Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (2)

Първа глава

Вниманието на сивокосата сестра Бейнтър бе привлечено от високия мъж, който току-що влезе през задната врата на малката клиника.

— Време беше — рече тя.

— Закъснях само с двайсет минути — отекна дрезгавият глас на Фич Марлоу. Сребърните нишки в червеникавата му брада я правеха да изглежда един тон по-светла от буйните му коси. И все пак човек трудно можеше да отгатне възрастта му. Висок един и осемдесет, добре сложен и мускулест, той едва ли имаше четирийсет. В същото време, внушаваше респект, който очевидно бе резултат от изстрадана зрелост. — Беше направо неизбежно — продължи той и се запъти към кабинета. — Имах неприятности в плантацията. Двама от работниците се бяха спречкали. Истинска каша. След като ги разтървах, трябваше да зашия раните им.

Мъжът вече навиваше ръкавите си, за да се измие. Ръцете му бяха мускулести и загорели от слънцето, но си личеше, че могат да вършат много повече неща, отколкото да разтървават побойници. И макар отдавна да работеше с него, сестра Бейнтър не спираше да се възхищава на вещината и професионализма му. Фич Марлоу пипаше прецизно като флейтист.

— В приемната чакат няколко подобни случая.

— Да, видях двамата с ледени торбички на главите. Всеки понеделник е така. За какво ли са уикендите?

— За нас двамата, изглежда почивката е нещо друго. И за какво се биха в имението ти?

— За жена, Елън, за какво друго! Не стои ли нежният пол зад девет десети от бедите?

Сестрата направи гримаса и измърмори:

— Приказки на вкиснат ерген! — Подобни реплики бяха част от своеобразната битка между двамата. — Ако някой има нужда от жена, то…

Но не довърши атаката, защото мъжът се обърна и я прекъсна с хладен поглед:

— Имаш право. Имам нужда от една истинска жена. А като стана дума за това, още ли не си се отказала от заминаването си?

Елън Бейнтър настръхна.

— Да се откажа ли? Фич Марлоу, много добре знаеш, че следващата седмица отивам при внуците си в Англия.

Фич постави огромните си ръце на кръста:

— А какво да правя аз, след като изхвърчиш от кокошарника?

— Няма нужда да правиш нищо. Отдавна съм се погрижила за всичко.

— Така ли?

— Разбира се. Ти май наистина не ме слушаш? Мей Пийбълс се съгласи да ме замести.

— Тази лицемерна клюкарка? На нея можеш да разчиташ, колкото на всеки случаен минувач?

— Понякога си показва рогата и често страда от мигрена, но е най-доброто, което успях да намеря. А и става въпрос само за три месеца — заключи Елън.

— Само? — въздъхна Фич. — Ако някой заслужава голяма почивка, това си ти, Елън. Страхотно ще ми липсваш. Три месеца са твърде много без помощник като теб.

Без да спира да мърмори, той се обърна към прозореца и така намръщено се загледа в ясното небе, сякаш очакваше всеки момент да излезе черен облак и да развали красивия пейзаж. В същия миг мъничко тъмно петънце се появи в лазура над острова — реактивен самолет, който се готвеше да кацне на летището в съседство.

 

 

Маги Мърфи бе впила поглед в издрасканото прозорче отстрани. Далеч напред, докъдето погледът стига, се простираше океанът, подобно на надиплена синя коприна. Двата високоговорителя в салона изпукаха и над главите на пътниците се разнесе приветливият глас на пилота:

— Дами и господа, след няколко минути ще се приземим на летището в Барбадос. Днес времето на острова е слънчево и топло. Температурата на въздуха е трийсет градуса, така че ако някой от вас все още е със сако, най-добре да го свали, за да не се свари навън.

В този момент иззад сребърното крило на самолета се подаде яркозелена ивица и Маги още повече се приближи към стъклото.

— Изглежда страхотно, нали? — прозвуча развълнуваният глас на момичето до нея.

— Наистина! — Маги се обърна и се усмихна на Рона Честейн, длъгнеста млада жена с луничаво лице, настанила се до нея още от летище „Кенеди“. Рона не спря да бъбри през целия полет. Маги вече знаеше всичко за живота й. Родена и израсла в малък град, щата Мичиган, тя бе завършила хотелски мениджмънт в един Канадски университет и идваше в Барбадос, за да постъпи на работа в един от хотелите на острова — нейна отдавнашна мечта.

— През цялото време те занимавах със себе си и плановете ми за бъдещето — рече Рона сякаш да се извини. — И чак сега, малко преди да се приземим, си давам сметка, че не знам нищо за теб. Съжалявам, сигурно съм ти надула главата. Вероятно това е защото толкова се вълнувам. Доста егоистично беше от моя страна. Ти спомена, че си медицинска сестра. Да работиш ли идваш или на почивка?

— Нито едното, нито другото. В отпуск съм за няколко седмици. Искам да огледам едно място, което наследих.

— На острова ли? Но това е страхотно! — Педантично гримираните очи на Рона заблестяха развълнувано. Очевидно искаше да научи повече, но в този момент самолетът започна да се приземява.

След около половин час потокът пътници се изля на летището и хората застанаха в редици пред митническите гишета. Едва тогава младите жени успяха да продължат разговора си.

— От някой далечен чичо ли го наследи? — попита Рона.

Маги побутна с крак единия си куфар.

— Не. Остави ми го един от моите пациенти.

— Сериозно? Доста необичайно, нали? Искам да кажа, не е ли имал близки?

— Нито един, на който да държи. Грижех се за него през последните му дни и той като че ли ме обикна. Бедничкият! Случват се такива неща.

Щом си спомни за Матю Сърлинг и чудноватата история, прошепнал в ухото й, преди да умре, лицето й стана сериозно. Не бе и помисляла да говори за това пред друг човек, особено когато става въпрос за съвсем ново запознанство. Не можеше да си отговори дори защо започна този разговор с Рона Честейн. Най-вероятно, защото младата жена изглеждаше съвсем безобидна и приятелски настроена. С червеникавокестенявите си коси и топли очи, тя приличаше на вече поотраснало кутре, нетърпеливо да угоди на всички. В този момент Маги се сепна да не е изтърсила нещо, което можеше да се окаже само празна мечта.

— И какво ти остави твоя пациент? Чудесен замък на брега, предполагам?

— Не съвсем — засмя се Маги. — Всъщност, една кула. Нарича се Сърлинг Тауър. Това е всичко, което знам, тъй като никога не съм виждала мястото. Единственото нещо, което мога да ти кажа, е, че е била освободена само преди няколко години и има необикновена история.

— Така ли? Значи положително е свързана с романтичния дух на някой пират? Откакто научих, че ще получа тази работа, започнах да чета много за Барбадос. В миналото пиратите определено са заемали важно място в икономическия живот на района.

— Да, така е — съгласи се Маги, малко смутена от начина, по който говореше Рона — някаква смесица от младежки жаргон и делови език. — В интерес на истината, Сърлинг Тауър наистина има нещо общо с пиратите. Но то е дълга история — добави Маги и разтвори паспорта си, за да го покаже на граничния контрол.

Проверката при нея мина бързо, ала спътничката й се забави. Видяха се навън, когато Маги вече разговаряше с таксиметровия шофьор.

— Хей, Маги, надявам се пак да се срещнем — извика Рона, докато излизаше през въртящите се, стъклени врати, помъкнала обемист калъф с дрехи.

— Разбира се.

След като назова името на хотела, Маги махна на Рона. Таксито потегли, тя се отпусна на седалката и зарея поглед навън. Отначало околността й се стори отчайващо равнинна. Като любител на планинските гледки, беше се приготвила за по-раздвижен терен. Сподели мислите си с шофьора, а той обясни с провлачен акцент:

— На този остров се среща от всичко по малко, госпожице. За мястото, където отивате, казват, че напомня шотландските планини.

— Така ли?

От двете страни на пътя се простираше равно плодородно поле. Избуялата тръстика напомняше гигантска трева и малко трудно можеше да се оприличи на Шотландия. Колата пое по някакъв склон и скоро местността се промени коренно. Пътят се виеше през хълмове и долини, потънали в тропически цветя. Ниски пъстри къщички, очевидно на местните жители, разнообразяваха гледката. Шофьорът й обясни, че са подвижни.

— Приятели, роднини, нали разбираш, са като едно цяло. Пристигат лели, братовчеди, опаковат всичко и стига да искат ще пренесат цялата къща за един ден.

— Само за един ден? Ами това е чудесно! — възкликна Маги, и непрекъснато се оглеждаше с ококорени от любопитство очи.

Когато се изкачиха още по-високо по източния бряг, стана ясно защо шофьорът бе оприличил местността на Шотландия. Вълните с грохот се разбиваха долу в скалите под тях. От дясната страна на пътя ужасяващи чукари се надвесваха над океана. Отляво, мъгли обгръщаха островърхите възвишения, обрасли с ниски храсти, където пасяха овце и кози, сякаш извадени от идиличен пейзаж.

Хотелът беше скъп, но след като се регистрира и огледа стаята, Маги реши, че си струва. Беше го избрала само заради близостта му до Сърлинг Тауър, ала оттук се откриваше поразителна гледка към океана. Малките стаи, обзаведени с красиви старинни мебели, довършваха първокласните му качества.

Маги измъкна синия бански костюм от чантата си и отиде да се изкъпе в басейна. После, освежена от плуването, облече бяла фланелка и къси панталони цвят каки и слезе в постланото с теракота фоайе, за да разбере как да стигне до Сърлинг Тауър.

— Сърлинг Тауър! — възкликна човекът на рецепцията, чието име, ако се вярваше на табелката, бе Рони. — Идвали ли сте тук преди?

— Не, за първи път съм на острова — отвърна Маги и се усмихна на тъмноокото момче, което й бе помогнало с багажа преди час, а сега усърдно подреждаше картички. Казваше се Питър, на десет години и бе син на Реми.

— В такъв случай сте чули за Сърлинг Тауър от някой приятел? — попита Реми.

Меги помаха отрицателно с ръка и той я погледна изненадан.

— Попитах, защото повечето туристи не знаят за нея. Сърлинг Тауър е особено място, нещо като съкровището на острова, което местните хора пазят за себе си.

— О! — възкликна Маги. — Какво искате да кажете? Не е ли частна собственост?

Мъжът се почеса по главата.

— Да, предполагам, че все някой я притежава. Ала никой, никога не е живял в нея. Поне откакто се помня.

— Обикновено хората отиват там на пикник — обади се услужливо малкият Питър.

Маги вдигна глава. Тя знаеше, че и този, който й бе завещал кулата, също не бе живял в нея. Преди да умре, Матю Сърлинг й бе доверил част от причините.

— Ще ми бъде ли трудно да я намеря?

— Не, щом не се притеснявате от дългото ходене под жаркото слънце и знаете къде точно да се отбиете от пътя. Ако изчакате няколко минути, ще изпратя Питър с вас.

— Благодаря, но едва ли е необходимо. Само ми обяснете. Ще се опитам да се справя сама.

Реми я погледна недоверчиво, но тя му се усмихна окуражително. Заради хубавичкото личице и дребният й ръст, хората си мислеха, че е крехка и неопитна. Скоро обаче се убеждаваха в обратното. Всъщност, Маги се имаше за достатъчно силна и съобразителна, за да се оправя сама в живота. Обикновено тя бе тази, която в крайна сметка се грижеше за останалите. Това бе правила през целия си съзнателен живот още от дете.

— Добре тогава, ето, ще ви покажа.

Реми извади карта от чекмеджето и очерта пътя с молив.

Тъй като Маги често ходеше на екскурзии, винаги носеше в багажа си широкопола сламена шапка и крем срещу палещите слънчеви лъчи. Все пак беше някаква защита, след мразовития ноември по Източното крайбрежие на Щатите. Колкото и да приличаха бреговете на шотландските, усещането далеч не беше същото.

Младата жена вървя бързо около половин час, когато спря за първи път, за да се огледа и да избърше потта. През гъстата плетеница дървета отляво като натрошен сапфир проблясваше океана. Ритмичен тътен изпълваше влажния въздух, след всяко разбиване на вълна в скалите. Възвишенията, по които пасяха овце, бяха осеяни с групи широколистни тропически дървета. Сред тях се виеха пътищата към плантациите със захарна тръстика, основен земеделски поминък на острова.

Като повървя още малко, тя спря, за да не пропусне нещо. Забеляза дървена табела, закачена между двете крила на отворена порта от ковано желязо. На почернялото от времето дърво беше издълбан надпис „Мархайтс“. Маги въздъхна облекчено — Реми бе споменал това име.

— На около петдесетина метра от портата за „Мархайтс“, голямата плантация на Фич Марлоу, ще видите тясна пътека, която води през буренясало поле — бе обяснил Реми. — Тръгнете по нея и тя ще ви заведе до кулата. Ще минете през останките, където се е намирала къщата на фамилия Сърлинг, преди да изгори до основи. Няма да се загубите. Просто следвайте пътеката.

Маги тръгна уверено напред. След като заобиколи останките от къщата, тя се озова на чиста равна поляна върху скалите с изглед към океана и тогава видя кулата. Изградена от груб, потъмнял от времето, варовик, току на самия ръб на скалата, с прозорци с формата на големи ключалки, предизвикателно обърнати към Атлантика, тя се извисяваше към безоблачното небе, подобно на гигантска шахматна фигура.

Маги закри слисано устните си с ръка. До този момент, отиването до Барбадос й се струваше по-скоро като някаква шега. Сега, изумена от вида на зданието, цялата история придоби съвсем ново измерение. Спомни си онова, което Матю Сърлинг й бе казал:

— Над кулата тегне проклятие. Всеки член на моето семейство, притежавал тази сграда, е бил преследван от нещастия. Виждаш в какво състояние съм сега, макар никога да не съм се приближавал до това място и голяма част от живота ми мина в другия край на света.

Пациентът й наистина не беше от късметлиите, ала тежкото му положение се дължеше по-скоро на непрестанното пушене, отколкото на прокълнатата кула.

— Ето това ще ви накара да се почувствате по-добре — бе отвърнала тя и внимателно му сложи инжекцията, която облекчаваше болките на бедния човек.

После, когато лекарството подейства, той я погледна замислено и рече:

— От всички сестри в болницата, харесвам най-много теб. Свидетел си на такива нещастия, а изобщо не си успяла да загрубееш.

— Надявам се, че е така — отвърна Маги, докато грижовно оправяше завивката. — Майка ми казва, че съм родена за медицинска сестра. Като дете непрекъснато носех в къщи ранени птици и гладни кучета. За щастие, родителите ми се отнасяха благосклонно към всичко това.

— Изглежда си имала щастливо детство?

— Да, наистина, с цял куп по-малки братя и сестри, които не ме оставяха на мира. Бях много щастлива.

— Някои хора имат късмет — разсъждаваше той на глас. — Просто съдбата им се усмихва. А може би всичко се свежда до подхода към нещата. Така наречените, късметлии, пресяват доброто и се съсредоточават върху него, а не върху лошото. И ти си от тях. Силен човек си, нищо че не ти личи. Можеш и трябва да решаваш проблеми като моя, например.

Когато Маги се опита да възрази, че за нея пациентите не са проблем, той присви очи и бавно поклати глава, която й напомняше с нещо на пеликан.

— Онзи, който ще свали проклятието, трябва да е млад и силен човек, и в същото време прекрасен като теб.

— Благодаря, но…

— Недей! — Той отново кимна, още по-красноречиво този път. После й направи знак да приближи. — Слушай, ще ти разкажа една история.

Докато вървеше по скалистото плато, послужило за основа на масивните основи на Сърлинг Тауър, тя си спомни странната и трагично-романтична история, която Матю Сърлинг й бе разказал.

През осемнайсети век каменната постройка, издигната като крепост срещу пиратите и която сега закриваше част от небосклона пред нея, принадлежала на един от прадедите на Матю, Хари Сърлинг. Матю научил легендата от майка си. Хари Сърлинг бил влюбен в Сесили Марлоу, красива и млада девойка. Тя го отхвърлила заради очарователния аристократ Джеймс Кинли, с когото се запознала при роднини в Англия. Кинли възнамерявал да се засели на Барбадос, където подготовката за пищната му сватба със Сесили била в разгара си. Като подарък купил булчинска рокля, изработена във Франция. Дрехата била от дантела и цялата обшита с перли. Сватбата обаче, никога не се състояла. Разяжданият от ревност Сърлинг започнал да замисля унищожението на съперника си. Една бурна нощ, с лъжливи фенери подмамил кораба на Джеймс към коварните скали, недалеч от Сърлинг Тауър. Оттогава никой повече не видял Джеймс, нито неговия кораб и екипажа. Заедно с тях изчезнала и роклята.

— Ужасно! — бе възкликнала Маги, цяла погълната от разказа. — А какво станало със Сесили? В края на краищата за кого се е омъжила? За вашия прадядо ли?

Матю поклати глава.

— Не. Когато Хари пристигнал да изрази съболезнованията си и да възобнови предложението си, тя не му повярвала. По някакъв начин била научила за онова, което сторил. Нарисувала пророческа картина, на която Хари Сърлинг висял обесен. Проклела и него, и всеки притежател на кулата и предрекла, че проклятието ще се вдигне, когато бъде върната сватбената рокля.

— Значи това имахте предвид, когато говорехте за проклятие — попита Маги, ококорила любопитно очи. — А какво се случило с картината? Нарекохте я пророческа. Хари Сърлинг наистина ли е бил обесен?

— Около година по-късно Сърлинг бил обесен за пиратство — промърмори Матю и погледна към прозореца. — И оттогава животът на всички собственици на кулата е сякаш прокълнат. Когато дойде моят ред, от петнайсет години живеех в Съединените щати и бизнесът ми вървеше много добре. Бях млад и здрав. Естествено, изсмях се на легендата. Но макар да съм ходил на острова няколко пъти при приятели, никога не съм приближавал кулата. Изглежда, дълбоко в сърцето си се боя от нея.

Маги слушаше с разбиране и съчувствие. Тя самата не беше суеверна. Като дете винаги се присмиваше на съучениците си, които се отбиваха от пътя, за да заобиколят стълб, да избегнат черна котка или пукнатини в цимента. Ала можеше да разбере, защо болен човек като Матю Сърлинг гледа на болестта си като на резултат от проклятие върху семейството.

— Хубаво е да поспите сега — рече му тя мило.

— Да, бих искал. Защото току-що взех решение, което ми дава възможност да си почина по-добре.

— Наистина ли? — Маги вдигна въпросително глава.

— Да. Утре ще изпратя да повикат адвоката ми и ще освободя семейство Сърлинг от проклетата кула. Ще я оставя на някой, който е способен да премахне проклятието. Госпожице Мърфи, какво ще кажете да наследите призрачната Карибска кула?

Като си мислеше, че просто си приказва и до утре ще забрави, Маги отвърна нещо шеговито и дръпна завесите пред прозореца, за да може болният да се отпусне.

Оказа се, че Матю говори съвсем сериозно. Когато три седмици по-късно той почина, адвокатът му я уведоми, че е наследила парче земя на остров Барбадос. И ето сега, тя бе стъпила на тази земя, която виждаше за първи път в живота си. Маги бавно обиколи останките. Над широките каменни стъпала зееше дупка, където вероятно е била огромната врата. Тя се качи бодро и надникна. Видя доста голяма квадратна стая. По каменния под личаха следи от наскоро минали туристи. И макар да се нуждаеше от сериозно почистване, личеше си, че отдавна е необитаема. Маги забеляза, че централната вътрешна стълба е запазена.

Погледна назад през рамо и влезе. Набързо обиколи втория и третия етаж. Стаите бяха по-малки, доста запуснати — с напукана мазилка и разбит под. Само една й се видя почти обитаема. През подобния на ключалка прозорец, тя погледна надолу.

Само на няколко крачки от ръба на кулата платото, върху което беше построена, изведнъж изчезваше от погледа, сякаш бе отсечено от внезапен замах на гигантска брадва. В подножието на скалата се разстилаше широка плоска ивица бял пясък, докосвана единствено от вълните на синия океан.

Маги бе израсла в предградията на Филаделфия, в малка бяла дървена къща, със съвсем малък заден двор. През цялото си детство бе смятала случайното отиване до гъмжащия от шумни деца басейн за специална награда. А ежегодната почивка на семейството й на претъпканите и не дотам чисти брегове на Джърси имаше вкусът на рая.

Когато порасна, вижданията й се промениха. Много дни скита из Апалачите, пътува с кану по живописните реки, обиколи с велосипед Ню Хампшир и Върмонт, лагерува на Аутър Банкс в Южна Каролина. За двайсет и шестте си години бе видяла много красиви места, ала нито едно не можеше да се сравни с гледката от прозорчето на Сърлинг Тауър. Дъхът й секна при мисълта, че притежава това кътче, или ще го притежава, в случай че удовлетвори изискванията за гражданство, така че прехвърлянето да стане легално.

От този момент всичките й планове се промениха. Когато реши да използва отпуската си, за да огледа наследството си, то бе по-скоро като оправдание да посети Карибите. И макар да бе жизнерадостен и весел човек, работата й с неизлечимо болни, които се нуждаеха от интензивни грижи, бе потискаща и започваше да я потиска. Имаше нужда да се откъсне, та макар и за няколко седмици.

— А защо да не остана и по-дълго? — запита се тя и като огледа малката стая, внезапно осъзнала колко много се нуждае от промяна, от възможност да се възстанови. — Защо не? — Беше лагерувала при много по-лоши условия от тези на Сърлинг Тауър. Мястото се нуждаеше от почистване и много други неща, ала тя бе свикнала да работи и се оправяше доста добре с чука и пироните. Така че можеше да опита.

Маги слезе долу и обиколи още веднъж наоколо. Няколко минути стоя на ръба на скалата, засенчила с ръка очи, вперила взор във впечатляващата гледка под нея. После си запроправя път през назъбените скали, като прескачаше отломките и заплетените коренища на нискостеблените дървета и храсталаци. На около петдесетина метра младата жена забеляза стръмни стъпала, издълбани в скалата. Бяха в ужасно състояние. Няколко пъти се наложи да се прилепва към склона и да се плъзга по разрушените от времето участъци. Най-сетне стъпи на пясъка.

На брега бе не по-малко красиво, отколкото изглеждаше отгоре. Там, където приливът бе минал, пясъкът искреше. Скалистите носове, които обграждаха брега, се вдълбаваха във водата, като че бяха задрямали дракони и техните издути гърбове образуваха специално пригоден залив за сърф. От другата им страна Атлантикът ги заливаше и вдигаше високи водни стълбове. Ала между тях всичко бе съвършено спокойно.

Когато Маги събу гуменките и тръгна боса по пясъка, си спомни разказа на Матю за коварството на неговия прадядо. Онези там трябва да са били скалите, на които Хари Сърлинг бе подмамил своя съперник. Маги си представи, как корабът се опитва да се пребори с бурята. И колко обнадеждаващи са им се сторили, примигващите в тъмнината светлини. Как са се надявали, че ще ги заведат на сигурно място. Какъв ужас е изпитал Джеймс Кинли, когато вместо в пристан и прегръдките на своята любима, се е озовал заклещен в този непреодолим, подобен на дракон пазител на Сърлинг Тауър.

Маги вървя около час, като спираше често и сядаше на топлия пясък, прегърнала колене, загледана във вълните. Тропическото слънце напече гърба й и тя реши, че е крайно време да потърси прохладата на хотелската си стая. Изправи се, изтупа пясъка от шортите и се запъти към стъпалата. Трудно се слизаше по тях, ала изкачването беше още по-мъчно. Особено когато е горещо, ти си изморен и куп мисли витаят в ума ти. Маги гледаше непрестанно в краката си и се опитваше да запази дишането си равномерно. Не спираше да мисли за откритието на деня. Беше направо изумена от красотата на това място, толкова отдалечено и прекрасно. А отгоре на всичко и свързано с романтична легенда.

Отново си представи скалите с измамната светлина и корабът, който се разбива в тях. Образът бе така жив, че тя потръпна. Наложи се да сграбчи корените на едно дърво, за да запази равновесие.

Внезапно нещо я побутна в хълбока и един влажен, черен нос се изпречи току пред лицето й. Сърцето й се обърна. Тя извика, залитна назад и за малко да падне, но навреме се вкопчи в някакви корени. Две огромни, черни кучета подскачаха около нея на тясната пътека.

— Девил, Мейзи, долу! Казах, долу!

Резкият мъжки глас изплющя като камшик. Когато животните покорно се върнаха при господаря си, тя вдигна глава и видя широкоплещест великан, който я зяпаше от върха на скалата, около два метра над нея.

Имаше златисточервена вълниста коса, а брадата, малко по-светла на цвят, покриваше цялото му лице. Сините му очи я гледаха критично изпод дебели златисти вежди. Около китката си носеше навита кожена каишка, вероятно за кучетата, която се стори на Маги като камшик и веднага я жегна мисълта, колко уязвима е една жена на такова отдалечено място.

— Как ме изплашихте — рече тя и сложи длан на гърдите си.

— Съжалявам — изломоти той. — Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

— Не, добре съм.

Ала не беше съвсем вярно. Коленете й трепереха, а сърцето й биеше до пръсване. Но бе много важно да не показва слабостта си пред този начумерен непознат. Маги се огледа и продължи да изкачва останалите десетина-дванайсет стъпала.

Точно, когато стигна върха, той й протегна ръка. Жестът бе учтив, но тя отказа помощта му.

— Добре съм, наистина. Благодаря, все пак — усмихна се тя с известно усилие.

Обърна се и тръгна бързо по пътеката, която извеждаше на пътя. Чувстваше погледа му, докато не стигна завоя край дърветата и не се скри зад тях. Кожата на врата й бе настръхнала, точно както при предчувствие за опасност.