Кони Мейсън
Пиратът (9)

8.

Блис седеше в малката каюта на борда на „Южна звезда“ и слушаше тирадата на Джералд за тяхната женитба.

Корабният прислужник току–що бе изнесъл остатъците от късната им вечеря и Джералд с нищо не показа, че възнамерява да си тръгне въпреки напредването на нощта.

Преди това Блис бе отказала храната и бе поспала малко. Беше тъмно, когато се събуди. Вече изгладняла, тя със задоволство прие подноса с храната, който Джералд й поднесе в каютата. Не й се нравеше да сподели вечерята с мъжа, когото презираше. И сега, след като бяха привършили с храненето, Джералд остана по–дълго, за да обсъдят предстоящия си брак, въпреки твърдия отказ на Блис да се омъжи за него.

— Минах през целия този ад, за да те спася, скъпа моя — заяви Джералд, крачейки напред–назад. — Най–малкото, което можеш да направиш, е да покажеш благодарността си. Не беше лесно да намерим парите за откупа. Заложих дома си, за да ги получа. Длъжница си ми. Все още те искам, макар ясно да осъзнавам, че си била в пиратски ръце — продължи той сприхаво. — Никога няма да забравя, че този пират е взел това, което бе мое по закон. Насили ли те? Дон Ализар ми каза за пирата, който те е взел от Гаспърила и те е държал на острова си.

Червени петна избиха по врата на Блис. Беше вярно, че Хънтър я бе прелъстил, но не и против нейното желание, макар че тя никога нямаше да си го признае пред подлец като Джералд Фолк.

— Вярвай, в каквото си искаш. Ще ти се разплатя от месечната си издръжка — обеща тя. — Късно е, Джералд, и мисля, че трябва да си тръгнеш. Нямам какво повече да ти кажа.

— Месечната издръжка, уф! С тази сума ще трябва години да връщаш парите, които съм взел. Когато се оженим, цялото ти наследство напълно ще компенсира всичко, през което ме накара да мина. Дори ще забравя твоето прегрешение. Повечето мъже не биха се навъртали още около теб. Малцина биха пожелали да вземат жена, изоставена от пират. Обмисли това, Блис. Аз съм единствената ти надежда за нормален брак.

Яростни искри пламнаха в очите на Блис.

— Как смееш да ми говориш така! С нищо не можеш да ме убедиш да се омъжа за теб — решително заяви тя. — Ти и баща ми имате големи заслуги за нещастието, което ме сполетя. От шест години ме мамите, че синът ми е мъртъв. Никога няма да простя и на двама ви, че отнехте свидното ми бебе.

— Детето беше на Гай де Йънг — отвърна Фолк, сякаш този прост факт бе достатъчен да оневини престъпното му деяние.

— Само то ми остана от Гай — разгорещено каза Блис. — Много добре знаеш, че ще го намеря. Не можеш да ме спреш.

Фолк замислено се втренчи в нея. Отпреди знаеше колко упорита можеше да бъде Блис. Щом казваше, че няма да се омъжи за него, значи щеше да го направи. Умът му трескаво работеше. Би трябвало да има някакъв начин, за да промени решението й. Изведнъж му хрумна една възможност и след като я обмисли, той вече знаеше как ще накара Блис да му се подчини.

— Наистина ли толкова силно желаеш сина си, скъпа моя? — угоднически попита Фолк.

— В момента той е най–ценното нещо в живота ми. — Тя осъзна, че говори истината въпреки силната си привързаност към Хънтър. Отношенията им бяха страстни, но не можеха да продължат. Те нямаха място в реалния живот. Чувствата й към Хънтър бяха дълбоки, но не толкова силни, колкото инстинктивната й привързаност, теглеща я към детето й.

— Тогава ме слушай добре — каза Фолк, спря се пред нея, привдигна я и я изправи на крака. — Ще те заведа до Мобийл и ще вземем сина ти, ако в замяна обещаеш да се омъжиш за мен, когато се върнем в Ню Орлиънс.

— Защо да ти вярвам? — предпазливо попита Блис. — И преди си ме лъгал. Освен това идеята ти да сключим брак ме ужасява.

— Няма да те насилвам да се омъжиш за мен, преди да сключим сделката. Това ще ти покаже, че съм искрен.

— Как мога да знам, че няма отново да ме разделиш със сина ми?

Лъжливият отговор бе сякаш готов на устните му и тя го чу да изрича:

— Дори не съм си и помислял да сторя нещо подобно.

— Ще ми обещаеш ли, че ще се държиш мило с него? — попита Блис, невярваща на мъжа, който я бе измамил в миналото.

— Давам ти честна дума — закле се Фолк, протегна ръка и лицето му доби изражение, съчетало умело искреността и разкаянието. — Ще направя каквото мога, за да те събера с твоя син. — И да ви разделя в момента, в който станеш моя съпруга, помисли си той. Нито една жена не можеше да му нарежда какво да прави. Щом се добереше до парите й, той щеше да я научи на подчинение.

Блис се вгледа в лицето му, измъчвана от нерешителност. От тази сделка можеше да извлече полза. Тя нямаше да се омъжи за Джералд, ако не удържеше на думата си. Веднъж след като синът й бъде при нея, можеше да прави каквото пожелае и да осуети брака с Фолк. Някак щеше да намери начин да го отблъсне, докато той се отегчи да я чака. Но първо трябваше да намерят сина й.

— Няма да се омъжа за теб, докато синът ми не се върне при мен — подчерта Блис.

— Нали това казах.

Фолк наведе смирено глава, за да прикрие яда си. Той се нуждаеше от парите. Нямаше избор. Веднага след като сключеха брака, щеше да я накара да разбере, че не може да му нарежда. Това, от което Блис Гренвил се нуждаеше, бяха чести и редовни дози бой, и той беше мъжът, който щеше да го направи. Но всичко по реда си. Първата му задача беше да я убеди в искреността си.

— Приемам всичко, скъпа. Ще поемем курс за Мобийл веднага, след като натоварим стоката утре.

Разколебана, Блис се извърна в очакване той да си тръгне. Мисълта да остане в една стая с него, й причиняваше телесни страдания.

Фолк нямаше толкова лесно да си тръгне. Той сграбчи с ръце раменете й и я придърпа към себе си, очите му бяха пламнали от желание.

— Не бързай, скъпа моя. Чакал съм те толкова дълго. Най–малкото, което можеш да направиш, е да скрепиш сделката ни с една целувка.

По време на разговора им, нито Блис, нито Фолк подозираха за мъжа в тъмни дрехи, който се изкачи тихо по въжетата от борда на „Южна звезда“. Нито пък разбраха кога се е промъкнал покрай нощния караул и започна да ги наблюдава през отворения страничен люк. В момента, в който надникна, той чу желанието на Фолк да скрепят сделката с целувка.

Каква сделка, зачуди се Хънтър. Скоро разбра. Следващите думи на Фолк го потресоха и той изпадна в дива ярост.

— След като се оженим, ще правим и други неща, по–различни от целувките. Ако пиратът те е научил на нещо в леглото, не бих искал да ми го казваш, а да ми го покажеш. Първо ще те заведа до Мобийл, после ще се оженим.

Преди Блис да успее да му се възпротиви, Фолк сграбчи дългата й коса и приближи лицето й до своето. После я целуна, провря езика си насила между зъбите и го пъхна в устата й. Блис издаде протестни стонове, не успяла да скрие погнусата от целувката му.

Хънтър продължи да наблюдава разигралата се сцена, почти обезумял от ревност. До този момент той беше готов да прости всичко на Блис. Възнамеряваше да я заведе до Мобийл и да намерят тяхното дете. Но това вече беше прекалено. Не му даде сърце да й прости лесното, мълчаливо съгласие с Фолк и той я презираше заради очевидното й желание да позволи на този мъж да отгледа детето на Гай. Веднъж след като Блис и Фолк сключеха брак, Джералд щеше да стане законен настойник на неговия син. Не!

Хънтър знаеше, че корабът му е бърз. Без товар той можеше да надмине всеки плавателен съд. Щеше сам да отплава за Мобийл и да спаси сина си, преди да пристигне „Южна звезда“. А колкото до Блис, нека прекара остатъка от живота си в грижи за Фолк. Или поне това се опитваше да си внуши пиратът, за да успокои яростта си.

„Господи, колко боли“ — Хънтър си мислеше, че е загубил способността да обича, но когато видя Блис в ръцете на Фолк, разбра, че все още е уязвим, все още е способен да бъде наранен от тази жена и разкритието го вбеси. Мълчаливо той се закле пред себе си да се освободи от едва припламналите искри на любов, които бе открил в душата си.

Хънтър насочи вниманието си към сцената в каютата, видя любовниците да се разделят и разбра, че Фолк възнамерява да излезе. Много се изненада. Беше си помислил, че Блис ще му позволи да сподели леглото й, но очевидно тя го бе отпратила. Устните му се сгърчиха в зловещо подобие на усмивка, когато отново се скри в сянката и загледа как Фолк прекосява коридора. Пиратът изчака достатъчно време, за да стигне Джералд до каютата си, после прекоси преддверието и се приближи до каютата на Блис. След това отвори вратата и влезе вътре.

Блис стоеше пред прозорчето, взираща се навън в тъмната нощ. Може би инстинктивно бе усетила присъствието му, защото се извърна и се вторачи в сянката. Той чу как внезапно секна дъхът й, когато пристъпи в светлинния кръг под висящия фенер.

— Хънтър — възкликна тихо тя и името му потрепна върху устните й.

— Аха. Аз съм.

— Как дойде тук? Трябва да си тръгнеш преди Джералд да те открие.

Той се приближи бавно до нея, горната му устна се изви в подигравателна усмивка.

— Точно това ще направя. Бях глупак, като смятах да те спася, но ти не се нуждаеш от спасение.

— Да ме спасиш?

„Шегуваше ли се той?“ — Спасението, което той имаше предвид, беше да я върне обратно на острова, където щяха да продължат, както, преди тя да си тръгне. Най–малкото Джералд й беше обещал да я заведе до Мобийл, за да намери сина си. Беше повече от това, което Хънтър бе направил. Когато му разказа за нейното дете и го помоли за помощ, той й отвърна с бягство.

— Прав си. Не се нуждая от спасение. — Господ да й прости за лъжата. Ако не беше синът й, щеше да се радва искрено да отиде навсякъде с Хънтър. Толкова дълго нейният живот бе безсмислен.

— Не трябваше да идвам. — Той се извърна, готов да си тръгне.

— Хънтър, почакай.

Той отново се обърна към нея, лицето му ту се очертаваше от мъждивата светлина, ту се губеше в сянката. Единствено искрите в сребристото му око издаваха противоречивите му емоции.

— За какво е всичко това?

— Аз… Господи, не знам. Просто върви.

Искрената й мъка прониза сърцето му, но той не искаше да си признае тази болка. Хънтър се приближи до нея с тежки стъпки, разумът му бе напълно подчинен от повика на плътта. Той я желаеше. Желаеше своята съпруга с всяка частица от своето тяло. Протегна ръце и я притисна силно. И когато тя вдигна поглед, той се взря в красивото й лице, наслаждавайки се на онези съвършени черти, в които се бе влюбил преди години. Блис вдигна длани, първо го оттласна, после сграбчи копринената му риза и го притисна. Хънтър изстена от своята безпомощност и покри устните й със своите.

Почувства как сърцето й тупти в същия ритъм и със същите копнежи като неговото, щом езикът му проникна между устните й. Усети стоновете, изтръгващи се от гърлото й, когато я вдигна на ръце и я понесе към тясното легло, измъчващ се от слабостта си към нея. Не можеше да си тръгне, без да изпита за последен път страстната й нежност. Страстта бе като наркотик. Разбираше, че тя не беше благосклонна към него, но екстазът, в който изпадна, го доведе до самозабрава.

Блис усети как я полага върху леглото, почувства напрегнатото му тяло да се надвесва над нея и изведнъж го пожела толкова силно, колкото самият той я желаеше, въпреки тихия вътрешен глас, който й нашепваше, че трябва да се измъкне от неочакваната среща с непокътнато, твърдо сърце. И тогава я връхлетя страшна мисъл. Ако заловяха пирата тук, това вероятно щеше да означава смърт за него.

— Хънтър, моля те. Върви си, преди да са те заловили.

— Първо ми отговори. Носиш ли моето дете?

Блис се задъха, поразена от неочаквания му въпрос. Защо искаше да разбере? Беше възможно, дори доста вероятно.

— Не знам.

— Много лошо — измърмори той.

Искаше да го попита какво има предвид, но усети хлад и влажен допир върху тялото си и разбра, че Хънтър бе вдигнал полите й до кръста. Дрехите му все още бяха мокри от водата и тя потрепери. После почувства втвърдения му фалос да се плъзга между бедрата й.

— Помислих, че си решил да тръгнеш.

— Не още. Не и докато не довърша това, което трябва да направя. Разтвори крака — прошепна той, като раздалечи бедрата й с колене.

В гласа му се прокрадна груба нотка и тя долови отчаяние, а когато вдигна поглед към него се изненада, забелязвайки, че лицето му бе добило каменно изражение, лишено от всякакво удоволствие. После той проникна в нея и мислите й се разпиляха.

Разтвори бедрата й с големите си ръце, завъртя ханша й така, че да застане под точен ъгъл и започна да се тласка в нея.

— Пусни ме по–дълбоко — изстена той до устните й.

Блис изви гръб, усещайки как той прониква все по–дълбоко и надигащите се стонове на удоволствие в гърдите й се ускоряваха с всеки бърз, уверен тласък. Тя усети как тялото й се изпъва като струна и се напряга толкова трепетно, колкото неговия фалос, проникнал дълбоко в пламналото средище на женствеността й, сякаш достигащ до дълбините на душата й. Той проникваше по–дълбоко, и по–дълбоко, докато искри ярка светлина избухнаха в нея, изпълвайки я с ослепителните проблясъци на удоволствието.

С всеки тласък страстта на Хънтър се разпалваше. Нуждата да се освободи в нея беше толкова неудържима, че трябваше да скърца със зъби, призовавайки цялото си самообладание, за да не се изпразни веднага, преди Блис да достигне до върха на своето удоволствие. Устните му се впиваха в нейните, езикът му се плъзгаше и отдръпваше в устата й, наподобяващ тласъците на пулсиращия му член. Когато усети, че желанието му неконтролируемо нараства, той постави ръка между бедрата й и докосна най–чувствителното й място.

Без да забавя обезумялото темпо на пулсиращия си член, той погали малката трептяща пъпка между бедрата й, довеждайки Блис до жарките вълни на кулминацията. После се тласна в нея толкова дълбоко, че удоволствието го понесе по вълните на оргазма, вълна след вълна неочакван екстаз бързо го заливаха.

Чу как Блис изкрещя, почувства как потреперва под него и знаеше, че и тя бе достигнала висините на страстта. Той остана дълбоко в нея, докато конвулсиите й намалеят и краката й се отпуснат. После се надигна от леглото и оправи дрехите си. Не успя да се сдържи и се извърна, за да погледне Блис за последен път и моментално съжали. Тя изглеждаше възхитителна, необуздана, лежеше с устни, влажни от целувките му, и бедра, блестящи от семето му. Извърна се отново.

— Изглежда, не мога да се контролирам, когато съм до теб — дрезгаво каза той. — Но ти вече си го разбрала.

— Къде отиваш?

— Връщам се да правя това, което мога най–добре — захили се подигравателно. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Можем да продължим оттам, където ни прекъснаха.

— Аз… Не, не мога. Джералд обеща, че ще ме заведе до Мобийл, за да намеря сина си. Не мога да се откажа. Трябва да го сторя.

— Когато се омъжиш, Фолк ще стане втори баща и настойник на сина ти — изръмжа Хънтър.

— Обикновено така се получава — отвърна язвително Блис. Но няма да стане, помисли си тя. Нямаше намерение да се омъжва за Джералд Фолк, не и сега, никога.

— Вслушай се в думите ми — посъветва я Хънтър. — Увери се със сигурност, че съпругът ти е мъртъв, преди да се омъжиш за Фолк.

Блис скочи от леглото, кръвта се отдръпна от лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Сама го разбери.

Той отвори вратата и огледа коридора.

— Не можеш да кажеш такова нещо и да си тръгнеш! — обвини го Блис.

Лицето му се изкриви в усмивка, която дълбоко се впи в съзнанието й и я разтрепери.

Захлопването на вратата я подтикна към действие и тя се втурна към изхода, за да го спре, но той си беше отишъл, изчезна толкова тихо и тайнствено, както бе дошъл. Думите му застинаха във въздуха като тъмен облак. Какво знаеше Хънтър за Гай, което тя не бе научила?

 

 

Хънтър напусна кораба толкова тихо, както бе дошъл. Без да го забележи никой се плъзна във водата и заплува обратно към „Хищник“.

Бе решен да намери сина си, преди Блис и Фолк да стигнат до Мобийл. До момента, в който ги видя да се целуват, той бе възнамерявал да разкрие самоличността си пред нея, да я вземе от кораба на Фолк и да отплават към Мобийл, за да спасят своя син. Опитваше се да си внуши, че бе последвал Блис до Куба само заради сина си, но знаеше, че се самозалъгва.

Не се заблуждавай, прошепваше му отвътре тих глас. Ще се изправиш и срещу небесата, и срещу дявола, за да върнеш Блис, защото тя е твоя жена и ти все още я желаеш. Прелъсти собствената си съпруга и се отнесе към нея като към блудница! Искаше да забременее като част от твоето отмъщение. Колко странно, помисли си Хънтър, когато се качи на борда на „Хищник“, че все още притежаваше малка частица съвест. Трябваше да разреши някак и този въпрос.

 

 

„Хищник“, преименуван отново в „Кралицата на Бостън“, доплава в залива Мобийл една седмица по–късно. Корабът развяваше американския флаг, един от многото на различни държави, които капитанът държеше и използваше според случая.

Преди да слезе на брега, Хънтър облече най–хубавата си риза от черна коприна, черен панталон и черно яке. Взе си сабята, но остави другите оръжия на борда на „Кралицата“. Напъха и една тежка торбичка със златни монети под якето. Привидно търсеше товар да попълни трюма на кораба, но стоката беше съвсем далеч от мислите му, когато започна да разпитва един пристанищен работник в каква посока е улица „Уотър“.

Откри я в западнал квартал, не много отдалечен от брега. Долнопробни публични домове и кръчми се редуваха с частни жилища и сгради, отдавани под наем. Постройките бяха невзрачни и занемарени. Хънтър разпита за семейство Холмс в различни заведения и няколко души му споменаха, че името им звучи познато, макар никой да не знаеше адреса. Той изтърпя злобните погледи на местните, които оглеждаха подозрително тайнствения странник, облечен в черно и с превръзка на окото.

Отчаян, но твърдо решен да намери сина си, Хънтър реши да потропа на всяка врата, докато открие Инос Холмс. Улицата бе дълга, но нямаше към кого да се обърне за помощ.

Точно тогава съзря едно малко момче да излиза от кръчмата, влачейки ведро с бира. То изглеждаше трогателно слабо и Хънтър с изненада откри, че изпитва тръпки на състрадание и жалост, необичайни за него. Детето вероятно бе на възраст почти колкото собственият му син. Като че ли нещо го привлече към момчето и Хънтър му подвикна. То се спря, извърна се и очите му се разшириха от уплаха, когато видя облечения в черни дрехи непознат. Обърна се и побягна.

— Чакай! Не бягай. Няма да ти сторя нищо лошо. Търся един човек и си помислих, че можеш да ми помогнеш.

Детето се позабави, но не спря.

Хънтър го настигна и докосна с ръка рамото му.

— Няма да те задържа дълго.

— Какво… какво искате, господине? — Детето вдигна глава и се вторачи в Хънтър въпреки страха си. — Ако не се прибера вкъщи с тази бира, Инос ще ме бие.

Хънтър едва чу думите му. В мига, в който видя бляскавия тюркоазеносин поглед на момчето, сърцето му започна да бие по–силно. Очите бяха същите като на Блис. Преди да прегърне детето, той приклекна, опрял едното си коляно на земята. Когато протегна ръка и разроши тъмната му коса, пръстите му трепереха.

Беше толкова задъхан от вълнение, че едва можеше да говори, но все пак успя да попита:

— Как се казваш, синко?

— Брайън.

— Имаш ли друго име?

Детето поклати глава.

— Инос и Мег казват, че съм копеле. Казват, че никой не ме иска. Мег ме искаше, но после тя се разболя и умря. Сега си нямам никого, освен Инос.

В мига, в който Хънтър докосна момчето, инстинктът за родствена връзка беше толкова силен, че и без други доказателства той разбра — това беше неговият син. И не беше копеле въпреки всичко, което му бяха наговорили. То бе законно родено, но беше откъснато от майка си и баща си. От родителите му го бяха отделили двама престъпници и измамници, които представяха постъпката си с привидно логични, но лъжливи обяснения.

— Мога ли да си вървя сега, господине? Инос ще ме одере жив, ако не се върна с тази бира.

— Дай ми ведрото, синко. Ще го нося вместо теб, докато ми показваш пътя. Трябва да свърша една работа с Инос.

— Така ли? Никога никой не го е търсил. — Очевидно заинтригуван от обещаната компания, Брайън подскачаше по улицата, като обръщаше глава назад от време на време, за да се увери, че Хънтър го следва. Спряха пред порутена двуетажна постройка с мебелирани стаи за даване под наем. — Живеем на втория етаж. Сигурен ли си, че искаш да се качиш?

— Напълно — отвърна Хънтър. — Покажи ми пътя.

Коридорът беше тесен и мръсен, носеше се силна воня на урина и изгнило дърво. Стълбите заскърцаха под стъпките на Хънтър, докато следваше Брайън до площадката на втория етаж. Липсваше едно стъпало и част от перваза бе откъртена. Хънтър изпадна в страшна ярост при мисълта, че неговият син е отгледан от такъв негодник.

Брайън спря пред една потъмняла врата и натисна дръжката. Още веднъж той извърна поглед назад, за да се увери, че Хънтър беше зад него и чак тогава влезе.

Момчето бе посрещнато с груби думи.

— Време беше, копеленце. Ако си разлял нещо от бирата, знаеш какво ще ти се случи.

Инос Холмс се появи на входа. Той беше висок, много слаб, с рядка коса и тесни устни. Забърса зачервения си нос в мръсните си ръкави и заоглежда Брайън под мъждеещата светлина. И не бе забелязал Хънтър, застанал в сянката. След това сграбчи момчето за тила и злобно го разтърси.

— Къде ми е бирата? Ако си загубил парите, здравата ще си изпатиш. Квото Гренвил праща, едва стига за наема и да си купя бира.

Хънтър беше чул достатъчно и в този момент бе готов да прониже Инос Холмс. Пиратът пристъпи напред и постави ведрото с бира върху клатещата се маса.

Очите на Инос се разшириха и той уплашено преглътна, когато видя Хънтър.

— По дяволите, ти пък кой си?

— Най–заклетият ти враг — отвърна Хънтър с тих заплашителен глас.

Инос се извърна към Брайън, за да го обвини, че е довел страшния непознат в дома му. Вдигна юмрук, готов да го стовари върху детето.

— Сега ще си получиш заслуженото, малък негоднико! Колко пъти съм ти казвал да не разговаряш с непознати.

Преди юмрукът му да докосне Брайън, Хънтър сграбчи китката му и отклони удара.

— Ако пипнеш момчето, си мъртъв.

Очите на Инос се разшириха.

— Кой си ти? Как смееш да ми казваш какво да правя с моя син?

— Момчето не е твое и ти много добре го знаеш.

Хънтър искаше да удари и повали Инос. Но не и пред момчето.

— Брайън, защо не занесеш бирата в кухнята. Остани там, докато разговарям с Инос.

Страхът на Инос беше явен.

— Стой тук, дете.

— Направи каквото ти казвам, Брайън. — Гласът на Хънтър не търпеше възражение. Момчето послушно грабна ведрото и бавно влезе в кухнята.

— Ще си платиш за това — извика след него Инос.

— Не мисля така — каза Хънтър, запазвайки удивително спокойствие. Той хвърли бегъл поглед на бедно обзаведената стая, забеляза износените мебели и дебелия пласт прах, покриващ всичко, и сбръчка нос от отвращение. — Имам предложение, Холмс. Сигурен съм, че няма да го отхвърлиш.

— Какво предложение? — любопитно попита Инос.

— Както вероятно си се досетил вече, Клод Гренвил няма да ти изпрати допълнителните пари, за които го помоли. Всъщност той ще спре плащането.

— Гренвил ли те изпрати?

— Не точно.

— Тогава кой си ти и какво, по дяволите, искаш?

— Искам момчето. Ще ти платя за годините, през които си се грижил за него точно колкото те са ти платили.

— Ще ми платиш, за да вземеш детето? — недоверчиво попита Инос. — Колко?

— Това достатъчно ли е? — попита Хънтър, погнусен от алчността на мъжа. Измъкна торбичката със златни монети и изсипа няколко в дланта си.

Устата на Инос се изпълниха със слюнка, когато Хънтър върна монетите обратно в торбичката и я разклати пред носа му.

— Защо искаш момчето? — попита той.

— Това си е моя работа. Всичко, което трябва да знаеш е, че имам хубав дом и ще се отнасям добре с него.

— Мег и аз отгледахме детето от бебе. Духът на Мег ще ме преследва, ако му се случи нещо лошо — каза Инос, преструвайки се на загрижен.

— Имаш думата ми. Ще се отнасям много мило с момчето. И ти ще получиш достатъчно злато, за да се махнеш от този бордей и да започнеш нов живот. Няма да зависиш от щедростта на Гренвил, за да оцеляваш.

— Винаги съм искал да отида в Бостън — измърмори Инос. — Имам зълва. Вдовица. Много ме харесва. — Той потриваше наболата си брадичка, докато обмисляше предложението на Хънтър.

— Е, сега имаш този шанс. Какъв е отговорът ти?

— Не знам. Въпреки това съм любопитен. Откъде познаваш Клод Гренвил? Какво знаеш за Брайън?

— Знам всичко, което трябва. Явно се досещаш — каза Хънтър. — Брайън е мой син.

— Но… Клод ми каза, че бащата на Брайън е мъртъв и майка му не го иска.

— Греши и в двата случая. Какъв е отговорът ти?

— Вземи го. Няма да мога да се грижа за детето без парите на Гренвил.

— Знаех си, че ще се съгласиш — зловещо заяви Хънтър. — Обаче имам едно условие.

— Какво условие? — попита слабият мъж свадливо. — Досега не спомена нищо за условия.

— Искам още днес да се изнесеш от тази къща.

Холмс се почеса по врата.

— Днес ли? Не разбирам защо трябва да бързам толкова.

— Така е нужно. — Хънтър пак разклати торбичката с монети пред колебаещия се мъж. — Тук има много пари.

Холмс облиза тънките си устни.

— Вдругиден ще отплава кораб за Бостън. Вече проверих, защото се надявах парите на Гренвил да пристигнат навреме, за да мога предварително да си купя билет.

— Какво реши за Брайън? — заплашително попита Хънтър.

— Е, аз…

— Ще се откажеш от него, нали?

— Нали не е мое — затюхка се Холмс. — Мег се грижеше за момчето, когато беше жива, но преди две години почина от треска.

— Готов съм да те убия, Холмс — процеди Хънтър, сграбчвайки дръжката на сабята си. — Не казвай нищо повече. Събирай си нещата… веднага.

— Веднага ли?

— Веднага. Можеш да наемеш стая близо до брега за една–две нощи, докато пристигне корабът ти. Ще те придружа дотам, за да съм сигурен, че ще изпълниш тази част от сделката ни.

Нито Хънтър, нито Холмс разбраха, че Брайън подслушва разговора им. Изведнъж той пристъпи напред с плаха надежда на лицето.

— С вас ли ще ме вземете, господине?

Нов израз на изненада промени смръщеното лице на Хънтър, когато втренченият тюркоазен поглед на момчето се прикова в него.

— Нима си чул всичко?

Брайън нервно кимна.

— Ти каза, че си моят татко. Инос и Мег ми казваха, че аз нямам татко и че мама не ме обича. Те казаха, че дядо ми ме е изпратил надалеч, защото съм лошо момче.

Ужасен, Хънтър изстена. Ако Клод Гренвил беше сега тук, пиратът едва ли щеше да запази самообладание.

— Всичките грешат, синко. Ти имаш татко. И той иска да сте заедно. Само дето доскоро не знаех за теб.

Брайън впери тържествуващ поглед в очите на Хънтър.

— Защо мама не ме иска? Ще ме заведеш ли при нея?

— И тя не е знаела за теб. Казали са й, че си мъртъв. Ще говорим за нея по–късно — отклони обясненията той. — Ще те заведа на борда на моя кораб. „Кралицата на Бостън“ ще ти хареса.

— Може ли да те наричам татко? — попита Брайън срамежливо. — Никого досега не съм наричал така.

Хънтър грабна малкото момче и силно го прегърна. Почувства се добре, дяволски добре. Трепет и вълнение изпълниха празнината, където преди бе сърцето му. Беше ги почувствал с Блис, а сега и със своя син. Можеше ли да е любов?

— Бих се радвал да ме наричаш татко.