея. Мръсотия бе нашарила брадичката и челото, а на лявата си буза видя засъхнала струйка кръв. Сивите й очи гледаха измъчено.

Онази шега за дисекцията на екземплярите не беше много пресилена. Изглеждам, сякаш съм видяла призрак, помисли си Маги и се вгледа в бледото си отражение. Пак й се привидяха онези мамещи мистериозни светлини, които проблясваха върху скалите. Истински ли бяха или невидимата ръка на неуморен призрак ги бе запалила? Младата жена се възмути от себе си. Разбира се, че бяха истински. Смешно е да мисли нещо друго. А тя беше достатъчно практичен и разумен човек, за да вярва в духове — независимо дали е на Сесили Марлоу, или на някой друг.

Маги изми тялото си, като обърна особено внимание на раните и натъртванията. Дълбокият разрез на прасеца трябваше да се зашие. Тя се обърна към малката дървена масичка, където Серита бе оставила чистата нощница. Взе я и когато я разгъна, очите й се разшириха от изненада. Беше направена от най-фин бял памук и дантела и представляваше версия на старинна ръчно бродирана нощница, подходяща за сватбената нощ на принцеса от викторианската епоха.

Маги много пъти ги бе виждала в каталозите и скъпите магазини за дамско бельо и винаги бе мечтала за такова нещо, макар да знаеше колко са скъпи. Затова сега с благоговение оправи гънките и се шмугна в нея. Когато квадратното деколте си отиде на мястото над малките й високи гърди, тя намести бродираните ръкави, така че да бухнат. Погледна се в огледалото отново. Въпреки синините и бледността, тя остана доволна. Бих могла да послужа за модел на героиня от готически роман, помисли си тя. Липсва ми само крепостта и пълната луна на небосклона.

С печална усмивка Маги вдигна полите на дрехата, за да не нацапа материята с кръв и закуцука по коридора.

Първото нещо, което видя там, бе нейният домакин. Беше се облегнал на стената, сякаш чакаше от доста време. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, а до краката му имаше кожена хирургическа чанта. Когато видя Маги, той леко се изправи.

Заоглежда я от горе до долу и тя се изчерви. Очертанията на тялото личаха през тъпичката тъкан. Имаше още една причина за смущението й. Едва ли самотните бащи като Фич Марлоу посещават скъпи магазини да купуват дамско бельо, което да предложат на случайно срещната жена в беда. Не, разбира се. Тази фантастична нощница трябва да е била на неговата красива съпруга. И вероятно за него е необичайно да види друга жена в нея.

— Много хубаво — каза той сухо.

— Красива е. — Маги пусна полите. — Предполагам, че е била на съпругата ти.

— Правилно! На мен едва ли ще ми стане. — Маги се засмя на шегата. — Жена ми остави цели складове с дрехи. Повечето от тях изхвърлих, но това ми се е изплъзнало. Мисля, че Тина никога не я е обличала. Не е в стила й.

— Страхувам се да не я нацапам с кръв — рече Маги и докосна нежно полите.

Той вдигна чантата си, прекоси стаята и взе ръката й.

— Не се тревожи. Смятам да я изхвърля, когато вече не ти трябва. Ако ти харесва, можеш да я задържиш. А сега, да видим отново краката ти. Струва ми се имаше една рана около коляното, която ще трябва да зашия.

Маги послушно тръгна след него към спалнята. Когато той дръпна завесите на балдахина, тя настоя да се качи сама на леглото.

— Голям инат си, а?

— Не съм инат. Просто не искам да ме третират като чувал с картофи, когато няма нужда от това. — Маги внимателно протегна наранените си крака. — Наистина съм добре. Нищо не е счупено. Нямам сътресение и няма да изпадна в шок.

— Може и така да е, но ти доста си се раздрусала, а за тези драскотини и рани трябва да се погрижа все пак. — Той се наведе към крака й. Маги бе вдигнала нощницата до коляното, за да се виждат по-сериозните наранявания. Като се намръщи от гледката, той извади местна упойка и каза: — Няма много да боли.

— Не се тревожи за това. Издръжлива съм.

За миг очите им се срещнаха.

— Странно, а пък аз те взех за любовчийка.

Маги понечи да отвърне, но се спря — не можа да измисли нищо подходящо. Подпряна на възглавниците, тя го наблюдаваше как почиства наранената плът и от време на време го поглеждаше крадешком изпод миглите си. Много е особен, помисли си тя. Накара я да мисли за него като за раздразнителен и недосегаем човек. Ръцете му обаче, докато слагаше упойката, бяха нежни. Усети лекия натиск на палеца му върху коляното си и по някаква необяснима причина направи опит да се освободи.

— Имаш необикновено гладки колене — измърмори той. — Сякаш са направени от вътрешността на мида.

— Какво? — учуди се тя. После червенината над яката на ризата прикова вниманието й — беше знак, че нещо е притеснен. — Защо каза това.

— И аз не знам — отвърна той рязко. — Просто мислех на глас. Не обръщай внимание.

Фич се чувстваше, сякаш се бе ударил сам. Толкова ли дълго е живял като отшелник, че да забрави как трябва да се държи с привлекателна млада жена? Едно е да си мислиш за усещането, докосвайки гладките колене на Маги Мърфи, и съвсем друго — да изразиш блуждаещите си мисли с думи, особено в разговор между доктор и пациент.

Освен това, му се видя дяволски трудно да се държи безразлично към нея. Вдигна очи и улови сериозния поглед на сивите й очи. Какво ли си мисли? — запита се той. И защо става така — точно когато си убедил себе си, че си доволен от живота и всичко малко или много върви по реда си, се появява една жена, която те изважда от релси?

Фич отново наведе глава над раната и се съсредоточи върху задачата си. Но образът на Маги не изчезваше от ума му, сякаш беше там от деня, в който я срещна да се катери по скалата, макар да не можеше да обясни защо. Не беше красавица, която да съперничи на Тина. И все пак имаше нещо в нея, което се носи във въздуха, подобно на нежния дъх на роза.

В тази бяла нощница беше като свенлива булка, очакваща дълго обуздаваната страст на своя жених. Фич разбра, че трудно ще забрави момента, в който я видя да ляга в леглото с разпилени върху възглавницата коси. Особено, когато вечер остава сам. Внезапно му се прииска никога да не я бе срещал. Защо тази глупачка е трябвало да се шляе по скалите през нощта?

Когато свърши с шиенето и инжекциите, той дръпна нощницата обратно върху краката й, бързо се изправи и я огледа критично.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Серита ще ти донесе препечен хляб и супа.

— Благодаря — отговори Маги превзето, — много мило.

— Няма за какво. Обикновено не храня гостите си.

— Аз не съм гост, като се има предвид как ме покани.

— Права си. — Той продължи да я наблюдава. — Може би най-доброто за момента е да поспиш.

Маги кимна. Тялото й бе безкрайно изтощено. Струваше й се, че ако затвори очи, няма да се събуди едно денонощие. Ала мисълта да спи в къщата на Фич Марлоу я безпокоеше.

Той стана от леглото и събра инструментите си.

— Оставям те да се нахраниш и да си починеш. По-късно ще поговорим отново.

Маги изправи глава, за да разбере какво точно имаше предвид. За какво имаха да си говорят? Но той вече излизаше от стаята, сякаш имаше много по-важни неща да свърши.

След като Серита дойде и си отиде, Маги изяде само половината супа и отхапа от крайчеца на филийката, преди натежалите й клепачи да се затворят. Искаше или не, претоварените й ум и тяло умираха за сън.

Часовете се нижеха и тя спеше дълбоко, макар и неспокойно, заради кошмарите, които не я оставяха на мира и я караха да дърпа завивките. Подигравателно проблясващи светлини и призрачни лица смущаваха покоя й. В един от сънищата беше на потъващия кораб на Джеймс Кинли и студени ръце на скелет я дърпаха към водата, докато над нея красивото, но отмъстително, лице на Сесили Марлоу, с чертите на Тина Пилгрим, се смееше. Този сън така я разстрои, че Маги се събуди, задавена от сподавения си вик. Сърцето й биеше лудо, а тялото й бе обляно в студена пот. Тя остана да лежи неподвижно и да се взира в тъмнината с широко отворени очи. В първия момент не виждаше нищо, само сенки. После очертанията на мебелите станаха по-ясни и тя разбра, че не е в Сърлинг Тауър, а на доста по-сигурно място — в къщата на Фич Марлоу.

В следващия миг чу вратата да се притваря и нечии леки стъпки прекосиха съседната стая. Сърцето й подскочи и тя се изправи на лакти, като се ослушваше напрегнато. Някой току-що е напуснал спалнята й и я бе наблюдавал. Беше сигурна в това. И сега вече беше долу. Миг след това Маги чу още едно хлопване на врата, вероятно външната. След като се поколеба, тя дръпна чаршафа, прехвърли краката си долу и се изправи несигурно.

С омекналите си като сварени макарони нозе, тя премина по боядисания под и надникна през отворения прозорец. Беше тъмна тропическа нощ, наситена с аромата на избуялите цветя. Сребърната луна освети пътеката покрай портите. Широкоплещест мъж се качи на коня си и потегли към шушукащите тръстикови полета. Да, това беше нейният домакин и спасител, Фич Марлоу. Именно той е бил в стаята й преди малко, когато тя се събуди след онзи кошмар. Беше сигурна в това.