Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (12)

Единадесета глава

— Долу става нещо странно.

— Какво? — Джорди се сепна от унеса, в който беше изпаднал от взиране в триъгълния силует на устремена към яхтклуба лодка. Той се обърна към Питър, който бе коленичил, наведен през борда.

— Не мога да видя добре, но нещо не е наред. Виждаш ли онези мехурчета? Да не се е случило нещо с Маги?

Джорди засенчи очите си с ръка. Видя стрелкащи се тъмни фигури в дълбочината и усети как се вледени. С вик надяна маската си и се метна през борда.

— Ами ако е акула? — опита се да го спре Питър. Но Джорди вече го нямаше. Останал сам в лодката, Питър се поколеба и също сложи маската си.

Във водата Джорди се устреми право надолу. И по-рано се бе гмуркал надълбоко и се гордееше с умението си да издържа дълго под вода. Никога обаче не бе достигал такава дълбочина, само че в момента не си даваше сметка за това. Когато сцената на дъното изплува в мрака, кръвта му се вледени. Там лежеше Маги, свита на две. Изтръгнат от устата й, мундщукът на шнорхела изпускаше мехурчета. Една тъмна фигура, облечена в черен водолазен костюм, кръжеше над нея, като ангел на смъртта и наблюдаваше отчаяната й борба за живот.

Джорди свирепо замахна с юмрук към рамото на плувеца. Когато той се обърна, изненадан от чуждото присъствие, Джорди зърна чифт злобно присвити очи и усети тръпки да полазват по гърба му. В този момент се появи Питър. Той хвана Маги за ръка и я затегли нагоре. За момент Джорди помисли, че водолазът в черно ще ги нападне. Нямаха никакъв шанс, а Маги със сигурност щеше да бъде мъртва. Но, за негово облекчение, нападателят се обърна и бързо отплува.

Джорди имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат от недостиг на въздух. Даде си сметка, че след толкова време Маги вероятно е много по-зле. Като се бореше с всички сили да не загуби съзнание, хвана едната й ръка и двамата е Питър загребаха нагоре.

Не беше никак лесно. С бутилките и водолазната екипировка Маги бе доста тежка. Накрая момчетата изплуваха от водата, задъхвайки се. От недостига на кислород лицата им бяха морави, а очите — изпъкнали. Маги изглеждаше още по-зле.

— Да не са я убили? — с треперещ глас промълви Питър.

— Не, не вярвам. Но трябва веднага да я качим в лодката — припряно каза Джорди, докато сваляше водолазния й костюм.

— Какво ще правим като я извадим от водата? — попита на пресекулки Питър.

— Ще й направя дишане уста в уста, а щом слезем на брега, ще извикам баща ми. Той сигурно знае какво да прави.

С мъка качиха отпуснатото тяло на Маги на борда. Когато я претърколиха по корем, от устата й избликна голямо количество вода. Джорди реши, че не диша. Изведнъж го обзе паника. Ами ако е вече мъртва? Всичко зависеше от следващите няколко минути. Никога не бе изпадал в такава ситуация и много се изплаши. Внезапно си даде сметка колко обича Маги и какво значеше нейното приятелство за него. Тя е голяма жена, помисли си той. Обърна я, изви назад главата й и започна да й прави изкуствено дишане, така както ги бяха учили в училище. И бе толкова добра с него — по-добра от всички други. Нали тя го бе запознала с Питър? Би било ужасно, ако този подлец я е убил.

Изведнъж Джорди се сети още нещо. Ако Маги умре, ще страда и баща му. Без да му е говорил никога за нея, Джорди чувстваше, че много я харесва, а може би и нещо повече. „Не мога да я оставя да умре — помисли си Джорди. — Просто не мога!“

С усилие на волята, Джорди вдъхна силна струя в устати на Маги. Устните й бяха солени и студени. Но тя не приличаше на мъртва. „Моля те, Маги, не умирай, моля те!“

 

 

Покачен върху коня си, Фич се взираше в един стрък узряла тръстика. Наближаваше жътва. Само дано Хорацио ураганът, който в момента вилнееше на няколкостотин километра оттук, не свърнеше и на запад. Щеше да помете всичко по пътя си. Тогава с реколтата щеше да е свършено, помисли си горчиво той. Напоследък все го налягаха само мрачни мисли. Пришпори Брумел и дръпна юздите. Време беше да се връща вкъщи за обяд.

Цялата сутрин Фич обикаля на кон тръстиковите си плантации. Засега всичко вървеше добре. Независимо от прогнозите за буря през следващите четиридесет и осем часа, денят бе великолепен. По небето нямаше нито едно облаче, лекият бриз носеше дъх на море. Но Фич бе сляп за всичко това.

Мислите му го носеха далеч оттук. В момента Джорди и Маги бяха в заливчето. Образите им не излизаха от ума му. Маги сигурно се бе покатерила върху някоя скала, със семплия си бански костюм, подчертаващ стегнатите й гърди и тъничкия кръст, който я правеше да изглежда толкова привлекателна. Джорди сигурно й показваше уловените раковини, а тя му се радва с непресторено възхищение. Представата за тази идилична сцена събуди ревност. Нима бе стигнал дотам, запита се той, да ревнува любимата жена от собствения си син, само заради това, че бе свободен да прекарва времето си с нея?

За съжаление, такава беше истината. Фич пришпори Брумел. Доста жестоко спрямо бедното животно, което бе принудено в горещ ден като този да носи масивното тяло на своя господар, но Фич бе толкова неспокоен и объркан, че движението бе единственият начин да пропъди мисълта за Маги от главата си. Само че и това невинаги помагаше.

През последните няколко седмици нощите бяха мъчение за него. Често му се случваше да се взира в тъмнината и да вижда лицето на Маги зад всяка сянка. Чувстваше се ужасно до онзи съдбоносен следобед, когато се любиха в кулата. Но след това положението стана още по-лошо. Не можеше да забрави топлината на гърдите й и извивката на тръпнещото под него тяло, притиснало го в прегръдките си.

Не съжаляваше за това, което бяха сторили, а за това, което последва. Чувстваше се неудовлетворен, че се бе впуснал в нещо, лишено от перспектива. Та какво ли можеше да предложи той на тази млада жизнена жена? Бе прекалено стар за нея. Пък и трябваше да се съобразява с Джорди. Веднъж вече го бяха наранили. Жестоко би било отново да страда. Погълнат от мислите си, той отново пришпори Брумел нагоре по пътеката. Но когато видя Серита да се втурва навън с разширени от ужас очи, Фич закова на място.

— Господин Марлоу, господин Марлоу!

— Какво има? Да не се е случило нещо? — Фич скочи от коня.

— Джорди е на телефона. Обажда се от кулата. Случило се е нещастие.

— Кой е пострадал? — Фич сграбчи жената за ръката.

— Маги Мърфи — по време на гмуркането. Бащата на Питър я е откарал в болницата.

Лицето на Фич, зачервено от ездата, стана пепелявосиво. Без да продума, той остави коня и хукна към колата.

 

 

— Съобщението за смъртта ми е силно преувеличено — промълви Маги, докато медицинската сестра следеше реакциите й. Вкусът на солената вода се върна в устата й и прекъсна немощната й шега. „Колко ли трябваше да е погълнала?“ — попита се тя. Сигурно няколко литра.

— Отпуснете се и не говорете — каза докторът и постави слушалката върху гърдите й. Когато прегледът завърши, сестрата я включи на система с физиологичен разтвор, като че ли солта, която организмът й вече бе погълнал, не бе достатъчно. Пренесоха я на носилка и я качиха в асансьора. Опомни се, когато я сложиха на леглото в малка, боядисана в бяло стая. След като свалиха банския й костюм и й облякоха болничната нощница, усети как потъва в гъста мъгла, която я обгърна отвсякъде.

 

 

Когато Фич пристигна в болницата, Маги бе в безсъзнание. Независимо от това, той настоя да я види. Остана дълго край леглото й, загледан в равномерното повдигане и спускане на гърдите й, в бледото й лице със синкави устни, в меката дъга на веждите й, под които прозираха сините венички на клепачите. Сърцето му се сви при вида на крехкото й тяло, което можеше толкова лесно да бъде прекършено. Тя все още не бе избегнала опасността от пневмония и шока от преживяното. Силна е, каза си той. Нямаше да го остави, и то точно сега, когато имаше толкова неизказани неща между тях. Той стисна юмруци и излезе бързо от стаята.

Когато се върна в „Мархайтс“, намери Джорди и Питър, сгушени на верандата. Бяха още по бански с облечени отгоре тениски. Пред тях стоеше поднос с лимонада и сандвичи, но изглежда никой нямаше апетит. Бяха бледи и уплашени.

След като се опита да ги успокои, че Маги е вън от опасност, Фич коленичи пред сина си:

— А сега, кажи какво точно се случи.

— Казахме на Серита по телефона — припряно започна Джорди, но като видя суровото изражение върху лицето на баща си, спря.

— Започни от началото и разказвай бавно и последователно. Искам да чуя всичко от начало до край, с най-малките подробности. — Фич взе ръката на Джорди. — От това, което ми каза Серита, разбрах, че сте били в гумената лодка, когато Маги се е спуснала сама във водата. Какво се случи след това?

Докато Джорди се стараеше да възпроизведе точно събитията, допълван от време на време от Питър, Фич не сваляше поглед от него.

— Казваш, че мъж във водолазен костюм е нападнал Маги. Ти видя ли го?

Джорди и Питър кимнаха утвърдително.

— Видяхме го, когато се гмурнахме във водата — изрекоха в един глас — Избяга като ни видя.

Фич замълча. Почувства как дъхът му спира. Не само Маги е била на косъм от смъртта, същото е можело да се случи и с момчетата.

— Напълно ли сте сигурни в това, което казвате?

— Да — потвърдиха те.

Марлоу се изправи, като потриваше брадичка. Изведнъж се обърна рязко и забърза към кабинета си. Позвъни в полицията и съобщи, че ще заведе момчетата, за да дадат показания. После се върна на верандата. Джорди беше останал сам, клекнал, с колене присвити към лицето.

Фич се подпря на една от колоните.

— Къде е приятелят ти?

— Отиде си вкъщи.

— Питър е добро момче. Радвам се, че е бил с теб днес.

— Аз също! — преглътна Джорди. — Щях да се уплаша, ако бях сам. А може би и онзи, дето нападна Маги, нямаше да избяга. Сигурно щеше да се опита да убие и мен — запъна се Джорди. Сините му очи с дълги мигли изглеждаха огромни върху дребното лице. После отправи поглед към баща си и каза меко:

— Маги ми помогна да се сприятеля с Питър. Тя го покани да дойде, когато бяхме в заливчето и организира за нас чудесен пикник. Тя е толкова добра с мен.

— Ти я харесваш, нали?

— Да, много — лицето на Джорди доби въпросително изражение. — Ти защо не остана в болницата с нея?

— Нямаше как. За нея се грижи друг лекар.

— Но защо ти не се зае с нея. Мислех, че я харесваш — в тона на Джорди се прокрадна упорство.

— Наистина я харесвам — отговори кротко Фич. — Но ако имаш чувства към някого, по-добре е да не го лекуваш ти. Отношенията между лекар и пациент са различни от приятелските.

Джорди кимна.

— Струва ми се, че разбирам. Но ако ти я харесваш, защо толкова време не я каниш вкъщи, нито идваш с нас в заливчето?

— Задава се жътва и имам много работа. — Фич погледна отблизо сина си. Беше се променил през последните няколко седмици. Имаше непозната досега зрелост във вида му. Нужна е била голяма смелост, за да се хвърли във водата и да защити Маги от по-възрастния и силен нападател. Едва сега, когато тревогата бе отминала, Фич се почувства горд със сина си. На похвалата му момчето отвърна със свиване на рамене.

— Нищо особено.

— Не си прав, Джорди. Ти си герой. Ще видиш, че и други ще ти го кажат, когато се разчуе.

Момчето наведе глава.

— Мислиш ли, че мама ще научи за това?

Последва напрегнато мълчание.

— А ти би ли искал да научи?

— Да — отвърна тихо Джорди.

Фич погали наведената руса глава на сина си. Понякога му се искаше Джорди да не приличаше толкова много на Тина. Така би му било по-лесно. Но как можеше да забрави страстта си към нея, когато от лицето на сина му го гледаха нейните очи?

— Джорди, тя избяга от нас. Трябва да я забравим.

— Няма никога да се върне при нас, нали?

— Ти как мислиш?

Джорди наведе очи.

— Понякога си въобразявам, че може да се върне и пак да сме семейство.

Фич се учуди как една криза може да отприщи толкова много дълго потискани чувства. Отдавна не бяха разговаряли така. Разбира се, знаеше за раната, която синът му носеше в душата си. Но не бе предполагал, че още се надява майка му да се върне и нещата да бъдат постарому.

Фич се изкашля.

— Джорди, между хората се случват неща, които завинаги променят отношенията помежду им. Такъв е случаят с мен и майка ти. Миналото не може да се върне.

— Дори, ако продължаваш да я обичаш?

— Дори и ако продължавах да я обичам така, както я обичах в началото, когато се оженихме и се роди ти. Дори тогава — отговори твърдо Фич. Изведнъж си даде сметка, че наистина бе така. Защо не си го бе казал по-рано? — Сега тя има друг живот и ние трябва да се научим да живеем без нея.

— Не се ли чувстваш самотен понякога?

— Не. Имам теб и колегите си, плантацията и работата си в клиниката.

— Знаеш какво искам да кажа. Това не е достатъчно.

Фич въздъхна. Не, не беше достатъчно, наистина. Джорди сгуши лице в коленете си.

— А не си ли мислил понякога — запъна се момчето, — да поканиш тук някого, някой добър човек, като Маги например, да живее с нас? Може би, ако поискаш, би могъл да се ожениш за нея.

Фич се взря в сина си в тягостната тишина. След това се закашля.

— Женитбата е сложно нещо, Джорди. Маги е млада. Тя има свой живот. Съмнявам се, че би искала да го прекара тук с нас.

— Не може да си сигурен, докато не я попиташ. Може би ще се съгласи, ако я помолиш. Тя харесва острова, а мисля, че харесва и мен.

— Сигурен съм — съгласи се Фич. — Но сега, когато тя е в болница, не е време да мислим за това. Може би ще поговорим за това по-късно, когато няма да имаме толкова много проблеми.

Джорди се съгласи неохотно. Фич се опита да отвлече вниманието му, като му задаваше въпроси за нападението, за да го подготви за разпита в полицията. Но късно вечерта, когато Джорди вече си бе легнал, той седна в стария люлеещ се стол в кабинета си с чаша бренди в ръка и се взря намръщено в безредието върху бюрото си. Бледият и изпит образ на Маги, така както я бе видял върху болничното легло, не излизаше от ума му.

Само преди няколко минути Фич бе позвънил на лекаря й, който го увери, че състоянието й позволява да я изпишат на следващия ден. Фич не се изненада. Тя бе млада и жизнена, така че, стига да нямаше някакви усложнения, той се надяваше да я намери в много по-добро състояние на другия ден. И все пак, споменът за безпомощния й вид от последната им среща, пораждаше у него горещо желание да я закриля.

Но здравият му разум се противопоставяше на този толкова мощен инстинкт. Та нима навремето не бе изпитвал същите чувства към Тина? Беше я поставил в златна клетка, беше й осигурил всичко, което една жена би могла да желае — красив дом, прислуга, предан съпруг и дете.

Напразно. Тя се чувстваше толкова ограничена и потисната тук, в „Мархайтс“, че пожела да го унижи публично, като го напусна, пренебрегвайки дори единствения си син. Не можеше да рискува това да се повтори с него, нито с Джорди. Пък и на Маги би могъл да предложи много по-малко, отколкото на Тина. Изстена от отчаяние. Усети как брендито опари гърлото му и се запита дали поне не би могъл да предложи на Маги малко сигурност. Не можеше ли да предприеме нещо спрямо тайнствените нападения?

Фич се изправи рязко. Обади се на Серита и излезе в нощта. Докато се спускаше по пътеката към Сърлинг Тауър прехвърли в ума си всичко, което му бе разказал Джорди. Тук имаше нещо нередно. Някой отмъстителен островитянин би могъл да пали светлини по скалите на заливчето, и да я уплаши. Някой скитник би могъл да се вмъкне в дом й, за да я обере. Но нито единият, нито другият биха облекли водолазен костюм, за да я нападнат под водата, само защото се е настанила в мястото им за пикник. Не, тук очевидно се касаеше за нещо друго, нещо много по-сериозно.

След няколко минути Фич стигна до кулата и се взря в тъмния й силует. Намръщен, без да си дава сметка защо е дошъл, нито какво очаква да намери, Фич заобиколи и натисна дръжката на входната врата. В този момент телефонът вътре иззвъня. Кой би могъл да бъде? Вероятно родителите на Маги. Трябваше да им каже, че дъщеря им е в болница. Фич напипа в джоба си ключовете, които Джорди му бе дал и отвори вратата. Вдигна слушалката. Обаждаха се от Бостън. Беше Джейк Кейн.

 

 

— Какво си направил? — Маги бе провесила крака от леглото, взирайки се е удивление във Фич. Както бе предполагал, днес тя изглеждаше много по-различно от вчерашното бледо, почти бездиханно създание, със сплъстени от солената вода мокри кичури.

Сутринта сестрата бе измила с шампоан косата й и сега лицето й бе обкръжено с ореол от кафяви къдрици. Апаратът за следене на жизнените й функции бе откачен от ръката й. Беше облечена в розова лятна рокля, купена по поръка на Фич в Бриджтаун, която много й отиваше. Дори му се стори, че е доволна, дето бе дошъл да я вземе, макар че изглеждаше малко объркана и несигурна. Но сега лицето й пламтеше от гняв.

— Не мога да повярвам, че си говорил с Джейк Кейн за мен.

Фич закрачи нервно из стаята.

— Обясних ти как се случи. Оглеждах наоколо, когато чух, че телефонът звъни.

— Защо се е обадил?

— Каза, че току-що чул прогнозата за времето и се уплашил от наближаващата буря. Когато му обясних, че си в болница, се разтревожи още повече.

— Каза ли нещо друго?

Фич я изгледа остро.

— Не е разисквал личните ти отношения с мен, ако имаш предвид това. Маги, знам, че нямам право да любопитствам, но след това, което се случи, би трябвало да разбираш защо съм ходил до кулата. Там става нещо, което нито ти, нито аз можем да обясним. Какво мислиш?

Маги поклати глава.

— Нямам представа кой би могъл да ме нападне и то под вода. — В главата й се зароди мрачно подозрение, което я накара да потрепери. Случилото се с нея приличаше на кошмар или сцена от филм на ужасите. Ако не бе в болничната стая, за да се възстановява от последиците след ужасното си преживяване, едва ли би повярвала, че е истина.

— Полицията идва да ме разпитва тази сутрин. Не можах да им кажа много, нито пък да посоча някой, който би имал мотив да ме убие, ако не се има предвид наследеното проклятие.

— Проклятието? — Фич се запъна. — Да не искаш да кажеш, че това има нещо общо с идиотското проклятие на Сесили Марлоу?

— Едно нещо мога да кажа със сигурност. Този, който издърпа маркуча на кислородния ми апарат там долу, не бе духът на Сесили Марлоу, нито на Джеймс Кинли. Беше човек от плът и кръв.

И все пак, когато това се случи, тя си мислеше именно за костите на Кинли, заровени някъде долу под пясъка. В ума й бе изплувал зловещият образ на рибата трион. Беше като предчувствие за нападението на истинското същество, облечено в неопренов костюм, съществото, което имаше намерение да я убие.

— Видя ли лицето на нападателя си?

— Не, само очите. Бяха кафяви.

— Деветдесет на сто от обитателите на този остров има кафяви очи.

— Но не и ти.

— Да.

Той млъкна и се загледа в нея. Очите му излъчваха светлина. Откакто се бе появил в болничната й стая, Маги бе неспособна да види нещо друго. Толкова се зарадва, когато сутринта й донесоха новата дреха. Независимо от преживяното, бе възбудена като дете, което очаква с нетърпение момента да я облече. Когато Фич влезе в стаята й, по-официален от всякога, в светъл ленен панталон и сако, с разкопчана на врата риза, почувства как сърцето й запърха от радост.

Той беше много хубав мъж, със светлите си коси и мощно телосложение на викинг. Но, което бе още по-важно, той беше светъл човек, един от тези, които носят слънчевата светлина със себе си. Беше дете на природата, стъпил здраво върху земята, с кожа, ухаеща на пръст и живот. Спомни си топлината на тялото му върху своето, когато отново я връхлетя ужасният лепкав спомен за разигралата се предния ден сцена. Маги го погледна с копнеж. Нима имаше право да му се сърди, че се е намесил в личния й живот. Имаше чувството, че изплува ужасена от лепкавите дълбини нагоре, към сигурността, закрилата и светлината, които той представляваше.

И в този момент отново я жегна мисълта, че я бе отхвърлил. Беше я любил и после хладно се бе оттеглил. Наивно бе да си мисли, че той олицетворява спасителното пристанище, от което толкова отчаяно се нуждаеше в момента.

— Значи, единствената улика, с която разполагаме, е, че твоят нападател е носел водолазен костюм. Възможно е да го е взел под наем. Ще се опитаме да направим справка в магазините за подобни неща. Но те обикновено са обсадени от стотици туристи, така че, без по-подробно описание едва ли ще имаме някакъв успех… — Фич поклати глава. — Маги, този Кейн… дали не би могъл да има някакво отношение към случая?

— Защо питаш?

— Имам някакво особено усещане. Не ми хареса тона на гласа му, когато му казах какво се е случило. Според мен, още днес ще долети в Барбадос.

— Наистина ли? — обезпокои се Маги. Неприятна й бе мисълта за Джейк Кейн. Времето, прекарано като едно от сирачетата на Бърнсайд, й изглеждаше отдавна отминало.

— Но това няма да се случи, докато не се разбере какви са намеренията на Хорацио.

— Хорацио?

Разбира се, ураганът. Когато Маги бе в океана с момчетата, опасността от него й изглеждаше така далечна. Тя погледна през прозореца. Беше по-ветровито от обикновено, но нямаше никакви други признаци за наближаваща буря.

— Снощи обърна посоката си към нас. Смятат, че може да налети на острова — отговори Фич на въпроса й. — Всички полети от Щатите са отменени.

— Какво означава това? — попита Маги.

— Това означава, че ако бурята наистина ни връхлети, ще се наложи да я изчакаш в „Мархайтс“ с мен — отговори Фич.