Кони Мейсън
Пиратът (13)

12.

Той влезе със самоуверена походка в стаята, излъчваше агресивност и заплаха. Лицето му остана скрито в сянката, но мъждукащата светлина от свещта разкриваше напрегнатостта на раменете му, решителната му осанка. Блис се надигна, опитвайки се да избяга… но къде? Бе облечена за спане, а и единственият човек в къщата беше Манди и щеше да е безсърдечно да уплаши старата жена.

— Няма да те нараня — каза той с тих глас. — Никога не съм те наранявал.

— Защо си тук? При толкова много градове на този свят, защо избра Ню Орлиънс? Вече не съм твоя пленничка. Опитвам се да уредя живота си. Моля те, тръгни си.

— Ще си тръгна, когато получа някои отговори, не и преди това.

Той се приближи, сграбчи с ръце раменете й и я издърпа към себе си. Гърдите й бяха притиснати и тя трудно можеше да диша. Почувства се уплашена и уязвима, макар да знаеше, че няма начин, не може да му каже, че е бременна. Познатото напрежение изпълни стаята, обля я сладостна, зашеметяваща топлина, горещо очакване.

Блис затвори очи, когато с палец и показалец той улови брадичката й и повдигна лицето й, за да я целуне. Тя се опита да се извърне, но изведнъж съпротивата я напусна. Устните му покриха нейните — горещи, твърди, жадни, езикът му се плъзна в устата й и сякаш я прониза и омая цялата, зави й се свят. И след миг, когато здравият разум я напусна, Блис напълно се съгласи с жените, които смятаха Хънтър за опасен. Никой не разбираше това по–добре от нея. Един мъж, който можеше да я направи безпомощна с една целувка, явно бе най–опасният мъж на света.

Той я целуна нежно с трепетни устни, тя също вибрираше цялата от вълнение, и накрая отвърна на целувката, обвила врата му. Извиващото й се тяло се укроти от победилото я покорство. Тя тихо въздъхна, когато той развърза панделката на нощницата й, издърпа я нагоре и после я свали. Тихо протестира, когато ръцете му се плъзнаха под коленете й и я повдигнаха. Яснотата на мисълта не я напусна, когато той я положи върху леглото, а после я притисна с напрегнатото си тяло.

Пръстите му се вплетоха в копринените й къдрици, устата му леко докосна нейната, после я целуна жадно, преди да прокара устни до врата й и да усети ритъма на пулса в нежната мека основа на шията й. Устните му се плъзнаха надолу, обхванаха и засмукаха гърдите й с леки любовни ухапвания, навлажнявайки сладките зърна с език, докато тя се гърчеше, стенеше и притискаше настойчиво и силно. После слязоха по–надолу, до леко стегнатата подутина на гладката й кожа на корема, и погали къдриците между бедрата й.

Пръстите му погалиха краката й, умело се придвижиха до вътрешната страна на бедрата й, притискаха я с възбуждащи движения, които я накараха да закрещи и да извие гръб. Тя чуваше собствените си сподавени викове, когато той наведе глава и я докосна, езикът му раздели и се мушна в нежната й пламнала розова плът, като ръцете му я повдигнаха до устата.

Блис не можеше да диша, не можеше да мисли, можеше само да чувства. Бе като обсебена. Обхваната от изгаряща страст и неизразимо желание. Разумната й мисъл излетя, когато целият, изпълнен с желание, Хънтър я предизвикваше с ръце, с уста и с тяло, понасяйки я в ада на екстаза. Блис си помисли, че умира и отива в небесата. Чу Хънтър да се смее приглушено и погледна към него.

Докато тя тънеше в мъглата на удоволствието, той някак беше успял да се съблече. Тялото му заблестя като матово злато на светлината на свещта. Пръскащият се светлик зад него засенчваше лицето му, но инстинктивно тя разбра, че той се усмихва, присмива й се за бързото й отдаване. Тя понечи да се надигне, но той се премести с грация на пантера и покри тялото й.

— Защо бързаш, скъпа? — прошепна той в ухото й. — Зората е след часове. — Той наблюдаваше лицето й, втренченият му поглед бе съсредоточен, а гласът му по–дрезгав, когато заговори отново: — Не си пуснала Фолк още в леглото си, нали?

— Чудовище! — изсъска тя през стиснати зъби. — Защо трябва да разваляш всичко?

Той изръмжа с див вой, който трябваше да я уплаши, но не успя.

— Не вярвам все още да е споделил леглото ти — рече Гай, отговаряйки на собствения си въпрос. — Не може да ми отвърнеш по този начин, ако редовно си правила секс с него.

Той сви мускулите на бедрата си. Блис усети пламналия му фалос. Тя знаеше, че Хънтър все още не е задоволен и мисълта, че скоро ще проникне в нея накара сърцето й да забие обезумяло. Когато опита слабо да протестира, той я зацелува отново, и отново, с което разрушаваше и покоряваше разума в мислите й.

После устните му се отдръпнаха от нейните, той се надигна на лакти, загледан в лицето й, сви бедра и се плъзна в нея. Открит и незащитен, изгарящ от копнеж. Това наелектризира още повече атмосферата между тях. Лицето му разкриваше силна напрегнатост от изпитваното желание. Тя извика, изви тяло нагоре, за да го достигне, притисна се и му позволи да навлезе по–дълбоко в нея. Лицето й цялото пламтеше от желание, когато изпълни изгарящата й женственост докрай.

Вдигна крака около кръста му и усети как той потъва още по–дълбоко. Бедрата му се движеха плавно, тласкаше се и се отдръпваше, всеки път по–дълбоко с нарастващ ритъм, докато тя потъна в сладката забрава. После Блис не си спомняше нищо повече.

 

 

Блис отвори очи, видя Хънтър да се взира в нея и се начумери. Последното нещо, което си спомняше, беше как той се напряга, крещи името й все по–често, след което тя попадна в плен на блажената отмала.

— Какво стана? — попита, останала без дъх.

— Мисля, че му викат la petite morte. Малката смърт. Умря ли за мен, Блис? Аз умрях за теб.

Блис отклони поглед, твърде объркана, за да му отговори.

— Няма значение — каза той и сви рамене. — Само ми отговори на въпроса. Мислиш ли, че можеш да го изпиташ с Фолк това, което току–що преживяхме? Не мога да повярвам, че ще се омъжиш за такова чудовище.

— Това е моят живот и мое решение, Хънтър. Всичко, което знаеш за Джералд, ти разказах аз. Държиш се, сякаш лично трябва да му отмъстиш за нещо.

— Може би — измърмори Хънтър.

Блис се начумери, не го разбираше.

— Кажи ми какво е то.

— Може би един ден, но не сега. Все още ли възнамеряваш да се омъжиш за Фолк?

Блис си помисли за детето на Хънтър, което растеше под сърцето й и изпита томителна тъга. Нито веднъж не беше споменал, че я обича или че иска да се ожени за нея. Само ако той… Но не, беше опасно да мечтае за неосъществими блянове. Тя дълго чака да й каже колко я обича и иска да се ожени за нея, а тишината ставаше все по–угнетителна. Накрая Блис въздъхна и даде единствения възможен отговор:

— Не съм променила плановете си.

Какво друго можеше да направи? Беше предоставила всички възможности на Хънтър да й се обясни в любов, но думите не бяха изречени. Всичко, което правеше, бе да излива злобата си срещу нея за брака й с Джералд Фолк. Тя искаше да му каже, че иска от Фолк само неговото име. Той можеше да има парите й, от които се нуждаеше не по–малко, отколкото тя да роди законно детето си.

Гай беше твърде ядосан, за да изрече думите, които щяха да спрат Блис от женитбата й с Фолк. Той не можеше да разбере защо толкова непокорно искаше да стане съпруга на врага му. Тя дори не харесваше този мъж. Как можеше да й каже за Брайън, когато знаеше, че тя ще поиска да отгледа детето си в къщата, в която ще живее мъжът, отговорен за всички техни проблеми? Не желаеше Фолк да се навърта около неговия син.

Гай обмисляше възможностите. Той можеше да разкрие самоличността си пред Блис и да й каже за техния син. Те бяха все още женени. Щеше ли да го приеме отново като неин съпруг? Или щеше да го разобличи като пират и да наблюдава увисването му на бесилото? Блис беше негова пленничка, държал я беше против волята й и я бе прелъстил. Как можеше да не поиска заслуженото му наказание?

— За какво мислиш? — попита Блис, прекъсвайки бляна му.

Той не можеше да й каже. Не още, не докато не обмисли всичко и реши какви ще са следващите му действия. Не знаеше дали беше готов да довери на Блис двете най–скъпоценни неща в своя живот — сина и сърцето си. Може би, размишляваше, трябваше просто да я остави да се омъжи за Фолк и да живее в страдания през останалата част от живота си. И изведнъж всичките му мисли се разпиляха, когато тялото му изпита желание за други неща, закопня Блис да лежи в прегръдките му, голото й тяло да се притиска сладостно в неговото.

— Мисля, че все още нощта не е свършила и можем отново да се любим — прошепна той дрезгаво. — Ти го искаш, нали?

Гай чу въздишката й, после гласът й пресекна.

— О, Господи, да. Да! Досега не си ли разбрал, колко много… Няма значение, само ме целуни. Ако никога не бъдем отново заедно, бих искала тази нощ да е последната в живота ми.

Той искаше да изрече думите, които тя копнееше да чуе, но предишните му съмнения и страхове се надигнаха и го възпряха. Гласът му беше груб, когато каза:

— Аха, спомняй си тази нощ, когато лежиш в прегръдката на Фолк, мъжа, отговорен за изчезването на сина ти.

Тези думи я попариха. Тя бе готова да му съобщи за бебето, което носеше, но подигравката срути всичко. Беше крайно безсърдечно от негова страна да й напомня това. Не минаваше и ден, без да мисли за сина си и мъртвия му баща, и двамата, завинаги загубени за нея. Щеше да се случи в някой мъчителен ден, преди да каже на Хънтър за неговото дете.

— Проклет да си! Махай се! Остави ме сама. Нямаш право да се вмъкваш в дома ми и да ме нападаш.

— Не направих нищо, което ти не искаше.

— Грешиш. Напълно грешиш. Помислих си, че аз… Няма значение, трябва да съм полудяла, за да си въобразявам, че можеш да изпитваш някакви чувства към мен. Дай ми една смислена причина, защо трябва да те приемам радушно в леглото си.

Гай отвори уста, и отново я затвори, като само поклати глава.

— Само си помислих… — повтори Блис. — Моля те, върви си. Твърде съм уморена, за да споря с теб. Освен ако ми обясниш причината, поради която не трябва да се омъжвам за Джералд.

Кажи го, Хънтър, моля те, кажи го, молеше се Блис наум. Как мога да ти кажа за бебето, ако не ме обичаш? Ако сега му съобщеше за детето, никога нямаше да разбере дали той я иска заради самата нея, или заради бебето. О, Господи, животът й беше пълна бъркотия и без помощта на Хънтър не можеше да направи нищо, за да стане по–добър. А както изглеждаше, той не желаеше да направи нищо, освен да я люби и после да се подиграва за слабостта й.

— Много добре, ще си тръгна — заяви Гай, — но при едно условие. Искам да ме наричаш Гай.

— Искаш твърде много от мен. Това име е запазено за мъжа, когото обичах с цялото си сърце.

— Бавачката ти ще се изненадана, когато утре ни намери заедно в леглото — каза той самодоволно. — Клюките се разпространяват. Помисли какво ще стане с плановете за женитбата ти.

— Няма да го направиш!

— Ще го направя. Аз съм пират, забрави ли? Кажи го!

Блис прехапа ужасено устни. Чудеше се каква игра играе той. Дали единственият начин да го накара да си тръгне беше този? После тя просто стисна зъби и го направи.

— Много добре… Гай. Сега доволен ли си? Ще си тръгнеш ли?

— Пак. Кажи го пак. Никога отново не ме наричай Хънтър. Освен ако се обръщаш към мен с двете ми имена.

— Гай. Е, това задоволява ли те? Забавляваш ли се, като ме измъчваш? Ти никога няма да бъдеш това, което беше Гай за мен.

Той рязко се надигна и се вторачи в нея. Лицето му бе добило измъчен вид и се беше покрило с дълбоки бръчки, красивото му сребристосиво око блестеше тайнствено.

— Не мислиш така. Може да се изненадаш.

Тя го наблюдаваше безмълвно как се облича, мъчейки се да проумее загадъчните му думи. Той си тръгна по начина, по който беше дошъл, през вратата на балкона и през оградата. Преди да пристъпи в нощта, спря, обърна се и се вгледа в нея. Не каза нищо, нито дума за сбогом. Просто постоя с неразбираемо изражение, преди да потъне в тъмнината.

Блис почувства огромна тежест от разочарованието. Задиша тежко, сякаш се бореше за повече въздух. Хънтър е… не, от последната реплика на Гай мислите й се заблъскаха в главата, когато се мъчеше да си разясни нещата. Виденията се понесоха пред затворените й очи. Образите на мъртвия й съпруг. Гай де Йънг беше толкова млад, когато смъртта го повали. Едва двадесет и една годишен. Любимите му черти бяха избледнели с годините, но не и споменът за него. Тя се опита да си представи как щеше да изглежда днес, ако беше жив.

Вместо това видя лицето на Хънтър.

Спомни си моментите, когато Хънтър й изглеждаше толкова познат. Начинът, по който накланяше глава, неговият смях, онази уверена нотка в гласа му. Бавните му целувки…

Блис си пое дъх, разтрепери се и остави образите да блуждаят. После потръпна, разбирайки, че това, за което си мислеше, беше нелепо. Но странната мисъл не си отиваше. О, Господи, сигурно полудяваше, дори само като си мислеше такова нещо! Нейният Гай нямаше да постъпи толкова жестоко. Две отделни лица витаеха пред очите й. Миг по–късно, преди да заспи, двата образа се сляха в един.

 

 

На следващата сутрин Блис беше сънена и не можеше да се съсредоточи върху плановете за сватбата, които Джералд искаше да обсъдят.

— Честно казано, този брак беше твоя идея — измърмори Джералд. — Най–малкото, което можеш да направиш, е да ми обърнеш внимание. Баща ти много иска да разговаря с теб. Защо не го посетиш в плантацията?

— Нямам желание да се виждам с баща си — отвърна рязко Блис. — И двамата знаете как и защо се чувствам по този начин. След като се оженим, възнамерявам да се виждаме, само за да задоволим разпространителите на клюки.

— Клод иска да знае дали ще му позволиш да те заведе до олтара.

Блис разтри слепоочията си. Не беше в състояние да взима решения. Главата й пулсираше, копнееше за сън и съзнанието й беше изпълнено с живи спомени и невероятни мечти.

— Не мога да мисля сега, имам ужасно главоболие.

Джералд остро я изгледа.

— Не се опитвай да се измъкваш. С баща ти разчитаме на парите от наследството ти, за да се върнем в сделките. Правя всичко, което поискаш, така че дори не си помисляй да си промениш решението. Моите кредитори се съгласиха да изчакат до сватбата за парите си и аз ще направя каквото е необходимо, за да съм сигурен в твоето съдействие.

— Само ме остави сама. Върни се утре, когато ще съм в по–добро настроение. Кажи на баща ми, че може да дойде тук, ако иска да ме види.

Раздразнен, Джералд се надигна.

— Много добре, ако това е, което искаш. Възнамерявах да бъда следобеда с теб, но вероятно ще прекарам по–добре времето с новата си любовница. Приятен ден.

Блис не каза нищо, когато той се запъти към вратата. Чувстваше, че едва ли вече има сили да наблюдава Джералд. Просто като го погледнеше, се сещаше как той и баща й са заговорничели срещу нея и Гай. Колко млада и наивна е била да им повярва за смъртта на бебето.

Пулсирането в главата на Блис нарасна. Стените сякаш се стовариха върху нея. Ако скоро не излезе на въздух да проясни разума си, щеше да й се пръсне главата. Откри Манди в кухнята, каза й, че излиза да се разходи, грабна шапчицата си и напусна къщата с развяващи се поли.

Блис тръгна безцелно из площад „Д’армес“. Духаше силен вятър. Дните бяха станали по–студени и въздухът, изпълнил дробовете й, беше изненадващо освежаващ. Тя с благодарност пое дълбоко въздух, усетила, че пулсирането в главата й се превръща в слаба болка. Крачеше бързо по площада, като само кимваше на познатите по пътя сп. Почувства се много по–добре и реши да се прибере.

Тогава го видя.

Той седеше на една пейка под балкона на Кабилдо. Не беше сам. Малко момче седеше до него и жадно слушаше какво му говори Гай Хънтър. Детето изглеждаше около шест или седемгодишно, приличаше на Гай много, и това я заинтригува. Тя се спря да ги наблюдава.

— Казват, че виконтът е вдовец и момчето е негов син.

Изплашена, Блис се извърна, за да разбере кой й говори.

Беше Аманда. Блис и Аманда се срещаха често на светските събития и не беше тайна, че и Аманда, и нейната приятелка Беки бяха хвърлили око на Гай.

— На разходка ли си излязла? — попита Аманда, като продължаваше втренчено да гледа Гай Хънтър.

— Какво си разбрала за виконта? — попита Блис. — Нямах представа, че има син.

— Много малко хора знаят за момчето — повери й Аманда. — Виконт Хънтър помоли моите родители да му препоръчат някой добър частен учител за сина му и от време на време го забелязват да излиза с момчето. Възнамерявах да разбера всичко за него, но… — тя възмутено изсумтя. — Почти нищо не се знае за миналото му, освен че е много богат. Обаче откъде идва и как е спечелил богатството си или как е изгубил окото си…

Втренченият поглед на Блис остана прикован в момчето до Хънтър. Косата му беше тъмна като на баща му, но не беше достатъчно близо, за да установи цвета на очите. Беше красиво момче, с усмивка, която й напомняше за…

Кръвта се отдръпна от лицето й и тя залитна от откритието си.

— Блис, добре ли си? — попита Аманда, като улови ръката на приятелката си, за да я задържи. — Изглеждаш зле. Старото ти заболяване не се е подновило, нали?

— Той е мой — произнесе Блис задъхано.

— Кой е твой? — попита Аманда любопитно. — Не можеш да говориш за виконта така, не и когато сватбата ти с Джералд Фолк е след няколко дена.

— Какво? Не, не за него. Съжалявам, трябва да тръгвам. Не се чувствам добре. — Тя се отдалечи с бързи крачки, оставяйки Аманда да се чуди над странното й поведение.

Как смее! Как смее Хънтър да представя нейния син за свой? Какво си мисли този мъж? Какво цели? Блис мислеше веднага да се изправи пред него с откритието си, но реши, че не е редно да прави сцена на публично място. Освен това той вече си беше тръгнал от площада, а тя се нуждаеше от време да събере мислите си, преди да се изправи пред него.

Защо й причиняваше такова нещо, гневеше се тя в мълчалива ярост. Сега вече разбра всичко. Хънтър е стигнал до Мобийл преди нея и Джералд, взел е сина й и най–вероятно е платил на Инос Холмс да изчезне. И го е направил от чиста злоба, защото тя отказа да тръгне с него от Куба. Изведнъж си спомни последните думи на Хънтър, преди да я остави в Хавана онази нощ. Беше й казал да се увери, че съпругът й е мъртъв, преди да се омъжи за Фолк.

Споменът я накара да спре, тя залитна. Искаше да повярва, наистина опита, но не съществуваха чудеса. Не, мотивът на Хънтър беше чиста злоба. Той бе откраднал сина й и беше го представил пред обществеността като свой собствен по някакви злостни причини. Не можеше да има друг отговор. Освен ако… Съмнението продължаваше да я гризе.

Приликите.

Не, разликите бяха поразителни.

Слаби аналогии.

Не, не можеше да бъде, той само си играеше с нея.

Гай де Йънг беше мъртъв, глупаво бе да си мисли друго. Той бе умрял преди шест години и бе погребан в гробището за бедняци. Ако ставаха чудеса и той все още беше жив, щеше да я открие по някакъв начин и да й съобщи.

* * *

Манди срещна Блис на вратата.

— Бях започнала да се тревожа, скъпа. Доста се забави. — Тъмните й очи се приковаха върху Блис, сякаш можеше да види бурята в душата й. — Нещо се е случило. Бледа си като платно. Скъпа, седни и разкажи на старата Манди какво е станало.

Блис поклати глава.

— Не мога, все още не мога. Не и докато не разбера истината. Трябва да остана сама, да помисля, преди да се реша да се изправя пред… миналото си.

— Ще ти приготвя чаша чай и нещо за ядене. Излезе сутринта, без да си хапнала нищо. Трябва да мислиш за бебето, което сега расте в теб.

Блис помилва с ръка корема си. Тя почти бе забравила за него след страшното откритие. Но нищо не се беше променило. Това дете беше нейно, както и детето на Хънтър беше нейно и тя безусловно обичаше и двете. След кратка почивка реши да отиде в къщата на Хънтър и да се изправи пред дявола в бърлогата му.

 

 

Този квартал е много по–добър квартал от моя, помисли си Блис, като застана пред внушителната каменна постройка. Сърцето й кънтеше като камбана, кръвта пулсираше във вените, а устата й бяха пресъхнали. Ако беше права и имаше основателна причина да си мисли, че е така, тя щеше да застане лице в лице с детето, което бе родила преди повече от шест години и за което доскоро вярваше, че е мъртво.

Блис трябваше да разбере истината. За Хънтър и за своя син. Неизвестността я разяждаше отвътре. Тя бавно изкачи външните стълби, решителността й не намаляваше. С разтреперани ръце надигна медното чукче и силно удари по дървената врата. Един, втори, трети път. После зачака.

Чернокожа възрастна жена, с боне върху посивялата си коса, отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, оглеждайки Блис с явно любопитство.

— Бих искала да говоря с виконт Хънтър — каза тя сухо и невъзмутимо.

— Той не е вкъщи, госпожице. Да му предам ли вашето съобщение?

— Вие домашната прислужница ли сте?

— Аз съм Лизи, бавачката на младия Господар. Виконтът очаква ли ви?

— Не. — Тя заобиколи Лизи дръзко. — Ще го почакам.

Лизи замига, очевидно изненадана, после се сети за изисканите обноски и каза:

— Ще ви покажа къде можете да изчакате.

Тя я въведе в малка приемна и я остави сама. Блис беше прекалено развълнувана, за да седи. Трябваше да събере всичката воля, която притежаваше само за да влезе в стаята, докато всичко, което наистина искаше да направи, беше да претърси къщата, да намери сина си, да го прегърне и никога да не му позволи да си тръгне от нея.

Последваха дълги минути. Минути, които й се сториха часове. Блис нямаше представа колко време крачеше в приемната, когато усети, че не е сама. Тя се извърна към вратата и дъхът й спря. Очите му са тюркоазеносини, помисли си тя, като разглеждаше лицето на момчето жадно. Същият жизнерадостен цвят като нейния.

Момчето изучаваше Блис със смесица от чисто любопитство и внимание. Трябва да бе решило, че тя не е заплаха за него, защото смело се приближи до нея.

— Чакате моя татко ли?

Последва дълъг миг мълчание, преди Блис да може да проговори, задушена от спазмите на страха в гърлото си.

— Виконт Хънтър татко ли ти е? — Толкова силно копнееше да прегърне момчето, че я заболя от това.

— Да, познавате ли го?

— Познавам го много добре. Знаеш ли кога ще се върне?

— Каза, че няма да се бави дълго. — Той продължително я изгледа със замислен поглед. — Много си красива.

Блис не успя да се спре и коленичи пред него.

— И ти си много красив. Как се казваш?

— Казвам се Брайън. Познаваш ли мама? Татко каза, че и тя е много красива.

Очите й се напълниха със сълзи. Какво ли, за бога, беше казал Гай на момчето?

— Къде е твоята майка?

Брайън изглеждаше объркан.

— Не знам. Татко каза, че сме в Ню Орлиънс, за да я търсим, но предполагам, че му е доста трудно да я намери.

Тъжното му малко лице смути Блис. Тя искаше да заплаче, да пее, да скача от радост, но всичко, което можеше да направи, беше да се взира в Брайън.

Нейното дете.

Знаеше, че Брайън е неин с всяка частица на тялото си. Почувства го с душата си, със сърцето си, с разума си. И тя мразеше Хънтър за това, че го бе държал далеч от нея. Той не беше по–добър от Джералд и баща й, които взеха Брайън при раждането му.

Блис протегна ръце към него, за да го погали по бузите, страхувайки се да не го уплаши, ако се приближи много бързо. Той сякаш разбра желанието й, защото постави доверчиво малката си ръчичка върху нейната. И тогава Блис го придърпа към себе си, без да отделя втренчения си поглед от лицето му. Не осъзна как се случи, но изведнъж той беше в ръцете й, страстно и силно го гушна. Сълзите се стичаха по бузите й от невъздържана радост, когато се изправи с Брайън. Тя танцуваше из стаята с момчето в ръце, когато забеляза Хънтър… не, Гай, застанал на прага на вратата да ги наблюдава напълно смаян. И Брайън го видя.

— Татко — изписка детето радостно. — Виж ме! Аз танцувам с красивата дама.

— Пусни сина ми, Блис — произнесе бавно Гай.

Нежелаеща да прави сцена пред сина си, Блис направи както й беше казано.

— Върви да намериш Лизи, синко. Кажи й да ти даде бисквити и мляко. Искам да говоря с дамата насаме.

— Трябва ли да го направя? — попита Брайън, без да прикрива нежеланието си да напусне стаята.

— Да, трябва.

— Мога ли да кажа довиждане на красивата дама, преди да си тръгна?

Блис клекна до момчето и го прегърна за прощаване.

— Обещавам ти, че ще ме видиш пак, много скоро, Брайън. Ще разбереш, че си много важен за мен. Никога няма да те изгубя отново.

Брайън стисна ръката на Блис, изкиска се и се обърна към Гай.

— Харесвам я, татко. Надявам се скоро пак да дойде. — После изскочи от стаята. Гай затвори вратата след него и бавно се извърна с лице към нея.

Блис не изчака обясненията на Гай. Тя изля цялата злъч, която се бе събрала в нея.

— Как се осмеляваш! Ти си жестоко чудовище, Гай Хънтър. Стигнал си до Мобийл пръв, взел си сина ми и имаш абсолютното нахалство да го наричаш твой син. Как можа? Защо искаш да ме нараниш по този начин?

— Преднамерено не съм искал да те нараня — каза Гай. — Защо мислиш, че доведох Брайън в Ню Орлиънс? Исках да го събера с майка му, ето защо. Докато решавах как най–безболезнено да ти съобщя новината, научих за предстоящата ти женитба с Джералд Фолк. По дяволите, няма да позволя на чудовище като Фолк да отгледа моя син.

Блис замига.

— Брайън е мой син, факт, който умишлено забравяш — възрази тя. — Кога възнамеряваше да ми кажеш, ако изобщо си го искал?

— Седни. Време е да научиш истината.

— Ще остана права, благодаря. И когато си тръгна оттук, ще взема сина си с мен.

— Моят син няма да напусне къщата — каза Гай напълно спокоен. Той наблюдаваше лицето й, усещаше, че това, което ще да й каже, ще я шокира, но времето беше дошло. — Аз наистина съм бащата на Брайън, Блис. Мисля, че вече си разбрала истината, но се страхуваш да си признаеш.

Очите й се разшириха от недоверие, после се свиха с поразяващото презрение. Изведнъж тя се спусна към него, разтреперана от вълнение, започна да го удря с юмруци и да рита с крака. Не можеше да спре да излива яростта си, след това тихо зарида върху гърдите му.

— Знаех си, че ще ти дойде като шок — каза той. — Не съм мъртъв, Блис. Аз съм Гай де Йънг и наистина съм жив.

Тя отстъпи назад с очи, помръкнали от тежестта на обвиненията, и с глас, ожесточен от злоба.

— Защо не ми каза преди месеци? Жестокостта ти ме поразява. Знаеш ли колко пъти ми изглеждаше толкова познат, толкова болезнено ми напомняше за Гай, че се измъчвах да те гледам? Помислих си, че съм полудяла. Много съм стара, за да вярвам в чудеса.

— Опитвах се да те мразя — довери й той. — Обвинявах те за всички унижения, за всички побои, които изтърпях в Галабосо. Не можех да забравя начина, по който плачеше над Фолк на полето за дуели и се молеше да не умре. Помислих си, баща ти те е убедил, че не съм достатъчно добър за теб. Когато ме заключиха в Галабосо, ти нито веднъж не ме посети, нито попита за състоянието ми. Какво друго да си помисля, освен че си ме изоставила на произвола на съдбата или желаеш смъртта ми? Един ден разбрах, че са изпратили човек да ме убие. Вярвах, че ти знаеш за това и не си направила нищо да ги спреш. Вярвах, че ти вече си получила анулирането на брака ни и искаш да ми отмъстиш заради това, че раних Фолк.

Блис пребледня.

— Убиец? Не разбирам за какво говориш? И не моята загриженост към Фолк ме накара да действам така в деня на дуела. Не исках Джералд да умре, защото се страхувах какво ще се случи с теб.

— Сега го разбрах, но тогава не разсъждавах — каза Гай.

— Какво се случи с този човек? — попита тя.

— Убих нападателя, но при един от неговите удари с ножа загубих едното си око. Погребан бе в моя гроб. Между другото, Гай де Йънг умря онзи ден.

— И така ти ме забрави и се зае с пиратството — нападна го Блис сърдито. — Каква глупачка съм била. През всичките тези години аз тъгувах по мъжа, който въобще не се е интересувал от мен, който дори ме е мразил. Сега разбирам защо ме държа в плен. Отмъщение. Ти искаше всяка моя капчица кръв.

Злобата на Блис разпали неговия гняв. Всичко, за което можеше да мисли в този миг, беше за онази ужасна година, която прекара в Галабосо, докато чакаше съдебното решение, полужив между побоищата, едва не умрял от глад и болести.

— Исках да те върна на баща ти и Фолк с моето дете в утробата ти! — изкрещя той. — Исках да те прелъстя и да се влюбиш в пирата Хънтър. Исках да изпиташ какво е да се чувстваш изоставен.

Той не възнамеряваше да бъде толкова жесток, но думите на Блис го вбесиха. Изведнъж поиска да ги върне назад. Гледаше ужасен как тя стана по–бяла от платното на лененото му облекло. Очите й се притвориха, а краката й започнаха силно да треперят. Той се втурна и я хвана секунди, преди да се свлече в ръцете му.