Джейн Силвъруд
Загадъчни дълбини (11)

Десета глава

Черната лимузина се изкачваше по дългия, виещ се път. Маги кръстоса крака и се притисна още по-силно към задната седалка. Това, което виждаше през прозореца, беше напълно различно от нейния тропически остров. Сякаш бе попаднала в друг свят, а не просто в друга страна. Студеният вятър разхвърляше падналите листа пред кадилака. На фона на оловното небе голите клони на дърветата оформяха сполучлива графика. Тежка слана бе надиплила килима от изсъхналата трева.

Лимузината зави и Маги видя Тейлмън Хол. Джейк Кейн й бе описал замъка на Оуен Бърнсайд в Ню Ингланд, така че тя очакваше нещо внушително. Остана изненадана при вида на каменните кули и малките прозорци — сградата удивително напомняше Сърлинг Тауър, само дето беше много по-голяма. А и нейната кула беше нещо истинско, с по-добър изглед, докато това тук бледо подобие.

— Пристигнахме, госпожице — обади се шофьорът.

Той заобиколи и отвори вратата. Маги се усмихна учтиво и му благодари. Откакто бе напуснала Барбадос, към нея се отнасяха като към кралска особа, което за човек, свикнал да е в услуга на другите, бе много забавно. Камериерки, чиновници и портиери се суетяха и се грижеха тя да не помръдне и пръста си за нещо. Оберкелнерите в луксозните ресторанти и се кланяха угоднически. А по дългия път от Бостън до тук, шофьорът се държеше, сякаш тя бе направена от стъкло.

Сега той я съпроводи до дъбовата врата, украсена с ново и красиво чукче. Изглеждаше така тежка и внушителна, че очевидно никакви нежелани гости не можеха да проникнат през нея. Посрещна я Лорета Грийн, личната секретарка на Бърнсайд — висока и слаба като фотомодел жена. Тя изглеждаше доста неконтактна, а гарвановочерната й коса бе силно опъната и прибрана на кок. Черно-белият класически костюм от туид, създаден според Маги от някой известен италиански моделиер, подчертаваше изваяната й фигура.

— Надявам се, че сте пътували добре — каза госпожа Грийн с мек, отработен тон. — Господин Бърнсайд чака с нетърпение да се запознае с вас.

— Аз също — отвърна Маги, щом прекрачи прага. Макар неохотно да се бе съгласила на това пътуване, изгаряше от любопитство да види човека, който можеше се окаже неин дядо. Тази мисъл я караше да потръпва от странни желания и предчувствия.

— Бих ви предложила питие, но смятам, че може да вземете и докато сте с господин Бърнсайд, за да не го карате да чака. Страхувам се, че не е от търпеливите. Оттук, моля.

Госпожица Грийн хвърли бегъл поглед на обикновения пътнически костюм и Маги се почувства неловко от оценката, която долови. Изведнъж тази жена й заприлича на злата мащеха от „Снежанка“ с издълженото си лице, прибра черна коса и яркочервени устни.

Докато я следваше, Маги оглеждаше грандиозните пропорции на входната зала и ръчно тъканите ориенталски килими по централното стълбище. Дори не можеше да си представи колко би струвало такова нещо, изработено по поръчка. Коридорът завършваше с двойни стъклени врати, зад които се виждаше огромна зимна градина, натъпкана с тропически растения, които някак мрачно й напомняха онова, което бе оставила в Барбадос.

Госпожица Грийн отвори вратите и застана встрани.

— Трябва да се извиня за горещината и влагата тук, господин Бърнсайд се чувства добре така.

— О, всичко е наред. Аз пристигам от Карибите, свикнала съм. По-скоро студът навън ме изненада.

Тук беше поне с десет градуса по-топло отколкото в останалата част на къщата. Маги разглеждаше любопитно помещението. Стана й приятно, когато разпозна някои от растенията, които Фич й бе показал в градината си. Госпожица Грийн я поведе към малък, покрит с каменни плочи, двор, където възрастният мъж бе задрямал до красив фонтан. Беше облечен в копринена пижама и халат, пристегнат с колан с пискюли. Въпреки горещината на врата, си носеше бяло шалче, а върху краката му имаше вълнено одеяло. Чертите на лицето му под кичурите бяла коса напомняха ястреб. Имаше дебели вежди, остър нос и издадена брадичка. Маги долови въздействието на властния му характер, което сякаш се излъчваше от него.

Когато секретарката го потупа по рамото и прошепна името му, той отвори очи. Първото нещо, което старецът видя, беше Маги, тъй като тя стоеше точно срещу него.

Изразът на лицето му беше много учуден.

— Алис? — прошепна той, вперил поглед в Маги. — Ти ли си, Алис? Дойде най-после за мен, така ли?

Маги се размърда неспокойно. Не знаеше какво да каже. Силните чувства, които се криеха зад този въпрос, я притесниха. Коя беше Алис?

— Оуен, това е Маги Мърфи — каза строго госпожица Грийн.

— Какво? Маги Мърфи ли каза? — премигна той объркан.

— Здравейте, господин Бърнсайд — приближи младата жена с протегната ръка. — Много се радвам да се запозная с вас.

Той протегна кокалестите си, прилични на птичи, пръсти и стисна ръката й, без да спира да се взира в лицето й.

— Маги, второто ми пиленце. Имаш красиви и честни сиви очи — рече той накрая.

— Ами… Благодаря.

Бърнсайд тежко въздъхна.

— Току-що сънувах една друга жена с честни сиви очи. Моята жена, Алис, която много обичах.

— Извинете, че ви обезпокоих. — Маги леко изтегли ръката си. — Искате ли да дойда по-късно?

Това сякаш го извади от транса. Набраздените му с вени ръце се вкопчиха в дръжките на количката и той се премести леко напред.

— Да си отидеш? Не, за бога! Та аз откога те чакам! — После се обърна към секретарката си. — Ами ти какво се мотаеш? Иди да ни донесеш нещо хубаво за хапване и ни остави сами.

След като жената излезе, той каза на Маги:

— Вземи си стол. Трябва да поговорим, и то бързо, защото, както и сама виждаш, аз не съм никак добре и всеки момент мога да хвърля топа.

Маги придърпа един стол и скришом се усмихна. Бе имала подобни пациенти. Дори при най-обикновена ангина възрастните хора си мислеха, че всеки момент ще умрат от сърдечен удар. Но често продължаваха да си живеят така години и да използват болестта си, за да държат всички около себе си в подчинение. А Оуен Бърнсайд изглежда напълно способен да се държи така, заключи тя.

— Свали си сакото, ако ти е горещо. Аз имам нужда от много топлина, ала млад човек с добро кръвообращение вероятно се чувства като в ада.

— Наистина е малко топличко — рече Маги.

— Е, какво мислиш за всичко това? — попита Оуен, след като тя се съблече и се настани удобно.

— Всичко това ли? — погледна Маги към орхидеите на главата му.

— Не говоря за растенията в моята градина — нетърпеливо отбеляза Бърнсайд. — Имам предвид факта, че може да наследиш милионите ми.

— Не знам. Много съм… изненадана.

— Да, така е. И аз не съм допускал, че на моята възраст нещо ще ме изненада. Това ме ласкае. Или по-точно ми дава нови сили за живот. Предполагам, ако не се бе появила таз история с липсващата внучка, от скука и отегчение щях да опъна петалата още преди месеци и щях да лиша докторите си от баснословните им хонорари.

Маги се засмя. Беше абсолютно вярно. Често хората на неговата възраст преставаха да се борят и умираха ей така, от отегчение. Нещо ново, някаква промяна обикновено им вдъхваше живец и играеше значителна роля в живота им.

— Но ти не отговори на въпроса ми. Какво мислиш? Възможно ли е да си мистериозно изчезналата ми внучка?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Ами… аз… Просто нещата съвпадат някак странно.

— И все пак ти си едно от трите сирачета, оставени в Броудстрийт Фаундлинг Хоум през въпросната нощ. Това е сигурно.

— Да, предполагам, че е така, щом казвате. — Смелостта й да се усъмни в неговите думи му беше неприятна.

— Разбира се, че е така. Видял съм доказателствата. Но не съм те повикал, за да спорим. Исках да се запозная с теб, да те видя. И сега ще е хубаво, ако ми разкажеш за себе си.

Маги скръсти ръце. Нямаше нищо против да играе играта, която той й предлагаше.

— Добре, откъде да започна?

— От самото начало. Знам, че си осиновена от Мери и Патрик Мърфи. Те какви са? Какво детство са ти дали?

Маги започна с малката бяла къща, където бе израсла със своите осиновени братя и сестри. Тя почти свършваше, когато дойде госпожица Грийн, за да донесе сребърен поднос с каничка чай и малки сандвичи. Бърнсайд направи гримаса, но тя не му обърна внимание и остави всичко на масичката между тях. Маги наля чай и продължи да разказва, защото Оуен беше нетърпелив. Разказа за решението си да стане медицинска сестра и за работата си в болницата.

— Знаеш ли на какво ми приличаш? — прекъсна я възрастният човек. Той си взе сандвич с краставичка, намръщи се, но го напъха в устата си.

— На какво?

— На мъченица. Детството си прекарала в грижи за цяла сюрия братя и сестри. После пък си се затворила при тия болни хора. А е трябвало да използваш максимално младостта си. — Той поклати глава. — Може би нямаш нищо общо с мен. Синът ми, който е възможно да е твой баща, беше абсолютен егоист, не правеше нищо за другите, нито пък онази Глория Дийн, с която се събра. В семейството ми няма алтруисти, освен… освен Алис.

— Жена ви?

— Жена ми. — Той зяпна отново Маги в лицето. — Оженихме се, когато тя едва бе навършила двайсет и живяхме заедно почти четирийсет години. Алис беше най-милото същество, което някога е стъпвало по земята. Можеш да видиш неин портрет, ако искаш. Има един в спалнята ми и още един в дневната.

— Да, бих искала.

— Госпожица Грийн ще ти го покаже на излизане. — Той се прокашля. — А сега ми кажи как ще се чувстваш, ако се окаже, че си Бърнсайд?

— Не знам… не съм мислила.

— Ти си разумно момиче. Можеш да постигнеш много повече. Няма ли да се радваш да разбереш кое е твоето семейство? — Той я наблюдаваше настоятелно.

— Ще се радвам, разбира се. Това ще промени нещата.

— Кои неща? Какво друго, освен финансовото ти положение?

По изражението на лицето му се разбираше, че наистина иска да научи. Беше странно вълнуващо усещане. Този богат старец, който й беше абсолютно непознат, се интересуваше от нея и от всичко, което тя казваше. Докато говореха, той някак бе успял да изтъче връзка между тях, връзка, която изглежда не зависеше само от вероятността двамата да са кръвно свързани.

Маги се прокашля и започна да разказва за Скот и за болестта на Хънтингтън в семейството, което я бе осиновило, както и за нейните собствени дълбоки страхове.

— Първо искам да ти кажа, че този Скот е един глупак, от когото, за щастие, си се отървала. Но едва ли единствената причина да не се омъжиш с това, че не си знаела какъв е родът ти?

— Не, не точно. Просто все още не съм срещнала човек, с когото да опитам дали ще се получи нещо.

— Дори съвременните младежи имат нужда да бъдат окуражавани. Защо ми се струва, че нещо криеш? Сигурна ли си, че няма някой, от когото ти поне мъничко да се интересуваш, а?

Маги си спомни какво й бе причинил Фич и отвърна:

— Не, в момента не.

— Жалко, че това неприятно изживяване в колежа е оставило тази горчилка. Но е крайно време да го превъзмогнеш. И ако ти си истинска Бърнсайд, няма причина да се тревожиш. Вярно, синът ми излезе червива ябълка. Но то не е защото семката му е лоша. Просто времената бяха други, разполагаше с много пари, а може би и това, че не виждаше достатъчно често баща си, когато това е можело все пак да му повлияе. — Старецът затвори очи и отпи от чая.

Маги усети непреодолимата тъга в гласа му.

— Сигурно сте били много разочаровани със съпругата си.

— Животът често пъти е низ от разочарования. — Той потри с палец мъха на одеялото. — Но ако няма проблеми, ще е скучно. Казаха ми, че този тест бил доста добър. Дори да не си моя внучка, поне ще разбереш дали си генетично обременена.

— Да, разбира се — съгласи се Маги.

Беше чела и знаеше, че доста от предаваните по наследство болести могат да бъдат установени чрез този тест.

— Ти си човек, който се занимава с медицина. Ако през всичките тези години, те е тревожил произходът ти, защо досега не си предприела нещо?

— От една страна, е много скъпо — отвърна Маги. — А от друга…

— Не си сигурна, че искаш да знаеш — довърши Оуен.

— Да, отчасти. Едно е да подозираш нещо, друго — да го знаеш със сигурност.

— Но се съгласи да се подложиш на моя тест.

— Да — обзета от внезапна решителност, заяви младата жена. — Готова съм да го направим веднага, ако искате.

Но старецът поклати глава.

— Не и преди да съм намерил моето последно сираче. Искам и трите да сте под покрива ми, за да няма грешки. Третото момиче ни създава известни трудности. Ала Кейн е доста добър и сериозен. Търсенето едва ли ще продължи дълго.

— Добре тогава.

Бърнсайд се протегна и потупа ръката й.

— Добро момиче. Имаш воля и това ми харесва. Надявам се да не си навличаш много неприятности занапред. Предполагам, че вече доста си преживяла.

Маги отново си спомни, как Фич си бе тръгнал след онази нощ.

— Да, така е.

— Моят адвокат ми каза, че си наследила място в Барбадос.

Маги се усмихна.

— Притежавам кула от осемнайсети век с романтична история, а може би и призрак.

— Призрак? Звучи интересно. Бих искал да ми разкажеш!

Докато той погълна още няколко сандвича, Маги му разправи за Сесили Марлоу и Хари Сърлинг. После, по негово настояване, спомена и за собствените си приключения на Сърлинг Тауър.

— Кой ти създава всички тези неприятности? — прекъсна я Оуен.

— Нямам представа. Предполагам, че може да е някой недоволен жител на острова, който не може да приеме, че съм получила нещо, което е било до сега любимо място за разходка на местните хора.

— Може и да е така, но цялата тази работа никак не ми харесва. Разкажи ми повече. Какво се е случило напоследък?

Маги се изчерви. Напоследък я занимаваха проблемите й с Фич, но не смяташе да говори за това. Спомена за иманярската карта, която Джорди намери, и проучванията й, които бяха хвърлили някаква светлина върху случая е Пиърсън Сърлинг.

Старецът я слушаше, а очите му все повече се оживяваха.

— Възможно ли е наистина корабът на Джеймс Кинли да е заровен там някъде в пясъка и дори ти да знаеш мястото?

— Предполагам, че да. Искам да кажа, че ако корабът е потънал някъде около тези скали, трябва да са останали някакви части от него.

— Тогава защо други търсачи на съкровища не са го открили досега? В крайна сметка легендата се знае от всички.

— И аз си зададох този въпрос. Поразпитах тук-там. Макар, че е имало ценни неща на кораба, като обшитата с перли сватбена рокля, той всъщност не е бил кораб, който пренася съкровища. А ако все пак е имало нещо ценно, то сигурно е покрито с много пластове пясък. Да се изровят останките ще струва доста. И тъй като този труд не се заплаща добре, вероятно никой не смята, че си заслужава усилието.

— Само ти, нали?

Самата Маги се изненада от нарастващото вълнение в гласа си.

— Проклятие тегне и над мен и то няма да бъде отменено, докато не върна сватбената рокля на Сесили. Започвам да се тревожа. Искам да намеря останките на кораба.

— Е, ти съвсем изостри любопитството ми. В края на краищата вероятността да си моя внучка е едно към три и естествено не ми харесва да тегне проклятие над главата ти. Можеш ли да се гмуркаш с дихателен апарат?

— Малко. Преди няколко години съм вземала уроци, ала не мога да си позволя екипировката.

— Какво ще кажеш, ако ти помогна да си я купиш и да минеш опреснителен курс?

— Ще ви бъда много благодарна.

Маги не можеше да сдържи възторга си. Не бе и помислила за такова нещо.

— Точно това смятам да направя, млада госпожице. Защо да не се гмурнеш там, където е буквата „Х“ на твоята карта? И ме уведоми, ако намериш нещо, което доказва, че долу има кораб. Може би не съм толкова стар, че да не мога да се включа в иманярския бизнес.

Маги се съгласи с щедрото предложение. Измина още четвърт час, през който пиха чай и говориха за какво ли не — за детските години на Маги, за забавни случки от опита й като сестра, за разликата във водата на Барбадос и тази в Ню Ингланд, интересни истории от младините на Оуен на Карибите. Той разказваше много увлекателно и Маги го слушаше занемяла.

— Ах, онези дни. Но аз никога вече няма да пътувам отново — каза накрая той и тежко въздъхна.

— Как може да говорите така? Човек с вашите възможности може да прави всичко, което поиска.

Той премигна и Маги разбра, че вече е изморен.

— Не всичко — измърмори старецът. — Но ти имаш право, скъпа. Мога да мобилизирам моите доктори и сестра да ме закарат, където пожелая. И каква ще е ползата? Ще съм все така ограничен от това преуморено старо тяло, както съм тук. — Той посочи към тропическата растителност потрепваща в знойната градина. — Не, всеки живот си им своите сезони и моите приключения вече имат друго естество.

Минута след това главата му клюмна.

Тракането на токове надви шума от фонтана и госпожица Грийн се появи иззад орхидеите, сякаш бе получила телепатично съобщение. Тя хвърли критичен поглед към своя работодател и се обърна към Маги.

— Страхувам се, че е време за дрямката на господин Бърнсайд. Ще извикам сестрата да го качи в асансьора. Между другото, желаете ли да извикам шофьора ви?

— Но аз не се сбогувах.

— Не е нужно да го будите за това. Той ще разбере. Е, какво да кажа на шофьора…

— Да, да, повикайте го.

Маги погледна стареца в количката, изпълнена със съжаление. Беше говорила с него не повече от четирийсет и пет минути. Нима е възможно да е неин дядо? За това кратко време той я бе накарал да повярва, че има съюзник, и то могъщ — усещане, което не бе изпитвала досега. Оуен Бърнсайд може да е сприхав стар дявол, но тя го харесваше. И то много.

Въздухът в коридора бе толкова по-студен от оранжерията, че Маги веднага си сложи сакото. Докато госпожица Грийн говореше по телефона, Маги разгледа тъмната ламперия, покрития с плочи под и високия таван. Наистина напомняше на мрачна стара крепост. Но атмосферата вероятно е била по-различна преди години. Не беше трудно да си представи младия деен Оуен Бърнсайд, който върви забързано и се разпорежда. Маги се усмихна. Госпожица Грийн затвори телефона и тя си спомни за Алис.

— Господин Бърнсайд предложи, преди да си тръгна да погледна портрета на жена му.

Абаносовата вежда на госпожица Грийн леко се вдигна.

— Страхувам се, че не можете да видите този в спалнята му точно сега, защото той си легна. Но има друг портрет в предната гостна. Него ще ви покажа?

— Да, бих искала.

Маги последва високата брюнетка. Секретарката включи осветлението на огромен полилей от ковано желязо, окачен за тавана на дълга верига.

— Ето това е Алис Бърнсайд — обяви госпожица Грийн, като посочи портрета над резбована дъбова маса. — Господин Бърнсайд обожаваше жена си и поръча да й направят няколко портрета. Има и един в дневната. Той харесва най-много онзи в спалнята. Но приликата тук е доста голяма.

Докато разглеждаше картината, Маги чуваше смътно какво й говори госпожица Грийн. Жената беше облечена в синя копринена рокля, в която мъничкото й слабо тяло изглеждаше великолепно. Не беше красива, ала притежаваше нещо много примамливо в нейното мъничко, сърцевидно лице с чип нос и нежни усмихнати устни.

Светло кестенявата й коса беше хваната на кок. Няколко кичурчета се бяха измъкнали и падаха отстрани на лицето. Но това, което впечатляваше най-много, бяха очите й. Погледът й бе мил, съчувстващ, но проницателен и в същото време прозираше някаква скрита тъга.

— Тя наистина прилича малко на вас. Предполагам, че господин Бърнсайд е искал да видите портрета, защото е забелязал приликата — отбеляза госпожица Грийн и заоглежда Маги любопитно. — И не толкова в чертите, ами в цвета и израза на очите. Да, почти еднакви са. Колко интересно. Но там отвън е вашият шофьор. Страхувам се, че е време да тръгвате. Приятен път.

 

 

Десет дни по-късно Джорди наблюдаваше завистливо, докато Маги нагласяваше плавниците си и проверяваше кислородомера на резервоара.

— Не мога ли само да го пробвам?

— Ако наистина искаш да станеш водолаз, помоли баща си за уроци.

Джорди направи гримаса.

— Той е толкова кисел напоследък. Страхувам се да го питам за каквото и да било.

— И защо е толкова кисел? — попита приятелката му. — Заради оня ураган, за който толкова много говорят по радиото, може би.

— Не, те винаги казват, че ще има урагани, но все не могат да познаят. Такъв е откакто ти замина. Мислех, че ще се оправи като се върна. Но той стана още по-начумерен, честно. — Джорди почеса коляното си. — Сигурно защото спря да работиш при него. Винаги се оплаква от тази Мей Пийбълс. А ти защо напусна?

— Реших, че нищо не се получава — отвърна Маги и промени темата. — Преди да опиташ да се гмуркаш, трябва да вземаш уроци. Аз ходих цяла седмица, откакто съм се върнала от пътуването ми до Щатите.

— Ти ще ме научиш.

— Не, не може, Джорди. Рисковано е. Трябва да е специалист.

Макар че Маги още не се бе видяла с Фич, очевидно той не й беше сърдит за това, че напусна клиниката. Във всеки случай не спря сина си да идва при нея. Сега дори се виждаше с Джорди много по-често отпреди.

Маги и Джорди се извърнаха като чуха, че някой вика. Слабичко тъмно момче вървеше към тях и махаше.

— Хей, хей, не тръгвайте без мен.

Те също му махнаха и го изчакаха да се изкачи на скалата при тях, където беше и малката надуваема лодка на Маги. Беше Питър, синът на Реми от хотел Смаглърс Ноуч.

— Помислих, че ще тръгнете без мен и тичах през цялото време — говореше задъхано той, докато се изкатери на скалата и се отпусна до Джорди. — Татко не ме пусна, докато не изпълних хилядите поръчки. — Той се усмихна добродушно и хубавите му зъби блеснаха. — Но сега целия следобед можем да търсим съкровища.

— Аз ще търся съкровището — отбеляза Маги. — Вие, момчета, ще бъдете мои наблюдатели в случай, че онзи ураган реши да излезе няколко дни по-рано.

Тя разроши тъмните къдрици на Питър. И двете момчета носеха морско сини бански, а Джорди бе така почернял, че малко се различаваше по цвят от новия си приятел.

Когато Маги покани Питър за първи път, двете момчета бяха доста стеснителни и плахи. Ходеха в различни училища и не се познаваха. Но постепенно се сприятелиха. Маги остана доволна, защото знаеше, че Джорди има нужда от приятел на неговата възраст. А все още отказваше да общува с децата, които го бяха дразнили след заминаването на майка му.

Момчетата се качиха в лодката и тримата хванаха греблата.