Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (6)

Пета глава

— Готова ли сте за закуска, госпожице Мърфи?

Маги долови аромата на току-що сварено кафе и отвори очи. Серита стоеше до леглото, като придържаше поднос с храна, облечена с блуза в черно и златисто и червена пола. На хубавичкото й кръгло лице беше запечатана неуверена усмивка.

— О, да, благодаря. Храната не само изглежда, но и мирише много вкусно. — Маги се изправи и седна, облегната на резбованата табла на леглото, така че Серита да постави подноса в скута й. Беше отрупан с традиционната за острова закуска от тропически плодове, прясно изпечени кифлички с масло и хрупкави сладки.

Щом Серита излезе, Джорди показа русата си глава през отворената врата.

— Госпожице Мърфи?

— Да? — Маги вдигна очи от чашата със сок и се усмихна. — Здравей, Джорди. Знаеш ли, бих искала да ме наричаш Маги. В крайна сметка, ти ми спаси живота. Мисля, че това е основание да си говорим на малки имена, нали?

— Не аз, а татко — уточни детето и пристъпи напред.

— Ако не беше ти, той никога нямаше да ме намери. Щях още да си лежа на скалите. Нали знаеш какво казват индианците за това? — Джорди поклати отрицателно глава. — Те считат, че ако спасиш нечий живот, между двамата вече има специална връзка.

Сериозното изражение на лицето му се смени от сияйна усмивка.

— Искаш да кажеш, че винаги ще бъдат приятели. — И изведнъж се сконфузи. — Но ти не ми дължиш нищо. Нищо.

— О, не е точно така. Дължа ти най-малко моето приятелство. Но това не никакъв проблем, защото аз и без това много те харесвам.

— Наистина ли? — Джорди почервеня.

— Разбира се. С теб е много забавно и на мен винаги ми е приятно да сме заедно.

— И аз те харесвам. Както и татко.

— О, така ли? — Маги не успя да спести скептичната нотка в гласа си.

Момчето поклати глава енергично.

— Той никога няма да го каже или пък да го покаже, защото е свенлив, но аз знам.

Свенлив? Фич Марлоу свенлив? Маги сведе глава и си наля кафе от малката сребърна каничка. Не беше забравила онова, което се случи през нощта. След като го проследи как се качва на огромния си черен кон Маги дълго лежа будна в леглото. Може би просто е проверявал дали тя е добре. И все пак мисълта, че я е наблюдавал, докато спи, я безпокоеше. Не забравяше, че е посещавал много спящи пациенти на нощните си дежурства. И въпреки това беше различно, съвсем различно.

— Виждал ли си баща си тази сутрин?

Джорди дойде близо до леглото, подпря крак на рамката и почеса ухапаното си от комар коляно.

— Не, той става много рано и отива на полето, преди да съм се събудил. Нашата плантация наистина е голяма, а тръстиката е почти готова за жътва.

— Много работа ли има, когато събират тръстиката?

Джорди кимна с глава.

— Чудесно е да отидеш във фабриката и да опиташ от захарния сироп.

— Сигурно. — Маги посочи към стола пред едно малко бюро и предложи: — Защо не го донесеш и не седнеш? Не мога да изям всички тези кифлички. Искаш ли една?

Най-напред Джорди отказа, но Маги настоя и накрая той се съгласи. Над ръба на чашата си тя изучаваше хубавата му глава. Приличаше на майка си, макар да носеше и чертите на Фич.

— Татко ти сигурно е много зает да работи и в плантацията. Кога намира време да ходи в клиниката?

— Обикновено след обяд — отвърна Джорди с пълна уста.

— Струва ми се, че не се виждате много.

— Когато е свободен прекарва цялото си време с мен. Дори идва на обяд вкъщи, ако не съм на училище. А през уикендите правим всичко заедно.

— И какво е то, ако не е тайна?

— Занимаваме се с конете, учи ме да играя поло.

Рона й бе казала, че полото е спортът на аристократите на острова.

— Харесва ли ти тази игра?

Джорди вдигна рамене и сложи обратно в подноса кифличката, която беше взел.

— Не съм много добър. Татко обаче е бил най-добрият играч на острова. Той не е играл откакто… откакто…

— Откакто мама си е отишла? — попита Маги внимателно.

Джорди преглътна и кимна.

— Да, но има цял куп награди.

Маги реши да не говори повече за това.

— Ти пък плуваш много добре. Удоволствие е да те гледа човек. Надявам се, че ще продължиш да идваш на пещерата при Сърлинг Тауър.

— Ти ще бъдеш ли там? — погледна той е любопитство.

— Разбира се. Защо питаш?

— Просто си мислех, че след всичко, което ти се случи, може би няма да поискаш да останеш.

— И защо мислиш така?

Джорди я разглеждаше през гъстите си мигли.

— Някои хора казват, че Сърлинг Тауър носи лош късмет.

— О, така ли?

— И, че има призраци.

— Да, чух за това.

— Май че веднъж видях един — призна Джорди.

— Наистина?

— Беше в един мъглив ден, когато ти се струва, че навсякъде има прозрачни бели завеси. Видях една жена на скалите, с дълга коса и цялата облечена в сиво. Но татко каза, че това е само въображение.

— Може би е прав.

— Беше, точно когато мама ни напусна — изстреля Джорди.

Маги го погледна съчувствено.

— Мислиш, че е била тя?

— Надявам се. Много исках да се върне. Но наоколо имаше само мъгла. Нищо друго.

— Понякога въображението ни играе странни номера.

— Да, така каза и татко. Той смята, че на жените често им хрумват разни идеи и затова ти може да решиш да си тръгнеш след тази неприятна случка.

— Така ли каза? — Маги остави вилицата си. — Е, той греши, ако смята, че такова дребно нещо ще ме изплаши толкова, че да напусна Сърлинг Тауър. Всъщност, след закуска смятам да отида там.

— О, татко поръча никъде да не ходиш, докато той не се върне от полето. — Джорди така енергично закима с глава, че един сребърен кичур падна над челото му. — А той няма да се върне преди обяд.

Откога трябваше да иска разрешение от Фич Марлоу какво да прави? Но това едва ли бе тема за разговор с Джорди. Така че просто преглътна.

След като двамата приключиха със закуската и Серита взе подноса, Джорди донесе дама и попита дали Маги иска да поиграят. Тя се съгласи и го остави да я победи два пъти. През отворения прозорец нахлуваше аромат на море, цветя и слънце. После Джорди отиде да свърши някакви свои задължения, а Маги взе душ, изми косата си и облече дрехите, които Серита бе изпрала и зашила. Когато оправи блузата си, Маги погледна малкия порцеланов часовник на бюрото. Беше почти единайсет, значи оставаше поне час до завръщането на Фич. Искаше да му благодари и да си тръгва.

Джорди почука на полуотворената й врата и я погледна с надежда.

— Искаш ли да изиграем още една дама? Или може би нещо друго?

— Не, не ми е добре и искам да си почина.

— Разбира се — рече Джорди и бързо излезе. С въздишка Маги се изтегна върху мекото легло и затвори очи. Усмихна се, когато лекият, изпълнен с аромати, бриз погали страните й. Ще полежа малко, докато изчакам стопанина на Мархайтс, помисли си тя. После си тръгвам.

Когато отвори очи, в стаята цареше сумрак. Фич Марлоу бе седнал на леглото, държеше ръката й и мереше пулса.

— Колко е часът?

Той я пусна. Мократа му коса блестеше. Беше с чиста сиво-кафява риза и съответния за нея панталон. Очевидно скоро се бе преоблякъл.

— Време е за вечеря, ако те интересува.

— Целия следобед ли съм спала? — Маги се намръщи. — Защо никой не ме е събудил?

— Защото ти нищо не чуваше. Имаш много неща да лекуваш и очевидно почивката ти е била необходима.

Тя се изчерви под настойчивия му поглед. Тази старомодна спалня в неговата къща й се стори по-малка и по-уютна, когато и той бе тук. С всичките си сетива усещаше топлината на огромното му мускулесто тяло. Така близо до нея той я караше да се чувства уязвима и да усеща особено осезателно своята женственост. Колко ли съм смешна, помисли Маги.

— Не виждам и следа от инфекция — каза той, като я огледа от главата до прасеца, който беше зашил.

— Добра работа си свършил.

Още сутринта забеляза колко сръчно работят пръстите му.

— Доста често шия в клиниката — отвърна й той. — Вечерта изглежда много приятна. Искаш ли да вечеряме на верандата?

Маги имаше намерение да е в Сърлинг Тауър по това време. Но вече не гореше от желание да се прибере в скалното си убежище. А и беше много гладна.

— Звучи примамливо.

— Ще можеш ли да слезеш сама по стълбите или да ти помогна?

Маги прехвърли нозете си през леглото, като внимаваше да не го докосне.

— Разбира се, че мога. Добре съм.

Но когато се изправи, тя леко залитна и щеше да падне назад върху дюшека, ако той не я бе задържал със силните си ръце. В момента, в който дланите му докоснаха лактите й, кожата им пламна, сякаш внезапно бе оживяла при допира с неговата. Погледите им се срещнаха и тя се изчерви от сдържаното чувство, което съзря в тях.

— Това е, защото спах толкова дълго — обясни тя. Освободи се от ръката му и се запъти сама към вратата.

Той не каза нищо, просто я последва на крачка зад нея, като наблюдаваше всяка нейна стъпка.

Долу, на входа на гостната, Маги спря и се загледа в рисунката на Сесили, която я привличаше неудържимо.

— Доста нескопосана картина — обади се Фич. — Трябва да я махна. Чудя се какво ме накара да я окача на такова видно място.

Макар всеки път да предизвикваше неприятно усещане у нея, Маги каза простичко:

— Нали е семейна ценност. Знаеш ли, през цялото време си мисля, че Сесили е един нещастно влюбен призрак. А какво всъщност е станало с нея? Успяла ли е да превъзмогне смъртта на Кинли и да се омъжи?

— Не се знае. Някои казват, че е изчезнала, след като нарисувала картината. Други, че се хвърлила от скалите при кулата и се удавила. Трети пък твърдят, че Сърлинг е убил и нея. Но всичко това са само предположения.

— О! — Маги съжали, че попита.

Фич я заведе в задната част на къщата на дълга и ниска веранда, която гледаше към красива градина.

— Много е хубаво тук — каза Маги. Не можеше да откъсне очи от екзотичните храсти и дърветата, потънали в цвят.

— Беше много по-хубаво, когато майка ми бе жива. — Фич приближи и подпря ръка на стълба, високо над главата на Маги.

— Кога е починала?

— Много отдавна. Бях горе-долу на възрастта на Джорди.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Това е страхотен шок, който едва не уби баща ми. Те двамата бяха щастливи тук. Когато мама умря, той просто се отдръпна от живота, усамоти се в кабинета си с бутилката. Виждах го рядко.

Маги погледна Фич със съчувствие. Значи и той като Джорди е имал самотно детство. Сигурно много се измъчва, като гледа как единственият му син изживява същите неща.

— Жив ли е баща ти?

— Да. Живее сам с по-младата ми сестра в Англия. Втори път не се ожени. Ние Марлоу сме такива — женим се веднъж за цял живот.

— О? — Предупреждение ли беше това, запита се Маги. — Сигурно много е обичал майка ти?

— И двамата много я обичахме. Тя беше жена, която даваше всичко от себе си за семейството. Прекарваше цялото си свободно време да направи имението красиво. След смъртта й баща ми загуби интерес към „Мархайтс“. Градината заприлича на джунгла. Но аз обичам всеки сантиметър от това място, така както го обичаше майка ми. Искам един ден да стане туристическа забележителност, както искаше тя.

— Мисля, че си съхранил нейната традиция. Градината изобщо не прилича на джунгла, а е много красива.

— Правя каквото мога. Алеята с орхидеи и езерото с лилии са моята гордост. Направих някои кръстоски, но повечето от растенията вече ги е имало, когато съм се родил. Аз посадих някои нови подправки. Миналата година засях нов вид бамбук, много красиво растение на зелени черти върху златисто стъбло.

Маги проследи ръката му, а после се обърна и го погледна. Значи беше и градинар, който отглеждаше орхидеи и почиташе паметта на майка си. Докато обмисляше тези нови факти, установи, че изпитва едновременно съчувствие и изненада. Колко тъжно е, когато един мъж, който жадува да създаде дом и семейство, свърже живота си с жена като Тина Пилгрим. Защо не е успял да намери такава, която ще сподели мечтите му?

— Целият ти живот ли е минал тук?

— По-голямата част. Завърших медицина в Англия. Пътувал съм из Европа и Щатите. Но моят дом е „Мархайтс“. Не мога да си представя да живея някъде другаде.

Фич издърпа стола и я покани да седне. Тя огледа масата, сервирана за двама. В центъра имаше запалени свещи и красив букет цветя.

— Джорди няма ли да вечеря е нас?

— Той е при негов братовчед в Бриджтаун. Ще бъде тук рано сутринта.

Маги разгъна бялата ленена салфетка. Новината, че Джорди го няма, я накара да замълчи за известно време. Това означаваше, че освен Серита, двамата с Фич са сами в къщата. А доколкото знаеше, Серита се прибира вечер вкъщи. В този момент догадките й се опровергаха, защото на верандата излезе средна на възраст, пълна жена, която носеше супник.

— Това е Елизабет — представи я Фич. — Майка е на Серита и е най-добрата готвачка на Барбадос.

Елизабет се изсмя тихо и остави съда на масата. Вътре имаше гъста крем супа от морски животни. Последва голяма чиния с месо от делфин, но Фич увери Маги, че не е онзи вид делфини бозайници, които участват в спектаклите. Беше приготвен в сос от лимон и масло. Имаше и хрупкава салата от зеленчуци, избрани тропически плодове плюс сладкиш и кафе.

Докато се хранеше, Маги си даде сметка, че изпитва истинска наслада, както от храната и атмосферата, така и от компанията на Фич. Още веднъж й показа колко чаровен мъж се крие зад строгата маска, която бе видяла в началото. Откри, че той умее да води разговор, има отлично чувство за хумор, знае всичко, каквото трябва да се знае за острова и има поглед върху международните събития. Освен това намериха и общи интереси — и двамата харесваха една и съща музика, както и сериозните детективски романи.

През една от паузите Маги отпи от виното си и се загледа в небето над главата на Фич. Сладкият аромат на нощта изпълни дробовете й.

— Не мога да повярвам, че сега у дома вали сняг и е заледено — каза замислено тя.

— А ти откъде си? — погледна я Фич любопитно.

— Израснах в едно градче близо до Филаделфия. Работя в болницата Джоунс Хопкинс в Балтимор, щата Мериленд. Живеем под наем в един апартамент недалеч от болницата.

— С кого? С приятеля си? — Плътният му глас внезапно загрубя.

— Не, с приятелка. Казва се Джени Мейкън. Тя е стюардеса.

Фич въздъхна с видимо облекчение, а Маги се развълнува. Дори все още да тъгува по бившата си съпруга, това едва ли щеше да го предпази да не хареса друга жена. Във въздуха се усещаше сексуално притегляне между двамата, същото, което изпитаха още когато се срещнаха на стъпалата при скалите.

Той се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си, жест, който тя бе запомнила. Заприлича й на затворен в клетка лъв, който крачи напред-назад и очаква отдавна дължимата му храна.

— Кога възнамеряваш да се върнеш в своя апартамент?

— Не знам.

— Значи ли това, че ще останеш на Сърлинг Тауър след всичко, което се случи?

— О, да — отвърна Маги съвсем естествено. — Нямам намерение да напускам кулата. Не и преди да изпълня изискването за получаване на гражданство.

Той почука разсеяно с пръсти чашата си за вода.

— Как гледат родителите ти на перспективата да живееш в самотна кула на брега на морето?

— Биха желали да съм по-разумна и да се прибера вкъщи, предполагам. Но честно казано, сега са така заети с проблемите, които им създава по-младата ми сестра, че едва ли имат време и сили да се занимават с мен.

— Много ли братя и сестри имаш?

— Една сестра и двама братя, всички са по-малки от мен. Разбираш ли защо родителите ми са малко объркани.

— Да, на мен и Джорди ми е достатъчен, за да полудея. — Той отпи от виното и очите му заиграха по лицето й. — Братята и сестра ти приличат ли на теб?

— Не, външно не. Ние всички сме осиновени.

— Осиновени ли? — дебелите му вежди се вдигнаха рязко. — Родителите ти са осиновили четири деца?

— Да. Доста смело от тяхна страна, не мислиш ли?

— Наистина. Вероятно много са искали да имат деца, но не са могли. — За миг по лицето му премина сянка, като каза това.

Маги си играеше с вилицата.

— Всъщност не това е причината да ни осиновят. Те са здрави и могат да родят деца, но не са искали.

— Защо?

— Не е толкова необичайно, колкото изглежда. В семейството на майка ми е разпространена болестта на Хънтингтън. Като видели с баща ми резултатите върху нейните родители, братя и сестри, решили да не рискуват.

— Разбирам.

— Искали обаче да имат пълноценно семейство и започнали да осиновяват. И им потръгнало.

— Имат ли възможност да се грижат за всички ви?

— Да. Не са богати и никога не сме живели в лукс. Но компенсират с любовта и вниманието, които са ни дали. Щастлива съм, че имам Мери и Патрик Мърфи за родители.

— Сигурен съм, че и те са щастливи с теб. — Изражението на лицето му стана замислено. — Без значение колко са щастливи, повечето сираци се питат за истинските си родители. Ти не си ли любопитна?

— Разбира се.

— Мислила ли си някога да ги потърсиш?

— Не мога, дори да искам. Аз съм осиновена при раждането, така че… — Маги сви рамене. — Не знам абсолютно нищо за майка си. Това ще си остане тайна за мен.

— И не те ли притеснява, че има такава тайна в центъра на живота ти?

Маги се почувства неспокойна под търсещия му поглед. Всъщност този факт я притесняваше. Не й беше лесно да расте, без да знае от какви хора произлиза. Винаги се бе чувствала изолирана и несигурна. Но до колежа това не я бе засегнало особено. Там се влюби в Скот Самърс, студент по медицина, много красиво момче, чието семейство беше едно от елитните във Филаделфия. В началото Скот не обръщаше внимание на факта, че баща му има банка, а нейният е пощальон. Докато тя не го заведе на един пикник със семейството си и тогава той разбра за болестта на Хънтингтън. Стана някак много загрижен. Не беше сноб по отношение на социалното положение, но държеше да има здраво семейство. Маги обясни, че болестта не може да засегне нейните деца, защото е осиновена, но това съвсем не й помогна. Скот не харесваше факта, че тя не знае нищо за истинските си родители.

— Как би могла да разбереш какви проблеми може да имаш, когато родиш — бе подчертал той.

Скот не отмени годежа им веднага, но след разкритието той ставаше все по-предпазлив и накрая се разделиха. Всичко било заради това, че е сираче. Скот бе първата й любов и разривът беше болезнен за нея. Тя не можеше да приеме неговото отношение, но в същото време бе започнала да го споделя. Както я бяха учили в колежа, сериозна част от съдбата на един човек е програмирана, много преди изобщо да се роди и той дори не знае каква всъщност е програмата. Този факт засили собствените й съмнения и повлия на следващите й връзки. Колкото и силно да жадуваше за любов, дом и семейство, когато някой мъж започваше да се държи сериозно с нея, тя отстъпваше назад.

Защо каза на Фич Марлоу, че е осиновена? Така или иначе, не обичаше да говори за това. Повечето й познати, дори приятелите й, не знаеха. Сега вече съжаляваше, че започна този разговор.

От другата страна на масата Фич я наблюдаваше с нарастващо любопитство. Кое беше онова толкова интригуващо качество, което тази млада жена притежава? Не можа да спи миналата нощ от мисли за нея. Около полунощ бе спрял до стаята й, за да я нагледа, което на пръв поглед изглеждаше благоразумно, като се има предвид състоянието й. Но гледката на спящата жена, луната, огряла профила й и хвърлила сянка върху закръглените й гърди, така го развълнуваха, че яхна Брумел и дълго се разхожда сам, далеч от дома си.

Без да иска, погледът му падна върху устните й — едни от най-красивите, които бе виждал — с почти съвършена извивка. Те леко трепнаха и когато вдигна поглед, очите му срещнаха нейните, които на светлината на свещта му се сториха изпълнени с въпрос.

— Не искаш ли да се разходим в градината? Вечерта е прекрасна. — Гласът му беше с нота по-нисък от обикновено.

— Аз… Ами да. Би било чудесно.

— Нека ти помогна.

Той заобиколи и й подаде ръка.

— Не трябва ли да приберем чините?

— О, не, Елизабет ще се погрижи. Ще й прилошее, ако влезем в нейната територия — кухнята.

— Чудесно е, че ти помагат толкова всеотдайни хора.

— Не знам дали всеотдайни е точната дума. Семейството на Елизабет е служило тук почти оттогава, откакто Марлоу садят тръстика. Тя е част от нас и „Мархайтс“ е колкото наш, толкова и неин.

— Разбирам. Сигурно е много приятно да имаш такова чувство за принадлежност, да бъдеш част от някакъв модел, от една плетеница на живота, така да се каже.

Фич я погледна още веднъж преценяващо, докато държеше вратата срещу насекоми отворена.

— Да, хубав израз, плетеницата на живота. Нещо подобно е и тук. Всичко е свързано и така върви от поколение на поколение.

Стори й се, че долови тъжна нотка в гласа му. Дали не мислеше за проваления си брак и това, че имаше само един син? При положение, че беше толкова мъжествен, нямаше причина да се тревожи. Можеше да се ожени втори път и да има още деца. Едва ли щеше да остане затворен в „Мархайтс“, тъгувайки вечно по бившата си съпруга. А може би наистина вярваше, че е от хората, които се женят веднъж в живота? Маги се надяваше се, че не говори сериозно.

Съчетанието от звезди и нежни аромати в градината беше още по-ярко и примамливо. Немирен вятър разбърка косата на младата жена и тя я затъкна с клонка зад ухото. Класическа обстановка за целувка, помисли си Маги. Фич проследи движението на ръката й и тя разбра, че и той мисли за същото. Както луната чувства слънчевото притегляне, така и тя вдигна глава към него. Той сведе лице към нейното и в същия миг внезапно спря. Дълбока гънка раздели веждите му, а ъгълчетата на устните се свиха. Колкото и да желаеше Маги, това би било върха на глупостта да се държи по този начин с една невинна млада жена, помисли си той. Какво ще стане, след като си легнат? Тя не е от онези жени, които стават за краткотрайни връзки. Ще има усложнения, очаквания… Очаквания, които той не може да оправдае. Колкото по-скоро напусне къщата и се махне от пътя му, толкова по-добре.

— Има няколко доста приятни алеи — рече той сдържано. — Ще издържиш ли да се поразходим мъничко по някоя от тях?

— Разбира се — отвърна Маги, обидена от внезапната студенина в гласа му, от начина, по който раздели телата им и не остави възможност за близост. — Не разбирам защо ме третираш като инвалид. Чувствам се много по-добре. — После, докато вървяха по пясъчната алея покрай хлебни дървета и вечно цъфтящи орхидеи, тя добави ведро: — Утре сутринта ще съм готова да се върна в кулата.

— Утре сутринта? — Той спря на няколко крачки от езерцето с лилии. — Никак не ми харесва да стоиш сама там в това състояние.

— Ценя загрижеността ти, но нищо ми няма. Чувствам се много по-добре.

— Това не променя факта, че ти беше много изплашена и едва не загина. — Фич изръмжа недоволно и откъсна един лист от клонката над главата си.

Вероятно е била луда да предположи, че преди минути той е възнамерявал да я целуне, реши Маги.

— Щях по-късно да те питам, но може би сега моментът е подходящ. Какво си правила посред нощ на скалите и то в дъжда?

Докато Фич я наблюдаваше изпитателно, Маги разказа за светлините над Сърлинг Коув и как я бяха подмамили. Оскъдната лунна светлина не можа да скрие недоверчивия израз на лицето му.

— Господи, и какви според теб са били тези светлини?

— Не знам. Излязох, за да разбера. Естествено не можех да не се сещам за това как корабът на Джеймс Кинли е бил подмамен да връхлети върху тях.

— Да не мислиш, че призракът на Хари Сърлинг ти е играл тези номера?

— Не, разбира се. Просто бях любопитна, това е всичко — опита да се защити Маги.

— Ето един случай, когато любопитството може да погуби някого. При такова падане като нищо щеше да си счупиш врата.

— Глупаво беше да излизам, признавам.

— Глупаво? Та то е равно на самоубийство. — Фич притисна хълбоци с огромните си ръце. — По време на буря очите могат да ти изиграят какви ли не номера, особено при свръхразвито въображение.

— Нямам свръхразвито въображение — изрече Маги през зъби. — Да не би да искаш да кажеш, че не съм видяла никакви светлини и просто съм халюцинирала?

— Няма начин да знам в какво състояние си била преди това, макар да ми е известно, че си била в града. Както разбирам, излезли сте и сте си пийнали.

— Пийнали сме си! — Устните й застинаха отворени.

Няколко мига не можа да каже нищо, потресена от обвинението му. Този откачен всъщност правеше опити да се спречкат. Но защо, за бога! В следващия момент избухна и престана да търси причини.

— Първо, не съм излязла, за да си пийна! Бях абсолютно трезва, когато видях светлините, и нищо не съм си въобразила! Второ, не ми харесва да ме третират като глупачка, на която не може да се вярва, макар да знае какво вижда с напълно нормалните си очи.

— Не отричам, че си видяла нещо на онези скали. Не става въпрос за това.

— А за какво става въпрос?

— За твоята безопасност. Истинска лудост е сама жена да стои на такова място. И то беше очевидно от самото начало. А сега вече е очевадно.

— О, така ли? И какво според теб трябва да направя?

— Има много просто решение. Защо не се върнеш в Балтимор? Върни се в своя апартамент и на своята работа.

— Ами какво ще кажеш за това, че искам да изпълня условието за гражданство, за да получа Сърлинг Тауър, която един ден ще има добра цена?

— Имаш възможност да я продадеш.

— На кого?

— На мен, например. Ще я купя, при това изгодно за теб. — И той назова сума, от която очите й щяха да изскочат. Но след първите няколко секунди това дори я разгневи още повече. Толкова ли много искаше да се отърве от нея, че беше готов да плати цяло състояние?

— Какво имаш против жените, Марлоу?

— Какво искаш да кажеш? — настръхна мъжът до нея.

— Откакто те познавам, правиш злобни снизходителни забележки по адрес на жените. Понеже съм жена, не мога да живея в собственото си имение, така ли? Понеже съм жена, може би съм си въобразила, че съм видяла онези светлинки. Щеше да е друго, ако бях мъж, нали?

Фич се намръщи още повече.

— Разбира се, че щеше да е друго? Щеше да…

— Е, мисля, че е дошъл моментът, когато някой трябва да възрази срещу сексистките ти забележки и отявления мъжки шовинизъм — прекъсна го Маги. — Ти си ми казал, а и от други места знам, че не ти е провървяло в брака. Бих искала да те информирам, че не всички жени са вятърничави и лекомислени като жена ти. И е крайно време да спреш да ги смяташ за такива!

Маги бе поразена от себе си. Дори на лунната светлина се виждаше как Фич пребледня. Един мускул на лицето му заигра неудържимо.

— Да приемам ли, че отказваш предложението ми? — попита той с леден глас.

— Приемай го както искаш, а сега е време да се прибирам вкъщи.

— Ако „вкъщи“ означава Сърлинг Тауър, то трябва да знаеш, че няма да позволя да се мотаеш там по това време на нощта. Нищо чудно отново ще се спънеш и този път наистина да се пребиеш.

Преди няколко минути Маги не искаше да се връща в кулата. Преди няколко минути беше достатъчно глупава да си въобрази, че тази градина създава романтична обстановка. Сега гореше от нетърпение да си тръгне от къщата на Фич Марлоу, макар че със сигурност не се чувстваше достатъчно силна, за да са върне обратно.

— Ще останеш тук тази нощ — заяви той, като я хвана за ръката и я поведе към верандата. — Сутринта ще те закарам, където поискаш.

— Чудесно — отвърна Маги и тръгна наперено пред него в нажежената тишина.