Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (13)

Дванадесета глава

Два часа по-късно Маги седеше в люлеещия се стол в хубавата стая за гости в „Мархайтс“.

— Фич, не мислех, че ще остана затворена през цялото време тук.

— И аз не мислех така, преди да чуя последната прогноза за времето. Вече е почти сигурно, че ураганът ще ни връхлети през следващите дванайсет часа.

Фич стоеше на входната врата, видимо обезпокоен. Въпреки че навън все още грееше слънце, стаята бе потънала в тъмнина. Само няколко тънки лъча се процеждаха през затворените капаци. От идването на Маги, съвпаднало с последната прогноза за времето, целият „Мархайтс“ бе обзет от трескава дейност. Отвън се носеха ударите на чукове и припрените викове на работниците, мобилизирани да укрепят всички околни конструкции. Маги бе предложила неколкократно помощта си, но Фич й отказа.

— Не си в състояние да правиш каквото и да било. Почивай си.

Но как можеше да почива при работата, която кипеше около нея? Тя отправи нетърпелив поглед към Фич.

— Не се боя.

— Защото никога не си виждала на какво е способен Хорацио. А аз съм, затова се страхувам. Тази къща е строена здраво и е устояла на множество урагани, но човек не може да бъде спокоен в очакване на бурята, която се задава. Ще има разрушения и жертви. Няколко души от моите познати изпращат жените и децата си с частни полети до Щатите. Успях да ангажирам няколко места в самолет, който ще излети след час. Искам ти и Джорди да отпътувате с него.

— Да отпътуваме. За къде?

— За Каракас, на континента. Това се пада на юг от маршрута на Хорацио. Джорди има роднина, която прекарва там зимния сезон — мащехата на майка му. Винаги сме се разбирали с нея. Тя е много привързана към Джорди. Сигурен съм, че ще се грижи добре за вас.

Последният човек, от когото Маги би искала да зависи в момента, бе някой роднина на Тина Пилгрим.

— Ако Хорацио ни налети, клиниката ти ще се напълни с пациенти. Ще се нуждаеш от много помощници, а аз съм медицинска сестра. Оставам тук.

— Много благородно, но какво ще кажеш за Джорди? Не мога да го оставя да пътува сам. Ще ми направиш голяма услуга, ако го придружиш.

— Изпрати Серита. Тя се ужасява от бурята.

Фич я погледна объркано. Искаше тя и синът му да бъдат в безопасност, но не можеше да не се съгласи, че Маги имаше право. След първите съобщения за Хорацио, Серита се щураше из къщи като муха без глава. А след връхлитането на Хорацио, всеки човек с медицински познания щеше да бъде безценен.

— Добре, щом това е окончателно ти решение — отсече Фич.

— Точно така — отговори твърдо Маги. — Оставам.

— Тогава трябва да си починеш добре. После няма да имаш никакво време.

— Достатъчно си починах — заяви Маги. — Щом Серита ще замине с Джорди, мога да поема задълженията й в кухнята. — Фич изглеждаше озадачен, но Маги не му обърна внимание. — Ще има много работа. Трябва да се вземат мерки да се съхранят наличните запаси, в случай че спре тока или се появят проблеми със снабдяването.

Предложението бе разумно и Фич не можеше да не се съгласи, макар и с неохота.

— След всичко, което преживя, би трябвало да останеш в леглото.

— Чувствам се отлично — настоя Маги и като превъзмогна слабостта си, се надигна от стола и се упъти към вратата.

Долу те се разделиха. Фич отиде да нагледа работниците. Когато врата се затвори зад гърба му, Маги се огледа. Бе напълно права относно това, което трябваше да се направи. Серита, току-що уведомена, че заминава с Джорди, сваляше престилката си. Очите й искряха от облекчение.

— Трябва да се приготвя, да си събирам багажа — изстреля тя, като профуча покрай Маги нагоре по стълбата.

Майка й, Елизабет, се бе покатерила по каменните стъпала и като избърса паяжината от бузата си, се опита да извини дъщеря си.

— Не й обръщайте внимание. Когато беше малка, буря разби къщата ни на парчета. Оттогава обезумява при всеки повей на вятъра. Много съм ви благодарна, задето й отстъпихте мястото си в самолета.

Маги прекоси стаята и започна да й помага с консервите.

— Не се ли страхуваш за това, което може да се случи с къщата ви?

— Разбира се, че се страхувам. Трябва да привърша колкото се може по-скоро тук, за да се прибера и да видя какво може да се направи. Мъжът ми ще укрепи прозорците. Но за останалото трябва да се погрижа аз.

— Тогава да разчистим бързо бюфетите, за да ти остане повече време.

Маги откачи една голяма кошница от тавана и я напълни. Елизабет стори същото. После, приведена под товара си, я поведе надолу по каменните стъпала към един стар и прашен килер, подобен на заешка дупка. Предните две помещения с ниски тавани, приличаха на безкраен, покрит с полици, лабиринт. По-голямата част от полиците бе вече запълнена със запасите на Елизабет.

Джорди и Серита ги чакаха в кухнята, за да си вземат сбогом. Докато Серита прегръщаше и целуваше майка си, Джорди погледна стеснително Маги.

— Бих искал ти и татко да дойдете с мен — прошепна той.

— Не се безпокой за нас, Джорди. Ще се видим след няколко дни. Почини си и се забавлявай добре с баба си.

Маги коленичи, постави ръце върху раменете на момчето и го прегърна. Като видя, че не се отдръпна, тя го стисна още по-силно и го целуна. Майчинско чувство я обзе, когато докосна кадифената му буза. Какво щастие би било да има роден син като този? Какво щастие би било да има дете от Фич? Как е могла майката на Джорди да го остави? За миг си представи предизвикателната руса Тина и почувства как пламва от възмущение.

В този момент влезе Фич, за да отведе Серита и Джорди. След като излязоха, Маги се обърна към Елизабет:

— Аз ще прибера чашите, а ти — чиниите. Мисля, че ако опаковаме добре съдовете в долната част на бюфетите, те няма да пострадат.

Двете жени се трудиха усърдно около час. Накрая Елизабет избърса с ръка лицето си.

— Уф! Мисля, че вече свършихме. Остана само хладилникът.

— Какво смяташ да направим с храната в хладилника?

— Можем да приготвим сандвичи, с това, което не подлежи на разваляне, и да опаковаме останалото в лед.

— Аз ще направя това, Елизабет. Иди да се погрижиш за собствения си хладилник.

Старата жена се поколеба.

— Господин Фич още не ме е освободил. Освен това, в хола и трапезарията има маса чупливи неща, които още не са опаковани и прибрани.

— Той е прекалено зает със Серита и Джорди и подготвителната работа извън къщата, за да може да мисли, за каквото и да е друго. Сигурна съм, че не би те спрял да се погрижиш за собствените неща. Аз ще се заема с останалото тук. Хайде, върви.

Готвачката се поколеба още миг. След това грабна чантата си и изскочи през задната врата. Когато тя си отиде, Маги наряза малко телешко и шунка и го опакова, така че да може лесно да се прехвърли в друг хладилник. След това обходи къщата, за да огледа положението. Докато влизаше от стая в стая, си даде сметка, че се чувства много по-добре от преди. По натура тя бе активна и решителна и нямаше склонност да изпада в мрачно настроение. А и необходимостта да се реагира светкавично я бе отклонила от невеселите й мисли. А това бе голямо, макар и временно, облекчение. Беше погълната от опаковането на всички крехки предмети в хола, когато Фич затръшна входната врата. Очите му искряха върху загорялото от слънце лице, косата му бе разчорлена.

— Какво правиш?

— Опитвам се да спася скъпоценния ти порцелан. Заминаха ли Серита и Джорди?

Той кимна и прокара уморено ръка по челото си.

— Заминаха преди около два часа. Току-що чух последната прогноза за времето. Изглежда, ураганът ще ни удари фронтално довечера около девет.

Маги прокара пръст по златния ръб на чинията, която опаковаше.

— Какви са очакванията?

За момент той остана неподвижно загледан в нея, после каза:

— Много, много лоши. Изпратих работниците си по домовете им. Сега излизам да видя с какво мога да помогна на съседите. Надолу по пътя има една възрастна двойка, която може да има нужда да се укрепят прозорците им. Ще се върна след час. Можеш ли да останеш сама дотогава?

— Разбира се, че мога. Изглеждаш уморен. Бас хващам, че нищо не си ял. Да ти направя ли един сандвич?

— Няма да е зле. Благодаря ти.

Фич взе сандвича и термоса с кафе и изтича бързо навън. Тя остана загледана в него през пролуките на капаците, докато камионът му се изгуби по пътя. Предвестниците на бурята вече се усещаха. Вятърът непрекъснато се усилваше. Облаците се сгъстяваха. Дъждът зачатка ситно по покрива на къщата. Палмовите дървета по протежение на пътя се поклащаха и извиваха подобно на танцьори по време на генерална репетиция.

Внезапно осветлението угасна. След като опита няколко ключа, Маги разбра, че електричеството е прекъснато. Докато пъшкаше лекичко, погледът й се спря върху страховитата картина на Сесили. В далечния край на къщата се чу затръшване на врата и в същия момент Маги почувства как по ръката й пробяга електрически ток. Тя пусна дървената рамка и отскочи встрани. В продължение на няколко секунди тя остана трепереща, като се взираше в измъченото изражение на Хари Сърлинг, увиснал пред очите на осмиващата го тълпа, или по-точно на родената в съзнанието на Сесили осмиваща го тълпа, превърнала се впоследствие в реалност.

Наистина имаше нещо зловещо в тази картина, помисли си Маги, докато стоеше пред нея и разтриваше ръцете си. Не знаеше доколко Фич наистина държеше на нея, но очевидно тя щеше да си остане на стената в хола като свидетел на бурята, защото Маги не желаеше по никакъв начин да се докосне отново до нея. Сега, когато бурята приближаваше и къщата беше празна, тя не искаше да остане в една стая с нея. Привърши бързо работата си в полутъмния хол и после, в светлината на прокраднала се през антрето на хола светкавица, се спусна към останалите стаи на долния етаж. Когато опакова, намиращата се в тях стъклария, реши да провери какво става горе. Едва когато спря пред спалнята на Фич, си даде сметка, че никога не бе влизала в тези стаи, с изключение на хола. Как ли изглеждаше вътре? И дали имаше право да влиза там?

Тъкмо докосна тежката месингова дръжка, когато профучалият през тавана над главата й силен пристъп на вятъра я накара да отпусне ръка. Проверката на този етаж бе нейно задължение, което нямаше нищо общо с шпионирането. Но все пак, ще остави неговата спалня за накрая.

Стаята на Джорди, очевидно набързо опразнена, се намираше в дъното на коридора. Маги я освети с фенерчето си и се усмихна при вида й. Стените бяха украсени с плакати на сърфисти и състезателни коли. Чекмеджетата на внушителното възстаричко бюро зееха полуотворени, по леглото имаше разхвърляни дрехи. В единия ъгъл имаше струпани топки за футбол и крикет. Цялото останало пространство бе заето от мидите и раковините, които Джорди бе събрал по време на своите гмуркания.

Маги реши да прибере най-красивите от тях в чекмеджетата с надеждата, че намиращите се под тях чорапи и бельо ще им служат за подложка. Докато търсеше подходящо място сред тениските за една особено красива морска звезда, тя се натъкна на писмо. То лежеше на дъното, с лицето нагоре, написано с превзет наклонен почерк. Под светлината на фенерчето думите се раздвижиха и Маги усети, че е почнала да го чете, преди да осъзнае, че няма право на това, но вече беше твърде късно.

„Мили ми Джорди,

Моля се глупавичката ми стара приятелка Мей Пийбълс да успее да ти предаде това писмо. Ако то стигне до теб, моля те, не казвай никога на баща си, че съм ти писала. Не нужно да ти казвам какъв мърморко е той. А сега, когато ме мрази, ще иска и да ни раздели. О, колко ми се иска да бъдеш с мен, мили ми Джорди! Работя усилено, за да спечели всички турнири по голф и да си създам име. Тренирам ежедневно! Решена съм да постигна целта си! Пожелай ми успех! Миналата седмица бях в Ню Йорк. Изгледах всички състезания и се забавлявах чудесно по партита и ресторанти. Ако баща ти не беше толкова подъл да ни раздели, можехме да посетим заедно всички тези места. Би било чудесно!

Но аз няма да го оставя да му се размине, Джорди! Само бъди търпелив и имай доверие в мама!“

Следваха уверения в любов и целувки. Датата бе скорошна. Сигурно се е получило преди няколко дни. Ръката на Маги затрепери от гняв. Над нея покривът се тресеше и пукаше под напора на вятъра в унисон с чувствата й. Как може тази жена да бъде толкова жестока към едно деветгодишно момче! Първо го изоставя, а сега се опитва да се вклини между него и баща му!

Стиснала зъби, Маги напъха писмото обратно и се запъти навън. Фич може да не беше светец, помисли си тя, но той обичаше Джорди и правеше всичко, което бе по силите му, за да бъде добър баща. Той не бе изоставил Джорди, за разлика от Тина. Опитът на Тина да отрови връзката между баща и син бе връх на жестокостта.

Маги бе толкова разгневена от писмото и от жената, която го бе написала, че почти подмина спалнята на Фич. Внезапно спря. Спомни си за Оуен Бърнсайд, който бе напълнил дома си с портрети на покойната си съпруга. Дали и стаята на Фич не бе облепена е портрети на Тина?

Когато накрая събра кураж да влезе вътре, бе приятно изненадана. Дори и Тина да бе упражнявала някакво влияние върху него преди време, от това нямаше и следа. Стаята бе типично мъжка.

Недалеко от удобния стар кожен люлеещ се стол се намираше купчина вестници, медицински и спортни списания. Стените бяха опасани от препълнени е книги лавици. Стаята дори пазеше миризмата на Фич, една приятна смесица от мирис на кожа, трева и лек медицински сапун. Окуражена, Маги пристъпи навътре и се огледа за нещо чупливо, което би могло да се счупи. Само старинните ловджийски гравюри над леглото, реши тя. Когато се протегна да ги вземе, вниманието й бе привлечено от подпряната върху месинговата лампа до леглото снимка. На нея се виждаше образът на млада жена, която не беше Тина. Беше самата тя!

Усещайки странното чувство да се надига в нея, Маги пресегна и взе снимката. Беше правена от Джорди при един от излетите им в заливчето. Тя стоеше по бански права, леко облегната на скалите и се усмихваше. Макар снимката да не бе върхът на майсторството, на нея ясно се виждаха дългите й стройни крака и трапчинката между гърдите. И тази именно снимка Фич бе конфискувал, за да я гледа всяка вечер преди заспиване.

Почувства, че й прилошава. Впи ръце в корема си, неспособна да повярва на очите си. Това сигурно означаваше нещо… Но какво?

Внезапно чу затръшването на входната врата и усети течението от нахлулия в къщата вятър. Беше Фич! Маги виновно изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. Намери го в кухнята. Беше запалил газената лампа в средата на масата и тежко отпуснат на един стол, се мъчеше да си отвори кутия бира.

— Къде беше? — попита я, щом влезе.

— Проверявах на горния етаж. Опитах се да опаковам чупливите неща.

— Добре си направила, но това няма да помогне. Ако метеоролозите излязат прави, целият остров може да изчезне от лицето на земята.

Маги забеляза покритите му с прах дрехи и измъчения вид. На дясната му скула имаше драскотина.

— Бях почнала да се безпокоя за теб. Вятърът много се усили.

Фич кимна мрачно.

— Опасно е да се излиза навън. Вятърът носи какво ли не. Тръстиката е повалена. Един Господ знае дали ще остане нещо от нея, след като всичко това отмине.

— О, Фич, толкова съжалявам.

Той отпи уморено глътка бира.

— Зная това и ти благодаря. Но сега трябва да мисля най-напред за оцеляването си. Маги, недалеч оттук има варовикови пещери. Много от местните хора вече се скрих там. Събери си нещата, да те отведа веднага там.

— Защо?

— Защо ли? За да бъдеш в безопасност. Преди двайсет четири часа едва не те удавиха. Това не ти ли стига?

Маги се засмя дрезгаво. Не можеше да не се съгласи.

— Но какво ще стане с теб? И ти ли ще прекараш нощта в пещерите?

— Не, ще остана тук. Ако стане напечено, ще се скрия в мазето.

Маги се загледа в него, като мислеше за снимката в спалнята му и за писмото на Джорди.

— Мисля, че няма да е зле и аз да остана с теб.

— Маги… — Той остави празната бирена кутия на масата с намерение да я убеждава.

— Фич, не искам да те карам да шофираш в бурята само заради моята безопасност. — Тя се вгледа през спуснатите капаци на прозорците. Навън вятърът превиваше дърветата. Чуваше се тракането на керемидите върху покрива. — Освен това, не желая да нощувам в пещера. Щом ти можеш да останеш тук, не виждам защо да не мога и аз.

— Така ли — изгледа я втренчено той. Усети, че си мисли за последния път, когато бяха заедно и се любиха.

— Да — отговори без смущение тя, — така.

— Е, мисля, че няма защо да се боиш от мен на фона на урагана — промърмори сухо той.

Маги се направи, че не го чува. Обърна се към хладилника и попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

— Добра идея. Какво ще ми предложиш?

— Има шунка, телешко, плодова салата, малко от домашния хляб на Елизабет.

— Цяло пиршество! — Усмивката върху устните му отново бе изместена от умореното изражение. — Слагай масата, а аз ще отида долу за бутилка вино. Доколкото си спомням, в мазето има една-две специални реколти. Сега е моментът да ги опитаме.

Маги се съгласи и започна да нарежда приготвената по-рано храна. Когато Фич се върна от мазето, носеше в ръка две от чашите, които бяха опаковали с Елизабет и една прашна бутилка, която изглеждаше така, като че ли бе престояла десетилетия в мазето.

— Ако не е станало на оцет, смятам, че е достойно за повода — каза той и се зае да отваря бутилката.

Въпреки че Маги не разбираше нищо от вина, тя кимна ентусиазирано. Нямаше значение, че само преди няколко дни този мъж я вбесяваше. Снимката, която откри горе, промени всичко. Беше щастлива и възбудена при мисълта да бъде сама в „Мархайтс“ с него. Воят на бурята навън не я плашеше. Дълбоко в себе си, дори бе благодарна на Хорацио затова, че заради него бе останала насаме с Фич. Може би този път ще успеят да се разберат. Във всеки случай, поне се надяваше да стане така.

Светлината на фенера и напора на бурята отвън придаваше особено уютен вид на кухнята. Когато седнаха на масата, Маги започна да разпитва Фич какво е правили следобеда.

— Надявам се, че Елизабет и семейството й са в безопасност.

— Ами, не мога да кажа нищо за дома й. Тези малки къщички са направени така, че да могат бързо да се демонтират. Тя и съпругът й са в пещерата, така че сигурно са добре. Някои други, като Реми и синът му Питър, отидоха в хотела. Постройката е солидна, значи те също са в безопасност.

— Дали Джорди вече е пристигнал?

— Да. Пилотът съобщи по радиото, че са се приземили успешно и че шофьорът на Лоти ги е посрещнал. Така че Серита и той сигурно си живеят прекрасно в момента.

— Богата ли е бабата на Джорди?

— Лоти Лебъгър си живее като царицата на Шеба, как подобава на матриарха на фамилията на Тина. — Фич намръщи, докато наливаше виното. — Това бе единственото ми съображение да не искам да го изпратя там.

— Защо?

— Тя знае какво е отношението ми към възможността Джорди да се срещне с майка си и въпреки това се опитва да ме убеди да се срещна е Тина.

— С каква цел?

— Да разискваме бъдещето на Джорди.

— Мисля, че това не е лишено от смисъл.

— Няма какво да разискваме — отвърна натъртено Фич. — Достатъчно съм мислил за бъдещето на Джорди. Той ще остане тук, където е в безопасност, където го обичат и където не съществува вероятност да бъде изоставен отново.

Маги мислеше за скритото в чекмеджето на Джорди писмо. Хрумна й нещо.

— Смяташ ли, че това е разумно?

— Какво искаш да кажеш? — Той остави недовършения сандвич и я погледна.

— Не ти ли е идвало наум — Маги подбираше внимателно думите си, — че яростта, която изпитваш към постъпката на Тина, може да има нещо общо с детските ти преживявания? Та нали майка ти също те е изоставила в известен смисъл, когато е починала.

Фич присви очи.

— А, намекваш за Фройд, така ли? Добре тогава — вярно е, че майка ми ме е изоставила в известен смисъл. Тя ми липсваше ужасно. Затова разбирам добре травмата, която изживява Джорди.

— Сигурен ли си в това?

— Сега пък какво искаш да кажеш? — В гласа му се прокрадваха заплашителни нотки, но Маги не се уплаши.

— Фич, веднъж ми каза, че си боготворил майка си. Мога да разбера, че я идеализираш в спомените си и в това няма нищо неестествено. Но твоята майка е била мъртва и ти не си можел да направиш нищо друго.

— Не мога да разбера накъде биеш.

Маги пое дълбоко дъх.

— Добре. Мисля, че Джорди идеализира майка си също, както и ти навремето. Но разликата е там, че Тина е жива.

— Да, жива е и продължава да вреди. И ако Джорди има възможност да прекара повече време с нея, ще разбере колко много се различава тя от неговия идеал. Не искам да разбия илюзиите му. По-добре е да си седи тук и да я боготвори, отколкото да се сблъска с действителността.

— А аз не мисля така. Твоята гледна точка може да се окаже много опасна.

— Опасна? — Фич се залюля на задните крака на стола си. — Маги, да не би да си научила нещо, което не знам?

— Боя се, че е така — и тя му каза за писмото.

Фич смръщи вежди. Столът му тупна тежко на земята.

— Трябваше да се досетя, че Тина е способна на това. Но да си послужи с Мей Пийбълс! — Мъжът поклати глава изумен. — Тя не й обръщаше внимание за пет пари, докато живееше тук. Защо би въвлякла Мей в подобно нещо?

— Защото вероятно се е почувствала поласкана. Както разбирам, жена ти умее да очарова хората. Изслушай ме, Фич — продължи разпалено Маги. — Позволи на Джорди да се види с майка си. Той има нужда от нея в момента.

— Тя може само да го нарани.

— Ще го нараниш повече, ако го държиш настрана. А може и да го загубиш.

— Как ще го загубя?

— Джорди скоро ще навлезе във възраст, когато ще започне сам да взема решения. Ако реши, че предпочита да живее с майка си, как би могъл да му попречиш?

Фич бе шокиран. Опита се да й възрази, но така и остана, с отворена уста. Отвън се чу силен трясък. Къщата се разтресе из основи. Фич скочи така внезапно от стола, че той се прекатури. Затича се към задната врата и погледна навън.

— Прекършил е едната смокиня — констатира той мрачно. — Сега е ред на покрива. Мисля, че е време да отидем в мазето.

Те бързо събраха остатъците от храната. Маги пое по стълбите с фенер в ръка. Фич я следваше с хладилната чанта и завивките. Тя вдигна високо фенера, докато той постилаше на пода. След това остави фенера, подви крака върху одеялото и опря гръб на стената. Дори и камъните на основите сякаш оживяха, поемайки вибрациите на вятъра от изтерзаната земя.

Фич закрачи мълчаливо напред-назад като се ослушваше за поредните разрушения. Но таванът бе прекалено нисък за високия му ръст, така че скоро той седна до нея.

— Чувствам се като в гробница.

— Не мисля, че е толкова зле. Дори изглежда уютно в светлината на фенера.

— Почакай да видиш, когато угасне. Газта е на привършване.

След няколко минути очакванията му се оправдаха. Чу се пращене, пламъкът отслабна и угасна. Сега наистина стана като в гробница. Тъмнината беше пълна. Но мисълта за топлото силно тяло до нея успокояваше Маги.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще чакаме — дълбокият му глас проехтя в тясното помещение — Страх ли те е?

— Не.

— Боже мой, как е възможно? Макар да съм свикнал с тези неща, се страхувам.

Маги се изсмя. Гласът му не изглеждаше уплашен.

— Предполагам, че ако бях способна да мисля логично, щях да се уплаша. Но не съм, защото съм с теб.

— С мен?

Тя протегна ръка в тъмнината и докосна твърдата му топла длан.

— Не се страхувам от нищо, когато съм с теб, Фич.

Настъпи продължителна тишина.

— След начина, по който се отнесох с теб, би трябвало да ме ненавиждаш.

— Защо?

— Маги, знаеш как… Какво направих. Когато те оставих в кулата. Срамувам се от това. Както и от станалото по-рано… Изненадан съм, че не ме мразиш, напоследък не мога да се позная.

— Може би си объркан.

— Не искам да се чувствам объркан.

Той седеше неподвижен, но тя не изтегли ръката си от неговата. Допирът до тялото му я успокояваше.

— Фич — промълви нежно тя, — чувстваш се объркан, защото не си наясно какво изпитваш към мен, нали?

— Знам какво изпитвам в момента, Маги. Искам да те взема в ръцете си и да се слея с теб. Но има толкова много неща, в които не съм сигурен.

Като например чувствата ти към майката на Джорди, помисли си тя. Но сега, когато изглеждаше като че ли светът около тях се разпада, това нямаше особено значение. Стигаше им това, че са заедно, че са сами.

— Фич. — Маги се приближи и постави и другата си ръка върху раменете му.

Самообладанието му го напусна. Той я взе в ръцете си и я целуна. Бяха оглушали за бушуващата около тях буря.

— Маги — прошепна той. — Маги, желая те така отчаяно, но не те заслужавам.

Тя се притисна още по-силно към него, вдъхвайки силната, му мъжка миризма.

— Може и така да е, но аз те заслужавам, поне за тази нощ, не мислиш ли?

— Заслужаваш много повече — каза той и я целуна още по-силно. Но Маги искаше само него. Тя го притисна още по-силно към себе си и устните им се сляха.