Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (15)

Четиринадесета глава

— Сигурен ли си, че Маги е добре?

Въпреки разстоянието, в гласа на Оуен Бърнсайд се чувстваше тревога.

Джейк Кейн премести слушалката на другото си ухо и опря гръб в таблата на леглото от палмово дърво.

— Маги Мърфи е добре. Имах дълъг разговор с нея днес на плажа. Наистина е преживяла ужасни дни, като се почне с нападението и се свърши с урагана Хорацио. Но тя е една малка храбра жена. Вече се е окопитила. Знаеш ли, Оуен, можеш да се гордееш и с Кейт Хъмфри и с Маги Мърфи — независимо коя е внучката ти. И двете са чудесни.

— Да не мислиш, че не съм го разбрал? Гордея се с тях, без да съм убеден, дали в жилите им тече моя кръв — отговори троснато Оуен. — Искам и двете да са в безопасност. Повече няма да допусна да се случват такива премеждия с Маги. Кейн, разбери кой го е направил и се погрижи да предпазиш момичето.

— Точно с това се занимавам в момента — успокои го Кейн. — Не се тревожи. Ще бдя над нея като квачка.

— Разчитам на теб — натърти Оуен. — А сега ми кажи за онази история с колчето.

Джейк взе в ръка малкия ръждив предмет. Бе поискал мнението на експерт по морските въпроси от Историческото общество на Бриджтаун. След това го донесе в хотелската си стая и го постави на видно място върху бюрото си. Описа внимателно находката на Маги.

— Значи, експертът смята, че може да е на възрастта на онзи потънал кораб, по който е пощуряла Маги?

— Да, засега, но без да е провел необходимите изследвания, не може да го твърди със сигурност.

— Ами тогава се погрижи да се направят тези изследвания.

Джейк повдигна вежди. Идеята му се виждаше глупава, а и нямаше нищо общо с професията му. Та той е адвокат, а не някакъв търсач на съкровища. Дори не обичаше водата.

— Наистина ли искаш да се заемеш с потъналия кораб?

— А защо не? — отвърна с изненадващ ентусиазъм Оуен. — На моята възраст имам право на някои прищевки — пък и мога да си ги позволя.

Последното със сигурност бе вярно, помисли си Джейк, като дипломатично запази мнението си. Щом Оуен желае да се прави на парализиран Жак Кусто, така да бъде.

— Може да се позабавлявам — добави Оуен. — Освен това имам впечатлението, че „Найтхоук“ означава много за Маги. Така че, ако това нещо излезе истинско, ще бъда много любопитен да разбера какво още има на дъното. Но само при условие, че Маги ще бъде в безопасност. Това е основното нещо, Кейн. Каквото и да се случи за в бъдеще, и косъм не трябва да падне от главата й!

 

 

След няколко часа таксито на Фич лъкатушеше по завоите на стръмното градче. Накрая стъпи на една дълга, покрита с чакъл алея. Когато спря, Фич слезе, плати на шофьора и се зае да оглежда красивата южноамериканска вила на бившата си тъща.

„Ла Сомнамбула“ бе впечатляваща. Долепена до склона на хълм, в една от най-красивите местности на Каракас, тя представляваше симфония от обградени с колони тераси, по които се виеха лози, преплетени е цветни пълзящи растения в червено, розово и жълто. Околното пространство бе изпълнено с великолепни зелени растения, които Фич разглеждаше с интерес, докато изкачваше мраморните стъпала към входа.

Посрещна го хубава дребна прислужница, облечена в бродирана местна носия. Въведе го в приемна, с която би се гордяла и императрица. Миг след това се появи Лоти Лебъгър.

На младини тя очевидно е била хубавица с международна известност. От това време я деляха десетина килограма и два пъти по толкова години. Въпреки всичко, облечена в стигаща до земята дреха от сурова коприна, тя изглеждаше великолепно. Лицето й се бе запазило младо, благодарение на пластичната хирургия. Буйната й златисточервеникава коса бе вдигната високо върху царствената глава, а в искрящите й зелени очи се четеше интелигентност, чувство за хумор и мъничко войнственост. Последното остана незабелязано за Фич, който се чувстваше преуморен и желаеше час по-скоро да види сина си.

— Фич, скъпи! Изглеждаш толкова добре! Имам чувството, че се разхубавяваш с годините.

— Същото може да се каже и за теб, Лоти — отвърна той като се навеждаше да я целуне по бузата. — Като те гледа човек, няма как да не реши, че животът с твоя цар Мидас ти понася доста добре.

— О, Мишел — произнесе с щракване на пръстите си тя. — Не съм го виждала от години. В момента е в Цюрих на поредната идиотска среща на банкерите. Един Господ знае къде ще го отвее вятърът в следващия момент. Този човек е непоправим!

Фич се усмихна. Мишел Лебъгър, третият съпруг на Лоти, бе международен финансист. Всички съпрузи на Лоти, включително и бащата на Тина, бяха богати. Но Мишел бе единственият, който бе спечелил сам купищата пари, които имаше.

— Къде е Джорди? Добре ли е?

Между извитите вежди на Лоти се появи тъпичка бръчица.

— Добре е. Отиде до басейна.

— Искам да го видя веднага. Липсваше ми.

— Фич, искам да ти кажа нещо — започна Лоти.

Но Фич се беше отправил вече през хола към терасата, под която се намираше наподобяващият лагуна басейн на Лоти.

Вече истински обезпокоена, Лоти се забърза след него.

— Фич…

До отворените френски прозорци, през които полъхваше прохладният морски бриз, Фич изведнъж се спря. От искрящата тюркоазна вода под него долиташе детски смях. Фич разпозна гласа на Джорди, примесен с гърления, подобен на камбана, смях на жена.

Фич се заслуша за секунди, после дебнешком се приближи до декоративната решетка. Долу бе мокрият Джорди, който цапаше покрай ръба на басейна, отправен към дъската за скачане. Една жена с платиненоруса дълга до кръста коса и стройно загоряло тяло го наблюдаваше.

— Защо не ме предупреди, че Тина е тук? — запита Фич като погледна обвинително Лоти.

— Опитах се, но ти така бързо се втурна към басейна. Трябваше да й кажа, че Джорди е тук. Много бе разтревожена заради урагана. Не можех да й попреча да дойде, нали?

Ресниците на Лоти, оплитала с успех толкова мъже още от детската си възраст, пърхаха умоляващо. Но изражението на Фич остана непреклонно. Трябваше да очаквам това, помисли си той. Кой знае, може пък да е за добро. Искаше му се само да бе по-подготвен, за да е по-сигурен в реакциите си.

— От колко време е тук с него?

— Тина пристигна снощи, така че от един ден. Отначало Джорди се стесняваше от нея. Но, както виждаш, вече се разбират отлично.

— Наистина.

— Фич, нали… нали няма да правиш сцени? — хвана го умоляващо за лакътя тя.

— Очевидно е, че съм излишен в тази малка семейна идилия — отговори той. — Не, няма да правя сцени — пое дълбоко дъх той, — но смятам да разваля партито.

В основите на стълбата, водеща към басейна, Фич се спря. После излезе на светло. Джорди, който току-що бе излязъл от водата след поредното си гмуркане, го видя пръв.

— Татко! — извика възторжено детето. После щастливото изражение замръзна върху лицето му и той отправи неспокоен поглед към майка си.

Излегната в шезлонга си, Тина леко се обърна. Фич видя отражението си в слънчевите й очила.

— Здравей, Фич — каза хладно тя.

— Здравей, Тина — опита да запази самообладание той, макар че това, което чувстваше, не можеше да се нарече привързаност. Пред очите му като на филм премина целият им живот — битките и помиренията, гнева и страстта. Само не и отегчение.

— Изглеждаш добре — изрече той като я изгледа с любопитство. Беше във великолепна форма, както винаги.

— Татко, мама се е тревожила за мен — вмъкна се Джорди. — Искала е да се убеди, че съм добре.

Тревожила ли? Гняв обзе Фич. За миг се изкуши да каже какво мисли. Маги бе права като го предупреди за опасността на ситуацията. Тя наистина бе много разумна, освен в случаите, когато трябваше да мисли за себе си. Тина се надигна и спря за момент инстинктивно, за да му даде възможност да изпита пълното въздействие на разголеното й женствено тяло. После се протегна за кърпата си.

— Имаме много да си говорим, Фич.

— Да — съгласи се той.

— Но сега не е нито времето, нито мястото.

— Така е.

— Може би довечера, след вечеря.

— Защо не сега, след като се облечеш, в библиотеката на Лоти?

Проклет да беше, ако поемеше отново риска да прекара една вечер с Тина в ролята на глупак. Знаеше колко очарователна можеше да бъде и нямаше намерение да позволи вечерта да завърши с романтично помирение. Може би щеше да приеме, ако бе по-сигурен в реакциите си спрямо нея. Но засега бе сигурен само, че не трябва да губи позициите си спрямо Джорди и че трябва да направи онова, което е най-добро за сина му.

Тина свали очилата си и го погледна предизвикателно.

— Що за глупост!

Знаеше точно какво иска да каже. След толкова години бурен брак, можеха да се разбират и без думи.

— Може и да е глупост, но аз искам така.

— За да бъдеш в безопасност, така ли? — присмя му се тя.

— Може и така да е.

— Добре. Нека бъде библиотеката. Ще дойда там точно след половин час. Не закъснявай.

— А нима съм закъснявал някога?

— Татко? — започна Джорди, след като майка му излезе. Изражението му бе разстроено.

Фич положи успокояващо длан върху слабичкото му рамо.

— Радвам се да те видя, синко.

— И аз, но — знам, че още си ядосан на мама, но…

— Не се безпокой. Майка ти и аз трябва да поговорим, това е всичко. Няма за какво да се тревожиш. — Фич се стараеше да бъде колкото се може по-убедителен.

 

 

Облицованата с ламперия библиотека на Лоти, с ориенталските килими, лавици с класическа литература и масивното писалище в стил „Уилям и Мери“ контрастираше с лукса на плюша и варосаните стени в останалата част на къщата. Фич крачеше нервно напред-назад по дъсчения под, като се спираше от време на време да прокара пръст по гърба на някоя от подвързаните с кожа книги, изпълнили лавиците отдолу догоре. Попадна му чудесно томче със събраните пиеси на Молиер, което, за голямо негово учудване, се оказа неразрязано.

— Нетърпелив както винаги — провлече глас Тина от вратата.

Фич се обърна и се изправи с лице към нея. Беше се преоблякла в бяла памучна рокля, която прилепваше по стройната й слаба фигура и откриваше загорялото й тяло е тен на златиста праскова.

— А ти какво очакваше?

— О, винаги съм знаела какво мога да очаквам от теб, Фич. Ти си напълно предсказуем. Ядосан си, задето съм се промъкнала тук без разрешението ти, разбира се. Не искаш да покваря Джорди с моите лоши навици.

— Не искам да го нараниш отново. Вече го направи веднъж.

— Зная — отговори тя е неподозирана тъга, приближи се до бюрото, взе една малахитова кутия за цигари, после я остави. Отпусна се в кожения стол и кръстоса дългите си крака.

— Фич, повярвай ми, няма да огорча отново Джорди за нищо на света. Най-лошото, което направих, бе, че го нараних. — Тя го изгледа изпод дългите си гъсти мигли. — Не беше лесно да нараня и теб, повярвай ми.

— Странно, защо не ти вярвам?

— Истина е.

— Тогава защо го направи?

— Защото трябваше да скъсам с този начин на живот. Той не беше за мен. Не съм домошар, а и да остана на един остров, още по-малко ми допада. Задушавах се.

„Защо ли я попита?“ — почуди се Фич. Нали знаеше отговора.

Тина отметна назад дълъг кичур руса коса.

— Не трябваше да се женим. Трябваше само да изживеем лудешката си страст. Но ти поиска да се оженим, а аз бях толкова хлътнала по теб и толкова млада.

— Права си — призна Фич. — Не трябваше да се женим. Аз съм виновен за женитбата, аз настоявах.

Беше изцяло обсебен от нея и като всеки истински мъж, желаеше да я притежава, да я привърже към себе си. Но се оказа толкова трудно, колкото да задържиш живак. Беше направил всичко възможно, дори пожертва мъжествеността си. Но женитбата само отрови страстта им. Непрекъснато воюваха и накрая Тина въстана, като напусна и двамата — него и сина им. Може би Джорди бе страдал повече и от двамата.

— Тина, какво искаш?

Тя го погледна с изненада.

— Много просто. Искам да се срещам с Джорди.

— Колко често?

Тя се изправи от стола си, стъписана.

— Сега ли ще вземеш решение?

— Да. Колко често?

Очевидно неподготвена за отговор, тя забарабани с нокът по долната си устна.

— Не мога да го виждам прекалено често. Май ще е най-добре малкото ми момче да е непрекъснато с мен, но това е невъзможно. Толкова съм заета с турнира. Бих искала да го виждам от време на време. За да не ме забрави, разбираш ли.

Фич потисна злорада усмивка. Разбра, че я е уплашил с неочаквания си ход. Тя се страхуваше да не й прехвърли родителските права.

— Три-четири пъти в годината по за една-две седмици достатъчно ли е?

— Повече от достатъчно. Всъщност, може би невинаги ще го държа по две седмици. Животът ми е ужасно напрегнат.

— Ами тогава уговори датите с Джорди. Сигурен съм, че което е добро за вас, ще бъде добро и за мен.

— Наистина ли? — Тя се взря в него. — Да си призная, не очаквах да бъдеш толкова сговорчив по този въпрос. Бях се подготвила за истинска битка. По-рано не беше толкова разбран. Какво те е променило, Фич?

— Един човек ме убеди да погледна на нещата по друг начин.

— О! — Тина отново кръстоса крака. Скъпите й сандали, с каишки от фина бяла кожа подчертаваха патрицианската елегантност на дългите й голи крака. — Да не би този човек да е от женски пол? — игриво попита тя.

— Да.

— Нека да отгатна. Да не е момичето, което живее в Сърлинг Тауър?

Фич се стегна.

— Как разбра?

— О, имам си източници. Клюките на острова все още достигат до мен. Пък и Джорди ми каза за нея. Маги или Марги, нещо такова.

— Да, името й е Маги. Тя е медицинска сестра.

— Колко хубаво. Можете да си приказвате за много неща. Сигурно обсъждате с часове увлекателни теми като операционни шевове и стафилококови инфекции.

Фич потисна усмивката си. Всъщност, те с Маги почти не говореха за професията си.

— След урагана тя ми оказа голяма помощ в клиниката.

— О, сигурно. — Тина скубеше тапицерията на фотьойла си. — Хубава ли е?

— По ненатрапчив начин. Не като теб.

Фич мислено съпостави двете жени. Бяха толкова различни. Тина — фрапантна златна богиня. Маги — дребна и силна, с честно лице и сериозни сиви очи, с щедро женско тяло. Как е могъл да обича две толкова различни жени, учуди се той. Защото нямаше и съмнение, че страстно е боготворял Тина. Пламъкът на страстта им бе така буен, че изпепели всичко.

Сега, пред лицето на отлетялата любов, примирил се със загубите от миналото, той изведнъж ясно разбра, че обичаше и се нуждаеше от Маги повече отколкото е обичал и се е нуждаел някога от Тина. О, как е могъл да бъде такъв глупак да се съмнява в това? И как ще понесе сега загубата на Маги?

Тина се надигна грациозно от стола и се приближи към мястото, където той седеше подпрян замислено върху едно масивно резбовано бюро.

— През цялото време докато бяхме женени, Фич, ние се сражавахме като зверове в клетка. Но плътското ни влечение не угасна. Искаш ли да чуеш нещо смешно? Сега си толкова привлекателен за мен, колкото и преди. След толкова много време сините ти очи пак ме карат да се разтапям.

Тина сложи дългия си коприненомек пръст върху брадичката му, после го плъзна към устните му. След това се наведе и го целуна леко и продължително.

Тялото на Фич бе обзето от автоматичен импулс. Но той го усети и го потисна. Не защото желаеше Тина по-малко, отколкото в миналото. На чувствената й красота не можеше да се устои. Но за него тя бе вече история, врата, която трябваше да остане затворена, ако искаше да започне нов живот.

Той се измъкна внимателно от прегръдката й.

— Свършено е, Тина — каза й сериозно.

— Наистина ли? — Тя го погледна изучаващо.

— Да — отговори твърдо той. — Така е по-добре и за двама ни.

— Може би — съгласи се с въздишка на съжаление тя. — Но е жалко. Неприятна ми е тази твоя Маги, без да съм я видяла.

 

 

Маги внимателно се спусна през борда на лодката и се гмурна в синьо-зелените води на океана. Надолу водата бе все още размътена, не толкова от Хорацио, колкото от машината за издухване на пясъка, която току-що бе напуснала. Дори и сега, когато ушите й бяха пълни с вода, Маги продължаваше да чува силното й боботене.

По нареждане на Оуен Бърнсайд, Джейк Кейн бе наел професионални гмуркачи да изследват района около плажчето, на което Фич бе намерил корабното колче. „Ако дори едно парче от твоя призрачен кораб се намира там долу, бъди сигурна, че ще го намерят“, бе казал той на Маги.

Бяха изминали три дни, откакто ги наблюдаваше да работят, но все още не можеше да преодолее клаустрофобичното чувство, което я обземаше при потапяне във водата.

— Сигурна ли си, че искаш да се включиш толкова активно? — попита я Джейк Кейн. — Едва не си загинала тук. Не е ли по-добре да стоиш отвън, на сухо и топло?

— О, искам да наблюдавам отблизо — и да помогна, ако се наложи — бе настояла тя. — Не мога да го обясня, но за мен е много важно да намеря следи от „Найтхоук“. Давам си сметка за това едва сега, когато вероятността е така голяма.

Въпреки това, първия път Маги бе така изплашена, че изразходи запаса в резервоара си два пъти по-бързо от обикновено. Сега обаче ужасът трая само няколко минути. Няма от какво да се страхува, повтаряше си упорито тя, с двамата опитни гмуркачи във водата под нея, които усилено изследваха дъното за евентуални отломки, заровени в пясъка.

Като надничаше любопитно през маската си, Маги се спусна надолу. Нямаше много за гледане, поне засега. Вчера обаче те изровиха златна катарама като тези, които са носели благородниците през осемнадесети век. Може би катарамата е принадлежала на млад мъж, който се е надявал да се спусне благополучно от кораба в прегръдките на своята любима? Може би това е бил самият Кинли, фантазираше Маги. Това й даваше надежда, че не прахосва напразно времето на Джейк Кейн и парите на Оуен Бърнсайд.

Докато мъжете работеха, Маги описваше бавни кръгове над тях, дишайки с тренирано спокойствие през респиратора. Търсенето на съкровището бе единствената причина, която все още я задържаше на острова. След смазващото откровение на Фич тя нямаше защо да остава повече на Барбадос. Опасно бе да стои в кулата, а не искаше да отива в „Мархайтс“. Но накрая бе принудена да признае, че единствената причина да се мотае още тук е Фич. През цялото време се бе надявала, че нещата помежду им ще се оправят, че той ще коленичи пред нея и ще й се обясни в любов. Вече знаеше, че това е невъзможно. Ако Джейк не бе предложили да търсят „Найтхоук“, сега щеше да е в Балтимор и Барбадос щеше да бъде за нея само болезнен спомен. Но това ще стане скоро, така или иначе. Беше получила само малка отсрочка.

При тези мисли я обзе студеното чувство за празнота. Сякаш за да избяга от собственото си нещастие, тя се отклони малко встрани от подводните лампи на гмуркачите. Нямаше нищо. Рибата бе уплашена от мотора и океанът бе пуст. Тя се обърна бавно и тръгна обратно.

Не бе виждала Фич от оня ден на плажа, откакто пусна бомбата за вазектомията си. Когато по-късно вечерта се върна в „Мархайтс“, него го нямаше. Беше доволна, защото това означаваше, че може да опакова малкото си вещи, да повика такси и да отиде до хотела на Рона Честейн, без да се вдига много шум. Фич бе позвънил веднъж да разбере как е. Каза й, че в клиниката няма много работа, че може да отиде до Каракас за Джорди и че ще отсъства няколко дни. Повече нямаха какво да си кажат.

— Мразиш ли ме за това, че не ти казах по-рано за вазектомията? — попита я той.

— Не — отвърна тя. — Не си бил длъжен. Това е толкова лично. Пък и аз ти казах по-рано, че не искам деца.

— Знаех, че не го мислиш наистина — отвърна той. — Ти си родена да бъдеш майка, Маги. Един ден ще станеш чудесна майка, като срещнеш подходящ човек.

Сърцето й се сви. Двайсет и шест години бе чакала подходящия човек. Нямаше нито време, нито енергия, за да продължи.

Фич се спря, преди да си вземе довиждане. Знаеше, че очаква да му каже, че вазектомията няма значение. Но бе прекалено сърдита и разочарована, за да го направи. Имаше значение, но не толкова заради това, че не може да й даде децата, които сега толкова искаше. Имаше значение, защото бе обичал друга жена толкова много, че бе предприел такава сериозна стъпка заради нея. Макар да се смяташе за разбрана и толерантна, Маги не можеше да се примири. Пронизваше я ревност всеки път, когато си спомнеше за това.

Под нея машината за издухване на пясъка бе спряла и двамата гмуркачи разглеждаха нещо. Те й сигнализираха, че излизат на повърхността и заплуваха нагоре. Маги ги последва. Бяха намерили нещо като чиния.

— Мисля, че е златна — каза възбудено този, когото наричаха Боб. — Може да има още няколко. Направихме удар.

Водолазите работиха целия следобед и изровиха цяла колекция от малки предмети, повечето от които бяха ръждясали до неузнаваемост. Маги остана с тях, но нямаше хъса на мъжете. Измори се и като се качи в лодката, свали водолазния си костюм.

— Какво мислиш, че е това? — запита тя Джейк Кейн. В ръката си държеше парченце метал, толкова проядено от ръждата, че бе загубило формата си.

— Нямам представа. — Той не умееше да плува, затова лежеше на един стол на палубата и се наслаждаваше на слънцето, като наглеждаше съоръжението. — Трябва ни историк или археолог, за да каже какво представляват повечето от тези парченца.

— За археолога може да са от значение, но за мене не.

— Права си — съгласи се Джейк — Но трите златни чинии, които водолазите намериха, наистина имат значение. Оуен ще бъде доволен, макар че сигурно ще ги подари на музея в Бриджтаун.

Маги също бе доволна. Но тя още не бе намерила това, което търсеше, макар че не бе сигурна какво е то. Та нали нямаше начин сватбената рокля на Сесили да се е запазила на дъното на океана толкова време?

Над водата се показа главата на един от гмуркачите. Той вдигна маската си и Маги разпозна Боб.

— Намерихме един сандък.

— Сандък ли? — наведе се над перилата Джейк. — Това е интересно.

— Заровен е доста дълбоко и сигурно е много ръждясал. Може да се разпадне, ако се опитаме да го извадим. Като си починем, ще се гмурнем да видим какво може да се направи.

Маги, която слушаше, погълната от обзелото я от няколко дни вцепенение, скочи на крака и потупа Джейк по рамото.

— Ще си сложа отново костюма и ще се спусна с тях.

Джейк бе изненадан.

— Каза, че си уморена и смяташ да си ходиш.

— Знам, но имам особено предчувствие. Мисля, че трябва да сляза и да видя това нещо, преди да са го извадили от водата.

Маги влезе в каютата и облече все още мокрия водолазен костюм. Вече на палубата, сложи плавниците и останалата екипировка. Това щеше да е последното спускане за всички. Слънцето бе слязло ниско и видимостта бе намаляла. Тя окачи фенера на пояса си и като пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, последва двамата мъже през борда.

Щом стигнаха дъното, и тримата включиха фенерите си. Боб и Джим насочиха своите към дъното и Маги видя това, за което говореха. На мястото, където бяха разровили пясъка, се виждаше правоъгълен предмет. Боб се спусна надолу и започна да разчиства пясъка наоколо. В ръката му остана парче дърво, което се разпадна на дребни частици. Той погледна към другаря си, после към Маги и поклати глава. Това означаваше, че не се надява да извадят сандъка цял на повърхността. Беше се запазил, поради това че пясъкът го бе оковал в прегръдките си. Досега Маги не бе противоречала на мъжете, които си разбираха от работата много по-добре от нея. Но вече не можа да се удържи. С безумно чувство в гърдите, тя заплува надолу и започна да помага на Джим и Боб да разравят пясъка. Трябваше да знае какво има в сандъка! Сега, когато го бяха намерили, не можеше да го предаде обратно на океана.

Постепенно започна да се очертава неговата форма. Работата вървеше бавно. Независимо от усилията на тримата, водата наслагваше пясъка обратно, като някое живо същество, решило да опази дълго укриваното си съкровище. Над тях, светлината бързо отслабваше. Морето стана тъмно и враждебно. Сега водолазите бяха оградени само от изкуствения кръг светлина. Когато сандъкът бе полуразровен, той започна да се руши подобно на хартия, разтворима във вода и изчезваше пред очите им. На мястото му не остана нищо, освен няколко мрачни отломки, които бързо отплуваха и една черна дупка.

Отчаяна, Маги направи жест на разочарование към своите спътници и насочи фенерчето си право в дупката. Тя не бе съвсем празна. Боб видя същото, което и тя. Той се пресегна и извади купчинка малки кръгли предмети. Бяха перли — перлите, вшити в сватбената рокля на Сесили, изведнъж осъзна Маги. Само това бе останало от тази легендарна дреха. Бяха престояли скрити от света в продължение на двеста години.