Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (16)

Петнадесета глава

Перлите блестяха с мека светлина в ръката на Маги, всяка една от мъничък опалесцентен свят. Тя ги подреди върху покривката на леглото и започна да ги разглежда една по една. Изучаваше гънките и патината по тях, като ги обръщаше между пръстите си.

Опита да си представи как са изглеждали зашити върху сватбената рокля на Сесили. Дали са били разпръснати по цялата пола или около деколтето? Никой не можеше да каже, защото от роклята бе останало само това.

Маги ги събра с уморено движение и внимателно ги сложи в кадифена торбичка, която купи от Бриджтаун, преди Джейк Кейн да я остави в „Долфин Бей“.

— Иска ми се да си в моя хотел, а не тук — бе й казал той недоволно, докато й отваряше вратата, за да слезе от колата.

— Имам приятелка тук. Казах ти вече за нея, момичето, с което се запознах в самолета.

— А, да — отвърна Джейк и леко се намръщи. — Рона Честейн, интересно име.

Той бързаше да се прибере, за да позвъни на Оуен Бърнсайд и да го информира за случилото се през деня.

— В хотела ли ще останеш тази вечер?

— Нямам никакви планове. Освен това съм доста изморена, след такъв ден. Единственото, за което имам сили, е да позвъня, за да ми донесат нещо за хапване и да си легна.

— Чудесно, значи да не се тревожа за теб. Ще ти звънна, след като говоря с Оуен Бърнсайд, става ли?

— Разбира се.

Маги му махна и се качи в стаята си. Искаше да бъде сама. Имаше да мисли за толкова много неща. Твърде много, наистина. Докато гледаше кадифената торбичка се почувства толкова объркана, че дори й прилоша. Тя се протегна към масичката до леглото и взе жълтото листче. Бе го намерила под вратата, когато влезе.

„Господин Фич Марлоу остави съобщение за вас, много настоява да говорите. Моля, обадете му се.“

Маги смачка хартията, напъха торбичката в джоба си и тръгна към плъзгащите се стъклени врати. Една част от нея жадуваше да говори с Фич, но другата все още бе сърдита заради онова, което той е бил в състояние да направи, но за друга жена. Макар да съзнаваше, че няма рационалност в чувствата й, тя не можеше да се примири.

Унесена в мисли, тя си бръкна в джоба и напипа торбичката с перлите. Трябваше да ги даде на Фич, нали той беше наследник на Сесили. Логично бе да предполага, че проклятието над Сърлинг Тауър ще отпадне, след като му даде онова, което бе останало от роклята й. Поне се почувства удовлетворена.

Внезапно Маги се обърна решително и отиде до телефона.

— Бих желала да взема такси. След половин час? Благодаря. Ще сляза долу да чакам.

Забърза към банята, за да се огледа. Страните й бяха почервенели от стоене на слънце цял ден, косата й бе разбъркана, а в очите се четеше тревога. Реши да вземе набързо душ и да се преоблече. Дали да не сложи новата рокля, която онзи ден купи от бутика в хотела? Нямаше да й навредят и мъничко червило и грим.

Двайсет минути по-късно Маги заключваше вратата си, когато чу познат глас:

— Хей, много сладка рокля. Къде си тръгнала така издокарана?

Рона Честейн бе облечена с панталон и блуза на цветя. Изглеждаше различно, ала Маги не можа да определи как.

— Отивам до „Мархайтс“, за да предам един пакет. Поръчах такси и слизам долу да чакам.

— Какво съвпадение — рече Рона, като я настигна. — Аз също трябва да ходя в тази част на острова. Защо да не те откарам?

— Но таксито ми ще пристигне всяка минута.

— Ще го вземе някой друг. Изчакай ме на паркинга, а аз ще предупредя момчето на рецепцията. Всичко ще се уреди — усмихна се Рона окуражително. — Освен това, можем да поклюкарстваме. Имам да ти разказвам за една необикновена среща. Наистина беше особено.

— Добре — усмихна се Маги, макар все още да се притесняваше, че бе поръчала такси и няма да го вземе.

Както предложи Рона, тя излезе през задния вход на хотела и отиде на паркинга. Няколко минути по-късно приятелката й се появи загадъчно усмихната.

— Всичко е наред. Една двойка чакаше за такси, така че нямаше никакъв проблем. Да отидем да вземем колата.

Докато вървяха, Маги й хвърли любопитен погледи.

— Изглеждаш различно, но не мога да определя как.

— Нямам грим — отвърна Рона. — Заради някаква инфекция не мога да нося лещи, нито да слагам спирала и очна линия. Чувствам се отвратително. Сякаш миглите ми са голи. Освен това съм ужасно късогледа. Виждам колкото прилеп.

— Надявам се, че поне докато шофираш ще сложиш очила.

Рона я тупна по рамото.

— Не се тревожи, дечко. Имам си в чантата, няма страшно.

Маги седна в открито бъги обнадеждена и Рона потегли.

Минаха през входа на паркинга и излязоха на главния път. Вечерта бе много приятна — изпъстрено със звезди небе и кръгла сребърна луна.

Колата набра скорост и Маги остави топлият бриз да развява косите й. Беше нервна, заради срещата с Фич, но тя трябваше да се състои. Плъзна ръка в джоба, където бяха перлите. Трябва да му ги даде и да сложи край на проклятието. После може да му продаде кулата, ако все още я иска. Силна болка прободе гърдите й при тази мисъл, тя сложи ръката си там.

— Хей, не ме ли чуваш? — попита Рона. — Ще възразиш ли, ако спрем в Крайст Чърч, за да взема нещо оттам?

— Разбира се, че не.

— Трябва да изпълняваме всички тъпи поръчки на нашите гости. Една госпожа смята, че е изпуснала портфейла си на някоя от черковните пейки. И аз, каквато съм добродушна глупачка, й обещах да огледам.

— Много хубаво си направила — каза Маги.

— Та ти изобщо не ме чу.

— Извинявай. Бях далеч оттук. Но сега те слушам. Разкажи за необикновената си среща. После и аз ще ти разкажа за моите. Огледалце, огледалце, коя от двете е имала по-необикновена среща?

Те продължиха да се смеят и шегуват. Въпреки неприятностите, които имаше, Маги опита да поддържа веселия дух на разговора. Изслуша внимателно разказа на Рона, който се оказа доста смешен. И когато дойде нейният ред, тя разказа как се бе гмуркала да търси „Найтхоук“ и как бе намерила перлите.

— Искаш да кажеш, че това са перлите от роклята на Сесили? Ами това е страхотно! И край на проклятието, щом ги дадеш на Фич Марлоу.

— Това е моята теория. След тази нощ вече няма да ме грози опасност.

— Добре звучи. Ще те закарам в „Мархайтс“ веднага щом свърша с тази досадна поръчка.

Рона спря на малък пуст паркинг, недалеч от черквата.

— Е, стигнахме. — Тя посегна да си свали очилата, после се отказа. — Може би е по-добре да съм с тях в тоя мрак.

— Да, тъмничко е. Вземи това — предложи Маги и извади фенерче от жабката.

— Виж какво, нали си приятелка. Вземи го и ела с мен. Тръпки ме побиват от това гробище.

— Права си — съгласи се Маги и с неохота слезе от колата. — Не е ли това мястото с особената гробница? Там дето ковчезите се местели.

— Да, точно това е.

Рона закрачи с дългите си крака по пътеката към гробницата. Маги я последва като непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно. Вече съжаляваше, че не бе взела таксито.

Надяваше се черквата да е заключена, ала не беше. Сградата бе мрачна и тиха, само луната надничаше вътре през пролуките на прозорците.

— Тук някъде трябва да има ключ за осветлението — рече Рона и като не го намери изруга. — И как да намеря тъпия портфейл?

— Ще осветявам местата едно по едно, а ти ще търсиш. Какво ще кажеш?

— Окей, давай.

Маги включи фенерчето и го насочи към дългата пейка. Двете момичета обиколиха всички места отзад напред, после се върнаха към центъра, но навсякъде бе празно. Не намериха нищо, освен една клечка от захаросан плод и няколко използвани хартиени кърпи.

— Само си загубихме времето — оплака се Рона.

— Може някой вече да го е взел — предположи Маги.

Тя обиколи черквата със светлината и лъчът попадна върху лицето на Рона, което изведнъж й заприлича на призрачна маска. Никога не я бе виждала с очила. В колата бе доста тъмно, за да забележи каквито и да са подробности, а и въобще не обърна внимание. Сега обаче, под светлината на фенерчето, кафявите очи на Рона зад очилата бяха всичко, което видя.

Ръката й трепна така, че светлината подскочи неистово и тя извика ужасена. Без грим очите на Рона изглеждаха различно… и в същото време страшно познати. Беше ги виждала някъде. И изведнъж се сети — зад водолазната маска. Точно тези очи бе видяла онзи следобед, когато й издърпаха кислородния маркуч и едва не се удави.

— Какво има? — попита Рона. — Изглеждаш странно.

— Н-не, нищо — запъна се Маги. — Май настъпих нещо.

— Да не би да е мистериозният портфейл?

— А, не, просто една дъвка — излъга Маги.

— Слушай, така и така се забавихме много. Да отидем да погледнем и в двора, да не би пък да е паднал някъде там, а?

Със своите надгробни камъни и плесенясали гробници дворът бе последното място, където Маги би желала да отиде. Толкова беше шокирана от откритието си, че не можеше да мисли. Нима беше възможно Рона да е нейният нападател?! Не, със сигурност не! Това е лудост. Ами с тази висока момчешка фигура човек лесно можеше да я сбърка с мъж във водолазен костюм. Никой обаче не знаеше, че Маги е излязла с нея тази вечер.

— Идваш ли?

— О, да, разбира се, извинявай.

Маги неохотно тръгна след нея. Какво идеално място за убийство е старият черковен двор, каза си тя. Абсурдно е да мисли така, нали? Свободната й ръка напипа перлите в джоба. Не ги бе дала на Фич, което значеше, че проклятието все още тегне над главата й.

Рона навлезе навътре в двора.

— Може би ще ми светнеш — каза тя, като се обърна и препречи пътя на Маги. — Ето тук. — Тя протегна лявата си ръка.

Какво ли беше това в дясната, запита се Маги? Бе забелязала някакъв малък тъмен предмет. Нима пистолет?

Маги понечи да се върне, ала Рона бе много бърза. Тя се спусна и грабна фенерчето от ръката й. После извади дясната си ръка и оръжието проблесна на лунната светлина.

— Страхувам се, че няма да стигнеш до „Мархайтс“ тази вечер — заяви Рона.

 

 

Фич остави слушалката и се почеса. Тази сутрин се бе върнал с Джорди на острова и цял ден се опитваше да намери Маги в хотела. За кой ли път му отговаряха, че е излязла. Беше ядосан и разтревожен, ала последният разговор със служителя от рецепцията в „Долфин Бей“ направо го уплаши. Като си поразрови мозъка започна да звъни и по другите хотели. На петия път откри къде е отседнал Джейк Кейн.

След като се представи, Фич каза:

— Съжалявам, че ви безпокоя, но се тревожа за Маги.

— Няма за какво. Последният път, когато я видях, беше добре.

Гласът на Джейк звучеше успокоително.

— Кога беше това?

— Преди няколко часа, когато я оставих в хотела й.

Какво правеха тези двамата толкова време заедно, запита се Фич измъчван от ревност.

— Ами, аз току-що звънях там. Казаха ми, че не е в „Долфин Бей“. Поръчала такси, за да дойде при мен в „Мархайтс“. Таксито пристигнало, но тя изобщо не слязла. Позвъних горе, ала никой не отговори.

— Какво? — Гласът на Джейк стана не по-малко тревожен. — Каза, че няма да ходи никъде тази вечер. Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Нямаше да ви звъня, ако не бях.

— Да се срещнем в хотела. Аз ще се обадя в полицията.

 

 

— Защо правиш това, Рона? — гледаше я Маги учудено.

Насочила пистолета право в корема на Маги, тя изглеждаше съвсем различно на лунната светлина. Момичешките черти някъде се бяха стопили. Беше безмилостна и невъзмутима… и опасна.

— Не го приемай лично, просто работа.

— Работа? Искаш да кажеш, че някой те е наел? Кой?

— Съжалявам. Имам изрично указание да не разкривам името на работодателя си, дори… да не съществува вероятността да предадеш някому информацията. Както и да е, не го приемай лично. Всъщност, дори си ми симпатична. Беше ми приятно с теб. Но забавлението си е забавление, а бизнесът — бизнес. А сега се обърни. — Рона я бутна по рамото е фенерчето. — Тръгвай — и й посочи тясната пътечка към дъното на двора.

— Какво ще правиш? — попита Маги, макар да имаше ужасно предчувствие.

— Ще се разходим до любимото ти място — живописното кътче на голямата загадка на ковчезите. Боя се, че там ще трябва да ти се случи нещо.

— И какво по-точно.

Докато вървеше, препъвайки се пред Рона, Маги непрекъснато се оглеждаше за възможност за бягство.

— Ще паднеш в гробницата. Колко ще са учудени уредниците тук, когато те намерят утре сутринта със счупен врат!

Рона зацъка с език. Ледени тръпки полазиха по гърба на Маги.

— Значи ти си играла всички тези номера — рече тя с обвиняващ тон.

— Да, но никой не знае. Работодателят ми не желае твоята смърт да се свързва с неговото име. Не успях да те удавя, защото се появиха онези хлапетии. А бях обмислила всичко доста добре, струва ми се. Хората знаят за теб, че си завладяна от легендата за Сесили Марлоу и че са те нападали скитници или местни хора, на които не им харесва да живееш в кулата. Смъртта ти ще има дузина правдоподобни обяснения. Удавянето щеше да изглежда съвсем случайно. Никой нямаше и да помисли, че може да е по поръчка.

— Но момчетата те видяха — опита да възрази Маги отчаяно.

Бяха приближили гробницата и тя трябваше да измисли нещо, и то бързо!

— Вярно. Какви безделници! Но не смятам, че това ще създаде особени проблеми. Кой друг, освен теб, би могъл да свърже този инцидент с мен? Стигнахме.

Наистина, ужаси се Маги. Точно пред нея отворът на гробницата зееше като заровена в земята каменна уста. Стъпалата, които водеха към мрачните дълбини, й се сториха като щръкнали зъби. Маги се обърна към Рона, но молбата замръзна на устните й, като видя изражението й — очевидно бе доволна от себе си.

— Така. Мисля, че е по-добре е да ми дадеш онези перли, за които бе любезна да ми съобщиш.

— Защо? Какво ще правиш с тях?

Беше безсмислен въпрос, ала единствената надежда на Маги бе да я накара да говори. Рона се засмя. Гласът й започна да става по-плътен. Какво ставаше? Дали можеше да направи нещо в своя полза? Маги заоглежда момчешкото тяло на Рона.

— Ами, естествено заради стойността им — отвърна тя. — Освен това няма да е лошо да бъдеш и ограбена. Знаеш ли — ухили се Рона — много ми допада мисълта как проклятието се засилва. Струва ми се, че сме сродни души със Сесили. Все си мисля, че тя не иска Фич да получи остатъците от роклята й. — Внезапно очите й станаха хладни. — Дай перлите!

Сега или никога, реши Маги. Бръкна в джоба си и разхлаби отвора на торбичката. Като се молеше за късмет, замахна и с всичка сила метна перлите в лицето на Рона, мушна се под ръката й и се пресегна за очилата й. Без да иска, вплете ръцете си в косите на мъчителката си, които заедно е очилата останаха в ръката й.

Странно, но Рона изглеждаше много по-разтревожена заради косата, отколкото за каквото и да било друго.

— Кучка — извика тя и стреля по бягащата фигура.

Куршумът профуча покрай ухото на Маги, но адреналинът й така се бе покачил, че тя не обърна внимание. Просто тичаше стремително в тъмнината. Зад себе си чуваше ругатните на Рона. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Като се задъхваше, зави покрай черквата и се спусна към паркинга. Да можеше да стигне до шосето, макар че по това време беше пусто…

В този момент луната се скри зад облак. Внезапно Маги се блъсна в нечие тяло и две ръце я сграбчиха.

— Кой е? — попита мъжки глас. — Какво става тук?

Луната отново се показа и когато тя вдигна очи видя Дон, младият мъж, който беше с Рона при срещата им в Бриджтаун.

— От какво бягаш? Струва ми се, че чух изстрел.

Но Маги бе толкова замаяна от страх и болка, че не го чу. Изстена леко и се свлече в ръцете му. До тях долетя сирената на приближаващата полицейска кола.

 

 

— Добре ли е тя? — попита Фич нетърпеливо.

— Колкото може да бъде добре една млада жена, която са се опитали да блъснат от скалата, да удавят и накрая да убият в гробището — отвърна Джейк Кейн.

Двамата мъже се намираха в местното полицейско управление. Маги беше в съседната стая и даваше показания. Фич, който току-що бе пристигнал, след като Джейк му бе позвънил, все още не я бе видял.

— Нека уточним — каза Фич. — Миналата седмица сте наели този младеж Дон Блай да следи Маги, нали така?

— Да — обясни Джейк. — Когато господин Бърнсайд разбра, че Маги едва не е била удавена, ми нареди да взема мерки за нейната сигурност. В полицията ми препоръчаха Дон Блай — вече бил изпълнявал такива задачи. И тъй като Дон познаваше Маги, както и Рона Честейн, се оказа сполучлив избор.

— Дон въобще не подозирал, че Рона играе такава мръсна игра. Тръгнал след тях, само защото е трябвало да следи Маги. Спрял на улицата и ги чакал да се върнат, когато чул изстрела. Това го накарало да затича към паркинга, което спасило Маги. За късмет, един човек, който живеел наблизо и също чул изстрела, се обадил в полицията.

— Всичко на косъм!

— Да, съгласи се Джейк.

— Какво знаете за тази Рона Честейн?

— Само онова, което Маги каза на полицаите, но тя бе толкова изплашена, че успя да им съобщи само, че Рона се опитала да я убие и че е наета да го направи.

— Наета? Господи!

— Да, и аз реагирах така! А нямаше време да научим нещо повече.

— Освен, че Рона е изчезнала.

— Да — съгласи се Джейк. — Ще я намерим, ако все още е на острова. Но ако е професионалистка, би трябвало да е предвидила такова развитие и съответния изход от него. На сутринта ще знаем повече.

Фич потри челото си с ръка.

— Няма да има време за сън тази нощ.

— Никой от нас няма да може да спи, освен Маги, надявам се. Има нещо странно, което научих от полицията.

— Така ли?

— Оградили са двора на черквата, за да търсят доказателства утре сутрин, на светло. А сега са намерили очила и перука недалеч от онази гробница, където ковчезите се местели.

— Перука ли?

— Да, доста странно, нали? Може би Маги ще разсее мъглата.

— Може би. Но не и преди да настъпи сутринта. Мисля, че не би понесла повече. Като свърши с полицията, ще я заведа вкъщи, където ще си почине и ще е на сигурно място — каза Фич с решителен глас.

 

 

Първото нещо, което Маги видя, когато се събуди, беше загриженото лице на Фич. Предишната вечер се оказа прекалено слаба, за да протестира срещу предложението му да отиде в неговия дом. Освен това искаше да си легне и да спи.

— Маги, скъпа!

Тя огледа стаята, където бе прекарала толкова много време, за да се възстановява.

— Докога ще се срещаме така?

— Не се шегувай с това. За мен никак не е смешно.

Маги се изправи.

— Сънувала ли съм или случилото се миналата нощ е истина?

— Боя се, че е истина. След като закусиш, бих желал да ми разкажеш повечко за всичко това. Както и Джейк. — Фич си погледна часовника. — Той скоро ще е тук.

Влезе Серита и донесе поднос препълнен с храна, но Маги взе само чаша чай и една препечена филийка. Докато преглъщаше, от време на време поглеждаше към Фич, който седеше до леглото й и я наблюдаваше, сякаш щеше да се изпари. Беше невероятно хубав, току-що избръснат, с ленен панталон и подходяща риза. Пръстите й жадуваха да го докоснат, но тя се въздържа. Никой от двамата не заговори за последната им неприятна раздяла. Толкова неща се бяха случили оттогава, сякаш бяха изминали години. И въпреки всичко, тази грозна сцена не излизаше от ума й.

— Как е Джорди — попита тя.

— Добре. Тревожи се за теб, но иначе е добре.

— Вече вкъщи ли е?

— Да, вчера се върнахме от Каракас. Ще дойде да те види по-късно.

— Харесало ли му е при баба му?

— Много. — Фич се поколеба. — Всъщност, майка му бе там, когато аз отидох.

— О? Това изненада ли те?

— Да.

— А ядоса ли те?

— В първия момент да. Но после се оказа, че е за добро. Намерихме начин с Тина да изгладим различията, си по отношение попечителството над Джорди. Споразумяхме се двамата да се виждат. Ти правилно ме посъветва и съм ти благодарен за това. — Фич замълча за миг, после продължи. — Във всеки случай Джорди е доволен, Тина — успокоена, а и аз съм доволен.

— Много хубаво.

Маги откъсна второ парченце от филийката и внимателно заоглежда неправилните му ръбчета.

— Нещо друго постигнахте ли е Тина?

— Не мога да говоря за нея, но това, че я видях, ми помогна да взема решение.

— О? И какво е то? — Маги бе спуснала миглите си.

— Че между нас е свършено. Джорди винаги ще е наш син, разбира се, но иначе бракът ни вече е история.

Маги го стрелна с очи.

— Преди не беше така сигурен, нали?

— Не, не чак така. Бях глупак. — Той се прокашля. — Има още нещо, Маги. Разбрах колко много те обичам. Толкова много, че не мога да понеса мисълта да си отидеш. Моля те, не ме оставяй.

Маги изпусна филийката. Вдигна глава, а сивите й очи грейнаха. Но в този момент Серита почука и ги уведоми, че Джейк е пристигнал.

Миг по-късно той влезе с бонбони и цветя.

— Букет за една много красива и заслужила дама — каза той и посипа леглото на Маги с пъстри цветове. — Как е нашата героиня?

Маги премигна и отмести поглед от Фич.

— Ако имаш предвид мен, то аз не съм героиня, а само един доста объркан турист.

— Надявам се, не толкова объркан, че да не може да разкаже подробности за случилото се.

— Да — обади се Фич — и аз нямам търпение да ги чуя.

Маги изпи остатъка от чая и бутна подноса встрани. Последното нещо, за което искаше да говори, бе за миналата нощ. Прекалено живи бяха сцените в ума й. Но трябваше да го направи. Когато свърши, двамата мъже се спогледаха.

— Съвпада ли е това, което си открил? — обърна се Фич към Джейк.

— Почти цялата нощ бях до телефона. Преди малко говорих пак с полицията. Ето какво научих. Рона Честейн наистина е напуснала острова миналата вечер с частен самолет. Властите се опитват да я намерят, но предполагам, че няма да успеят.

— Защо? — попита Фич.

— Първо, защото е била много находчива и бърза. И второ, не сме сигурни дали наистина е жена. Всичко, което знаем, е, че е наемен убиец, който понякога се появява като мъж, друг път като жена, оттук и перуката, която Маги свали. Никой не е сигурен какъв е полът на Рона, което със сигурност й помага, когато трябва да се предреши. Страхувам се, че ни се изплъзна от ръцете.

— Нейното намиране не е така важно, както откриването на работодателя й — подчерта Фич.

— Да, Оуен ме накара да поработя върху това. Но ще ми отнеме време. Който и да е той, сега със сигурност добре се е скрил. Така че Маги може да е спокойна — едва ли ще последва нова атака в скоро време. Въпреки това аз ще направя всичко, за да се чувстваш сигурна — обърна се Джейк към нея.

— Ще бъде в безопасност — обади се Фич и сложи ръката си върху тази на Маги.

Тя бе казала малко неща досега. Но в този миг внезапно нададе вик:

— Перлите.

Двамата мъже я зяпнаха.

— Перлите, перлите на Сесили, с които трябва да неутрализирам проклятието. Запратих ги в лицето на Рона. Разхвърляни са по земята, където всеки може да ги вземе.

Джейк се усмихна и бръкна в джоба на панталона си.

— Уредникът на Крайст Чъч вече се погрижи за това. Той й подаде малка кутийка. Тя нетърпеливо я отвори и въздъхна с облекчение. Беше пълна с перли. Имаше още парченца пръст и трева.

— Всички ли е събрал? — попита тя и започна да брои.

— Не зная. Колко бяха?

— Точно сто.

— Струва ми се, каза, че е намерил деветдесет и осем.

Но едва ли тези две перли могат да повлияят сериозно. Те са малки и деформирани, нямат голяма стойност.

— Тяхната парична стойност няма никакво значение — възрази Маги. — Трябва да ги дам до една на Фич или проклятието ще остане.

Мъжете се погледнаха един друг, после нея. Виждаше се какво си мислят — смятаха, че е загубила разсъдъка си от преживяното. Но тя си знаеше, че трябва да намери липсващите зрънца. Изглежда нищо друго нямаше значение, дори това, че Фич най-после заговори за любов.

 

 

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

— Да.

Фич неохотно й подаде ръка да слезе от колата. Хвана я за лакътя и я поведе по стръмната пътека към Крайст Чърч, сякаш бе направена от стъкло.

— Уредникът каза, че е търсил двете перли къде ли не. Вероятно някой ги е намерил и ги е взел.

— О, не — простена Маги. — Трябва да опитам.

Фич хвана раменете й и я обърна към себе си.

— Защо е толкова важно? Нали вече ми даде останалите? Та това е просто някаква налудничава стара легенда.

— Може и да е така за теб, ала след всичко, което ми се случи, за мен изглежда съвсем истинска. Не мога да ти го обясня, Фич. Усещам, че Сесили е някъде наоколо и ме приканва да ги възстановя. Трябва да опитам. В противен случай тази мисъл ще ме преследва до края на живота ми.

Фич я огледа критично. Беше много хубава с огромните си сиви очи върху загорялото лице. Изпита внезапно желание да обвие ръце около нея и да я целуне, но разбра, че моментът не е подходящ да показва страстта си. Желанието да намери перлите и да сложи край на проклятието бе станало за нея фиксидея. Той гледаше съвсем спокойно на това.

Но имаше нещо друго, което го тревожеше. Няколко пъти бе опитал да се извини и да й каже, че я обича. Ала всеки път, когато започнеше да говори, тя се обръщаше настрани. Очевидно не искаше да слуша такива неща. Нима я бе загубил? Дали просто не изчакваше да му даде проклетите перли и да се махне от острова?

— Откъде искаш да започнеш? — попита Фич.

— Там, където ги хвърлих — около онази ужасна гробница.

— Не искаш да я видиш отново, нали? — Той й стисна съчувствено ръката.

— Докато съм жива не искам и да чуя за нея. Но това е най-вероятното място.

Той кимна и заедно поеха по пътеката към мистериозната гробница. Претърсиха всеки сантиметър в радиус петнайсет метра. Накрая Маги въздъхна ядосана и седна на една пейка.

— Казах ти, че уредникът вече добре е претърсил.

— Не се чувствам по-добре, като знам, че си прав. — Маги отново въздъхна и се огледа. Погледът й се спря на входа на гробницата и тя възкликна: — Ето къде не сме погледнали.

— Искаше да кажеш вътре?

— Възможно е да са се изтърколили по тези ужасни стъпала.

— Предполагам, но уредникът вероятно е надникнал и там.

— Дори да го е направил, едва ли е бил много усърден в търсенето.

— Искаш да слезеш долу?

— Трябва.

— Не, ти остани тук. Аз ще отида — рече Фич с въздишка.

Ала Маги се изправи на крака и сложи ръка на рамото му.

— Трябва аз да ги намеря.

— Какво значи…

— Зная, мислиш, че прекалявам и може да си прав. Но за мен е важно аз да ги намеря и да ги сложа в ръката ти.

Той я изгледа настоятелно, после кимна.

— Добре, но внимавай. И ако започнеш да чувстваш пристъп на клаустрофобия или нещо такова, само извикай и аз ще дойда.

Маги се усмихна.

— Благодаря. Ще запомня.

Целият й кураж бе необходим, за да слезе по тези стъпала. Макар от години да стоеше празна, гробницата имаше отвратителна влажна плесен. Спомни си момента, в който си мислеше, че ще намери края си тук.

Подът беше покрит с прах, листа, клечици от дърветата. Няколко перли лесно можеха да останат незабелязани. Маги пое дълбоко въздух, клекна и започна да рови с ръце.

— Добре ли си там? — извика нетърпеливо Фич.

— Да.

— Не звучиш добре.

— Е, бих предпочела да съм на друго място. Където и да е — измърмори Маги под носа си.

— Доста време си долу. Сигурна ли си, че не искаш помощ?

— Да. Сама трябва да се справя.

Тя зарови в друга купчина, после отмести голям камък. Нищо. Избута купчина пръчки на една страна и вдигна едно влажно листо, без да очаква да намери нещо. Загледа се и шумно пое въздух. Олюля се. Перлите — изцапани, но непокътнати — лежаха под изгнилия лист.

— Фич?

Маги се показа от отвора на гробницата. Беше широко усмихната.

— Успя ли? — попита той, макар да беше очевидно.

— Да, дай си ръката.

Той се протегна и тя постави двете липсващи перли на дланта му. Той ги стисна и каза:

— Не усещам никаква разлика.

— Но аз да — и се разплака. — Извинявай.

Фич пусна перлите в джоба си, после я прегърна и притисна до себе си. Тя зарови мокрото си лице в него и неудържимо заплака.

— Маги, всичко е наред, вече всичко е наред.

— Знам, но… О, не мога да ти обясня, беше толкова…

— Повярвай ми, разбирам те. Ти изживя такъв ад. Поплачи си, мила моя. — Той я погали по раменете. — Аз съм при теб. Ще бъда винаги с теб. О, Маги, толкова те обичам…

— Аз също — изхлипа тя, — но…

— Зная, зная. Имахме проблеми. Ти заслужаваш да имаш деца, свое семейство, а аз не мога да ти ги дам. Но не го знаем със сигурност, нали. Ако мъничко почакаш, преди да ме отхвърлиш, аз ще се оперирам. Може и да се получи, кой знае.

Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.

— Ще направиш това заради мен? Тази операция е много болезнена.

— Всичко бих направил за теб, Маги, моя любов. Всичко, освен да се откажа от теб. Трябваше да те оставя да си идеш. Но установих, че не съм така благороден. Просто нямам тази сила.

— И си сигурен, че искаш мен, а не Тина?

— Разбира се. О, Господи, разбира се, че искам теб.

Той обгърна лицето й с ръце и започна да я целува. Тя затвори очи и Фич трескаво замилва челото, клепачите, страните й. После страстно впи устни в нейните. Сякаш душите им се сляха. Когато накрая се отделиха един от друг, останаха дълго време безмълвни, впили поглед един в друг.

— Да отиваме в колата — предложи Фич.

— Да — отвърна Маги с едва чуто.

— Може ли да те закарам в „Мархайтс“?

— Не, Фич, заведи ме в кулата.

— В Сърлинг Тауър?

— Да, там искам да отида сега. Не питай защо.

 

 

Пътуваха, без да проговорят. Вятърът рошеше косите на Маги, а тя търсеше отблясъците на морето между бягащите край тях дървета и сгради. Фич паркира възможно най-близо до кулата. Помогна й да слезе и тръгнаха към кулата.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Фич и взе ръката й.

— О, да. Трудно ми е да ти обясня, но когато сложих перлите в ръката ти, огромна тежест се смъкна от плещите ми.

Тя гледаше усмихнато към кулата. После отиде до ръба на платото и погледна надолу към брега. Фич я последва и застана зад нея.

— За какво мислиш?

— Знам, че въображението ми е прекалено развито, но ми се струва, че Сесили Марлоу, Хари Сърлинг и Джеймс Кинли са някъде около нас и най-после са спокойни.

Той сложи ръце на раменете й.

— Да можех и аз да съм спокоен. Ти все още не си ми отговорила, Маги. Ще изчакаш ли да видиш дали операцията ще успее?

— Не, няма да чакам. Искам да се омъжа за теб сега и то веднага. — Тя се обърна и го прегърна. — О, Фич, мисля, че се влюбих в теб в момента, в който те видях. Разбира се, че искам да имаме деца и ще бъда много щастлива, ако успеем. Но всъщност аз искам теб.

— Маги! — Той зарови лице в косата й. — Толкова се страхувах да не те загубя. Когато ти казах за вазектомията, ти бе толкова сърдита.

— Ревнувах. Ревнувах, че си обичал Тина толкова много. Но ако сега ти искаш мен…

— Разбира се, разбира се. — Той я притисна към себе си и пламенно я целуна. — Нищо не може да ме направи по-щастлив от това да имам едно малко момиче като теб. Просто искам… само ако…

Маги сложи пръст на устните му.

— Слушай, Фич, ние имаме Джорди и аз ти обещавам, че ще го обичам като свое дете. Аз вече го обичам. Не мога дори да мечтая за по-хубаво място от „Мархайтс“, където да живея. Дори да се окаже, че не можем да имаме деца, ще си осиновим. Ще бъда доволна.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ами работата ти?

— Ако искаш, ще ти помагам в клиниката. Аз не съм Тина. Моят свят е тук.

— Ами ако ти си наследницата на Бърнсайд?

— Това няма да промени отношението ми към теб.

Фич се вгледа в ясните й красиви очи.

— Вярвам ти. Обичам те и те желая много повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Добре направи, че най-после го каза — прошепна Маги щастливо засмяна.

Те отново се целунаха и останаха ръка в ръка, поглъщащи взаимно топлината на телата си. После се обърнаха и без да се пускат тръгнаха към кулата.

— Какво ще направиш с това място сега, когато го освободи от проклятието? Ще го продадеш ли?

— Не, ще го оставя, така както го намерих — открито за небето и морето, за хората и за всеки, който има необходимост да се занимава с една романтична кула. А може и да го върна на Историческото общество при условие, че ще го поддържат и ще пускат хората тук. Имам чувството, че в мъгливите бурни нощи Сесили Марлоу, Джеймс Кинли и Хари Сърлинг ще искат да идват тук.