Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (8)

Седма глава

Джок Кейн вървеше на крачка пред кожения си куфар и изчакваше Сюзан Бонър. Когато накрая тя се появи откъм митницата, той я погледна въпросително.

— Мислех, че си зад мен. Защо отиде на друго гише?

Тя сви рамене, докато събличаше сивото си сако, откривайки раирана туника без ръкав.

— Извинявай, мислех, че ще стане по-бързо — отвърна тя и го погледна невинно.

— Да, но не беше.

— Въпрос на петнайсетина минути. — Тя извади от чантата си козирка и се запъти към стъклената въртяща се врата. — Ще хванем ли някое от онези таксита? До хотела в Бриджтаун ще ни струва около четирийсет барбадоски долара. Това прави двайсет американски.

— Бил съм вече тук — рече Джейк раздразнено. — Знам, че един американски долар е равен на два барбадоски.

И внезапно млъкна. Защо напоследък близостта на Сюзан Бонър го изнервяше, запита се той. Ще трябва да превъзмогне това усещане, защото следващите няколко дни щяха да прекарат заедно.

Като смекчи израза на лицето си, той вдигна нейния и своя куфар и добави с по-приветлив тон:

— Права си за таксито. Колкото по-скоро стигнем в хотела, толкова по-скоро ще съставим плана си за действие относно Маги Мърфи.

 

 

— Бил е много красив.

Маги разглеждаше рисуваният за годежа овален портрет на Джеймс Кинли.

— Нали? — Адел Карсън, помощник-уредник в музея в Бриджтаун отвърна ентусиазирано. — Така мургав и романтичен. Все едно, че е от филмите на Еръл Флин, нали?

— Да, така е. А писмото, което написал на Сесили, когато за първи път се срещнали, е направо поетично. — Тя посочи пожълтялото парче пергамент с избледнял текст:

„Любовта ни времето ще надживей. Нашите души не ще се нивга разделят.“

— Тъжно е, че тяхната любов завършва така трагично — промърмори Маги, като мислеше за призраците, които й се струваше, че понякога кръжат около кулата.

— О, да — съгласи се госпожа Карсън, — случило се е толкова отдавна и все още придава романтичен нюанс на нашия музей. Не мога да ви опиша колко хора идват тук, само защото са чули историята и искат да видят тези картини. Готова ли сте да слезем долу при архивите?

— Да. — Маги откъсна поглед от портрета и тръгна след уредничката по дълъг каменен коридор. Вече бе прекарала един много полезен час в Барбадоския музей, който се помещаваше в бившата сграда на Британския военен затвор, на километър и половина от Бриджтаун. Сградата бе построена през 1820, но описаните исторически събития вътре се отнасяха за седемнайсети век и дори по-рано, когато островът е бил населен с индианци от племето арауак.

Маги беше очарована. Разгледа експозиции на местната археология, геология, зоология, включително помещения, които възстановяваха живота в плантациите през миналия век. И сега, добре запозната с барбадоското минало, бе убедила уредничката да й позволи да прекара известно време сама, изучавайки архивите, складирани в хранилището на музея.

— Тази стая всъщност е била затворническа килия — поясни госпожа Карсън, когато преведе Маги през коридорче с дебели каменни стени и дръпна връвчицата на електрическата крушка.

— Съвсем като в тъмница — отбеляза Маги. Тя вдигна очи към каменния таван. Макар следобедът да беше слънчев и горещ, тук долу бе мрачно и хладно. Погледът й пробяга по препълнените с папки рафтове, които опасваха цялата стая. — Господи, та вие имате огромен архив.

— И това е само седемнайсети и осемнайсети век — отвърна весело госпожа Карсън. — Деветнайсети е в съседната стая, а в залата на долния етаж има още една цяла стая с документи от по-ново време.

— Какви по-точно? — попита Маги.

— Копия на удостоверения за раждане, за смърт, за брак, изрезки от вестници за местни събития — такива неща. — Жената погледна Маги въпросително. — Но вие се интересувате от по-старите, нали?

— Да, бих искала да науча каквото мога за Сърлинг Тауър. — Маги вече бе обяснила, че е наследила кулата от Матю Сърлинг и госпожа Карсън се заинтригува.

— Господи, отдавна никой не е отварял тук — почти извика жената, щом дръпна чекмеджето, означено с буквата „С“. Беше претъпкано с пожълтели документи, готови да се разпръснат при най-леко докосване. — Ето, щом искате — търсете, има доста да се ровите, информация колкото щете. Но бъдете внимателна и поставете всичко обратно на мястото му.

— Разбира се, ще внимавам.

— Добре тогава, дано имате късмет.

— Благодаря — отвърна Маги.

Когато най-накрая остана сама, тя зарови в съдържанието на чекмеджето. Каква съкровищница за историка! Ще са нужни дни, а може би и седмици, за да се подредят всички материали. Повечето от тях бяха писани на ръка и бяха така пожълтели, че едва се четяха.

Маги има късмет и два часа по-късно напусна съкровищницата на антични документи с нахвърляни бележки за историята на кулата. Била построена в началото на седемнайсети век от семейство Сърлинг, уж като наблюдателница срещу пирати, а всъщност служила за център на голяма контрабандна мрежа. От това, което успя да събере, стана ясно, че Хари Сърлинг не е бил светец и вероятно е бил обесен за незаконната си дейност, без да се взема предвид стореното на Джеймс Кинли и неговия екипаж. Такава беше история на кулата, последвана от коварната смърт на контрабандиста собственик. Маги я намираше много интересна. Нейният благодетел, Матю, беше прав да смята, че всички Сърлинг притежатели на кулата, след проклятието на Сесили ги сполетява ужасен край. Всички те бяха умрели млади — някои се убивали, други намерили края си в дуели или при други жестоки събития. Един от тях изгорял, когато била опожарена къщата и останали само основите, видими и сега зад кулата. Особено интересен се оказа Пиърсън Сърлинг — живял в края на миналия и началото на сегашния век. Комарджия и неудачник, Пиърсън, който заложил дори кулата, за малко не я загубил. Ала един ден уредил дълговете си с кредитора, като донесъл две масивни златни чинии и така се превърнал в сензация. Откъде са се взели се питаше не само Маги, но и още тогава неговите приятели и съседи. Така се появила историята, че ги е намерил в океана.

„Сигурен съм, че онзи хитър стар мошеник е успял да открадне съкровището от кораба, дето неговият прадядо пират, изпратил на дъното през миналия век“, пишеше в писмо до тогавашните власти един местен търговец.

Дали беше вярно? Дори да не е останало нищо от дървения корпус на кораба на Джеймс Кинли или да е отнесен от теченията и бурите, по-тежките предмети като оръдието и котвата вероятно стоят заровени в пясъка. Корабът на Кинли „Найтхоук“ не е превозвал съкровища, но все пак е идвал към Барбадос, натоварен със сватбени подаръци. Беше отбелязано, че е носел сватбена рокля, цялата обшита с перли, и изработена в Париж. А както казваше легендата, проклятието ще отпадне, само ако роклята бъде намерена и върната на семейство Марлоу.

Възможно е Кинли да не е носел други подаръци, освен комплекта златни чинии. Онзи, който на времето се е гмуркал заради Пиърсън, не е разполагал със съвременна екипировка. А това означава, че сляпо е търсел из пясъка, където корабът е потънал, и вероятно се е препънал в тях. Може би дори същият този гмуркач е оставил картата с означените кръстчета на нея. Скоро след като си уредил сметките, Пиърсън бил тежко ранен при едно сбиване в кръчмата и умрял, без да разкрие тайния източник на своето злато. След смъртта му, кулата останала свободна. Сърлинг я предавали от поколение на поколение, но никой не се интересувал от нея. Ами ако картата, която Джорди откри в изоставената стая е била на Пиърсън?

Когато Маги остави и последния документ, между красиво извитите й вежди се бе врязала лека бръчка. Изследователската й работа бе възнаградена, така че имаше за какво да мисли. Дори много повече, отколкото искаше.

Беше време да затварят музея, когато Маги излезе от етажа. Докато отиваше към стълбите, вниманието й бе привлечено от помещението, където беше съвременният архив. Тя съвсем спонтанно отвори вратата, запали лампата и потърси буквата „М“ по рафтовете. Когато я намери, дръпна чекмеджето и запрехвърля множеството папки. Тази с името Марлоу бе доста дебела.

Маги се озърна плахо, извади я и започна да я прелиства. След около три-четири минути намери онова, което търсеше. Попадна на съобщението за сватбата на доктор Фич Марлоу с госпожица Тина Пилгрим. Все още се четеше добре, макар да бе стояла на тъмно повече от десет години. Дори имаше снимка на щастливата двойка, влюбено загледани един в друг, докато делят парче от сватбената торта. Маги прегледа набързо текста. Тяхната сватба очевидно е била едно от най-големите събития на острова. Нищо не бе пропуснато — от красотата на булката и нейната рокля, до качеството на свободно леещото се шампанско.

„Доктор Марлоу, толкова хубав, че да умреш за него, в бяло вечерно сако, се усмихва собственически на своята прелестна младоженка“ — бе написал авторът, очевидно изпълнен е възторг.

Маги разгледа внимателно снимката. Едва позна голобрадия Фич Марлоу. Изглеждаше толкова млад и щастлив. Гледаше като зашеметен своята сребърно руса жена. Маги стисна зъби, обзета от ревност и премести поглед върху Тина. Тя също изглеждаше безкрайно щастлива. Колкото и разочарована да е била Тина от своя брак, бе постъпила егоистично, изоставяйки Джорди.

Маги хвърли последен поглед към десетгодишната снимка, прибра я в папката и я мушна в чекмеджето. Но след като бе напуснала музея и вече пътуваше с автобуса към кулата, образът на Фич отново изплува в съзнанието й. Продължи да сравнява младия щастлив младоженец с необщителния саможив мъж, когото познаваше и който страхотно я привличаше. Предположи, че си е пуснал брадата след заминаването на Тина. Беше някак символично след оттеглянето му от светския живот.

Автобусът подскочи и спря. Маги слезе и едва не ахна от изненада. Една камионетка бе паркирана наблизо. Няколко работника привършваха опъването на кабел.

— Какво става тук? — попита тя и забърза към двама от тях, които прибираха инструментите си. — Какво правите?

— Слагаме ви телефон, госпожо — отговори единият с мек, характерен за острова акцент. — Хубаво, че дойдохте да отключите предната врата, за да вкараме кабела вътре. — И подвикна на колегата си: — Виж, дали онази снадка е добре направена.

— Телефон? Какъв телефон? — питаше Маги. — Не съм поръчвала нищо такова.

— Не сте ли? — В първия момент мъжът се изненада. Почеса се по главата. — Я да видим поръчките, те са при мен. — Той отиде до предната част на камионетката и издърпа снопче листа, които запърхаха на вятъра. — Да, ето тук се казва, че инсталирането е поръчано и платено от доктор Фич Марлоу. Виждате ли?

Маги гледаше стъписана формуляра и впечатляващата редица цифри най-отдолу. Да се прекара телефонна линия до тук струваше цяло състояние.

— Страхувам се, че не мога да отключа вратата сега — категорично отсече тя. — Ще трябва да дойдете утре.

После дръпна сламената шапка ниско над челото си и забърза към „Мархайтс“.

Беше на половината път, когато съзря кон и ездач между дърветата. Като избърза, за да отмине по-скоро зелената завеса, тя застана с ръце на хълбоците и се загледа нататък. Фич и Брумел се движеха по края на полето. На фона на тръстиката, която се издигаше поне два метра нагоре и завършваше с бели пухкави филизи, конят и неговият ездач бяха наистина красива гледка. Сякаш се бяха слели — лъскавият кон с горда стойка и широкоплещестият изправен ездач.

Тя го повика и той се обърна. Когато я видя, взе юздите и пришпори Брумел през затревената межда, където тя чакаше нетърпеливо.

— Трябва да поговорим — каза Маги и засенчи очите си с ръка, за да го вижда по-добре. Ореолът на залязващото слънце зад него я заслепяваше.

— Разбира се. Само да се погрижа за коня си.

Ловко слезе от него и го заведе в една падинка, където завърза юздите за един клон. След това се обърна към нея:

— Какво има?

— В момента ми инсталират телефон, който не съм поръчвала.

— Знам, че не си. Аз го поръчах.

— Но защо? — извика тя ядосано. — Защо не ме попита?

Той си свали шапката и прокара ръка по челото си.

— Вероятно ти изглежда своеволно, но ако те бях попитал, щеше да откажеш.

— Разбира се. Прекалено скъпо е, а и нямам нужда.

— Бъди разумна, Маги. Очевидно е, че имаш нужда.

Тя го гледаше учудено, без да може да измисли подходящ отговор. Този мъж ставаше нетърпим.

— Първо — продължи той, — ти ми правиш услуга, като наглеждаш Джорди, когато плува в пещерата. Но ти не можеш винаги да си около него. Бих искал да мога да позвъня и да проверя дали си там, преди той да дойде. Реши ли вече дали ще останеш?

— Не, просто плановете ми са неопределени. Мога да остана месеци, а след това също толкова да ме няма.

— Защо? Финансите ли са причината? Ако имаш нужда от пари, предложението ми за почасова работа в клиниката е все още в сила. Господ ми е свидетел, че ми трябва добра сестра. Мей Пийбълс е ужасна. Всеки ден заплашва, че ще напусне и стига да знам как, с радост ще я накарам да го направи.

— Не, благодаря. Все още не искам да се занимавам с това. Когато реша, че съм в състояние да бъда отново сестра, ще се върна на предишната си работа. Все още не мога да кажа кога ще стане това.

— Заслужава си да сложим телефон, дори да става въпрос за няколко седмици. И не само заради Джорди. Безпокои ме онази работа със светлините.

— Безпокои те? Аз би трябвало да съм по-разтревожена.

— Разбира се. Но на мен ми се струва, че ти не изглеждаш разтревожена или поне не достатъчно — отговори той внезапно разгорещен. — Когато мисля за състоянието, в което те намерих онази сутрин… Може би, ако имаше телефон и се бе обадила на мен или на някой друг да поговори за проклетите светлини, нямаше да излезеш да се правиш на героиня.

Грубоватият му тон я извади от равновесие.

— Никога нямаше да ти се обадя за такова нещо, Фич. Изобщо не би ми хрумнало. Ами тогава ти за мен бе абсолютно непознат.

— Тогава да, но сега не съм, нали?

— Така е — призна тя.

— Всъщност ние добре се опознахме.

Маги си спомни за целувката, която Джорди прекъсна, и почервеня.

— Не бих отишла толкова далеч — рече тя сухо.

— Защо не? — погледна я той. — Когато те целунах тази сутрин, ми се стори, че нямаш нищо против.

— Така е. — Тя погледна встрани. — Фич, аз… много те харесвам. Но е много трудно да те разбере човек. Дори мисля, че е невъзможно.

Изминаха няколко секунди, преди той да отговори.

— Давам си сметка, че съм с тежък характер. Вече ти се извиних и още веднъж ще го направя. Съжалявам, ако съм се държал по-малко любезно, отколкото заслужаваш.

— Не става въпрос за характера ти. Ти изглеждаш толкова потаен, прикрит… Дори тази брада… — Маги млъкна ужасена. Нямаше намерение да говори за толкова лични неща. Просто й се изплъзна.

Фич опипа лицето си.

— И какво ми е на брадата?

— О, нищо.

— Изплюй камъчето, Маги. Какво щеше да кажеш.

— Тя е просто един симптом, това е всичко, Фич. Дори не знам как изглежда лицето ти.

Той я зяпна.

— Какво общо има това? Господи, да не искаш да кажеш, че се крия зад брадата си?

— Знам, че е смешно, но точно това си мисля. — Маги не се сдържа, протегна се и докосна рамото му. — Знам, че ти е било трудно. Личният ти живот…

Реакцията му бе вулканична.

— Какъв личен живот. Пред теб стои един човек без личен живот!

— Фич!

Той сложи и двете си ръце на кръста й. Внезапният допир я накара да млъкне и тя просто го погледна, широко разтворила очи. Неговите бяха станали почти черни от сянката на дърветата, които ги скриваха от пътя. Фич също бе изненадан от усещането — нейното слабо тяло между дланите му. Макар че само преди няколко часа я бе целунал, сега беше съвсем различно. Сутринта се бе поддал на изкушението, но успя да се овладее. Сега вече му бе невъзможно.

През последните няколко дни постоянно мислеше за нея. Неспокойни бяха нощите, които тя прекара в къщата му. Не можеше да спи, дори след като Маги се прибра в кулата. Лежеше буден и усещаше самотата си като повторно отворила се рана. Никоя жена след Тина не му бе действала така. В началото, когато желаеше Тина, той я ухажваше, за да я спечели. С Маги не можеше да направи това. Не и съзнателно.

И все пак, откакто я срещна, той се чувстваше жив по един друг начин, така както не се бе чувствал от години. И сега спорът с Маги го бе разгневил и развълнувал. Докосването и прегръдката само усилиха чувствата. Начинът, по който го гледаше, тъмните й бездънни очи, бледото й като лилия лице, едва притворените устни — всичко това го влудяваше. Когато усети аромата й, кръвта запулсира във вените му и усети как мъжкото у него надделява.

— Беше толкова отдавна, а аз съм обикновен човек все пак — простена той.

Взе я в прегръдките си и я притисна. Шапката й падна, а той сведе към нея пламналото си лице и залепи устни за нейните.

Притисната в мечешката му прегръдка, Маги имаше чувството, че цяла ще я погълне. Когато устните му се впиха в нейните, Фич я притисна така диво, че тя чуваше безумното туптене на сърцето му и усещаше как топлина залива тялото му. Яките потрепващи бедра се залепиха за нейните. Бяха твърди като дъб. Миг по-късно ясно почувства колко много е възбуден.

Приятен огън лумна някъде дълбоко в нея и тя се притисна към него. Беше невероятно вълнуващо да усеща тялото си притиснато до неговото — нейната мека плът, обгърната от неговата сила и настървеност, идеално допълващи нейния копнеж. Когато целувките му я завладяха и замаяха, мощна вълна топлина се разля по ръцете и краката й и тя простена.

Без да разбере как стана, в следващия миг Маги лежеше на тревата, притисната от тялото на Фич. Устните му грабваха нейните и дълго не ги изпускаха, а ръцете му трескаво обхождаха тялото й, докосваха я навсякъде, сякаш искаше да притежава всяка част от нея в един и същи миг. Усети пръстите му по бедрата и хълбоците си, по гръдния кош, отстрани по гърдите, и когато той леко се отмести, за да си осигури достъп, палците му намериха зърната й. Дишането й стана дрезгаво, задъха се от недостиг на въздух. Сетивата й се изостриха. Макар да бе затворила очи, чувстваше всяка частичка от мъничкия свят около нея — как живее и пулсира, усещаше дори как тревата под тях приляга към земята и ухае със сладко-горчив аромат.

Не по-зле от него разбираше необходимостта на опънатото му като струна тяло, което по такъв сладък начин й нареждаше какво да стори. Ала в следващия миг с болезнена яснота разбра и още нещо. Беше така внезапно, така динамично. И преди й се бе налагало да парира разгорещени младежи и тя бе познала симптомите. Той не иска точно мен, каза си Маги. Той просто е човек, въздържал се доста дълго от контакти с отсрещния пол и отчаяно се нуждае от жена. И сега бе сляп за всичко, освен за пулсиращата енергия на своето тяло. Когато тази мисъл щракна в ума й, копнежът да отвърне на желанието му, внезапно изчезна.

— Господи, Маги, искам те.

Тя обърна глава встрани, за да избегне търсещите му устни.

— Спри, Фич!

Той не чуваше.

— Маги…

Тя блъсна рамото му, без резултат.

— Спри, Фич, моля те. Не те искам такъв!

— Защо?

— Чуй ме, по дяволите! Не те искам такъв! — Тя го погледна и го шляпна по лицето.

Лекият удар го накара да замръзне. После се надигна и тя внезапно се почувства свободна, но веднага изпита объркваща смесица от облекчение и тежка загуба. Хладен вятър докосна местата, които той бе затоплял досега.

— Съжалявам — рече той така тихо, че Маги едва го чу.

— Какво?

— Съжалявам — повтори той този път с нормален тон. Той се изправи на крака и протегна ръка на Маги. Тя се поколеба. После забеляза измъчения поглед, червенината около яката и пое ръката му.

— Беше глупаво от моя страна, много глупаво. Съжалявам — каза той, докато тя изтупваше парченцата листа от шортите си и избягваше погледа му. — Извинявам се и ако от това въобще има някакъв смисъл, обещавам ти да не се случи никога повече. Изглежда вечно ще ти се извинявам — добави той след още един миг на неловкост. — Просто не съм от камък, а мина много време откакто…

— Струва ми се разбирам — отвърна Маги студено. — Не съм ти нужна точно аз, а която и да е жена. Извинявай, мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Маги…

— Наистина, време е да си вървя.

Фич гледа след нея, докато се изгуби зад палмовите дървета на завоя. Когато бе достатъчно далеч, за да не го чуе, той започна да ругае и да се нарича с всички обидни имена, които му идваха наум. А неговото въображение и речник винаги са били богати.

Знаеше много добре какво си мисли тя. И дори го бе потвърдил с последните си идиотски думи. Тя смяташе, че я използват. Бог му е свидетел, за негов срам, че донякъде беше вярно. Той беше здрав мъж, в разцвета на силите си, а откакто Тина замина друга жена не бе имал. Не че не можеше да си намери. Няколко негови познати открито бяха демонстрирали готовността си да заместят съпругата му. Но островът бе малък. Тук всеки знаеше всичко. Беше невъзможно да остане в тайна. Фич бе прекалено горд да излиза с омъжена жена, а неомъжените обикновено очакваха не само секс от една връзка. О, те можеха да се съгласят на това, но накрая започваха да търсят някаква отговорност. И ако не я получеха, ставаше истинска каша — гневни думи, наранени чувства, разбити сърца.

Фич не искаше подобно обвързване. Беше се опарил достатъчно от проваления си брак. Така от две години той странеше от всякакви контакти. Беше си казал, че не се нуждае от нищо повече, освен от своя дом, от сина си и от работата. И досега тези неща наистина му стигаха. Но Маги Мърфи промени всичко. Фич отвърза Брумел и хвърли последен поглед към мястото, където преди малко изигра такава отвратителна любовна сцена с Маги и поведе коня обратно към къщи.

Не, не сексуалната неудовлетвореност беше водещата сила в действията му преди малко, мислеше си той като преживяваше всичко отново. Може да е оказала влияние, но основната причина бяха определени чувства, които Маги събуждаше у него. Тя бе прекалено млада за него, а той вече — попрегорял за такава като нея. Не знаеше дали може да я обича истински. Трябваше да мисли за Джорди. След това идваше другата пречка — онази трудност, която беше над всички. Ала въпреки всички пречки и разумни доводи, той непрестанно мислеше за нея, сънуваше я. И единственото нещо, което можа да измисли, беше да стои възможно по-далеч от нея.

 

 

Маги вървеше направо през полето, което отделяше кулата от пътя. Беше наежена като таралеж. Яд я беше и на Фич, и на себе си. Целувките му така я бяха размекнали, докато не осъзна, че този мъж просто дълго време се е въздържал и че всяка жена би го удовлетворила. Има ли нещо по-глупаво от това да се влюби в мъж, който я желае, само защото се е въздържал? Та то е направо унизително.

Погледна към кулата и забеляза буреносните облаци над нея. Камионът е техниците си бе отишъл.

— О, господи! — Маги закри уста с ръка. Някой бе разбил ключалката.

Вътре я чакаше нова изненада. Спретнатата дневна, с която толкова се гордееше, бе преобърната наопаки. Рисунките бяха свалени от стените, възглавниците — разкъсани, а съдържанието им — разпръснато. Няколко мига Маги не можа да направи нищо. Просто стоеше и гледаше. После с ужас извърна очи към стълбите. Дали този, който бе направил това е все още в кулата? Ами ако я чакаше на втория етаж? Първата й мисъл беше да побегне. Но къде да отиде? Обратно в „Мархайтс“? За нищо на света!

Напрегна слуха си да долови някакъв шум, който да й подскаже пътя на неканения гост. Но чу само слабото свистене на вятъра из празните етажи. Сърцето й биеше така силно, че беше невъзможно да чуе нещо друго.

Тя преглътна и пое дълбоко въздух. После бавно се заизкачва нагоре. На всяко трето стъпало спираше и се ослушваше напрегнато. Не чу нищо подозрително и накрая разбра, че е сама. Когато стигна на втория етаж, видя, че нападателят на дома й не бе пощадил и спалнята. Малкото на брой дрехи бяха разхвърляни наоколо, завивките раздрани, а съдържанието им разпиляно. Тя затърси трескаво кутийката, която бе скрила вътре. В нея имаше пари, които наскоро получи от Щатите и които бяха всичките й спестявания. Но ключалката бе счупена, а кутийката — празна.