Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (7)

Шеста глава

— Госпожице Бонър, бихте ли дошли при мен, ако обичате?

— Разбира се.

Джейк Кейн се облегна в коженото си кресло и отправи поглед към вратата. След малко се чу леко почукване. Вратата се отвори и Сюзан Бонър влезе в стаята.

Джейк изгледа секретарката си. Безупречно облечена, както винаги, този път тя носеше сако от туид и къса до коленете пола. На врата си бе завързала копринено шалче. Възголемите очила скриваха значителна част от лицето й, но и това, което се виждаше, бе достатъчно привлекателно, макар че за вкуса на Джейк челюстта й бе малко квадратна, а изражението — по-сериозно от необходимото.

— Кажете ми, госпожице Бонър, имате ли редовен паспорт?

— Да.

Джейк сключи пръсти върху бюрото си.

— В такъв случай, бихте ли ме придружили на едно кратко пътуване до Барбадос?

— Барбадос ли? — Тя повдигна леко тънките си руси вежди.

— Става дума за работа, разбира се, — побърза да поясни Джейк. След като вече бе показала, че не желае да се сближи с него, той искаше да подчертае, че не й предлага любовна увертюра. Самият той не си падаше по тях, а и от опит знаеше, че за повечето жени те не са нужни.

— Всъщност, идеята е на Оуен Бърнсайд.

— Струва ми се, че не разбирам.

— Може би не сте отбелязали в календара си, но изминаха повече от две седмици, откакто Маги Мърфи замина на почивка в Барбадос. Детективът ни току-що ни уведоми, че смятала да остане там неограничено време. Знаете колко много държи Оуен да намери това момиче. Той е толкова обезпокоен от тази история, че ако не беше прикован в инвалидната си количка, би отишъл и на край света, за да я намери. Но сега иска аз да свърша това, като същевременно се страхува да не се случи същото, което стана с Кейт Хъмфри, когато се опитах да я открия в Лондон.

Като видя озадачения й поглед, Джейк поясни:

— В Лондон Кейт Хъмфри се криеше от мен, защото смяташе, че съм престъпник. Това страшно забави операцията. Ето защо Оуен смята, че би било по-добре жена да тръгне по дирите на Маги Мърфи. Като моя помощничка и човек, запознат със ситуацията, той предложи вас.

— Сега разбирам.

— И какво ще кажете?

За момент Сюзан Бонър обърна глава и се загледа в движението под прозореца. После смръщи леко чело и с едва забележимо потрепване се обърна към Джейк.

— Идеята ми харесва. Пък и никога не съм била на Карибите.

— Значи, удава ви се възможност да направите едно безплатно пътуване, при това нелишено от емоции.

— Емоции?

Джейк се усмихна сухо.

— Издирването на сираците на Оуен Бърнсайд винаги се е оказвало по-сложно, отколкото съм предполагал. Имам чувството, че историята няма да е по-различна и в случая с Маги Мърфи. Така че, на ваше място бих се приготвил за приключения, госпожице Бонър.

 

 

Два дни след скарването си с Фич Марлоу, което на другия ден вече й се виждаше смешно, Маги седеше в заливчето под сянката на големите скали, наблюдаваше прииждащите вълни и се наслаждаваше на два пухкави облака, които се носеха по небето.

— Госпожице Мърфи? Маги?

Маги обърна глава. По каменните стъпала към нея се спускаше Джорди Марлоу, следван, за голямо нейно учудване, от баща си. Само преди двайсет и четири часа Фич я бе закарал до кулата. Изминаха по-голямата част от пътя в ледено мълчание, обзети от взаимно раздразнение, което дори не се опитваха да скрият. Едва когато й помагаше да излезе от колата, я бе попитал сърдито дали има достатъчно провизии и като получи отговора й, я напусна с едно кратко „Довиждане“. Макар че се бе надявала на посещение от Джорди, Маги не очакваше да види толкова скоро и баща му.

Но ето, че той наистина бе тук. Сините шорти и бялата тениска разкриваха впечатляващата му физика. Буйната му червена коса лъщеше, огряна от лъчите на залязващото слънце, и му придаваше вид на древен викинг.

Джорди се затича към нея, изпреварвайки баща си, който мъкнеше през рамо голяма хладилна чанта.

— Здравей, Джорди — поздрави Маги. — Каква приятна изненада.

— Каза, че нямаш нищо против да дойда. — Момчето спря на няколко крачки от нея и зарови босия си крак в пясъка. Платинено русата му коса бе подстригвана скоро. Очите му гледаха едновременно срамежливо и въпросително. И той бе облечен в шорти и тениска като баща си, само че неговите шорти бяха червени със стилна оранжева лента, подчертаваща слабото момчешко тяло и мършавите, изгорели от слънцето, крака.

— Чудесно е, че си тук. Чувствах се малко самотна.

— Тогава, защо, по дяволите, изчезна така светкавично — изръмжа Фич, докато се приближаваше.

Той спря, като издаде напред челюстта си, за да посрещне погледа й. В продължение на няколко напрегнати секунди те се гледаха втренчено. След това погледът на Фич бързо и незабележимо обходи тялото й. Макар че морскосиният й бански не беше от разголените, Маги знаеше, че той подчертава достатъчно добре тъничката талия, стегнатите бедра и високите закръглени гърди.

Нещо проблесна в погледа на Фич и Маги внезапно изпита типично женско задоволство, че бе избрала точно този костюм, който й стоеше толкова добре и за който не можеше да се каже, че е облечен в негова чест. Но забележката, която последва, нямаше нищо общо е бързият му мълчалив оглед.

— Виждам, че раните ти лесно заздравяват. Още няколко дни и няма да имаш и драскотина.

— Имах голям късмет, пък и добре се грижиха за мен — отговори сдържано Маги. — Какво те води насам, в моето обитавано от духове убежище?

Брадата му прикри едва доловима усмивка.

— Тъй като един от духовете, които бродят тук, е мой прадядо, може да се каже, че това убежище е по-скоро мое. Може да съм дошъл да почета някой отдавна починал родственик.

— Не ми изглеждаш такъв.

— Сигурно помниш картината на Сесили, която виси над камината ми? Какъв по-голям комплимент за нея от това, да я окача на такова почетно място?

Маги вирна глава.

— Сам каза, че си я окачил там на шега.

— Така е — съгласи се той, — и все пак, трябва да призная, че донякъде съм очарован от тази мелодраматична история. — Мъжът обърна поглед към кулата, която се извисяваше над скалите. — Винаги съм изпитвал двойствени чувства към това място. От една страна, на собственик, а от друга — съм изпълнен с недоверие и подозрителност. Погледът му се спря отново на Маги. — Сигурно на това се дължи лошото ми държане онази нощ, както и предложението ми да купя кулата. Впрочем, предложението ми е още в сила. Но ти не си съгласна, нали?

— Поне за момента ще я задържа.

Джорди местеше озадачен поглед ту към единия, ту към другия.

— Ами, след като и татко е тук, защо не си направим един пикник?

Детето затанцува въодушевено, очевидно твърде доволно от присъствието на баща си. Маги хвърли поглед към хладилната чанта и му се усмихна.

— Идеята ти е чудесна. Пък и времето е подходящо.

Джорди захвърли плажната кърпа, смъкна тениската от гърба си и се затича към водата.

— Хайде, татко — извика той. — Да се състезаваме до шамандурата.

— Съгласен. — Фич също смъкна тениската си. Когато я захвърли на пясъка и разкопча панталоните си, Маги не можа да откъсне поглед от него. И по-рано се бе възхищавала на мощната му физика, но видът му по бански я накара да затаи дъх. Той пристъпи по пясъка. Ясно очертаните му мускули играеха под кожата на гърба му под ярката слънчева светлина. Кръстът му беше стегнат, краката — здрави и силни.

Маги го последва с поглед, когато той се гмурна във водата и загреба бавно и сигурно след сина си. След това тя стана, изчисти пясъка, полепнал по бедрата й, и се запъти към прииждащите вълни. Мисълта за солената вода я плашеше заради раните, но младата жена не можа да устои на желанието да нагази в нея. Докато вълните плискаха краката й, погледът й не се откъсваше от двамата в далечината.

Джорди беше в стихията си. Гмуркаше се и лудуваше като видра във водата. За учудване на Маги, Фич не се различаваше много от него. Масивното му телосложение и грубоватото държане предполагаха същество, здраво вкопано в земята. Но сега, жизнерадостната игра със сина му, масивните рамене и брадата, които блестяха под солените пръски, я накараха да си спомни гръцките гравюри на бог Посейдон, надигащ се величествено от вълните. Липсва му само тризъбеца, помисли си тя, като го наблюдаваше как подхвърля Джорди над главата си и меко го приземява във водата.

Фич излезе пръв на брега. Водата се стичаше по широкия му гръден кош. Мократа му коса като тъмна шапка очертаваше добре оформен череп, а брадата му бе изгубила червеникавия си оттенък. Залепнала към лицето, тя му придаваше нов, непознат за Маги, вид — подмладен и облагороден. Маги изпита остро любопитство да разбере как би изглеждал Фич без брада. Дали бе красиво, ъгловато или слабоволево? Жадуваше да го узнае.

— Ух! От доста време не съм плувал. — Той се отръска като куче от водата и посегна за кърпата си. — Май съм отвикнал.

— Нямам такова впечатление, като те гледам. Изглеждаш като риба във водата.

— Нали знаеш, че съм израснал тук. Това бе любимото ми място за плуване, като момче.

— Наглеждаше ли те някой?

— Не. — Той забави движенията на кърпата и като я погледна умислено, добави: — Но ти бе права да ме предупредиш, че Джорди не бива да плува сам тук. Благодаря ти. Ако се случи нещо с него, това ще ме убие.

Маги знаеше, че говори истината. Вече се бе убедила колко силно обича сина си.

— Джорди те обожава, знаеш ли — каза тя меко. — Не разбирам много от деца, но знам, че този период е много важен в живота на всяко момче. На тази възраст то има нужда да бъде с баща си.

Фич нахлузи тениската си, приседна върху пясъка до Маги и протегна крака. После отрони с въздишка:

— Знам какво искаш да кажеш. Права си. Не прекарвам достатъчно време със сина си. Просто не ми стига времето.

— От това, което виждам, се справяш много добре. Но ти не си му достатъчен. Той има нужда и от свои връстници.

— Да, стана доста саможив след заминаването на майка му. Това му влияе зле.

— Реми, чиновникът в Смаглърс Ноуч, има син почти на същите години. Казва се Питър. Добро момче. Изпълнява ми разни поръчки от време на време. Да го поканя ли някой път да поплува с Джорди? Може би ще си допаднат. Как мислиш?

— Лекувал съм Питър в клиниката. Той наистина изглежда добро момче. Струва си да опитаме.

На излизане от водата, Джорди се гмурна и извади една голяма раковина. Издигна я триумфално над главата си и нададе тържествуващ вик към баща си.

— Джорди е във възторг от присъствието ти — отбеляза Маги.

— Смятам да се възползвам максимално от случая — отвърна Фич. — Но истината е, че когато му предложих да дойдем тук, имах съвсем друго предвид. Нужен ми беше претекст да те видя.

Маги го изгледа с подозрение.

Той се прокашля.

— Както може би си забелязала, имам труден характер. Но смятам, че ти дължа извинение и затова съм тук. Онази вечер в Мархайтс, когато се пошегувах за светлините, които твърдеше, че си видяла…

— Да?

— Държах се ужасно глупаво и наистина съжалявам. Надявам се да ми простиш.

Маги направо зяпна от изненада.

— И на какво се дължи тази промяна?

Фич изглеждаше сериозен.

— Вчера в клиниката един от пациентите ми спомена, че се прибирал късно вечерта с колата си по време на бурята и видял светлините от пътя. От суеверие или предпазливост обаче не спрял.

Задоволството на Маги се изпари.

— Вероятно това означава, че продължаваш да ме смяташ за идиот, след като излязох в бурята.

— Не смятам, че си постъпила разумно, но не мога да не разбера желанието ти да узнаеш какво, по дяволите, става там. Всъщност, този въпрос занимава и мен.

Той посочи с глава към камъка, надвиснал над заливчето.

— Искаш ли да се покатерим и да видим дали онзи не е оставил някакви следи?

— Вече го направих.

— Сама, в твоето състояние? — намръщи се Фич. — Кога?

— Вчера. Бях много внимателна. Както виждаш, нищо ми няма.

— Не, но… — Той не се доизказа, защото забеляза предупредително пламъче в очите на Маги. — И откри ли нещо?

— Нищо. Който и да е бил, се е погрижил да не остави следи. Или пък дъждът е заличил всичко.

— А може би и двете. Разбира се, един дух не би оставил следи.

— Така е — хвана се на въдицата Маги. Но, като забеляза хитрото проблясващите очи на Фич, избухна в смях.

— Сигурно си бил голяма драка като малък.

— Ужасна — съгласи се той. — Момичетата пищяха от ужас още като ме видеха.

Маги се усъмни в думите му. По-вероятно бе момичетата да са били запленени от него като нея самата. Тя се засмя.

— Знам, че е глупаво, но фактът, че и друг е видял светлините, ме успокоява. Значи не е било халюцинация. — Тя чертаеше нещо с пръст върху пясъка. — Всъщност, аз би трябвало да ти се извиня. Не трябваше да казвам онези неща тогава. Срамувам се от себе си.

— Имаше причина да изпуснеш нервите си. Никога не съм бил добър дипломат. След като те оставих снощи, по целия път се упреквах. Трябваше да ти се извиня още тогава.

Маги поклати глава.

— Не. Аз ти бях гост и ти беше толкова мил с мен, дори ми спаси живота. Не биваше да правя забележки за миналото ти. Беше неочаквано за теб. Съжалявам.

— А аз — не. Мислих върху това, което каза — отговори кротко Фич. — Не съм толкова твърдоглав. Беше права. Но искам да ти кажа едно. За всеки глупак е ясно, че нямаш нищо общо с Тина. Разбрах го още като те видях за първи път.

Докато се гледаха в очите, Маги се запита дали това бе комплимент. Очевидно Фич си мислеше, че е. Но, в края на краищата, нали се бе влюбил и оженил за Тина Пилгрим, сексапилното жизнерадостно създание, което караше мъжете да губят ума си. Та всяка жена, дори и най-разумната, би искала поне мъничко да прилича на нея!

В този момент Джорди се втурна към тях с голяма раковина в ръка.

— Виж какво открих, татко!

— Сигурно си влязъл доста дълбоко за нея.

— Около пет метра. — Джорди остави находката си на пясъка и започна да трие тялото си с хавлията. — Кога ще ядем?

— Когато пожелаеш, гмуркачо.

Джорди се усмихна.

— Тогава веднага. Гладен съм като вълк!

Маги се опита да се оттегли дискретно, за да остави баща и син насаме. Но Джорди я изгледа учудено.

— Нали ще останеш да обядваш с нас?

— Разбира се, че ще остане — намеси се Фич. Очите му я гледаха въпросително изпод бронзовите вежди. — Нали съм прав?

— Ами, благодаря. — Маги отново приседна върху пясъка. — Сигурни ли сте, че храната ще ни стигне?

— Можеш да разчиташ на думата ми. Елизабет сложи достатъчно за цяла армия търсачи на духове. — Фич посочи с подканваща усмивка хладилната чанта, изправи се и я отвори. — Ако не ме лъже паметта, има и бутилка моби.

— Какво е моби?

— Местен деликатес, питие, направено от варени кори и подправки. Действа освежаващо в горещините.

Маги не изглеждаше убедена в качествата на напитката, но когато Фич й наля, разбра, че е бил прав. Мобито, подсладено със захар, бе много приятно. В чантата имаше и други местни деликатеси — кокосов хляб, най-различни плодове — гуава, манго, тамаринд, цариградско грозде, пау-пау и дори пикантна салата от водорасли, отлично запазена в съд с лед.

Докато Маги, Джорди и Фич се изтягаха лениво на пясъка, наслаждавайки се на неочакваното пиршество, Фич отново намигна към кулата.

— Това старо нещо наистина изглежда като излязло от готически роман на ужасите. Все още не мога да повярвам, че си живяла сама през цялото време.

— Не само живях, но и се чувствах комфортно.

— Не си ли чувала понякога духовете да стенат нощем или нещо подобно? — запита Джорди.

Маги се изсмя.

— Не, не съм. Чуват се само блеенето на някоя заблудена коза и свиренето на вятъра. Впрочем, аз обичам звука на вятъра.

Над главата на Джорди Маги и Фич размениха усмихнати погледи, пълни с особено, неизразимо с думи, доволство.

— Сигурно си хвърлила доста труд, за да го направиш обитаемо — рече Фич високо.

Маги кимна утвърдително.

— Така е. Наложи се да направя и някои дребни дърводелски поправки, с които особено се гордея. Искате ли да хвърлите един поглед?

— Много.

Те изпиха питието си, изядоха последните плодове, разчистиха хартиите от обеда, а остатъците прибраха. След това Фич и Джорди закопчаха синьо-бялата пластмасова чанта и я оставиха на една издатина в скалите зад тях. После тримата се упътиха към кулата. Горещият вятър поклащаше нискостеблената растителност, пуснала корени в скалата, и извиваше покрай каменните основи на кулата. Фич и Джорди се възхитиха от масивната входна врата, подновена от Маги, и пристъпиха през прага от коралов камък. Вътрешността на Сърлинг Тауър бе мрачна и прохладна.

— Варосала си стените — отбеляза Фич. Той стоеше и разглеждаше с ръце, подпрени на хълбоците и широко разтворени крака. Погледът му обходи печката, акуратно подредените съдове, двете работи на местни художници, забодени направо на стената, и малкото ръчно тъкано килимче, което се подаваше изпод ниската маса.

— Да, а освен това поправих пода тук и в моята стая на горния етаж.

— Виждам. Свършила си много добра работа.

— Зачуках също стълбата и изхвърлих маса боклуци — продължаваше Маги, без да се опитва да прикрие гордостта си. Настина се бе потрудила доста през тези три седмици.

— Изглежда неузнаваемо. Сигурно ти е струвало много труд.

— Заслужаваше си. Приятно ми е да виждам стари и порутени неща да се връщат към нов живот под ръцете ми. Това е най-доброто лечение.

Фич я изгледа с любопитство.

— Нима имаш нужда от лечение?

— Мисля, че да, въпреки че не си давах сметка за това, докато не дойдох тук.

Съзирайки недоумението в погледа му, Маги започна да му разказва за напрегнатата си работа като медицинска сестра в Джонс Хопкинс. Фич поклати глава.

— Сега разбирам. Ти си сестра камикадзе.

— Какво значи това? — запита Джорди, който междувременно се беше излегнал върху няколко ярки памучни възглавници.

— Ами това е всеотдаен човек, който се хвърля с главата надолу в човешкото нещастие. — Фич обърна поглед към Маги. — Нищо чудно, че си толкова изтощена. Питам се обаче, мила ми Маги, кое те кара да бъдеш така отчаяно пожертвувателна? Да не би да имаш комплекс на мъченица?

Тя се намръщи. Преди няколко седмици съквартирантката й я бе упрекнала по същия начин.

— Тук на Барбадос не ми се налага да правя жертви. Всъщност, откакто съм дошла, живея твърде мързеливо и егоистично. Правя само това, което ми харесва.

— Ами сигурно си била изтощена до крайност. Но сега вече, предполагам, съвестта ти е неспокойна за това, че си изоставила задълженията си на сестра.

— Донякъде.

Но недостатъчно, за да я накара да зареже островната си идилия и да се върне към действителността точно сега, призна в себе си тя.

— Маги съвсем не изглежда изтощена — възрази Джорди. Той скочи от възглавниците, на които бе седнал, и започна да обикаля из стаята, разглеждайки предметите, събрани от Маги по време на сутрешните й скитания по плажа — камък със странна форма, вкаменелост на морска звезда, парченца от преливащи в цветовете на дъгата черупки.

— Не, поне не физически — съгласи се Фич, като хвърли един насмешлив оценяващ поглед към стройното тяло на Маги. Ризата, която тя бе сложила върху банския, оставяше открити стройните й загорели от слънцето крака. — Нямах предвид такова изтощение.

— Мога ли да се кача горе? — попита Джорди, отегчен от разговора, чийто смисъл му бе непонятен.

Маги кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, но внимавай със стаите, които още не съм почистила.

Останали сами, Маги и Фич отправиха поглед един към друг. Присъствието на Джорди бе туширало напрежението между тях, но след излизането му то се възцари отново, наелектризирайки атмосферата в стаята.

— Колкото повече те опознавам, толкова повече се озадачавам — каза Фич.

Маги поклати глава в знак на несъгласие.

— Какво искаш да кажеш?

— С риск да се покажа отново груб, искам да те попитам — на колко години си — двайсет и четири, двайсет и пет?

— Двайсет и шест.

— Толкова много? — Той поклати глава. — След като вече ме заклейми като мъжки шовинист, нека ти задам още един въпрос в този дух. Вместо да се съсипва от умора в интензивното отделение на болницата или да се крие в тази забравена от Бога кула, една млада жена като теб би трябвало да е вече щастливо омъжена и да е народила няколко деца. Не съм ли прав?

— От къде на къде! Не всички жени се стремят към това — отговори сухо Маги, въпреки че съвсем не й бе неприятно, че я бе нарекъл хубава.

— А ти не се ли интересуваш от тези неща?

— Интересувам се. Само че ми е още рано.

— Значи не си се опитвала? — По устните му заигра предизвикателна усмивка. — Трябва да се стараеш повече. Всичко друго е напразен разход на енергия.

— Напразен разход на енергия? — Маги повдигна с изумление веждите си. — Звучи ми като учебник или, или…

Смехът застина в гърлото й, когато той пристъпи към нея, обърна я към себе си и повдигна с пръст брадичката й.

— Ти нямаш нищо общо с учебниците, мила. Ти си една сърдечна, привлекателна жена, бих казал много… сексапилна, много женствена, много… — Докато й говореше, той наклони глава към нея и погледите им се срещнаха. Този път нямаше грешка. Сега ще я целуне.

Тялото й бе обзето от сладостна отмала. Краката й се подкосиха. Тя обърна лицето си към него. Устните й се разтвориха, очите й се премрежиха. Почувства топлата въз грапава ръка на Фич върху брадичката си и потръпна от очакване. Копнееше за целувките му. Когато устните му намериха нейните, въздъхна тихичко и ръцете й се плъзнаха към раменете и шията му. Целувките му — отначало леки, проучващи, но силно възбуждащи, ставаха все по-настойчиви.

— Татко, Маги, вижте какво открих! — Чувайки трополенето на Джорди по стълбите, те отскочиха един от друг.

— Вижте, стара карта с нарисувани параходи. Дали не е на Хари Сърлинг?

Фич се прокашля.

— Едва ли. Минали са няколкостотин години, откак Хари Сърлинг се е подвизавал по тези места. — Той хвърли бърз поглед към Маги, която стоеше като прикована към пода. Фич пое малкото оръфано парче пергамент от сина си и го разгърна.

— Намерих го в една метална кутия горе, под куп гипс — обясняваше Джорди, докато баща му изучаваше находката.

— О, Джорди — възкликна Маги задавено. — Не е трябвало да се катериш толкова нависоко. Подът не е здрав.

— Интересно — мърмореше Фич, вперил поглед в прашния пергамент. — Това е карта на твоята бърлога, Маги.

— О! — Тя обърна все още зачервеното си лице към Фич. Картата очевидно бе твърде стара и толкова зацапана, че грубите й символи бяха трудноразбираеми. Но след по-внимателно проучване можеше да се види, че тя наистина изобразява нейното убежище, заедно с урвата и ограждащите го скали.

— Какво означава това червено кръстче?

— Не зная — отвърна Фич, взирайки се намръщено. — Намира се в открития океан, доста далеч от брега.

— Да не е скрито съкровище — въодушеви се Джорди.

— Или може би онзи потънал кораб.

— Корабът на Джеймс Кинли? — Фич поклати глава. — Мнозина са се гмуркали да търсят „Найтхоук“, но досега никой не го е открил. Според мен, е бил разбит на парчета, които са били отнесени в океана или заровени дълбоко в пясъка.

Той подаде картата на Маги.

— Във всеки случай, тя принадлежи на Маги, Джорди. И ако това наистина е карта на съкровище, съкровището също е на Маги.

Неочаквано Фич каза делово, след като погледна часовника си:

— Стана късно, а аз трябва да поработя този следобед. Мисля, че е време да си вървим, Джорди.

Детето се умърлуши, но след миг лицето му се проясни. То обърна умоляващ поглед към Маги:

— Мога ли да дойда утре да разгледам картата по-подробно?

— Разбира се. Аз ще ти я пазя. Ще я разгледаме заедно.

Окуражен от обещанието, Джорди последва баща си към вратата. След като си размениха традиционните любезности, двамата се запътиха към мястото, където бяха оставили чантата.

Маги остана известно време, загледана в отдалечаващите се фигури, после влезе обратно в кулата и се упъти към прозореца. Фич и Джорди се бяха скрили от погледа й. Дори и гласовете им бяха заглъхнали. Чуваше се само бученето на прибоя в подножието на скалата. Маги все още държеше старата карта в ръка, забравила за всичко друго, освен за разговора с Фич и тяхната целувка.

Болка я прониза — защо трябваше Джорди да се появи толкова скоро. Тя се усмихна горчиво при спомена за грапавата длан върху лицето си. После въздъхна. Как й се искаше тази целувка да бе продължила. Но може би бе по-добре, че хлапето ги прекъсна. Имаше ли смисъл да жадува целувките на мъж, който все още обича бившата си жена? Та това е идиотско желание! Отново въздъхна, сведе поглед към картата, разгърна я и започна да изучава избелелите й символи. Кой ли я е направил и с каква цел? Закрачи неспокойно напред-назад. Внезапно я обзе безпокойство при мисълта да прекара останалата част от деня тук, сама. После отново се загледа в пергамента. Имаше толкова много неща, свързани с кулата, които все още не знаеше. Може би ще е по-добре да вземе автобуса до Бриджтаун и да види дали не може да открие нещо в музея, за който й бе говорил Фич.