Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (3)

Втора глава

Фич остана загледан в пространството след младата жена, дори след като нейната дребна стегната фигура се загуби от погледа му. Кучетата я изпратиха до някъде и после се върнаха при него.

— Стига, Девил, Мейзи! Не бъдете такива диваци!

Той ги погали разсеяно. Животните се спуснаха към стъпалата. Очевидно искаха да потичат по брега, ала неговото желание за разходка вече се бе изпарило. Щракна им с пръсти и тръгна умислен по ръба на скалата, като от време на време спираше и се взираше надолу.

Тук човек рядко можеше да срещне непознати. Понякога жителите на острова водеха гостите си. Случваше се Търговската камара да включи кулата и пещерата в някой журналистически маршрут. Фич винаги негодуваше срещу подобно натрапване. Може би нямаше логика, ала той смяташе мястото за частно убежище, частно и неосквернено, и искаше да си остане такова. По дяволите, всички предприемчиви търговци с техните курорти и замъци!

Но тази жена го бе разтревожила по малко по-различен начин. Когато я видя да се катери по стъпалата с наведена глава, без да поглежда пред себе си, той се ядоса. Знаеше, че кучетата ще я изплашат до смърт, преди да успее да ги спре. Така и стана. Имаше късмет, че не се нарани. Като нищо щеше да си счупи ръка или крак на тия изровени стъпала. Фич подритна една пръчка, после я вдигна и я запрати в морето. С весел лай Мейзи и Девил се спуснаха подире й. Той ги наблюдава с ръце на хълбоците, ала пред очите му все още беше онова момиче. Спомни си уплахата й, когато сепната, бе вдигнала глава и срещна погледа му. Не беше кой знае каква красавица. Вярно, имаше хубава фигура с елегантна костна структура, лицето й бе от типа цвете, с меко очертани устни наподобяващи венчелистче, хубав нос и изящно извити вежди над очи с цвят на дъжд. Точно тези очи го бяха впечатлили. Да се вгледаш в тях бе все едно да потънеш в буреносни облаци. А той винаги бе имал слабост към буреносните облаци.

— Когато стане въпрос за жени, обикновено се държа глупаво — измърмори той гласно. Внезапно сивооката непозната бе изместена от спомена за неотдавнашния разговор с мащехата на бившата му жена.

Лоти, на която често се налагаше да бъде дипломатът в семейството, му бе позвънила от белия си зимен палат в Каракас.

— Знам, че все още се сърдиш на Тина и не те виня. Но нямаш основание да отказваш среща с нея, при положение, че всичко, което иска от теб, е да обсъдите възможността да види за известно време сина си.

— Моят син — остро я поправи Фич. Само споменаването на името й, караше кръвта му да кипва. — Джорди престана да бъде неин син, от мига, в който тя го изостави.

— Не е вярно, Фич, и ти го знаеш — изстреля Лоти. — Може адвокатът ти да е успял да убеди Тина да се откаже от правото си да вижда Джорди, но той все още е единственото й дете, и не е честно да го държиш далеч от майка му.

— Дори да исках Джорди да се вижда с Тина, а аз не искам, защото смятам, че контактът с нея само ще го нарани, мислиш ли, че тя ще успее да намери време за него? Не е ли твърде заета с именитите си любовници и постоянно да вдига шум около себе си? И не е ли това поредното й хрумване да слиса света, като демонстрира майчински чувства?

— Не бъди толкова кисел — опита се да го успокои Лоти. — Вярно, че Тина е нестандартна жена, с необичайни потребности и склонност да драматизира живота си, но ако трябва да бъдем честни, ти си го знаел, когато се женеше за нея. Всички мъже сте еднакви. Влюбвате се в богинята, а после сте изненадани, че тя не се е превърнала в госпожа Щастлива домакиня в мига, в който сте й нахлузили халката. Само защото Тина е талантлива и е избрала да живее по-бляскав живот, отколкото ти можеш да й предложиш, не означава, че не съжалява за онова, което причини на теб и на Джорди. Сега, най-малкото, което можеш да направиш, е да се съгласиш на среща с нея, за да обсъдите положението. Бъди разумен.

— Защо аз да бъда разумен? Тина никога не е била.

— Знаеш ли? — Лоти премина в атака. — Мисля, че се страхуваш.

— Аз ли?!

— Да, страхуваш се да срещнеш моята доведена дъщеря отново, защото, освен всичко друго, ти все още си влюбен в нея. Признай си, това е причината да си толкова упорит по отношение на Джорди.

Вбесен, Фич бе прекъснал разговора. Дълго седя пред телефона, който току-що бе затръшнал, като дишаше тежко и си повтаряше, че няма нищо вярно в обвинението на Лоти. Не беше влюбен в Тина. Не можеше да е такъв идиот след всички неприятности, които му сервира! Неспокоен и доста раздразнен, той реши да излезе с кучетата на разходка. Но не можа да се отърве от спомена за този проклет разговор. След като Лоти бе събудила у него духа на Тина, той не можеше да я изхвърли от ума си. Застанал на ръба на скалата, пред очите му беше високата руса лъскава принцеса — неговата бивша жена, когато кучетата едва не събориха непознатата.

Мейзи се приближи запъхтяна, стиснала пръчката между зъбите си. Фич поклати глава в отговор на мислите си, взе пръчката от устата на кучето и я захвърли в друга посока. Когато игривият лабрадор се спусна след нея, той обърна очи към морето и будещият тревога, образ на Тина беше изместен от чифт спокойни кадифено сиви очи. Всеки ден човек среща по някое лице, което го заинтригува. Туристите идват и си отиват. Би било загуба на време да се интересува от тях. Вероятно никога няма да види тази млада жена отново и като се имат предвид обърканите му чувства към женската половина на човечеството, добре, че стана така.

 

 

Защо не? Продължаваше да се пита Маги, докато уморено влачеше крака към Смаглърс Ноуч, защо не?

Завърнала се отново в хотелската стая, тя седна на ръба на леглото. Започна да масажира удареното си коляно с ръка. Беше обезпокоена от случката и спомена за грубоватия червенокос мъж с божествено тяло. Ала мислите й се насочиха в друга посока — към впечатляващата гледка от стаята на третия етаж в Сърлинг Тауър, към топлия пясък под краката й, докато вървеше по плажа на това райско кътче, което всъщност беше нейна собственост, към новата посока на живота си.

Маги рядко се поддаваше на мрачно самоизучаване. Тя работеше много, а работата й бе изтощителна. Много често, след тежък ден, единственото, за което копнееше, бе да спи.

— Не мога да разбера как издържаш — беше споделила с нея съквартирантката й Джени Мейкън. — По цял ден да се грижиш за болни хора, а понякога дори си свидетел и на смъртта им… Да не си светица?

— Със сигурност не съм — засмя се Маги. — Има дни, в които искам да избягам на някой пуст остров. Спечеля ли на лотария, ще изчезна от болницата като дим, повярвай ми.

В известен смисъл, сега се бе сдобила с билет за рая. Оставаше въпросът — какво да прави? Младата жена извади от чантата си последното писмо от адвоката на Матю Сърлинг и го препрочете, може би за стотен път. След като подчерта името на прависта, с когото трябваше да установи контакт на Барбадос, тя посегна към телефона.

— Извинете — рече тя, когато Реми отвърна на позвъняването й. — Имам работа в Бриджтаун. Какъв е най-евтиният начин да стигна до там?

Два дни по-късно Маги поръча телефонен разговор с Джени.

— Е, как е на Барбадос? — попита дяволито съквартирантката й.

— Много хубаво — въздъхна Маги. — Толкова хубаво, че реших да остана още малко.

— Какво? — слиса се Джени. — Искаш да кажеш, че няма да си тръгваш?

— За сега, не. Вече се обадих в болницата. Те естествено не бяха въодушевени. Но се съгласиха. Разбира се, ще ти изпратя моята половина от наема за следващия месец. — Маги разказа накратко за Сърлинг Тауър.

— Звучи страхотно — отбеляза Джени. — Но не е ли доста трудно да лагеруваш на такава отдалечена развалина? Искам да кажа как ще се снабдяваш с храна? Имаш ли достатъчно пари?

— Имам някакви спестявания. А колкото до придвижването, транспортът е добър. Наистина, няма да бъда напълно изолирана от цивилизацията — отвърна Маги, макар да не беше точно така, защото Сърлинг Тауър беше доста отдалечено място. Но защо трябваше да занимава Джени с това?

— Ами какво мислят родителите ти?

— Че съм луда, какво друго! Искат да дойдат да ме видят, но татко вече е използвал отпуската си за тази година и не може да отсъства през следващите шест месеца. Не е лесно да си пощальон.

— Знаеш ли, онзи ден те търси една жена от някаква адвокатска кантора.

— Така ли? — намръщи се Маги. — Какво иска?

— Не каза. Искаше да разбере как да се свърже с теб и кога ще се върнеш.

Маги сви рамене.

— Може да е свързано със завещанието на Матю. Е, знаят къде да ме намерят, не мога да мисля и за това.

Джени обеща да изпрати пакет с още дрехи и други дреболии, за които Маги я помоли.

— Желая ти късмет! — рече тя накрая. — И се пази! Внимавай някой призрак да не те нападне в кулата!

— Добре — отвърна Маги сухо.

Затвори телефона и остана да седи, подръпвайки кичур коса. Искаше й се Джени да не беше изрекла последната реплика, която вече бе чула от няколко души, включително и от юриста в Бриджтаун.

След като оформи документите й и се споразумяха за продължаването на визата, той внимателно я предупреди:

— Не е много приятно, но за да наследите Сърлинг Тауър, трябва да сте живели в имението поне два месеца. В противен случай, кулата става държавна собственост.

— Обяснихте ми всичко това в първото си писмо и честно казано, не мислех, че ще издържа толкова време. Първоначално смятах само да огледам мястото и да си почина една-две седмици. Но в мига, в който видях Сърлинг Тауър, разбрах, че не искам да я загубя.

— Много е красиво, наистина, а е и доходоносно. Но все пак, млада жена да остане сама на толкова отдалечено място… Уважаема госпожице Мърфи, наистина бих желал да помислите още веднъж. Вярно, островът е миролюбив, с относително малко престъпления, ала Сърлинг Тауър е изоставена толкова отдавна, че нищо чудно някой да се скита наоколо.

— Ще се погрижа да стане ясно, че мястото е частна собственост — отвърна Маги и си спомни мъжът с кучетата, когото бе срещнала край брега. Ала сега не й се мислеше за това.

Тя приключи с прибирането на багажа, напусна хотела и взе такси до новото си убежище. Когато пристигна, остави куфарите си върху стъпалата пред стаята, където възнамеряваше да спи. После извади няколко табелки с надпис „Частна собственост“, които бе купила от Бриджтаун. С чук, пирони и колчета в ръка тя се зае да ги разполага по всички възможни пътеки към кулата.

— Частна собственост. Какво значи това?

Клекнала, Маги упорито се опитваше да забие последната табела върху колчето, когато чу тънък обиден глас току до ухото си, едва надвил шума от чука.

Тя се обърна и засенчи с ръка очи. До нея стоеше хлапе на около девет години, което очевидно бе дошло по пътеката. Коленете под късите панталонки бяха целите издраскани, а на вирнатата му брадичка имаше тъмно петно от нещо лепкаво. Момчето стискаше здраво дръжките на колелото си. В момента, в който Маги зърна ограденото със златни къдрици личице, си помисли, че не е виждала по-привлекателно дете.

— Табелата означава, че мястото е мое — обясни тя усмихнато и посочи кулата зад себе си.

— Твое?

— Да, аз съм новият собственик на Сърлинг Тауър.

Сините му очи се разшириха, после поклати глава убедено.

— Кулата не е на никого. Тя просто си е там.

— Сега вече е моя.

Хлапето стоеше сбърчило вежди, с пръсти, здраво впити в дръжките на кормилото на колелото.

— Никой не е казал, че се продава. Ти купи ли го?

— Не, наследих го.

Той се обърка.

— Коя си ти, всъщност?

Маги се представи и обясни, че е от Щатите, а после приседна, подпряна на пети.

— А ти как се казваш?

— Джорди Марлоу.

— Тукашен ли си? Наблизо ли живееш?

Въпросът изглежда го изненада.

— Разбира се. Баща ми се казва Фич Марлоу. Наше е имението „Мархайтс“.

Маги кимна. Спомни си табелата на пътя. Очевидно тези Марлоу не бяха случайни хора. Реми от хотела бе говорил за „Мархайтс“ като за местната забележителност. И естествено името Марлоу… Сесили Марлоу бе проклела Сърлинг Тауър. Дали това момче не бе роднина на Сесили?

— Е, много ми беше приятно да се запозная с теб, Джорди. Добре дошъл в Сърлинг Тауър. Когато поискаш можеш да минаваш по пътеката към брега. — Тя погледна брезентовата торба и предположи, че носи в нея кърпа и бански костюм. — Тръгнал си да се изкъпеш ли?

Очите му предизвикателно блеснаха.

— Никой не притежава бреговете в Барбадос. Те са на всички.

— Разбира се.

Той заби върха на обувката си в праха и погледна жадно към ръба на скалата, където започваха стъпалата към брега.

— Аз идвам тук почти всеки следобед.

— Обикновено с приятели, така ли?

— Не. Обикновено, не.

— Искаш да кажеш, че плуваш сам?

— Разбира се, защо не?

Маги смръщи вежди. Пещерата под кулата не изглеждаше безобидна. Тя самата не бе влизала в нея, а и все пак това бе океан. Може би по дъното имаше дупки, течение. На деца, които никой не наглежда, можеше да се случи какво ли не.

— Не е хубаво да влизаш в океана, без да има някой с теб. Знаят ли родителите ти, че идваш тук сам?

— Разбира се.

— И нямат нищо против?

Той преглътна и поклати глава.

— Татко знае, че плувам добре. Дава ми да правя каквото поискам.

На Маги това никак не й хареса. Кой е този родител, дето пуска детето си без надзор в океана?

— Щом е така — рече тя, — отивай да се изкъпеш. И ако не възразяваш, ще дойда с теб.

Джорди не изглеждаше възхитен. Някакво безпокойство се изписа на лицето му за миг. Но желанието му да плува надделя.

— Брегът е свободна територия, нали? — Той избута колелото си покрай нея.

Маги гледа след него, докато се скри, после събра чука, пироните и колчетата и забърза към кулата, където облече банския си костюм. Когато стигна пясъка, Джорди вече беше във водата, а главата му се тъмнееше на фона на синьото копринено море.

Известно време Маги го наблюдава, кръстосала крака на брега, как скача от скалите, излиза на повърхността и пак се гмурка. Не я бе излъгал за способностите си. Водата сякаш бе неговата естествена среда. Накрая Маги стана и сама влезе сред вълните. В тази част на острова океанът беше по-бурен, ала усещането бе много приятно и освежаващо, стига да преодолееш първото потръпване от досега с прохладата на водата. Маги се отправи към живописната скала, където Джорди се бе изправил за поредния си скок. Тя приближи и посегна да изтрие очите си. В същия миг хлапакът скочи и се вряза във вълните. Младата жена извика ужасена. Слабичкото му телце се плъзна и се размина на косъм от острите като бръснач корали под повърхността.

Когато той избухна в смях, Маги разбра, че чудесно познава скалите и много добре знае какво прави. Споменът за тази неприятна случка не я остави дълго, след като той се качи на колелото си и замина. И дори през нощта, нейната първа нощ в Сърлинг Тауър, Маги лежеше будна в спалния чувал, взираше се в звездите, а мисълта за момчето все така не й даваше мира.

Дори да не бе така разтревожена за Джорди, странните шумове наоколо едва ли щяха да я оставят да заспи. Понякога плясъкът на вълните й напомняше въздишка на човек. Вятърът шушнеше из тропическата растителност и странни крясъци се изнизваха от печалното му свистене. Вътре в кулата Маги чуваше дращенето на невидими същества, които търсеха убежище в нея. Ако бях суеверна, сигурно щях да виждам призраци, помисли си тя. И за да не се поддаде на заблудата, просто се запита дали не е по-добре да сложи капани за мишки или да намери някоя котка.

Доволна от хрумването си, но все още неспокойна, тя се измъкна от чувала и отиде до прозореца. Загледа се натам, където скалите се врязваха в морето. Въпреки твърдото си намерение да бъде разумна, откри, че отново мисли за онази ужасна далечна нощ, когато корабът на Джеймс Кинли се е разбил в скалите. Сякаш чуваше отчаяните викове на давещите се моряци, усещаше гнева на Сесили, научила новината. Изведнъж проклятието й се стори не така абсурдно. Мислите й се върнаха при Джорди. Спомни си как се гмуркаше сред онези скали и потрепери. Известно време бе работила в детска реанимация, където имаше и деца счупили гръбначния си стълб при гмуркане. Ами ако нещо такова се случи на Джорди Марлоу? Трябва на всяка цена да предупреди родителите му.

Когато Маги се надвеси от прозореца, тя нямаше как да знае, че долу, в сянката на кулата, се спотайва човек, който напрегнато я наблюдава. Жестока усмивка изпъваше устните му. Забавно е наистина, да дебнеш жертвата, да изучаваш навиците й и едва тогава да нанесеш удара, мислеше си наблюдателят. А този път наистина ще е забавно. Обстановката беше необикновено подходяща — кула, пълна с призраци, легенда, проклятие. Това задание непременно ще отиде в книгата му с изрезки. Наблюдателят неволно докосна джоба си, където бе пуснал малкия си револвер и изчезна в нощта като ловуваща лисица.

 

 

На следващата сутрин Маги поплува, закуси набързо и се отправи към „Мархайтс“. Макар да наближаваше едва десет, когато стигна до пътната врата, капчици пот бяха избили по челото й, а между малките й добре оформени гърди се стичаше струйка пот. Като избърса ръце в джобовете на късите си панталони, тя тръгна по засипания с чакъл път. За нейно облекчение беше сенчесто. Палми и бамбук се редуваха с цветя и храсти и образуваха плътна стена. Но след около стотина метра този растителен параван изтъня и се откри тръстиково поле. Досущ като онова, което бе видяла по пътя от летището насам — обширна като море зелена маса от висока трева, която потрепваше под лъчите на тропическото слънце.

Маги стоя няколко минути, омаяна от гледката. Съзнаваше необичайността на пейзажа, така различен от всичко, което бе виждала досега. В същото време тази невероятна разточителност безкрайно й допадаше и все повече й се искаше да я опознае. Младата жена въздъхна и потегли отново. След още няколко метра пътят я отведе пред обширна тревна площ, където зад двойна врата от ковано желязо се издигаше огромна квадратна сграда. И къщата, или по-точно замъкът, също като кулата Сърлинг, беше построен от варовик, чийто цвят с времето бе станал приятно сив. С тази разлика, че къщата отпред беше обитавана и добре поддържана. Широкото парадно стълбище, което украсяваше входа, изглеждаше солидно. Личеше, че зелените капаци на двойните прозорци бяха скоро боядисани, а тревата — току-що окосена. Очевидно Джорди Марлоу не беше бедно момче. Въпреки това, според Маги, за него не се грижеха достатъчно. Решена да предупреди родителите му, тя тръгна към желязната порта.

Черните кучета от другата страна на вратите заскачаха и вероятно щяха да я стреснат, ако вниманието й не бе привлечено от тътен на копита откъм оградата зад нея.

Разтревожена, Маги се обърна по посока на звука. Сякаш за да спре надигналия се задушаващ вик, тя вдигна ръка към гърлото си. Ами да, това беше същият червенокос мъж от скалата. Яхнал висок лъскав черен кон, той представляваше далеч по-спокойна гледка. И въпреки това тя се стресна.

Може би огромните му рамене й действаха обезкуражаващо. Ризата с къс ръкав плътно обгръщаше мускулести и в същото време гъвкави и гладки ръце. А може би причината да се плаши бе брадата. Тя скриваше чертите му, така че сините очи под дебелите прави вежди изглеждаха още по-неразгадаеми. А сега бяха прикрити и от мека широкопола шапка.

Мъжът едва удържаше коня си, докато го насочваше към нея. Маги усещаше погледа му върху себе си, поглед, от който нищо не убягва. Почувства се неудобно заради залепналата фланелка върху влажните й гърди. Обикновено в такава горещина не носеше сутиен. Добре че този път бе направила изключение.

— Стой, Брумел! Стига! — Ездачът потупа животното по гърба и се спусна с лекота, нехарактерна за такова огромно тяло.

— Господин Марлоу? — Маги протегна ръка.

Той свали шапка, избърса ръката си в памучния панталон и я подаде. Пръстите на неканената посетителка потънаха в неговите.

— Срещали сме се вече — рече той.

— Да, на скалата при Сърлинг Тауър. Казвам се Маги Мърфи. Аз съм ваша съседка.

— Съседка ли?

Решена да не показва колко я изнервя начинът, по който той я разглежда, Маги си наложи любезна усмивка и рече:

— Предполагам, че Джорди не ви е казал. Той е ваш син, нали?

— Да. Откъде го познавате?

— Срещнах го вчера при кулата, където живея.

Марлоу бавно издърпа ръката си.

— Кулата? Сърлинг Тауър? Шегувате се.

— Няма такова нещо. — Тя премести тежестта на другия си крак. — Вчера се нанесох.

— Нанесохте се? Та тя е една изоставена развалина!

— Живея там, поне засега.

Докато той я гледаше недоверчиво, Маги разказа набързо, че е наследила мястото от Матю Сърлинг и възнамерява да остане, докато изпълни изискването за придобиване на жителство и тогава ще реши какво да прави с имението. Когато свърши разказа, грубоватите вежди на мъжа насреща й се сключиха.

— Значи сте медицинска сестра? Интересно.

— Така ли?

— Всъщност аз съм лекар, доктор Фич Марлоу.

— Наистина ли? Много ми е приятно, доктор Марлоу.

— На мен също. — Той продължи да я изучава. — Ако търсите временна работа, аз съм шеф на местната клиника и се нуждая от помощ за следващите няколко месеца.

За момент Маги бе изкушена. После поклати глава. Та нали точно от това искаше да избяга за известно време. Едва сега започваше да осъзнава колко силно е копняла за тази почивка.

— Честно казано, не бих се заела. Искам да посветя времето си на кулата.

— Смело начинание, но мястото не е много сигурно за лагеруване, особено за млада жена. Хората са свикнали свободно да влизат и излизат. Вероятно са ви предупредили.

— Да, и благодаря за загрижеността — отсече Маги твърдо. — Но дойдох тук, не за да говоря за моята сигурност, господин Марлоу. Тук съм заради сина ви.

— Джорди?

До този момент конят на Фич Марлоу стоеше спокойно. Но едно от кучетата подскочи към вратата в дъното на двора и успя някак да удари резето. Портите се отвориха и двата лабрадора се понесоха навън с изплезени езици. Когато се озоваха съвсем близо до коня той се подплаши, затанцува на една страна и едва не стъпка едно от тях.

— Спокойно, момчето ми, спокойно — рече бащата на Джорди. Хвана с едната си ръка като с клещи юздите, за да овладее животното, а с другата внимателно, но твърдо отстрани лабрадора. — Извинявайте — обърна се през рамо към Маги. — Трябва да заведа Брумел в конюшнята и да прибера кучетата. Имате ли нещо против да ме почакате в къщи?

— Вътре ли?

— Да, вратата е отворена. Просто идете и се настанете удобно в дневната. Ще дойда след няколко минути.

— Разбира се.

Преди да влезе през портите, Маги го изгледа колебливо. Ала той бе прекалено зает с кучетата и коня, за да забележи. Тя вдигна рамене и тръгна по посипаната с натрошени мидени черупки пътечка към широкото стълбище.

След жегата и влагата навън в къщата й се стори приятно прохладно. Дъсченият под беше тъмен, покрит с ярки ориенталски килими, върху които бяха разположени махагонови мебели от времето на кралица Виктория и дори по-стари.

Маги обиколи предната стая, която очевидно бе дневната. Погали с ръка полираните облегалки на резбованото канапе, надникна в многобройните семейни снимки в сребърни рамки, подредени върху малки масички. На някои се виждаха цели фамилии, застанали на стълбите, които току-що бе изкачила. Очевидно няколко поколения на семейство Марлоу бяха обитавали имението „Мархайтс“.

Тази мисъл я накара да насочи вниманието си към картината, която бе пренебрегнала заради красивите антични мебели. Намираше се над камината и Маги прекоси стаята, за да я разгледа.

Платното беше напукано, а вече зацапаните цветове отдавна бяха избелели. Нещо повече, изпълнението беше съвсем любителско. Сърцето й започна силно да бие. Художникът бе нарисувал отвратително зрелище. Тълпи, които се надсмиват, а някои подскачат развеселени и танцуват в кръг на някакъв площад. В центъра на площада се издигаше бесило, на което висеше мъж. Над него, с разтворени ангелски крила, обагрени в червено, се носеше жена с дълга златиста коса. Тя като че ли плачеше и се смееше едновременно. Маги потръпна, докато се взираше в сълзите по изкривеното от отмъстителни чувства лице на златокосата жена.

— Да, това е той.

Маги се завъртя. Бащата на Джорди бе влязъл в антрето и стоеше с ръце на хълбоците. Личеше, че се забавлява.

— Моля?

— Ако си наследила Сърлинг Тауър, трябва да си чула легендата за проклятието на Сесили над първия й собственик. Тя е част от фолклора тук.

— Всъщност Матю ми я разказа, преди да умре.

— Със съответните добавки, предполагам — усмихна се домакинът й. — Бях дете, когато Мат напусна острова, за да си търси късмета, но доколкото си спомням, не успя твърде.

— Историята на Сесили Марлоу и Хари Сърлинг е доста драматична — отбеляза Маги.

— Така е. — Фич наближи и вдигна очи към картината.

— Предполагам, че се питаш защо съм поставил тази вехтория на почетно място в гостната.

— Не, и ако това е известната картина на Сесили. Предполагам, че сте роднини.

— Далечни братовчеди. Да, това е нейната проклинаща цапаница. Дори можеш да видиш подписа й в долния ляв ъгъл.

Маги проследи пръста му. Името бе надраскано с вече избеляло червено, същото червено, с което бяха обагрени крилете на кръжащата във въздуха Сесили.

— Жалко, че не е била по-талантлива художничка! Бих искала да знам как е изглеждала?

— За съжаление, неин портрет не е запазен и всичко, което знаем от фолклора е, че е била руса и красива. А това е напълно достатъчно, за да си я представиш. Ако обаче се интересуваш от Джеймс Кинли, има една миниатюра в музея в Бриджтаун. В архивите могат да се намерят и няколко писма. Някъде през трийсетте семейството дарило голяма част от покъщнината.

— Непременно ще го посетя.

— Препоръчвам ти го. Не разбирам защо картината на Сесили е пренебрегната, при положение, че всичко останало с било предадено. Може би един ден ще даря и нея. — Фич й хвърли още един поглед и продължи: — Всъщност тя не стои тук отдавна. Преди около три месеца се бях разровил в бараката отзад и я намерих, потънала в прах и паяжини. Тази къща съществува повече от триста години, така че сигурно е стояла там поне сто и петдесет.

— Наистина ли? — Маги гледаше платното като замаяна. И колкото повече го гледаше, толкова повече я привличаше. — Какво ви накара да я почистите и да я окачите?

— Не знам. Някаква особена склонност към стари предмети, предполагам. На това място имаше голям портрет на леля ми. Тя беше чудесна жена, но не можеше да се каже, че е красива. — Той стрелна Маги с поглед. — Реших, че нещо трябва да се промени.

— И си я сменил. Като нов собственик на Сърлинг Тауър се надявам проклятието да не се задейства с изваждането на картината от прахта — пошегува се Маги.

В момента, в който изрече тези думи, си даде сметка, че Матю Сърлинг бе починал точно преди три месеца. Какво странно съвпадение. Тя отново погледна рисунката и отново я полазиха тръпки.

Изглежда Марлоу забеляза, защото игриво пламъче проблесна в очите му.

— Проклятието е само едно суеверие, нали така?

Така смяташе и тя. Ала сега, незнайно защо, зае обратна позиция:

— Откъде сте толкова сигурен? Матю ми е разказвал, че семейството му е било преследвано от някаква трагедия.

— Повечето семейства са преследвани от трагедия. Да се оправдаваш с някакво проклятие е много удобно, но аз смятам, че причината е съвсем обикновена.

— И каква е тя? — погледна го Маги любопитно.

— Просто всички ние сме крехки човешки създания, а живеем в свят на мъка и печал.

— Не и за всеки. — Маги премигна изненадано. Доста цинично виждане за света имаше този човек.

— Каква чудесна жизнерадостна сестра си ти! Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш на работа при мен? На пациентите ми ще им дойде добре. Както и на мен, всъщност.

— Както и на всеки друг. — Маги стисна устни. Започваше да й омръзва да я вземат за вечен оптимист. Тази характеристика не й прилягаше, особено напоследък. — Искам за известно време да се откъсна от задълженията си на медицинска сестра, имам нужда от почивка. Но не дойдох за това. Бих искала да поговорим за Джорди.

— Разбира се. — Той й посочи един стол и когато тя седна, се настани на кушетката насреща и кръстоса огромните си, обути в ботуши крака. — Какво е направил синът ми?

— Госпожа Марлоу тук ли е?

— Няма госпожа Марлоу.

— О! — Маги усети силна болка в стомаха. Би се чувствала много по-сигурна с този впечатляващ мъж, ако знаеше, че госпожа Марлоу е някъде наблизо. Фактът, че беше сам, я разтревожи… и заинтригува.

— Жена ми избяга с един професионален играч на голф преди две години.

— Съжалявам.

— Звучи като шега. А и наистина май е така. Но за Джорди не беше забавно. На острова клюките се носят като облак след атомен взрив. А децата в неговото училище безмилостно го дразнят. Страхувам се, че детето се затвори в себе си.

Очевидно беше така. Маги си спомни как Джорди реагира, когато го бе попитала дали е идвал при пещерата с приятели.

— Това е част от въпроса, който искам да обсъдим — рече тя съчувствено. После накратко описа случката.

Фич Марлоу остана неподвижен, с ръце на гърдите и с поглед, фиксиран върху сърцевидното лице на своята посетителка. Когато тя свърши, той се наведе напред.

— Тази пещера е била нашият семеен басейн, но Джорди знае, че не бива да влиза сам в нея. Трудно ми е да не го изпускам от очи, особено когато толкова му харесва сам да се оправя с всичко. Мислех, че просто е навън да кара колелото си. Когато се върне от училище, ще поговорим за това. Няма да те тревожи повече.

Маги се почувства виновна. Джорди много й бе харесал. А сега, когато знаеше нещичко за проблемите му, той направо й стана симпатичен.

— Не ме разбирайте погрешно. Не искам да забранявате на сина си да идва да плува при кулата — добави тя бързо. — Вече знам колко много му харесва това и ще ми е мъчно, ако се лиши от удоволствието си. Обещавам, докато съм там, да го наглеждам. Просто се страхувам за него, когато е сам. Не мога да бъда постоянно с него.

— Разбира се.

— Следващите няколко седмици ще бъда на кулата.

— Сигурна ли си?

— О, да! — отвърна Маги уверено, макар да нямаше никакви конкретни планове до този момент. Стори й се, че е много важно да е там, след като си представи хубавото, но тъжно личице на Джорди.

— Но това е направо неизпълнимо — възрази Фич Марлоу. — И ако ти се наложи да заминеш, ти не можеш да ни уведомиш, нали така? Такива неща като телефон в кулата няма.

— Да, така е.

Тъкмо се канеше да каже още нещо, предната врата се отвори и Джорди Марлоу влезе. Беше с ученическата си униформа — тъмносини панталонки и бяла риза. Русите му къдрици бяха пригладени назад и дребното му лице беше открито и някак уязвимо.

— Татко, госпожица Сейг ми позволи да си тръгна по-рано, защото ме боли корем — започна той. После забеляза Маги и очите му се ококориха.

— Здравей, Джорди — поздрави го тя и се усмихна неестествено.

— Какво правиш тук? — После се обърна към баща си. — Защо е тук, татко?

— Джорди, това едва ли е най-добрият начин да поздравиш една дама, особено ако тя е наша съседка.

Но изглежда момчето не чу забележката. Пребледня и отново погледна към Маги.

— Говорехте за мен, нали?

— Джорди, аз…

— Всичко развалихте. — Лицето му се сгърчи, той захвърли учебниците си и кутията за обяд и избяга от стаята.

Когато вратата се затръшна след него, баща му скочи.

— Джорди!

Но момчето беше изчезнало. С леден поглед Фич се обърна към Маги:

— Ще се наложи да продължим този разговор някой друг път.

— Съжалявам, ако…

— Грешката не е твоя. Ще се оправим. Не искам да бъда неучтив, но би ли ни оставила сами?

— Разбира се.

Маги се изправи. Фич Марлоу й кимна неприветливо и излезе забързано от гостната, за да търси сина си.